Алексей Толстой
Златното ключе (8) (или приключенията на Буратино)

По време на представлението куклите познават Буратино

Буратино седна на първия ред и гледаше с възторг спусната завеса.

На завесата бяха нарисувани танцуващи човечета, момичета с черни маски, страшни брадати хора с шапки със звезди, слънце, приличащо на баница с нос и очи, и други интересни картинки.

Удариха три пъти звънеца и завесата се вдигна.

На малката сцена отляво и отдясно имаше дървета от картон. Над тях висеше фенер, приличен на луна, и се отразяваше в парче огледало, върху което плуваха два лебеда, направени от памук, със златни човки.

Зад едно от картонените дървета се появи малко човече с дълга бяла рубашка с дълги ръкави. Лицето му беше посипано с пудра, бяла като прах за зъби.

То се поклони на почтената публика и каза тъжно:

— Здравейте, аз се казвам Пиеро… Сега ще изиграем пред вас една комедия, която се казва „Момичето със сините коси или тридесет и три удара в тила“. Мене ще ме удрят с тояги, ще получавам плесници и удари в тила. Това е една много смешна комедия…

Зад друго картонено дърво изскочи друг човек, целият на квадрати, като шахматна дъска.

Той се поклони на почтената публика:

— Здравейте, аз съм Арлекин!

След това се обърна към Пиеро и му удари две плесници, които бяха тъй звучни, че пудрата от бузите му се посипа.

— Ти защо хленчиш, бе глупак?

— Аз съм тъжен, защото искам да се оженя — отговори Пиеро.

— Че защо не се ожениш?

— Защото годеницата ми избяга от мен…

— Ха-ха-ха — запревива се от смях Арлекин, — видяхте ли какъв глупак!

Той взе една тояга и наби Пиеро.

— Как се казва твоята годеница?

— Ще престанеш ли да ме биеш?

— Не, аз току-що започнах…

— В такъв случай тя се казва Малвина или Момичето със сините коси.

— Ха-ха-ха! — пак се запревива Арлекин и удари Пиеро три пъти в тила. — Чуйте, почтена публико… Та нима има момичета със сини коси?

Но в този момент, като се обърна към публиката, той изведнъж видя на първия ред дървеното момче с уста до ушите, с дълъг нос и с шапка с пискюлче…

— Я вижте, това е Буратино! — извика Арлекин, като го сочеше с пръст.

— Жив Буратино! — закрещя и Пиеро, като размахваше дългите си ръкави.

Иззад картонените дървета изскочиха много кукли — момичета с черни маски, брадати страшници с шапки, рунтави кучета с копчета наместо очи, гърбушки с носове, прилични на краставици…

Всички те се струпаха при свещите, сложени покрай сцената, и като се вглеждаха втренчено, започнаха да крещят:

— Това е Буратино! Това е Буратино! Ела при нас, ела при нас, весели хитрецо Буратино!

Тогава той скочи от пейката върху суфльорската будка, а оттам — на сцената.

Куклите го хванаха, започнаха да го прегръщат, да го целуват, да го щипят… След това всички кукли запяха „Птича полка“:

Полка птичката танцува

на полянка в ранен час.

Вдигне човка, свий опашка,

туй е полка Карабас.

 

 

Бие бръмбар барабана,

свири жаба с контрабас.

Вдигне човка, свий опашка,

туй е полка Барабас.

 

 

Полка птичката танцува,

весело й е сега,

вдигне човка, свий опашка,

ето тъй танцува тя.

Зрителите бяха трогнати. Една кърмачка дори се просълзи. Един пожарникар плачеше и хълцаше.

Само момчетата от задните редове се сърдеха и тропаха с крака:

— Стига сте се лигавили, не сте малки, продължавайте представлението!

Като чу целия този шум, на сцената изскочи един човек толкова страшен на вид, че можеше да замръзнеш от ужас само като го видиш.

Неговата гъста рошава брада се влачеше по пода, изпъкналите му очи се въртяха на всички страни, в огромната му уста скърцаха зъби, като че това не беше човек, а крокодил. В ръката си държеше камшик със седем опашки.

Това беше собственикът на кукления театър, докторът на куклените науки синьор Карабас Барабас.

— Га-га-га, гу-гу-гу! — изрева той срещу Буратино. — Как смееш да пречиш на представлението на моята прекрасна комедия?

Той хвана Буратино, занесе го в склада на театъра и го окачи на един гвоздей. Като се върна, заплаши куклите със седемопашния камшик, за да продължат представлението.

Куклите криво-ляво завършиха представлението, завесата се спусна, зрителите се разотидоха.

Докторът на куклените науки синьор Карабас Барабас отиде в кухнята да вечеря.

Той пъхна долната част на брадата в джоба си, за да не му пречи, и седна пред огнището, гдето се печеха на шиш цял заек и две пилета.

Като наплюнчи пръстите си, той опита печеното и то му се видя сурово.

В огнището имаше малко дърва. Той плесна три пъти с ръце.

Дотичаха Арлекин и Пиеро.

— Донесете ми онзи безделник Буратино — каза синьор Карабас Барабас. — Той е направен от сухо дърво, ще го хвърля в огъня, та моето ядене да се опече хубаво.

Арлекин и Пиеро паднаха на колене, молеха да бъде пощаден нещастният Буратино.

— Къде ми е камшикът? — изрева Карабас Барабас.

Тогава те плачейки отидоха в склада, свалиха Буратино от гвоздея и го домъкнаха в кухнята.