Алексей Толстой
Златното ключе (29) (или приключенията на Буратино)

Какво намериха зад тайната врата

Докато Карабас Барабас се търкаляше като луд и си скубеше брадата, Буратино пръв, а след него Малвина, Пиеро, Артемон и — последен — татко Карло се спуснаха по стръмната каменна стълба в подземието.

Татко Карло държеше една малка свещица. Нейното треперливо пламъче хвърляше от Артемоновата космата глава или от протегнатата ръка на Пиеро големи сенки, но не можеше да освети тъмнината, която цареше около стълбата.

Малвина, за да не заплаче от страх, сама си дърпаше ушите.

Пиеро, както всякога, ни в клин, ни в ръкав, бъбреше стихове:

Танцуват сенки по стената,

но пак спокойна е душата.

По стръмна стълба ний вървим

посред опасна тъмнина…

Върви, другарю, бди и трай,

и този път ще има край…

Буратино изпревари другарите си — неговото бяло калпаче едва се виждаше някъде дълбоко под земята.

Изведнъж там нещо изсъска, падна, обърна се и се чу неговият жалостен глас:

— Тичайте на помощ!

Артемон веднага, забравил раните и глада, събори Малвина и Пиеро и като черен вихър се спусна надолу по стълбата.

Скръцнаха зъбите му. Гнусно изписка някакво същество.

Всичко утихна. Само сърцето на Малвина биеше силно като будилник.

Широк лъч светлина заигра долу по стълбата. Пламъкът на свещта, която държеше татко Карло, стана жълт.

— Гледайте, гледайте по-скоро! — извика силно Буратино.

Малвина — гърбом — внимателно започна да слиза от стъпало на стъпало, след нея подскачаше Пиеро. Последен слизаше Карло, наведен, като току изтърваваше дървените си обувки.

Долу — там, дето свършваше стръмната стълба, на каменна площадка, седеше Артемон. Той се облизваше. В краката му лежеше удушеният плъх Скръцльо.

Буратино с двете си ръце повдигна прогнилото кече, с което беше скрит отворът в каменната стена. Оттам се лееше синя светлина.

Първото нещо, което видяха, минавайки отвора, това бяха пръснатите слънчеви лъчи. Те падаха от сводестия таван през кръгло прозорче.

Широките лъчи с танцуващи в тях прашинки осветяваха кръглата стая от жълтеникав мрамор. Сред нея имаше чудно хубав куклен театър. На завеската му блестеше златният зигзаг на светкавица.

Отстрани на завеската се издигаха две квадратни кули, тъй оцветени, като че бяха направени от малки тухли. Високите им покриви от зелена ламарина блестяха ярко.

На лявата кула имаше часовник с бронзови стрелки. На циферблата срещу всяка цифра бяха нарисувани усмихнати личица на момченца и момиченца.

На дясната кула имаше кръгло прозорче от разноцветни стъкла.

Над това прозорче, върху покрива от зелена ламарина, седеше Говорещият щурец. Когато всички се спряха с отворени уста пред чудния театър, щурецът заговори бавно и ясно:

— Аз те предупредих, че те очакват ужасни опасности и страшни приключения, Буратино. Добре, че всичко завърши благополучно… Така е…

Гласът на щуреца беше стар и малко обиден, защото навремето той все пак беше ударен с чук по главата и въпреки че беше на сто години и природно добър, той не можеше да забрави незаслужената обида. Затова той нищо повече не каза, дръпна мустаците си като да махне праха от тях и бавно изпълзя някъде в самотна пролука — по-далеч от суетата.

Тогава татко Карло каза:

— А пък аз мислех, че тук най-малко ще намерим куп злато и сребро, а то намерихме всичко на всичко една стара играчка…

Той се приближи до часовника, взидан в куличката, почука с нокът по циферблата и тъй като встрани от часовника, на бакърен гвоздей, висеше ключе, той го взе и нави часовника…

Раздаде се силно тикане. Стрелките се раздвижиха. Голямата стрелка стигна до дванадесет, малката — до шест. Вътре в кулата закънтя и засъска. Удари шест часа…

В същия миг от прозорчето с разноцветни стъкла на дясната кула изскочи курдисана пъстра птица и като затрепка с криле, изпя шест пъти:

— При нас, при нас, при нас, при нас, при нас, при нас…

Птицата се скри, прозорчето се затвори, засвири латерна. И завесата се вдигна…

Никой, дори татко Карло, никога не беше виждал толкова красиви декори.

Сцената представляваше градина. Върху малки дръвчета със златни и сребърни листи пееха курдисани скорци, големи, колкото нокът. На едно дърво висеха ябълки, всяка от които беше не по-голяма от пшеничено зърно. Под дърветата се разхождаха пауни и като се повдигаха на пръсти, кълвяха ябълки. На една полянка подскачаха и се бореха с рогцата си две козлета, а във въздуха летяха пеперуди, които едва се забелязваха.

Тъй мина една минута. Скорците млъкнаха, пауните и козлетата се прибраха зад страничните кулиси. Дърветата потънаха в потайните отвори върху пода на сцената.

В дъното на сцената се раздвижиха тюлени облаци. Показа се червено слънце над пясъчна пустиня. Отдясно и отляво из страничните кулиси се развяха клонки от лиани, прилични на змии — върху една от тях действително висеше змия-боа. На друга се люлееха, увиснали на опашките си, цяло семейство маймуни.

Това беше Африка.

По пясъка на пустинята под червеното слънце минаваха разни животни.

На три скока мина гривест лъв — макар и не по-голям от едно коте, той пак беше страшен.

С клатушкане се протътра на задните си лапи кадифена мечка, която държеше чадърче.

Пропълзя един отвратителен крокодил — неговите малки зли очи се преструваха на добрички. Но все пак Артемон не му повярва и започна да лае по него.

Изскочи и носорогът — за да се избегне опасността, върху острия му рог беше набучена гумена топка.

Пробягна жираф, приличен на шарена, рогата камила, протегнала шия с всичките си сили.

След това мина слонът — другар на децата — умен, добродушен, той клатеше хобота си, в който държеше шоколаден бонбон.

Последно се промъкна, като се оглеждаше хитро, страшно нечисто диво куче — чакалът. Артемон се спусна с лай подире му — татко Карло го хвана за опашката и едва успя да го издърпа от сцената.

Животните минаха. Слънцето изведнъж угасна. В тъмнината някакви предмети се спуснаха отгоре, а други излязоха отстрани. Раздаде се звук, като че ли се беше плъзнал лък по струните на цигулка.

Блеснаха матови улични лампи. На сцената се виждаше градски площад. Вратите на къщите се отвориха, изтичаха мънички човечета, качиха се на трамвай-играчка. Кондукторът започна да звъни, ватманът завъртя ръчката, едно хлапенце бързо грабна парче салам, милиционерът изсвири, трамваят се скри в една странична улица между високи сгради.

Премина велосипедист с колело не по-голямо от чинийка за сладко. Изтича вестникопродавач — неговите вестници бяха големи колкото една четвъртина от листа на джобно календарче.

Продавачът на сладолед прекара през площада своята количка. По балкончетата на домовете излязоха момиченца и започнаха да му махат с ръце, а продавачът на сладолед се поклони и каза:

— Всичко изядоха, елате друг път.

Тук завесата падна и върху нея пак блесна златният зигзаг на светкавицата.

Татко Карло, Малвина и Пиеро не можеха да дойдат на себе си от възторг. Буратино, пъхнал ръце в джобовете си и вирнал нос, каза самохвално:

— Какво — видяхте ли? Значи не напразно зъзнах в блатото при леля Тортила…

В този театър ние ще поставим комедия — знаете ли каква? — „Златното ключе или необикновените приключения на Буратино и неговите приятели“. Карабас Барабас ще пукне от мъка.

Пиеро потърка с юмруци намръщеното си чело:

— Аз ще напиша текста на тази комедия в разкошни стихове.

— Аз ще продавам сладолед и билети — каза Малвина. — Ако видите, че съм талантлива, ще се опитам да играя ролите на добрите момичета…

— Чакайте бе, деца, а кога ще учите? — попита татко Карло.

Всички в един глас отговориха:

— Ще учим сутрин… А вечер ще играем в театъра…

— Да, да, дечица — каза татко Карло, — а пък аз, дечица, ще свиря с латерната за увеселение на почтената публика, а ако тръгнем на обиколка из Италия от град на град, ще карам коня и ще варя овнешка чорба с чесън…

Артемон слушаше, наострил уши, въртеше глава, гледаше със светнали очи другарите си и ги питаше: ами аз какво ще правя?

Буратино каза:

— Артемон ще завежда реквизита и театралните костюми, на него ще дадем ключа от склада. Когато играем, той ще може да представя зад кулисите рева на лъв, тропота на носорог, тракането на крокодилски зъби, виенето на вятъра — като върти бързо опашката си — и други необходими звуци.

— Ами ти, ами ти, Буратино? — питаха всички. — Ти какъв смяташ да бъдеш в театъра?

— Чудни хора! В комедията аз ще играя сам себе си и ще се прославя в целия свят!