Алексей Толстой
Златното ключе (2) (или приключенията на Буратино)

В ръцете на дърводелеца Джузепе попадна едно дърво, което издаваше човешки глас

Отдавна, отдавна в едно градче на брега на Средиземно море живееше старият дърводелец Джузепе, наричан Синият нос.

Веднъж в ръцете му попадна едно дърво, обикновено дърво, като тези, с които хората си палят печките през зимата.

— Не е лошо — каза си Джузепе, — може да направя от него някой крак за маса…

Джузепе сложи очилата си, омотани с канап, защото и очилата му също бяха стари, повъртя в ръката си дървото и започна да го дялка с брадвичката.

Но щом започна да дялка, някакво необикновено тъничко гласче изписка:

— Ох, ох, по-полека, моля!

Джузепе си премести очилата чак на края на носа и огледа работилницата — няма никой…

Погледна под тезгяха — и там нямаше никой…

Погледна в коша с талаша — също нямаше никой…

Той надникна зад вратата — улицата беше пуста…

„Дали така ми се е сторило? — помисли си Джузепе — Кой би могъл да пищи?“

И той отново взе брадвичката, но пак, щом удари по дървото…

— Ох, боли, ви казвам! — изплака тъничкото гласче.

Този път Джузепе се уплаши не на шега, чак очилата му се изпотиха… Той огледа всички кътчета в стаята, надникна дори и в огнището и като си изви главата, дълго гледа в комина.

— Няма никой…

„Може би съм пил нещо, от което сега ми пищят ушите?“ — помисли си Джузепе.

Не, днес той не беше пил нищо… Като се поуспокои малко, Джузепе взе рендето, удари с чукчето по задната му страна, за да го докара на мярка — ни много дълбоко, ни много плитко — острието се показа, той сложи дървото на тезгяха и… щом започна да го рендосва…

— Ох, ох, ох, ох, чувайте, защо ме щипете? — записка отчаяно тъничкото гласче…

Джузепе изпусна рендето, отстъпи назад и седна право на земята, защото разбра, че тъничкото гласче се чуваше от самото дърво.