Алексей Толстой
Златното ключе (15) (или приключенията на Буратино)

Момичето със сините коси иска да възпитава Буратино

На следващия ден Буратино се събуди весел и здрав, като че нищо не му е било.

Момичето със сините коси го очакваше в градината, седнало край една малка масичка, на която имаше кукленски прибори.

Лицето му беше току-що измито, по вирнатото му носле и по бузите му имаше цветен прашец.

Очаквайки Буратино, то с досада отпъждаше натрапливи пеперуди:

— Оставете ме на мира най-сетне…

Огледа дървеното момче от главата до петите и се намръщи. Каза му да седне на масата и наля какао в една малка чашка.

Буратино седна на масата, като подви под себе си единия си крак. Бадемовите банички започна да пъха цели в устата си и гълташе, без да дъвче.

В чинията със сладкото бъркаше направо с пръсти и с удоволствие ги смучеше.

Когато момичето се обърна, за да хвърли няколко трохи на един стар бръмбар, той вдигна кафеничето и изпи през чучурчето му всичкото какао.

Задави се и заля покривката с какао.

Тогава момичето му каза строго:

— Освободете свития си крак и го сложете под масата. Не яжте с ръце, за това има лъжици и вилици.

От възмущение миглите му потрепваха.

— Кажете, моля ви се, кой ви възпитава?

— Понякога ме възпитава татко Карло, а понякога — никой.

— Сега аз ще се заема с вашето възпитание, бъдете спокоен.

„Хубаво загазих“ — помисли си Буратино.

По тревата около къщата тичаше кучето Артемон и гонеше малки птички. Когато те кацаха по дърветата, той вдигаше глава, подскачаше, лаеше и скимтеше.

„Добре гони птичките“ — със завист си помисли Буратино.

От приличното седене на масата по цялото му тяло започнаха да пълзят мравки.

Най-после мъчителната закуска свърши. Момичето му каза да си обърше какаото от носа. Оправи диплите и панделките по роклята си, хвана Буратино за ръка и го поведе към дома — да го възпитава.

А веселото куче Артемон тичаше по тревата и лаеше; птичките, които никак не се страхуваха от него, цвърчаха весело, вятърът весело летеше над дърветата.

— Съблечете тези дрипи, ще ви дадат прилично яке и панталонки — каза момичето.

Четирима шивачи — майсторът-специалист, намръщеният рак Шушньо, сивият Кълвач с качулката, големият бръмбар Рогач и мишката Лизета шиеха от стари дрехи на момичето красив детски костюм за Буратино. Шушньо кроеше, Кълвачът с човката си правеше дупки и шиеше, Рогачът със задните си крака сучеше конци, Лизета ги прегризваше.

Буратино се срамуваше да носи износените дрехи на момичето, но все пак трябваше да се преоблече. Като сумтеше с носа си, той скъта в джоба на новото си яке четирите златни монети.

— Сега седнете и сложете ръцете си отпред. Не се изгърбвайте — каза момичето и взе парче тебешир. — Ще се заемем с аритметиката… Вие имате в джоба си две ябълки…

Буратино хитро намигна:

— Лъжете, нямам нито една…

— Казвам ви — търпеливо повтори момичето, — да предположим, че имате в джоба си две ябълки. Някой е взел едната ябълка. Колко ябълки са ви останали?

— Две.

— Помислете добре.

Буратино дори се намръщи — толкова дълбоко се замисли.

— Две…

— Защо?

— Аз няма да дам на никого ябълка, пък ако ще да се сбием!

— Нямате никакви способности по математика — каза с огорчение момичето. — Да се заемем с диктовка.

Тя вдигна хубавите си очи към тавана.

— Пишете: „А розата падна в лапата на Азора“. Написахте ли? Сега прочетете тази вълшебна фраза обратно.

Ние вече знаем, че Буратино никога не беше дори виждал перо и мастилница.

Момичето каза: „Пишете“ — и той веднага пъхна носа си в мастилницата и страшно се изплаши, когато от носа му падна върху хартията мастилено петно.

Момичето плесна с ръце, дори сълзи бликнаха от очите му.

— Вие сте грозен немирник, вие трябва да бъдете наказан!

Тя погледна през прозореца.

— Артемон, отведи Буратино в тъмния килер.

Благородният Артемон се появи на вратата, като показваше белите си зъби. Хвана Буратино за якето и отстъпвайки назад, го повлече в килера, където в паяжините по ъглите висяха големи паяци. Затвори го там, поръмжа, за да го наплаши хубаво, и пак отприпка при птичките.

Момичето, като се хвърли на кукления дантелен креват, заплака заради това, че трябваше да постъпи тъй жестоко с дървеното момче. Но щом се е заела да го възпитава, трябва да отиде докрай.

Буратино бърбореше в тъмния килер:

— Ама че щуро момиче… Тя ще ме възпитава!… Не си вижда порцелановата глава, натъпканото с памук тяло…

В килера се чу тънко скрибуцане, като че някой скърцаше с малките си зъби:

— Слушай, слушай…

Той вдигна изцапания с мастилото нос и в тъмнината позна един прилеп, който висеше на тавана с главата надолу.

— Какво обичаш?

— Дочакай нощта, Буратино.

— По-тихо, по-тихо — шумоляха паяците в ъглите, — не ни клатете мрежите, не пропъждайте нашите мухи…

Буратино седна на едно счупено гърне и подпря глава на ръката си. Той беше изпадал и в по-лоши положения, но го възмущаваше несправедливостта.

— Нима така се възпитават деца?… Това е мъчение, а не възпитание… Не седи така, не яж така… Детето, дето се казва, още не е научило азбуката — тя изведнъж се хваща за мастилото… А песът си тича подир птичките и за нищо си няма грижа…

Прилепът пак изписка:

— Дочакай нощта, Буратино, аз ще те заведа в Страната на глупците, там те чакат другарите ти — котаракът и лисицата, щастие и веселба. Чакай нощта.