Алексей Толстой
Златното ключе (10) (или приключенията на Буратино)

На път за у дома Буратино среща двама скитници — Котарака Базилио и Лиса Алиса

Рано на другата сутрин Буратино преброи парите — златните монети бяха толкова, колкото са пръстите на ръката — пет.

Като стисна жълтиците в ръка, той припна към къщи и си тананикаше:

— Ще купя на татко Карло ново яке, ще купя много макови тригуни и захарни петлета на клечки.

Когато циркът с кукления театър и с развяващите се знамена се скри от очите му, той видя двама скитници да бродят тъжни по прашния път: Лиса Алиса, която се клатеше на три крака, и слепия Котарак Базилио.

Това не беше оня същия котарак, който Буратино срещна вчера на улицата, а друг — също Базилио и също шарен. Буратино искаше да ги отмине, но Лиса Алиса му каза нежно:

— Здравей, добрички ми Буратино. Закъде тъй бързаш?

— У дома, при татко Карло.

Лиса въздъхна още по-нежно:

— Не знам дали ще завариш жив бедния Карло, той е съвсем зле от глад и студ…

— А ти виждала ли си такова нещо? — Буратино разтвори шепата и показа петте жълтици.

Като видя парите, Лиса неволно протегна лапата си към тях, а Котарака изведнъж отвори слепите си очи и те светнаха като два зелени фара.

Но Буратино не забеляза това.

— Добрички, милички Буратино, какво ще правиш с тези пари?

— Ще купя яке на татко Карло… Ще си купя нов буквар…

— Буквар ли! Ох, ох! — каза Лиса Алиса, като клатеше глава. — Няма да те изведе на добър край това учение… Погледни мене — учих, учих, а виж на какво съм заприличала! Ходя на три крака.

— Буквар — измърмори Котарака Базилио и сърдито изпухтя в мустаците си. — От това проклето учение останах без очи…

На едно сухо клонче край пътя беше кацнала една стара врана. Тя слуша, слуша този разговор и изграчи:

— Лъжат, лъжат!…

Котарака Базилио подскочи високо, събори враната с лапата си от клончето, откъсна половината от опашката й, — тя едва успя да се спаси. И пак се престори на сляп.

— Вие, Базилио, защо се нахвърлихте върху враната? — попита учудено Буратино.

— Сляп съм — отговори Котарака, — стори ми се, че куче се е качило на дървото…

Тръгнаха тримата по прашния път. Лиса каза:

— Умнички и благоразумнички Буратино, искаш ли твоите пари да станат десеторно повече?

— Разбира се, че искам. Но как ще стане това?

— От лесно по-лесно. Ела с нас.

— Къде?

— В Страната на глупците. Буратино се замисли малко.

— Не, извинявайте, но аз ще си отида веднага вкъщи.

— Моля, моля, ние не те караме насила — каза Лиса, — като не дойдеш, толкова по-зле за тебе.

— Толкова по-зле за тебе — избъбра и Котарака.

— Ти сам бягаш от късмета си — каза Лиса.

— Ти сам бягаш от късмета си — избъбра и Котарака.

— А твоите пет жълтици биха станали куп пари…

Буратино се спря, отвори уста:

— Лъжеш!

Лиса седна на опашката си, облиза се:

— Ей сега ще ти обясня. В Страната на глупците има едно вълшебно поле — нарича се Полето на чудесата… Изкопай дупка в това поле и извикай три пъти: „Крекс, фекс, пекс“ — сложи парите вътре, затрупай ги с пръст, посипи отгоре сол, полей я хубаво и иди да спиш. На другата сутрин от дупката ще израсте малко дръвце, по което наместо листи ще висят жълтици. Разбра ли?

Буратино дори подскочи.

— Лъжеш!

— Да си вървим, Базилио — наведе обидено нос Лиса, — като не ни вярва, много му здраве…

— Не, не — извика Буратино, — вярвам, вярвам!… Да вървим по-скоро в Страната на глупците.