Сандра Браун
Дете, родено в четвъртък (5)

Пета глава

— О, боже мой! — изстена Алисън.

Как можа да обърка така работата? Пред погледите на няколко любопитни съседи тя държеше в ръце годеника на сестра си, докато той ревеше като бебе. Само преди седмица не би повярвала, че подобно нещо е възможно.

Тъй като коленете й щяха да се огънат под тежестта му и защото, не искаше да изложи на опасност репутацията на Ан, завлече Дейвис вътре и двамата заедно се стовариха върху дивана.

— Дейвис, Дейвис — говореше напевно Алисън. — Тя… Алисън се въздържа да изрече думите, които бяха на върха на езика й.

Вече беше сторила достатъчно поразии относно взаимоотношенията между Ан и Дейвис. Измамата трябваше да продължи само още един ден. Защо да не я доведе до самия й край? Междувременно може би ще успее да оправи хаоса, който беше предизвикала.

— Дейвис, чуй ме — каза решително тя, като се опита да повдигне главата му от гърдите си.

Само да можеше да му каже, но бе обещала на Ан. Мъжът до нея отново изхлипа и Алисън едва сдържа усмивката си. Въпреки всичко в ситуацията имаше нещо комично. Никога не си бе представяла, че Спенсър ще постъпи по този начин или пък, че Дейвис ще реагира така. Ан сигурно щеше да бъде доволна. Пиянството вероятно бе доказателство за искрената му любов и за липсата на характер. Но това не беше неин проблем, нейният проблем беше да го успокои, да го накара да повярва, че онова, което му е казал Спенсър, не е истина. Беше чувала, че пияните са податливи на внушение.

— Дейвис, чуй ме — повтори отново тя. — Чуй ме — почти кресна.

Той едва повдигна натежалите си клепачи, готов всеки миг отново да ревне.

— Аз не го обичам. Трябва да ми вярваш. Обичам единствено теб.

Дейвид кимаше като хипнотизиран.

— Не го обичам!

— Защо го лъжеш? — чу се откъм вратата.

Алисън скочи от дивана. Дейвис, който все още не беше изтрезнял, се прекатури назад върху пода. Той се изправи с цялото достойнство, което можеше да събере в себе си, и застана, олюлявайки се, до Алисън.

— Махай се оттук — каза студено тя. — Почти разруши живота ни.

Спенсър стоеше до вратата, която Алисън не бе успяла да затвори, докато преместваше пияния Дейвис вътре. Изглеждаше висок и заплашителен, като се изключи букетът от рози, който държеше в ръката си. Тъмните му вежди бяха свъсени гневно от откритото признание на „Ан“ в любов и вярност към Дейвис.

— Няма да си тръгна, докато въпросът не бъде разрешен.

— Той е разрешен — заяви твърдо тя, като в същото време се опитваше да закрепи Дейвис. Трудно му беше да се държи на краката си, а още повече — да запази равновесие.

— Аз обичам Дейвис и ще се омъжа за него. Ще те помоля да не се намесваш повече в личния ни живот. Как можа да го нараниш по този начин?

— Как можах аз? — изрева той. — Как можа ти? Не беше ли по-добре от моя страна да отида при него, да се срещнем двамата като мъже и да обясня положението, отколкото да се преструвам, че целувката вчера и онази тук още първата вечер не са се случвали никога?

Дейвис се олюля към Алисън.

— Целунала си го и тук? Първата вечер, когато го срещна? — Той се отпусна тежко върху дивана, стенейки, и отново зарови лице в ръцете си.

Тя коленичи пред него.

— Дейвис, мили, недей, моля те. Не издържам да те гледам така. Моля те, престани да плачеш.

Спенсър прекоси стаята и застана до нея, като сложи ръка върху рамото й, за да я успокои.

— Ан, нека да си изплаче мъката. В края на краищата така ще му бъде по-леко.

Тя се изправи на крака.

— Я млъкни! Ти си едно безсърдечно копеле. Погледни каква каша забърка.

Спенсър повдигна войнствено брадичката си.

— Вероятно с появяването ми на сцената бъркотията започна, но ти я продължи. Приеми фактите, Ан. Трябва да направиш своя избор между нас двамата.

— О, Ани, Ани! — простена Дейвис. — Как можа? Той не е за теб.

Тялото на Алисън се изпъна като струна в мига, в който тя отвори уста и изкрещя. Ръцете й бяха така сковани от двете страни на тялото й, сякаш бяха завързани долу. Извъртя се и марширувайки, без да прегъва колене, се отдалечи от двамата мъже. Стисна с всичка сила очите, зъбите и юмруците си в старанието си да удържи буйния гняв, който рядко се проявяваше. Но когато това се случваше, беше страховито.

Усилията й бяха безрезултатни. Тя избухна.

Хвърли се към Дейвис, който седеше отпуснат на дивана, облян в сълзи. Сграбчи го отпред за ризата и го дръпна да стане. Тридесетте килограма, с които той бе по-тежък, не бяха от значение. Зашлеви силно и двете му бузи.

— Изтрезнявай веднага! — извика тя. — И, за бога, престани с това адско хленчене.

— Ти — обърна се тя към слисания Спенсър и го прониза властно с показалеца си в корема. — Ти идваш с нас. — После посегна да вземе дамската си чанта и ключовете от масичката за кафе.

— Къде?

— Просто се движи — бутна го тя към входната врата, дърпайки след себе си слисания Дейвис. — Влизай в колата ми! — каза на Спенсър, като затръшна вратата зад тях.

По дяволите съседите, които надничаха, помисли си тя. На първо място, това беше грешка единствено на Ан.

Напъха Дейвис на предната седалка и заплашително изгледа Спенсър, докато той се качи покорно отзад. Безмилостно запали двигателя на колата на Ан, включи на скорост и профуча по алеята.

Челюстта й трепереше от ярост, докато караше към клиниката. Спътниците й бяха достатъчно разумни, за да мълчат.

Клиниката не беше много далеч от апартамента на Ан. Стигнаха дотам за десет минути. Беше скъсила пътуването им с пет минути, не зачитайки нито ограничението за скорост, нито сигурността.

— К’во пра’им тук? — измънка Дейвис.

— Излизайте! Влизаме вътре в клиниката.

След като и тримата излязоха от колата, Алисън хвана Дейвис за ръката и наполовина го завлече, наполовина го занесе до слабо осветения вход. Остави Спенсър да се погрижи сам за себе си.

Вратата на клиниката беше заключена и това я вбеси. Тя заудря със свити юмруци по стъклената табела.

— Отворете! — извика Алисън.

— Ан! — осмели се да се обади Спенсър.

— Казах ти да мълчиш — каза тя през рамото си.

Една объркана медицинска сестра се движеше бързо по коридора към тях, за да провери каква е тази суматоха. Отключи вратата и я отвори само няколко сантиметра.

— Съжалявам, часовете за посещение свършиха. Пациентите ни спят. Елате…

— Влизам сега — каза Алисън, като бутна настрана сестрата и се промъкна през вратата, влачейки Дейвис след себе си. — И тези мъже ще влязат с мен.

— Извинете ни — помоли учтиво Спенсър, минавайки покрай зяпналата сестра. — Тя е разстроена — добави той, сякаш това щеше да обясни всичко.

Алисън се запъти към стаята на Ан и с тласък отвори вратата. Светна лампата и бутна силно Дейвис за раменете. Препъвайки се, той влезе в стаята точно когато Ан се събуди и седна в леглото, премигвайки с очи срещу светлината.

— Какво става? — попита тя. — Дейвис? Какво правиш тук? Алисън?

— Алисън — повториха в хор двамата мъже.

Дейвис съсредоточи зачервените си очи върху болничната пациентка. Позна нощницата на Ан.

— Ани — изрече колебливо с писклив, тънък глас.

Ан погледна с укор Алисън.

— Алисън, ще те убия. Изглеждам ужасно. Ти обеща, ти…

— Тихо! Ти си причината за всичко това — прекъсна я рязко Алисън.

За първи път през живота им Ан се подчини на сестра си, вместо обратното. Устата й, която беше зинала, се затвори с едно леко тракване на зъбите. Никога не беше виждала очите на Алисън толкова яснозелени, а косата й — настръхнала от ярост.

Алисън посочи с пръст към обитателката на болничното легло.

— Дейвис, това е Ан. Тя си уголеми бюста. Трябваше да бъде изненада за теб. Не искаше да разбереш, докато всичко не е свършило. Затова ме помоли да се преструвам на нея за няколко дни.

Дейвис гледаше глупаво Ан.

— Уголемение на бюста? Искаш да кажеш…

— Да. Доволен ли си? — попита плахо Ан.

Рошавата му коса стърчеше на всички страни.

— Да, разбира се, аз съм само…

— Нямам търпение да го видиш…

— Моля те, Ан, изчакай, докато останете насаме — прекъсна я Алисън. — Освен ако не искаш Спенс… — тя отстъпи настрана, за да може Ан да види мъжа, който стоеше зад нея. — Ан, това е Спенсър Рафт, най-добрият приятел на Дейвис — каза тя с подигравателна усмивка. Дръпвайки розите — вече леко увехнали — от ръцете му, Алисън ги хвърли безцеремонно върху леглото. — За теб са. Между другото той иска да спи с теб.

— Какво? — възкликна Ан, като застана по-изправено, подпирайки се отзад на ръцете си.

Дейвис се втренчи с провиснала уста в гърдите й, които — личеше дори под свободната й нощница — бяха пораснали видимо.

— Само защото те е целунал няколко пъти, смята, че ти си готова да развалиш годежа си с Дейвис и да офейкаш с него. А, щях да забравя, ето ти пръстена.

— Но аз никога… — започна Ан.

— Здравейте, Ан! — каза Спенсър, прекъсвайки думите й.

Във внезапен пристъп на скромност тя дръпна чаршафа нагоре.

— Здравейте! Приятно ми е да се запознаем.

— На мен също.

Алисън въздъхна раздразнено.

— Мога ли да довърша, за да си вървя? — тя се обърна към Спенсър. — Аз бях тази, която падна на тротоара, изцапа те с кръв, разля вино върху теб. Когато паднах, си загубих контактната леща и затова не само че бях непохватна, просто не виждах нищо и пиех от две чаши и прочие. Аз също съм тази, която дойде да видиш в лабораторията днес и която те изпръска с кафе.

— Паднала си? Къде? Кога? — попита объркано Ан. — Алисън, какво става?

— Опитвам се да обясня. Спенсър те желае. Смята, че ти не обичаш Дейвис, защото ме наблюдава с него цяла седмица, а аз очевидно съм отвратителна актриса.

— Искаш да кажеш, че съм целувал… — Дейвис, изглежда, се съвземаше от вцепенението си и погледна виновно Алисън. — Алисън, аз, ъ-ъ… — Бледите му бузи се покриха с ярки петна. — Ани, целувал съм нея, но мислех…

— Разбирам, скъпи — каза Ан, потупвайки ръката му. — Идеята беше моя. Ела седни до мен. Липсваше ми.

Тя се протегна към него и той седна на края на леглото, пое ръцете й и ги поднесе до устните си.

— Както казвах — Алисън продължи да говори високо над прошепнатите от тях любовни думи, — Спенсър отишъл днес вечерта при Дейвис и му казал, че ти го желаеш също толкова, колкото той теб. След това Дейвис се напил, като помислил, че ти ще го зарежеш, за да се обвържеш с този донжуан. Дейвис дойде при мен разплакан, всъщност при теб, молейки да не отхвърляш любовта ви. Спенсър се появи ядосан, че оставаш с Дейвис. Трябва да избереш един от двамата.

Алисън си пое дълбоко въздух.

— Това е. Мисля, че споменах всички факти, които се отнасят до объркването и ще спомогнат да си изясниш състоянието на нещата. От този момент аз съм вън от играта. Оставям ви да се оправяте тримата.

Тя излезе гордо от стаята с отметната назад червена коса, с изпънат гръбнак и рамене.

 

 

Откритото й пренебрежение продължи, докато влезе в своя малък апартамент с мирис на застояло след няколкото дни, през които не беше обитаван. Тогава чудовищността на всичко случило се я затисна като лавина и Алисън падна върху леглото, обляна в сълзи.

Плака няколко минути, докато сълзите й пресъхнаха и разрушителните ридания се усилиха от истинско изтощение.

Защо плачеше? Не беше ли доволна, че всичко свърши?

Изви се по гръб и остави нещастния си поглед да се рее из стаята. Беше харесала този апартамент, защото бе малък и уютен. Но след няколкото дни, прекарани в апартамента на Ан, големината му сякаш я притискаше. Като че ли се намираше в затворническа килия, която се смаляваше.

Беше прекалено чисто. Никога не бе разхвърляно. Нямаше безпорядък, така както в сърцето й не цареше хаос. Никога не можеше да се види мъжки пуловер за тенис върху облегалката на стола или спортен раздел от вестник, търкалящ се по пода. Винаги имаше само една чаша, оставена в кухненската мивка, никога две. Къщата на Ан си личеше, че е обитавана. Домът на Алисън беше толкова стерилен, колкото лабораторията й. Стерилен, както самият й живот.

— Престани да се самосъжаляваш — измърмори тя, като слезе от леглото и отиде до банята. Сама бе избрала да води такъв живот. Ан беше ходила на танци и събирания, когато бе в колежа. Алисън си бе стояла вкъщи и бе учила. Ан винаги бе заобиколена от мъже, които представляваха добра партия за брак. Алисън избягваше светските събирания. Ан беше толкова умна, колкото и Алисън, но тя насочваше заложбите си в разнообразни дейности. Алисън ограничаваше своите изключително в работата си. Често се беше възмущавала от пропилените умствени способности на Ан.

Но бяха ли те пропилени? Ан беше щастлива. Алисън бе… каква? Примирена? „Щастлива“ — със сигурност тази описателна дума не й идваше наум.

Дори преди няколко дни бе доволна от живота си. Сега чувстваше някакво безпокойство, което я дразнеше. Какво искаше?

След като загаси лампата, легна в тясното си единично легло. Беше свикнала с леглото на Ан, което имаше кралски размери и без съмнение бе купено да приюти двама души вместо един.

Също бе привикнала към красиви дрехи и грим. Бе започнала да изпитва удоволствие от разпиляната около раменете си коса и миризмата на парфюм по кожата си.

Обезпокои се, когато осъзна колко много щяха да й липсват тези женски аксесоари. Още по-обезпокоена бе, когато осъзна колко много ще й липсва мъжкото присъствие. Мъжкото ухание. Мъжкото докосване. Мъжките целувки. В очите й отново се появиха сълзи.

Господи! Възможно ли беше наистина да плаче за един мъж? За онзи мъж?

Той беше целувал Ан и бе заявил, че желае нея, а не Алисън. Дори не бе разпознал Алисън в жената, с която устните и ръцете му бяха стигали до интимност. Беше безделник; богаташ, който пътуваше за развлечение из различни места по света — днес е тук, утре го няма, изпълнен с мисли и чувства само за себе си. Щеше да е по-добре, ако никога не бе идвал в Атланта. Той не беше за Ан. Със сигурност не беше и за Алисън. За щастие никога повече нямаше да го види.

Защо тогава се чувстваше самотна повече от всякога?

 

 

— Хайде, Распутин. Това се казва добро момче. Какъв красавец си само! Знам, че не съм твоята любима, но ще трябва да стана. Не е ли хубаво така? А?

— Звучи, сякаш наистина е хубаво.

Ръката й все още беше в клетката на заека, а тялото й бе наведено в поза, която изобщо не подобаваше на една възпитана жена. В този момент Алисън извъртя глава и видя Спенсър да стои на по-малко от метър от нея.

— Какво правиш тук?

— Какво правиш там? — кимна към клетката той.

Тя отмести ръката си, тупна веднъж Распутин и затвори телената вратичка. Носеше ръкавица от заешка кожа. Спенсър се взираше любопитно в нея. Очите му проблясваха закачливо, а устните му бяха разтеглени в самодоволна усмивка. Абсолютното му спокойствие и самоувереност я подразниха, особено след ужасната нощ, която прекара, плачейки за него.

Алисън повдигна с достойнство брадичката си.

— Търкам коремчето му с тази кожена ръкавица.

— А има ли някаква специална причина?

— Необходима ми е проба от семенната му течност. Това го възбужда.

Светлинката в очите на Спенсър заблещука, когато си помисли за нещо съвсем друго.

— Искаш да почувстваш възбуда? Разтъркай моето коремче с ръкавицата.

Именно този глас, този проклет дрезгав мъжки глас, а и това, което каза, я накараха да почувства слабост в цялото си тяло. Но тъй като не искаше да го допусне на сантиметър, който той щеше да превърне в километър, Алисън свали ядосано ръкавицата и я хвърли на пода.

— Извинявай, Распутин. Ще трябва по-късно да се върна при теб — измърмори тя, като осигури необходимата дистанция между Спенсър и себе си. Когато беше на безопасно разстояние, тя се нахвърли срещу него. — Получих от теб всичко, което исках да взема, господин Рафт.

Той се усмихна, без дори да се покае за надменността си.

— Не, не си взела всичко. Ще има да вземаш още много от мен.

Яростта и желанието се бореха в нея. Дори да изключваше съзнанието си за намеците и възбуждащите думи, които Спенсър изричаше, тялото й реагираше на тях.

— Писна ми от твоите груби намеци. Докато играех ролята на сестра ми, трябваше да се примирявам с тях, за да има мир с Дейвис. Но говорейки от мое име сега, мисля, че си отвратителен.

— Аз мисля, че ти си великолепна.

Някакво сподавено ридание се надигна в гърдите й и тя се обърна, преди той да успее да забележи вълнението й.

— Престани да ми се подиграваш.

Винаги го бе смятала за надут и себелюбив. Но не беше очаквала преднамерена жестокост от него.

— Да ти се подигравам?

Застана бързо зад нея и сложи ръце върху раменете й. Когато се опита да я обърне към себе си, тя се възпротиви и отблъсна ръцете му.

— Сигурна съм, че добре сте се посмели миналата нощ, след като си тръгнах от клиниката.

Дали наистина пръстите му милваха леко врата й, или усещането бе плод на въображението й?

— Не си спомням да сме се смели от сърце. Дейвис и аз попълнихме някои пропуски в твоята история. Ан остана поразена от всичко, което се е случило, и започна да ти съчувства. Опита се да се обади по телефона и да ти се извини.

— Бях изключила телефона.

Най-накрая, след като се извъртя и се освободи от ръцете му, Алисън отиде до прозореца и започна да си играе с шнура на щорите, застанала с гръб към него.

— Не исках да говоря с когото и да било, дори и с Ан. Надявам се, че операцията си е заслужавала парите, след като ме накара да мина през ада заради нея?

— Гърдите й бяха ли същите като твоите?

Тя рязко го погледна. Беше се приближил отново. Дори много близо. Гледаше я, сякаш вече бе успял да я вкара в леглото си и бе опознал добре тялото й. Не можеше повече да се въздържи да не му отговори. Не бе в състояние също да успокои бързите удари на сърцето си.

— Абсолютно същите.

Погледът му се спусна към гърдите й, задържа се там неприлично дълго време и след това се върна на лицето й.

— Защо се е безпокояла за тях?

В продължение на няколко дълги секунди те просто се бяха втренчили един в друг.

Алисън пропадна в синевата на очите му. Топлотата им сякаш я завърташе, сгряваше тялото й, правеше го податливо и го изпълваше с копнеж. Харесваше й грубата му кожа и плътните му разкошни вежди. Харесваше дори гънките и бръчките по лицето му, които бяха малко по-светли от загорялата му гладка кожа. Връхчетата на пръстите й копнееха да проучат всяка една поотделно.

Но тя се съвзе от това замаяно състояние и се отдръпна.

Спенсър заговори пръв.

— Ан закачаше Дейвис за това, че те е целувал. Беше стъписан, че се е отнасял към теб като към своя годеница. Не мисля, че ще може скоро да те погледне в очите.

Алисън се бе оттеглила до една от високите маси с плочи, където микроскопи, горелки и стъкленици бяха наредени, подготвени за употреба. Погледна през един микроскоп, като знаеше много добре, че под него няма предметно стъкло. С крайчеца на окото си видя Спенсър да сяда на стола близо до нея. Когато облегна тока на обувката си на най-ниската стъпенка, свитото му коляно се удари в бедрото й. Тя се отмести.

— Ти какво правеше през цялото време, докато Дейвис се чувстваше неловко, а Ан го дразнеше?

— Аз ли? Почувствах голямо облекчение, че няма да се наложи да жертвам приятелството си с Дейвис заради жената, която желая.

Алисън светкавично го погледна, като попадна случайно в опасната зона между широко разтворените му крака.

— Какво говориш? Не разбра ли, че Ан обича Дейвис. Тя ще се омъжи за него. А с теб се срещна едва миналата нощ.

— Аз разбирам. Не мисля, че ти разбираш.

Той успя някак си да стисне и двете си ръце и я притегли по-близо до себе си. Преди да осъзнае, че той я бутна напред, Алисън се намери очи в очи с него.

— Ти си тази, която преследвах през последните няколко дни, Алисън, а не сестра ти. Вместо да бъда ядосан от смяната на самоличностите, аз съм по-скоро доволен от нея. Ти и аз сме свободни да продължим това, което започна онази вечер, когато те държах за първи път в ръцете си.

Тя се отдръпна по-надалеч от него, доколкото обгърналите я ръце й позволяваха, и се втренчи в Спенсър така, сякаш той бе обезумял.

— Не си толкова умен, колкото те мислех, господин Рафт. Не разбра ли? Погледни ме. Ти танцува с Ан. Докосва Ан. Не мен — тя разтвори широко ръце. — Това съм аз.

Погледът му пробягна по конската опашка, молива, който бе пъхнат зад ухото й, очилата, които носеше, защото чувстваше боцкане в очите си от пресъхналите сълзи и липсата на сън. Разгледа и лабораторната престилка, скромната пола и грозните обувки.

— Ти си прелестна. Харесвам те особено когато бълваш огън и жупел, както направи това снощи с Дейвис и мен. Изглеждаше като запалена факла, когато се ядоса. Беше очарователна и секси. Искаше ми се да те съборя на пода и да те обладая направо там, независимо от Дейвис.

Напълно слисана, тя успя да се отскубне от прегръдката му и се отдалечи, с гръб към него.

— Вчера дойде тук, прекара половин час с мен и не позна жената, която беше целувал само един ден преди това.

— Така е, защото не търсех теб, Алисън — той стана от стола и се приближи до нея. — Ако това беше целта ми, веднага щях да те позная.

Алисън не предполагаше, че един мъж може да се движи толкова бързо и да го прави сякаш без никакво усилие. Преди да успее да разбере какво става, устните му притиснаха пламенно нейните, а ръцете му я обгърнаха плътно. Той не губеше време, тъй като под напора на устните му нейните се разтвориха.

Ръцете му бяха отпуснати свободно покрай страните й, но тялото й се възпламени като факла. С всяко свое движение той искаше да разпръсне съмнението в съзнанието й, че Алисън е жената, която желаеше. В отговор цялото й тяло омекна и тя се отпусна в ръцете му, готова сякаш да бъде моделирана.

Не беше лесно да удържи едно такова надигащо се желание, но тя се насили да го направи. Никой никога не се бе приближавал толкова много до нея. Беше изградила стена около себе си. С всяка целувка стената се пропукваше и Спенсър се доближаваше до интимната й същност. Ако го допуснеше там, той можеше и щеше да разбие сърцето й, да разруши живота, който водеше.

Тя се отблъсна с ръце от раменете му. Пое си бързо въздух, като се надяваше той да помисли, че това е от силен гняв, а не от страст.

— Забравяш, че ти позволих да ме целунеш само за да не поставя Дейвис в неудобно положение. Не е нужно да търпя повече подлите ти прегръдки.

— Подли?

— Да, подли. Сега, моля те, си върви. Не знам защо си направи труда да дойдеш тук, но не си добре дошъл. Не се опитвай да ме виждаш отново.

Докато все още я гледаше, чертите на лицето му омекнаха и той се отдръпна. Алисън се издаде първа, поглеждайки настрани, което беше почти признание, че лъже. И той знаеше това.

— Ти изобщо не ме харесваш, така ли?

— Не. Искам да кажа, да, така е. Не ми харесваш.

— Дори и съвсем малко?

Дразнещата и подигравателна нотка в гласа му я накара да стисне зъби в яда си.

— Не.

— Добре, това е много лошо.

Тя го погледна едновременно с внимание и любопитство.

— Защо?

— Дойдох тук като доброволец.

— Доброволец? За какво?

— Да стана баща на детето, което искаш да имаш.

— Каква прекрасна идея!