Алексей Толстой
Златното ключе (26) (или приключенията на Буратино)

За пръв път в живота си Буратино изпада в отчаяние, но пак всичко завършва благополучно

Глупавият петел се умори — раззинал клюн, той тичаше едва-едва. Буратино пусна най-после смачканата му опашка.

— Върви, генералчо, при своите кокошки…

И тръгна самичък нататък, където през листата ярко блестеше Лебедовото езеро.

Ето го и борът на каменистия хълм, ето я и пещерата. Наоколо разхвърляни начупени клони. Тревата — изпомачкана от минали по нея коли.

Сърцето на Буратино заби отчаяно. Той скочи на хълма, надникна под кривите корени…

Пещерата беше празна!!!

Нямаше ни Малвина, ни Пиеро, ни Артемон.

Останали бяха само две парцалчета. Той ги взе — това бяха откъснатите ръкави от рубашката на Пиеро.

Приятелите са отвлечени от някого! Те са загинали! Буратино падна ничком — носът му се заби дълбоко в земята.

Той чак сега разбра колко са му скъпи приятелите. Нека Малвина ги възпитава, нека Пиеро ако иска и по хиляда пъти да декламира стихове — Буратино би дал дори златното ключе само и само да види отново приятелите си.

До главата му безшумно се размърда рохкава купчина земя, от нея излезе една кадифена къртица с розови длани, кихна пискливо три пъти и каза:

— Аз съм сляпа, но чувам отлично. Тук пристигна една колесница, впрегната с овце. В нея седеше Лисичокът, губернатор на Града на глупците и детективи. Губернаторът заповяда:

— Хванете негодниците, които пребиха най-добрите ми полицаи при изпълнение на дълга им! Хванете ги!

Детективите отговориха:

— Джаф!

Нахлуха в пещерата и там настъпи страхотна бъркотия. Твоите другари бяха вързани, хвърлиха ги в колесницата заедно с вързопите и заминаха.

Каква полза имаше да лежи, заврял нос в земята! Буратино скочи и припна по следите на колелата. Като обиколи езерото, излезе на едно поле, покрито с гъста трева.

Вървя, вървя… В главата му нямаше никакъв план. Трябваше да се спасят приятелите — и толкоз.

Стигна до склона, от който по-миналата нощ беше паднал в тръните. Долу видя калния вир, в който живееше Костенурката Тортила. По пътя към вира се спускаше колесница; теглеха я две мършави като скелети овце с проскубана вълна.

На капрата седеше тлъст котарак с издути бузи, със златни очила — той служеше при губернатора като таен нашепвач на ухо. Зад него — важният Лисан, губернаторът… Върху вързопите лежаха Малвина, Пиеро и целият обинтован Артемон — неговата винаги вчесана опашка сега се влачеше като метла в праха…

Зад колесницата вървяха два детектива — порода доберман-пинчер.

Изведнъж детективите вдигнаха кучешките си муцуни и видяха върху урвата бялото калпаче на Буратино.

С грамадни скокове доберманите се заизкачваха по стръмната височина. Но преди да стигнат до върха, Буратино, който не можеше нито да се скрие, нито да избяга, сложи ръце над главата си и като лястовичка се хвърли от най-високото място в калния вир, обрасъл с жабуняк.

Той описа една дъга във въздуха и наистина би попаднал във вира под защитата на леля Тортила, ако не беше силният вятър.

Вятърът подхвана лекичкия дървен Буратино, завъртя го като витло, отметна го встрани и той, падайки, бухна право в колесницата, върху главата на губернатора Лисан.

Тлъстият котарак със златните очила от изненада падна от капрата и понеже беше подлец и страхливец, престори се на припаднал.

Губернаторът Лисан, също известен страхливец, с вой побягна от стръмнината и влезе в една дупка, в която живееха язовци. Там той здравата си изпати: язовците се разплащат сурово с такива гости.

Овците отскочиха встрани, колесницата се катурна. Малвина, Пиеро и Артемон заедно с вързопите паднаха в тръните.

Всичко това стана тъй бързо, че вие, драги читатели, не бихте могли за същото време да преброите пръстите на ръката си.

Доберманите с огромни скокове се спуснаха по нанадолнището на урвата. Като стигнаха до обърнатата колесница, те видяха припадналия тлъст котарак. Видяха и натъркаляните в трънаците дървени човечета и увитото с бинтове куче.

Но никъде не се виждаше губернаторът Лисан.

Той бе изчезнал — като че в земята бе потънал оня, когото детективите трябваше да пазят като зениците на очите си.

Първият детектив, като вдигна муцуната си, нададе кучешки вой на отчаяние.

Вторият детектив направи същото:

— Ай, ай, ай, ай-ууу!…

Те се разтършуваха и обискираха целия склон. Отново започнаха тъжно да вият, защото се сетиха, че ги очакват камшик и желязна решетка.

Като въртяха унизени задниците си, те побягнаха към Града на глупците, за да излъжат в участъка, че уж губернаторът е бил грабнат жив на небето — това го измислиха по пътя за свое оправдание.

Буратино тихичко започна да се опипва — краката и ръцете му бяха здрави. Той изпълзя от тръните и развърза Малвина и Пиеро.

Малвина, без да каже и дума, прегърна Буратино за врата, но не можа да го целуне — пречеше й дългият му нос.

Ръкавите на Пиеро бяха разкъсани до лакътя, бялата пудра беше опадала от бузите му и се оказа, че неговите бузи са обикновени — румени, въпреки любовта му към стиховете.

— Аз се бих храбро — каза той с груб глас. — Ако не бяха ме спънали, никога не можеха да ми надвият.

Малвина потвърди:

— Той се бори като лъв.

Тя прегърна Пиеро за врата и го целуна по двете бузи.

— Стига, стига сте се лигавили — измърмори Буратино, — да бягаме. Ще теглим Артемон за опашката.

Те и тримата хванаха опашката на нещастното куче и го помъкнаха нагоре по стръмния склон.

— Пуснете ме, ще вървя сам, срам ме е — стенеше увитото с бинтове куче.

— Не, не, ти много си отслабнал.

Но едва успяха да стигнат до средата на склона, отгоре се показаха Карабас Барабас и Будалко. Лиса Алиса сочеше с лапата си бегълците, Котарака Базилио беше настръхнал и отвратително мяукаше.

— Ха-ха-ха, ето ти сполука! — засмя се с цяло гърло Карабас Барабас — Златното ключе само иде в ръцете ми!

Буратино бързо премисляше как да се измъкне от тази нова беда. Пиеро прегърна Малвина и беше готов да я защити до смърт. Този път надежда за спасение нямаше.

Будалко се кискаше от върха на склона.

— Болният пудел ми го дайте на мене, синьор Карабас Барабас; вие ми го дайте, а аз ще го хвърля на пиявиците, във вира, за да станат моите пиявички по-тлъсти…

Дебелият Карабас Барабас го мързеше да слиза надолу по склона, той примамваше бегълците с пръст, приличен на сардела:

— Елате, елате при мене, дечица…

— Нито крачка! — заповяда Буратино. — Ако ще мрем — да умрем поне весело! Пиеро, декламирай някакви най-мръсни стихчета. Малвино, кискай се, колкото ти глас държи!…

Малвина, въпреки някои свои недостатъци, беше добра другарка. Тя изтри сълзите си и започна да се смее доста обидно за оня, който стоеше горе, на склона.

Пиеро веднага съчини стихове и закрещя с неприятен глас:

За Лиса Алиса е жалко,

че бой ще яде тя не малко.

Котарака Базилио — гнусен,

лентяй и апаш най-изкусен.

Будалко пък — името му вече

показва какво е нищожно човече.

Карабас Барабас — не боим се ний от вас…

В това време Буратино се плезеше и ги дразнеше:

— Ей ти, директор на куклен театър, стара бирена бъчво, тлъсти шкембако, кръгъл глупако, слезни де, слезни при нас — да се изплюя в глупавата ти брада!

Вместо отговор Карабас Барабас започна да реве страшно, а Будалко вдигна сухите си ръце към небето.

Лиса Алиса изкриви уста:

— Разрешете да им свием вратовете на тези нахалници…

Още една минута и всичко щеше да бъде свършено… Изведнъж със свистене долетяха лястовички:

— Тук, тук, тук!…

Над главата на Карабас Барабас прелетя една сврака, която силно крякаше:

— По-скоро, по-скоро, по-скоро!…

И ето на върха на склона се показа старият татко Карло. Ръкавите му бяха запретнати, в ръка държеше чепата тояга, веждите му — намръщени…

Той блъсна с рамо Карабас Барабас, с лакът — Будалко, удари с тоягата Лиса Алиса по гърба, а обувката си метна по Котарака Базилио…

След това, като се наведе и погледна от стръмнината надолу, където стояха дървените човечета, извика радостно:

— Сине мой, Буратино, немирнико, ти си жив и здрав — ела по-бързо при мене!