Сандра Браун
Дете, родено в четвъртък (2)

Втора глава

— Отивай, Ан — каза Дейвис. — Това ще те накара да се почувстваш по-добре. Ти обичаш да танцуваш.

Ан наистина обичаше да танцува и правеше това с изящество и чувство за ритъм. Алисън никога не успя да усвои това изкуство. Майка им бе настоявала и двете да посещават курсове по балет и стандартни танци. Но дори и най-добрите опити на Алисън претърпяха провал.

— Моля те — каза Спенсър Рафт, като стана и протегна ръка. — Освен ако още не те боли коляното.

— О, не, коляното ми е наред — притесняват ме двата ми леви крака.

Какъв избор имаше? Беше се сгромолясала в ръцете на един мъж, когото още не познаваше. Беше изцапала с кръв носната му кърпичка. Беше съсипала спортното му сако, което струваше поне триста долара. Щом като той желаеше да танцува с лекясан от вино ръкав, тя би трябвало да танцува, макар че имаше бримка на чорапа си. Ако откажеше, Дейвис без съмнение щеше да се разгневи на „Ан“ за това, че не е любезна с приятеля му. Алисън не можеше да допусне това. Остави салфетката настрана и стана. Неговата ръка обгърна лакътя й и той я завъртя.

— Скоро ще се върнем, скъпи — каза тя на Дейвис през рамото си.

Мигновено почувства обхващащата я паника, че изоставяха Дейвис завинаги. Мъжът, който я насочваше към малкия дансинг, изглежда, притежаваше необичайната способност да кара хората да изпълняват неговите желания. Представи си, че Спенсър без никакво затруднение можеше да заведе където и да било всяка жена, дори под носа на кръжащия около нея годеник.

Ако в действителност беше придърпал Ан в ръцете си, притискайки я до тялото си, което беше пример за мъжествеността в естествената й форма, Алисън щеше да бъде загрижена за бъдещия живот на своята сестра с Дейвис.

Но това не беше Ан.

Това беше Алисън, която се подчини на неуловимата власт на ръцете му и без да се двоуми, се притисна в прегръдката му. Изпила беше много повече от полагащото й се количество алкохол. Вечерта се бе превърнала в истинска катастрофа, както бе предсказала, че ще стане. Беше се изморила да играе нечия друга роля.

Поради всички тези причини тя остави завладяващата му топлина да извае тялото й. Като малка, когато искаше да се скрие, покриваше главата си с одеяло и мислеше, че никой не може да я види, щом като тя не можеше да види някого. Сега се почувства по същия начин. Светът изглеждаше неясен и размазан и тя се криеше зад тази мъглявина. По-късно нямаше да бъде отговорна за това, което щеше да се случи.

Не беше ли странно, че без никакво усилие следваше стъпките на Спенсър Рафт, когато никой друг мъж не можеше да я води в танца? Дори на високи токчета, Алисън се движеше в такт с музиката, накланяйки се към тялото му в идеален ритъм.

— Въпреки това, което каза, не се чувстваш добре, нали?

Устните му докосваха косите й. Дъхът му, свеж и топъл, обгръщаше шията й.

— Замаяна съм — призна Алисън.

Нещо повече — всяка част от тялото й бе станала безтегловна и търсеше ново място, където да се установи.

Спенсър обгърна с длан главата й отзад и я притисна към гърдите си. Пръстите му потънаха в косата й и той започна да масажира скалпа й. Очите й бавно се затвориха, но веднага след това се отвориха широко. Какво правеше тя?

— Моля те, Спенсър — каза Алисън, като се опита да повдигне и отблъсне ръката му от тила си. — Аз… Дейвис…

— Ш-шт, всичко е наред. Прекара тежка вечер. Бяха в далечния край на дансинга. Имаше други двойки между тях и масата, където доверчивият годеник на Ан седеше и чакаше. Осветлението бе слабо. Така или иначе той вероятно не можеше да види ръката на Спенсър, която шареше нагоре-надолу по гърба й.

— Не трябва да ме държиш така — възпротиви се леко тя, но главата й се подчини на движенията на ръката му. Отпусна я отново върху гърдите му. Силната им извивка сякаш бе оформена така, че да прилегне плътно към хлътналата й буза.

— Не, не трябва. И не се гордея с това, което правя — прошепна той. — Дейвис е най-добрият ми приятел — ръцете му я обгърнаха по-плътно. — Но толкова добре те чувствам. Знаех си, че ще е така.

Наистина беше хубаво. Така идеално си бяха паснали двете противоположности. Не си спомняше някога да е усещала по-ясно тялото си. Преди винаги я беше ръководило съзнанието й. Сега тялото й изискваше внимание от нейна страна.

Кожата й настръхна, макар че отвътре цялата гореше. Беше ли чувствала някога гърдите си толкова пълни и натежали? И защо изпитваше желание да се притисне плътно до Спенсър? Крайниците й тежаха като олово и не можеше да ги помръдне, но сърцето й биеше силно. Усещаше всеки негов удар ниско долу в стомаха си.

Никога досега не беше чувствала толкова близко нечие друго човешко тяло. Всички нейни сетива се нагаждаха към него. Минаваше за висока, но в сравнение със Спенсър изглеждаше дребна. Той беше здрав като скала: от рамото, върху което лежеше ръката й, до бедрата, които се плъзгаха покрай нейните. Без дори да ги докосва, знаеше, че ръцете и краката му бяха изпъкнали от стегнати мускули.

Но Спенсър не беше само маса мускули. Физическата му сила не вземаше надмощие над неговата чувствителност. Можеше да бъде нежен. Дори в този момент палецът му притискаше дланта й с бавни кръгови движения, а пръстите на дясната му ръка преминаваха по разголеното й рамо.

— Никога не съм виждал червенокоса жена с кожа като твоята. Повечето от тях не са ли със светъл тен?

— Ние двете със сестра ми сме наследили цвета на кожата от баба ни по майчина линия. Тя беше испанка и беше мургава. Също от нея сме наследили и зеления цвят на очите.

— А червената коса?

Той прокара пръсти през нея, като бавно, с невероятна чувственост разплиташе гъстите кичури.

— От ирландския ни дядо.

— Много колоритно семейство.

Тя се засмя, допирайки устни до колосания му нагръдник.

— В много отношения.

— Твоята близначка например.

В този момент Алисън повдигна глава и го погледна.

— Дейвис те накара да повярваш, че тя е особена. Това не е вярно.

Спенсър докосна страната й.

— Колкото теб ли е красива?

— О, благодаря.

Смущаваше се, че я държи близо, но още по-неприятно й беше, че се взира в лицето му, чува хипнотизиращия му глас и все още не може да различи как изглежда той. Отпусна челото си върху рамото му.

— Еднакви сме. Но едновременно и много различни.

— Как така?

— Тя нямаше да ти позволи да я притискаш по този начин.

Браво. Припиши това своеволие на Ан. Не, това се отнасяше за Алисън. Нали за нея говореха? О, боже мой, ставаше й все по-трудно да се оправя в цялата тази бъркотия. Не можеше да мисли. Умствените й способности намаляваха пропорционално на по-голямата й близост до Спенсър.

— По-добре е да се връщаме на масата — каза тя, опитвайки се да се изплъзне на свобода.

— Не. Току-що започна друга песен.

Ръцете му не я пускаха. Замалко не стана сцена, която щеше да я унижи, да ядоса Дейвис, и да застраши едно дългогодишно приятелство, но тя му позволи още веднъж да я притисне към себе си.

— Откога сте сгодени с Дейвис?

— Почти година.

— Обичаш ли го?

— Разбира се!

— Наистина ли? — настоятелно попита Спенсър.

Тя сведе очи. В сравнение със способността й да лъже, танцуваше като Джинджър Роджърс. Откакто беше проговорила, никога не бе успявала да се измъкне с лъжа.

— Много го обичам — отговори решително.

— Заедно ли живеете?

— Не.

Дейвис на няколко пъти беше молил Ан да се премести при него, но от уважение към родителите им тя бе отказала.

— Но спите заедно.

Страните й пламнаха от смущение и гняв и тя го стрелна с поглед.

— Това не е твоя работа.

— Искам да знам — заинати се той.

— Разбира се, че спим заедно — също толкова упорито отговори тя.

— Задоволителен ли е сексуалният ви живот?

— Забележителен.

— Лъжкиня.

Поразена от дързостта му, тя спря да танцува.

— Как смееш да ми говориш така!

— Как смея ли? Ще ти кажа как. Ако сексуалните ви отношения с Дейвис бяха така „забележителни“, както казваш, тялото ти нямаше да е толкова жадно за ласки.

Отново я придърпа към себе си и те така плътно се приближиха, че въздухът бавно излезе от дробовете й.

— А то е жадно, Ан.

Спенсър леко докосна бедрата й, при което един многозначителен стон се изтръгна от устните й, преди да успее да го спре.

Ядосана на него и засрамена от себе си, Алисън се отблъсна от Спенсър. Докато се отправяше през дансинга назад към масата, връхлетя върху две двойки. Дейвис се изправи и пое ръката й.

— По-добре ли се чувстваш сега?

— Много по-добре.

Краката й се подкосиха в момента, в който седна. Цялата трепереше и се мразеше за това.

Беше се държала като ученичка в ръцете на някакъв мъж, който прелъстява жените само за да не скучае. Вероятно можеше да говори така чувствено на шестнадесет езика. Ан, която беше лудо влюбена в Дейвис, нямаше да позволи да я прегръщат по този начин и да й говорят толкова нагло. Сигурно щеше да го обърне на смях или щеше да му удари плесница, или щеше да го фрасне с коляно в слабините, или каквото и да било, но нямаше да се гуши в него като бездомно котенце, което току-що е било прибрано на топло в някаква буреносна нощ.

Ако изобщо се поддадеше на очарованието на Спенсър Рафт, Дейвис щеше да се ядоса не на Алисън, а на Ан. Ан нямаше повече да й проговори, ако изложеше на опасност връзката й с Дейвис. А тя…

Е, добре, със сигурност нямаше да се впусне с главата напред в някаква връзка с който и да е мъж. Знаеше го много добре. Този вид романтика не беше за практичен човек като нея.

Беше си загубила ума от един танц. И какво от това? Нищо лошо не беше станало. Всяко животинче, когато го галят и милват, мърка от задоволство. Това няма да се повтори. Тя ще бяга от този мъж като от чума.

През останалата част от вечерта тя посвети цялото си внимание на Дейвис и разговаряше със Спенсър само от благоприличие. Беше наблюдавала Ан и Дейвис и сега имитираше проявите на любов от страна на сестра си. Дейвис беше сигурен в отношението й към него. Той се радваше на очевидната й привързаност. Алисън не рискуваше да погледне Спенсър, за да прецени реакцията му.

След като излязоха навън, Дейвис помоли портиера да извика такси за Спенсър.

— Ето ти адреса, на който живея, и един резервен ключ — Дейвис подаде на госта си листче и ключ. — Искам да изпратя Ан до дома й и да се убедя, че се е прибрала благополучно.

— Няма да се разсърдя — каза Спенсър. Мина напред, докосна леко с ръце раменете на Алисън и приятелски целуна бузата й. — Лека нощ, Ан. Ти си всичко, което Дейвис беше казал… и дори нещо повече.

Отстъпи назад и дръпна ръцете си, но отпечатъкът от тях изгаряше кожата й. Този мъж със завладяващ глас и едро, силно тяло представляваше опасност, която тя все още не можеше да разбере. Алисън хвана Дейвис под ръка, сякаш търсеше опора и покровителство в него.

— Благодаря, Спенсър. Лека нощ. Приятно ми беше да се запознаем.

Едва когато таксито, в което влезе Спенсър Рафт, потегли, тя започна да диша нормално.

Беше трудно, но успя да махне лещите. Сложи незабелязано очилата си и така кара до дома си, без Дейвис да ги види. След като сви по алеята към къщи, тя ги свали със светкавична бързина и изключи мотора. Очилата вече бяха на сигурно място в чантичката й, когато Дейвис се доближи до нея пред входната врата.

Отключи вратата и Дейвис я последва с някаква интимност, която разтревожи Алисън и я изправи пред още едно деликатно положение, от което трябваше да се измъкне.

— Лека нощ, скъпи — каза тя.

— „Лека нощ скъпи“? Иска ми се да си кажем здравей. През цялата вечер не можах да те целува както трябва.

Преди да успее да се отдръпне, той я притегли към себе си и плътно прилепи устните си към нейните. Първоначалната й реакция бе да затвори устата си, но знаеше, че така не може. Затова му позволи да я целуне истински и колебливо отпусна ръце върху кръста му.

— О, боже, Ани! — прошепна в ухото й, когато най-накрая освободи устните й. — Липсваше ми уединението с теб тази вечер. Какво е мнението ти за Спенсър?

Не можеше да измисли нищо, докато ръката на годеника на сестра й се спускаше плавно надолу от раменете към гърдите й.

— Ами… той беше очарователен, така както ти беше споменал.

— И той каза това за теб. Бях му разправял колко прекрасна и секси си. Напълно се съгласи с твърдението ми.

— Ох! — Възклицанието се изтръгна неволно от нея, когато той плъзна надолу презрамката на роклята й и я отмести настрана.

— Какво има? — Дейвис подскочи назад от изненада.

— Н-нищо. Само… ъ-ъ… станах за смях пред приятеля ти. Боях се, че ще се сърдиш.

Дейвис отново я хвана и я прегърна силно.

— Трябва да призная, че бях слисан, като те видях да се пльосваш на тротоара — засмя се той. — Това щеше да прилича повече на Алисън.

В този момент, на разстояние една ръка, той я огледа от главата до петите.

— Не те боли някъде, нали?

— Не. — Алисън — непохватната, Алисън — старата мома, Алисън — развлекателната тема на разговор, му се усмихна мигновено и неискрено с аленочервените си устни. — Чувствам се отлично.

— Добре — измърмори той.

Устните му се движеха надолу по врата й, докато ръцете му галеха гърдите й. Тя изпадна в паника и го отблъсна.

— Дейвис!

— Какво? — Той сложи ръце на кръста си и я погледна с някаква войнственост, присъща само на сексуално незадоволен мъж. — Какво ти става тази вечер?

Алисън искаше да му каже съвсем ясно, че всичко с нея беше наред и че беше нейно право да каже не, щом като така й се искаше. Но Ан нямаше да постъпи по този начин. Какво щеше да направи Ан, ако не желаеше да се люби, но искаше лесно да го откаже от това негово намерение?

Тя вдигна разтрепераната си ръка към гърлото.

— Всичко е наред. Аз само… — търсеше отчаяно някакво логично обяснение.

Ан й беше казала, че той няма да се надява да легне с нея, защото… Защо, защо? Ами да, хапчетата. Тя се насили да се усмихне, както Ан — нежно и женствено.

— Просто не искам да започнем нещо, което не можем да довършим — за да замаже положението, тя плъзна ръка под разкопчаната му яка нагоре към брадичката и я докосна с пръсти.

— Да, мисля, че си права — Дейвис прокара раздразнено ръка през косата си. — Колко време ще продължи това?

— Не много — очите й бяха замъглени и обещаващи. — Не мога да издържа дълго така.

Беше чула тези думи наскоро в някакъв филм, но дали в действителност любовниците говореха по този начин?

— Нито пък аз, скъпа — той я притегли към себе си и я целуна целомъдрено. Е, почти така. — По-добре е да си вървя.

— Да, разбира се — тя обгърна с ръка кръста му и го изпрати до вратата. — Лека нощ. — Повдигайки се на пръсти, целуна устните му.

— Лека нощ — Дейвис прокара леко ръка по дупето й. Усмихна му се неестествено и му махна за довиждане, когато той влезе в колата си и тръгна.

В мига, в който затвори вратата, Алисън се облегна на нея и стискайки продължително очи, си пое дълбоко въздух. Беше оцеляла след всичко това. Освен че бе паднала на публично място и бе позволила на приятеля на Дейвис — един плейбой — да танцува доста интимно с нея, нищо пагубно не се бе случило. Колко още такива вечери щеше да преживее? Две? Три? Вероятно утре вечер можеше да се направи, че е пипнала един от онези мръсни стомашни вируси.

Размишлявайки за тази окуражаваща възможност, отиде в спалнята на Ан. Беше опаковала и донесла някои свои неща. Сред тях имаше една стара риза на баща й, с която обикновено спеше, като навиваше ръкавите нагоре. Беше я отмъкнала от гардероба му преди години. Дълга беше до средата на бедрата й.

Изми лицето и зъбите си. Сещайки се за резервната контактна леща в чантичката за тоалетни принадлежности, тя я сложи, за да я пробва. Колко хубав беше светът, когато човек можеше да вижда! Отдъхна си, че поне нямаше да й се налага да ходи при лекар-специалист по очни болести за други лещи.

Тъкмо когато се канеше да свали лещите и да си ляга, на вратата се звънна. Дейвис? Дали беше забравил нещо? Промъкна се боса през тъмните стаи, а подгъвът на ризата прошумоляваше покрай бедрата й. След като отвори вратата, подаде навън само главата си и се озърна.

— Здравей, Ан.

От устата й излезе някакъв странен звук, сякаш изпъшка и си пое дъх едновременно. Беше красив. Всички замъглени кранчета и неясни черти се изясниха напълно. Изпита благоговение пред внушителната комбинация от сила и бляскаво очарование.

Тъмна коса, разрошена небрежно. Широко, интелигентно чело, подчертано от вежди, дяволити и рунтави и все пак изразителни. Очи, които я пронизваха като сини лазерни лъчи; толкова тъмносин беше цветът им, заобиколени от гъсти черни мигли.

На носа му можеше да завиди всеки, чийто профил е бил някога изобразяван върху монета. Устата му… Стомахът й се преобърна, когато за първи път видя ясното изображение на чувствено оформените му устни, долната малко по-провиснала от горната — като на ирландец.

Всяка нейна частица реагира на абсолютната сила и мъжественост, които се излъчваха от мъжа, изправен пред нея. Гърдите й започнаха ритмично да се повдигат. Възбудата премина през цялото й тяло. Почувства как отмалява и започва да се поддава на всякакво влияние — от върха на главата до крайчеца на пръстите на краката си, които сега се извиваха, потънали в дебелия килим на сестра й. Тя, която никога не беше отдавала голямо внимание на нечия физика, реагираше дори само при хубавия външен вид на Спенсър Рафт.

Единствено се надяваше целият този хаос вътре в нея да не личи. Отдръпна се на педя зад вратата.

— Дейвис вече си тръгна.

— Знам. Видях го, че си отиде.

— Тогава какво правиш тук?

— Дойдох да те видя.

Не нея. Не Алисън. Беше дошъл да види Ан.

— Добре, но не трябваше.

— И това знам. Но дойдох.

— Как стигна дотук?

— Наех кола и намерих адреса ти в телефонния указател. След това оставих съобщение за Дейвис и му казах да не ме очаква скоро. Ще ме поканиш ли вътре?

— Не.

— Тогава ще трябва сам да вляза.

Без каквото и да било усилие той бутна вратата и влезе вътре.

Вече нямаше какво да я прикрива, освен голямата риза, която беше изтъняла и бе станала прозрачна от честото пране през годините. Само ако беше сляп — както тя, когато не носеше очила, — той нямаше да разбере, че под ризата е облечена само с оскъдно бельо, а страните й бяха поруменели и това й отиваше.

За известно време синият му поглед обгърна тялото й, спирайки се често върху някои части, което засилваше топлината и червения цвят, разливащ се върху нея. Очите му изгаряха памучния плат и докосваха кожата й, целуваха я и оставяха следи върху нея.

Дълго изучаваше всяка черта от лицето й.

— Имаш невероятна коса — посегна към една къдрица, която примамливо лежеше върху рамото й.

— А ти си невероятно нахален — тя отблъсна ръката му и отстъпи крачка назад.

Беше ядосана и трябваше да си признае, че ядът й беше породен отчасти от факта, че той я мислеше за Ан. Ако тази вечер беше дошла в ресторанта не с разпиляна червена коса и прилепнала по тялото рокля от шифон, а като неелегантно облечената стара мома Алисън, щеше да бъде любезен с нея, но нямаше да дойде тук и да разсъблича ризата на баща й с тези страстни и всепроникващи очи.

— Заради Дейвис ли?

— Разбира се, че заради него! — извика тя. — Съмнявам се, че той знае за късното нощно посещение, което най-добрият му приятел прави на годеницата му.

— Права си, не знае.

— Има високо мнение за теб. Всичко, което слушам, откакто го срещнах, е: Спенсър това, Спенсър онова. Сега…

— Добре — прекъсна я отсечено. В продължение на няколко секунди, изпълнени с напрежение, той се взираше в пода между краката си, обути във вечерни обувки. Когато отново вдигна глава, сините му очи бяха пълни с болка, а върху устните му бе изписано съжаление. — Да не мислиш, че съм бил планирал да ме привлечеш? Да не мислиш, че съм планирал всичко това да се случи?

— Нищо не се е случило.

Почувства някаква безумна необходимост да възрази не само заради Ан, а и заради себе си. Защото нещо наистина ставаше. А й се случваше за първи път. Преди да срещне Спенсър Рафт, си беше мислила, че идеята за внезапно възпламенено сексуално привличане е примамка, използвана от рекламните агенти, за да продават парфюми и пасти за зъби. Но не беше така. Привличането бе истинско.

— Нищо не се е случило — повтори, за да убеди самата себе си.

Веждите му се повдигнаха въпросително.

— Нищо?

Тя прехвърли тежестта на тялото си от единия бос крак върху другия и нервно навлажни устните си.

— Нищо.

— Отново лъжеш, Ан. Ако не изпитваше нещо, за което да не се чувстваш виновна, щеше да ме посрещнеш с приятелска усмивка и да ме поканиш вътре. Сигурно щеше да предложиш да открием Дейвис и да хапнем заедно някаква лека среднощна закуска.

Беше прав. Именно това щеше да направи Ан. Но тя не беше Ан! Защо просто не му го кажеше? Защо да не се засмее и да каже: „Виж какво, може и да не повярваш“ — и след това да му разкаже за плана на Ан?

Защото тогава щеше да й се наложи да общува по съвсем друг начин. А щом като не можеше да се оправи с него, докато се преструваше на Ан, едва ли можеше да се надява да се справи, когато разкрие самоличността си.

Спенсър усети вцепенението й и изражението му забележимо се смекчи.

— Мислиш си най-лошото за мен. Мога ли да ти разкажа за себе си, за да не си въобразяваш, че това е нещо, което често върша?

— Не се срещаш често с жени и не ги прелъстяваш, така ли? — попита хладно тя, предизвиквайки го да отрече твърдението й.

Той се засмя и високомерието й се стопи. Никоя жена не можеше да устои на възбуждащата му усмивка.

— Не, не се срещам с момичетата на най-добрите ми приятели, за да ги прелъстявам. Дори за човек, преситен от светския живот като мен, това е за първи път.

Шегата му я подразни.

— Дейвис ми е разправял, че пътуваш из целия свят с твоята яхта. Казва, че си авантюрист и някакъв наемник. Сигурна съм, че разиграваш този театър, за да се забавляваш, но не мисля, че е смешно. А сега, моля те, върви си, преди аз…

Той пристъпи напред.

— Преди какво да направиш?

Тя преглътна и продължи да отстъпва назад, докато той се приближаваше.

— Преди да съм се обадила на Дейвис и да му кажа какво се каниш да направиш.

— И какво е то?

— Да ме прелъстиш.

Гърбът й се опря в стената и нямаше повече накъде да отстъпва. Той приближаваше към нея, докато най-накрая разпери дългите си крака пред нейните и допря ръцете си на стената от двете страни на главата й.

— Така ли правя?

Дъхът му обгърна лицето й. Излъчваше някаква възбуда, която я обливаше като непрекъсната вълна.

— А не правиш ли това?

Устните му се разтеглиха в усмивка.

— Това само ти можеш да кажеш, нали? Ще призная само, че правя всичко възможно да те прелъстя. Само ти можеш да потвърдиш дали се получава нещо.

О, наистина ставаше нещо. Цялата отмаляваше, а съзнанието й се замъгляваше. Усещаше пулса си да бие силно на нови места — срамни, забранени, дивни места.

— Почувства го, когато танцувахме, нали?

Той сгуши глава във врата й и потърка с нос нежната й шия.

Алисън бавно притвори очи. Да, наистина го беше усетила. Беше изучавала биология в продължение на десет години и знаеше всичко за същността на мъжкото тяло. А неговото действаше прекрасно. Беше го усетила, когато той прилепи плътно бедрата си до нейните. Как можеше да не почувства едно такова страстно желание, една такава дръзка проява на мъжественост!

Но в нея все още имаше гордост.

— Какво да почувствам? — попита с дрезгав глас, отваряйки очи.

— Онова погъделичкване, което започва някъде тук — Спенсър натисна с върха на показалеца си корема й.

— И се насочва нагоре някъде тук — същият пръст със зигзагообразни движения премина по долината между ребрата й и стигна до гърдите, като бавно направи кръгче около едната. — Докато го почувстваш в задната част на гърлото си. — Натисна нежно плиткия триъгълник в основата на гърлото й. — Преди да се понесе надолу, надолу, надолу и стигне, експлодирайки леко, някъде тук. — Пръстът му се плъзна по стомаха й, покрай пъпа и спря до ръба на бикините. Разтвори ръката си и с длан притисна мястото, за което говореше. — Тук — изрече почти шепнешком последната дума.

Тя изпъшка и наведе главата си върху гърдите му.

— Моля те, недей.

Цялото й тяло почувства тази лека експлозия като надигащи се вълни в езеро, което е било спокойно в продължение на години.

Той обгърна с длани лицето й и го повдигна.

— Ненавиждам мисълта, че предавам най-добрия си приятел. Последното, което някога бих искал да направя, е да нараня Дейвис. Затова трябва да ти е ясно какво въздействие имаш върху мен, за да дойда при теб и да рискувам да разруша едно дългогодишно приятелство.

— Не трябваше да го правиш.

— Ако бях послушал разума си, сигурно нямаше да постъпя така.

— Но не го послуша.

— Не можех да го чуя през ударите на сърцето си.

— Това е невъзможно.

— Така ли? Хайде да разберем.

Устните й първо усетиха възглавничките на палците му. И двата се плъзнаха последователно по долната й устна. След това дъха му — влажен и топъл. Когато за първи път докосна с устните си нейните, някаква наслада я прониза като стрела от точката на допира до долната коремна област.

Усещането беше напълно непознато и до такава степен разстройващо духа, че тя от вълнение извика името му.

— Спенсър!

— Да, да — прошепна той, преди да я обгърне с ръце и да скъси разстоянието между тях.

Притисна кръста й с едната си ръка, а другата прехвърли през раменете й. Придърпа я собственически към себе си. Главата му се наклони на една страна, а устните му се плъзнаха върху нейните. Натисна силно, изучавайки очертанията на устата й с езика си.

От влажното, меко като кадифе докосване устните й се разтвориха. Това бе поканата, която той очакваше, и устните им се сляха в една истинска, страстна целувка.

Горката Ан, мислеше си Алисън. Щеше да се задоми и после щеше да се задоволява само със сладникавите целувки на Дейвис, без да може някога да преживее това. Беше същото като да направиш сравнение между лек дъждец и буря. Целувката на Дейвис бе свежа и приятна, но й липсваше сила, необузданост, изящна свирепост, вълнуваща дивост. Целувката на Дейвис беше леко възбуждаща, а тази на Спенсър — безцеремонна и необуздана. Целувката на Дейвис включваше само устните му, а Спенсър се отдаваше с цялото си тяло.

Спенсър повдигна ризата й, плъзна ръката си покрай талията до дупето й и след едно продължително напористо движение, на което тя нямаше сили да се противопостави, той я повдигна и я намести към себе си.

Започна да масажира нежно тялото й и когато то цялото изтръпна, той прошепна името й. Устните му изпиваха жадно капчиците благотворен нектар върху нейните.

— Ан, Ан. Знаех, че ще стане така с нас.

Името на сестра й беше като плесница в лицето й, която я извади от унеса. Освободи устните си от неговите и се извърна от милувките му. Той я пусна изненадан и тя отстъпи между него и стената. Застанала по средата на всекидневната на Ан, стиснала здраво очи срещу неестественото си държане, Алисън постави плътно ръце върху талията си, като се опита да запази равновесие.

Когато най-накрая се обърна с лице към него, видя съсредоточения му поглед. Знаеше, че той стои на разстояние не защото така му се искаше, а за да й даде време да събере мислите си.

— Спенсър, трябва да си тръгнеш. Веднага. И забрави, че… някога е имало такава целувка.

— Ако искаш да си вървя, ще го направя, но няма да забравя тази целувка.

— Трябва! — извика разтревожено тя.

Спенсър мислеше, че това е Ан. Тази вечер тя беше Ан, но утре щеше отново да се превърне в старомодно облечената умна Алисън и той нямаше да я погледне повече. Но освен всичко друго, това, което ставаше между тях, можеше да съсипе връзката на Ан с Дейвис.

— Не мога да я забравя — каза решително той. — Нямах намерение да дойда в ресторанта и веднага да пожелая годеницата на моя приятел, но така се получи. След като си тръгнах, помислих, че може би съм фантазирал. Може би някаква игра на светлината от свещите те бе направила най-желаната жена, която някога съм срещал. Или вероятно съм ревнувал от това как Дейвис се чувстваше с теб.

Той пристъпи напред, но когато протегна ръка да я докосне, тя се отдръпна. Лицето му придоби строго и решително изражение.

— Но сега те целунах и това ме подлуди напълно. Наистина ли мислиш, че ще обърна гръб, ще продължа веселия си живот и ще забравя, че това се е случило? Никога. Не съм устроен така.

— Преследваш това, което желаеш, така ли?

— Да.

— А последиците по дяволите?

Устните му се изпънаха от усилието да обуздае гнева си.

— Независимо от това как изглеждам, аз съм човек на честта. Желая те, Ан. И от всичко ясно личи, че и ти ме желаеш. Но тук се намесва Дейвис. Ще трябва да направя нещо по този въпрос, нали?

След това косвено твърдение я обля леденостудена вълна и тя изпадна в паника. Толкова силно стисна яката на ризата си, че кокалчетата на пръстите й побеляха.

— Какво означава, че ще трябва да направиш нещо за това?

— Остави всичко на мен.

Той направи три големи крачки към нея и звучно я целуна.

— Не, Спенсър, слушай. Не трябва…

Отново я целуна, след което, докато тя се опитваше да възстанови дишането си и да му обясни нещата, излезе бързо.

Алисън гледаше втренчено затворената врата в продължение на няколко мъчителни секунди. Като закри уста с трепереща ръка, тя каза:

— Боже мой. Какво направих?