Алексей Толстой
Златното ключе (30) (или приключенията на Буратино)

Новият куклен театър дава първото си представление

Карабас Барабас седеше пред огнището в отвратително настроение. Суровите дърва едва тлееха. На улицата се изливаше дъжд. Продупченият покрив на кукления театър течеше. Краката и ръцете на куклите овлажняха, на репетициите никой не искаше да работи, дори и под заплахата на камшика със седемте опашки. Куклите вече трети ден нищо не бяха яли и си шепнеха зловещо, увиснали на гвоздеите в склада.

От сутринта нито един билет не беше продаден. Пък и кой ли би тръгнал да гледа досадните пиеси и гладните и дрипави актьори в театъра на Карабас Барабас?

Часовникът на градската кула удари шест. Карабас Барабас мрачно се затътри към зрителната зала — празно!

— Дявол да ги вземе всички почтени зрители, — измърмори той и излезе на улицата. Като излезе, погледна, трепна с очи и разтвори уста тъй, че в нея спокойно можеше да влезе врана.

Срещу неговия театър, пред една нова, голяма платнена палатка се беше събрала тълпа, без да обръща внимание на влажния вятър, който вееше откъм морето.

При входа на палатката върху естрадата стоеше дългоносо човече с калпаче, тръбеше в една пресипнала тръба и нещо викаше.

Публиката се смееше, ръкопляскаше и мнозина влизаха вътре в палатката.

При Карабас Барабас дойде Будалко; той повече от всякога миришеше на тиня.

— Е-хе-хе — каза той и цялото му лице кисело се сбръчка — никак не ми върви с лечебните пиявици. Иска ми се да ида при тях — Будалко посочи новата палатка — искам да ги помоля да им паля свещите или пък да мета пода.

— Чий е този проклет театър? Откъде се взе? — изръмжа Карабас Барабас.

— Самите кукли са открили този куклен театър „Светкавица“. Те сами си пишат пиеси в стихове и ги играят.

Карабас Барабас заскърца със зъби, дръпна брадата си и закрачи към новата платнена палатка.

Край входа й Буратино се провикваше:

— Първо представление на интересната и увлекателна комедия из живота на дървените човечета. Истинско произшествие. Ще научите как ние победихме всичките си врагове с помощта на остроумието, смелостта и присъствието на духа…

При входа на кукления театър в стъклена будка седеше Малвина с красива панделка в сините коси и едва успяваше да раздава билети на желаещите да видят веселата комедия из живота на куклите.

Татко Карло с ново кадифено яке въртеше латерната и весело намигаше на уважаваната публика.

Артемон теглеше за опашката Лиса Алиса, която се беше промъкнала без билет.

Котарака Базилио, влязъл също без билет, беше успял да избяга на едно дърво и гледаше надолу със зли очи.

Буратино, издул бузите, тръбеше в пресипналата тръба:

— Представлението започва!

И слезе бързо по стълбичката, за да играе първата сцена на комедията, в която се представяше как бедният татко Карло дялка от една цепеница дървено човече, без да предполага, че това ще му донесе щастие.

Последна допълзя в театъра Костенурката Тортила, държейки в устата си почетен билет на пергаментова хартия със златни ъгли.

Представлението започна. Карабас Барабас се върна мрачен в своя празен театър. Взе камшика със седемте опашки. Отвори вратата на склада.

— Аз ще ви отуча да се излежавате, негодници такива! — изрева той свирепо. — Ще ви накарам да привличате публика!

Той плесна с камшика. Но никой не му отговори. Складът беше празен. По гвоздеите висеха само връвчици.

Всички кукли — и Арлекин, и момичетата с черни маски, и магьосниците с островърхи шапки със звезди, и гърбушките с носове като краставици, и арапите, и кученцата — всички, всички, всички кукли бяха офейкали от Карабас Барабас.

Със страшен вой изскочи той на улицата. Видя как последните му актьори бягаха през локвите в новия театър, където весело свиреше музика и се чуваше силен смях и ръкопляскане.

Карабас Барабас успя да хване само едно платнено кученце с копчета вместо очи. Но изневиделица го връхлетя Артемон, повали го, грабна кученцето и избяга с него в палатката, където зад кулисите имаше приготвена за гладните актьори гореща овнешка чорба с чесън.

Карабас Барабас така си и остана в калната локва под дъжда.