Алексей Толстой
Златното ключе (21) (или приключенията на Буратино)

Буратино и Пиеро отиват при Малвина, но трябва веднага да бягат заедно с Малвина и кучето Артемон

Когато слънцето се издигна над скалистата планинска височина, Буратино и Пиеро излязоха от храстите и побягнаха през полето, по което миналата нощ прилепът изведе Буратино от дома на момичето със сините коси в Страната на глупците.

Смешно беше човек да гледа Пиеро — толкова много бързаше той да види по-скоро Малвина.

— Чувай — питаше той всеки петнадесет секунди, — Буратино, мислиш ли, че тя ще ми се зарадва?

— Отгде мога да знам?…

След петнадесет секунди пак:

— Чувай, Буратино, а представи си, че тя не се зарадва?

— Отгде мога да знам?…

Най-после те видяха бялата къщичка с нарисуваните по капаците на прозорците слънце, луна и звезди.

От комина излизаше дим. Над него плуваше малко облаче, прилично на котешка глава.

Кучето Артемон лежеше при входа и от време на време лаеше срещу това облаче.

На Буратино не му се искаше много да се връща при момичето със сините коси. Но той беше гладен и още отдалече протегна носа си към миризмата на врялото мляко.

— Ако момичето пак намисли да ни възпитава, ще пийнем мляко — и аз за нищо на света не ще остана тук.

В това време Малвина излезе от къщичката. В едната си ръка държеше порцеланов съд за кафе, в другата — кошничка с бисквити.

Очите й бяха все още насълзени — тя беше уверена, че плъховете са извлекли Буратино от килера и са го изяли.

Щом седна до кукленската маса на пясъчната пътечка, лазурните цветя слабо се залюляха, пеперуди се вдигнаха над тях като бели и жълти листа и изведнъж се появиха Буратино и Пиеро.

Малвина така широко си разтвори очите, че двете дървени момчета можеха свободно да скочат в тях.

Като видя Малвина, Пиеро започна да бъбре такива несвързани и глупави думи, че ние тук не бива да ги повтаряме.

Буратино каза, като че нищо не е ставало:

— Ето, аз го доведох — възпитавайте го.

Малвина най-после разбра, че не сънува.

— Ах, какво щастие! — прошепна тя, но веднага добави със сериозен глас: — Момчета, вървете веднага да се умиете и да си измиете зъбите. Артемон, заведи момчетата при кладенчето.

— Видя ли — измърмори Буратино, — тя е побъркана — мийте се, чистете си зъбите!… Ще умори някого със своята чистота…

Все пак те се умиха. Артемон с четката от края на опашката си почисти якетата им…

Седнаха на масата. Буратино издуваше двете си бузи, ядеше за двама. Пиеро не вкуси ни парченце от баничките: той гледаше Малвина тъй, като че тя беше направена от бадемово тесто. На нея това най-после й дотегна.

— Но — каза му тя — какво виждате по лицето ми? Яжте, моля ви се, спокойно.

— Малвина — отговори Пиеро, — аз отдавна вече нищо не ям, аз съчинявам стихове…

Буратино щеше да се пукне от смях.

Малвина се зачуди и пак разтвори широко очите си.

— В такъв случай издекламирайте вашите стихчета.

С красивата си ръка тя подпря бузата си и повдигна красивите си очи към облака, който приличаше на котешка глава.

Пиеро започна да чете стихчетата си с такъв вой, като че седеше на дъното на дълбок кладенец:

Малвина излитна далеч като птица,

Малвина — прекрасната ми годеница.

Ридая, не зная какво ли да правя

И как с този куклен живот да се справя?

Преди Пиеро да завърши четенето, преди Малвина да похвали стиховете, които много й харесаха, на пясъчната пътечка се показа една жаба.

Като си опули страшно очите, тя каза:

— Тази нощ оглупялата Костенурка Тортила разказа на Карабас Барабас всичко за златното ключе…

Малвина извика уплашено, макар нищо да не разбра. Пиеро, разсеян като всички поети, произнесе няколко безсмислени възклицания, които тук няма да повтаряме. Но затова пък Буратино скочи веднага и започна да пълни джобовете си с бисквити, захар и бонбони.

— Да бягаме по-скоро! Ако полицейските кучета доведат Карабас Барабас тука, ние сме загинали.

Малвина побледня като крило на бяла пеперуда. Пиеро, мислейки, че тя умира, изсипа върху нея кафеничето и красивата рокля на Малвина бе залята с какао.

Като подскочи със силен лай, Артемон, който трябваше да чисти дрехите на Малвина, хвана Пиеро за шията и започна да го дърпа, докато Пиеро не каза с хълцане:

— Стига, моля ви се…

Жабата гледаше с опулените си очи тази суматоха и пак каза:

— Карабас Барабас с полицейските кучета ще бъде тука след четвърт час…

Малвина припна да се преоблича. Пиеро отчаяно кършеше ръце и дори се опитваше да се хвърли надолу с глава върху пясъчната пътечка. Артемон мъкнеше вързопи с покъщнина. Врати тропаха. Врабците отчаяно дърдореха върху храста. Лястовичките летяха над самата земя. Кукумявката, за да увеличи паниката, започна да се киска диво от тавана.

Само Буратино не загуби присъствие на духа. Той натовари Артемон с два вързопа най-необходими вещи. Върху вързопите сложи Малвина, облечена с хубав пътнически костюм. На Пиеро каза да се държи за опашката на кучето. Сам той застана напред.

— Никаква паника! Да бягаме!

Когато те — т.е. Буратино, който мъжествено крачеше пред кучето, Малвина, която подскачаше върху вързопите и отзад Пиеро, натъпкан наместо със здрав разум с глупави стихове, — когато те излязоха от гъстата трева в гладкото поле, откъм гората се показа чорлавата брада на Карабас Барабас. Той предпази с ръка очите си от слънцето и започна да оглежда местността.