Дженифър Блейк
Испанска серенада (9)

Глава девета

Пилар търпеливо изчака да мине още цяла седмица. Едва след като се бяха изредили всички — с молби, заплахи, заповеди или шеги — да го извикат към живот, и след като беше вече сигурна, че няма друга възможност, тя реши да действа.

Прекараха почти два дни на един от Канарските острови, за да си набавят плодове, вино, източни килими, а взеха и неколцина пътници. С първите вълни на прилива корабът отново разпери платна. Морето беше спокойно, лекият попътен бриз донасяше свежест. Свечеряваше се, след един великолепен ден. Последните слънчеви лъчи грееха през малкия люк и хвърляха розови светли петна по стената. Пилар седеше до масата пред подноса с вечеря. Фантастичната светлина на залеза придаваше на лицето й мек седефен блясък. Рефуджо бе изял вече своята малка порция брашнена супа — единственото, което се съгласяваше да поеме — и я гледаше.

Светлината на деня неусетно избледня и угасна. В каютата стана почти тъмно. Пилар бавно стана, взе таблата, остави я навън пред вратата и заключи. Преди да започне да се съблича, извади фуркетите от косата си и я разпусна — тежко копринено було, което обви раменете й и се плисна чак до кръста. Отиде до умивалника в ъгъла. Наля вода в легена и си изми ръцете, след това натопи една кърпа и изми грижливо лицето и врата си. След това отметна назад косите си и започна да разкопчава корсажа на зелената си копринена рокля.

Над умивалника висеше малко огледало. Пилар се загледа в отражението си, докато развързваше поръбеното си с дантели елече с банели от китова кост. Измъкна ръце от ръкавите на роклята и я изтегли нагоре през главата си. Свали обувките си и внимателно нави чорапите си, а сетне развърза фустите си и ги остави да прошумолят в краката й. Грациозно се измъкна от пенестата купчина дантели и се наведе да ги вдигне от пода. Останала само по риза, едва стигаща до коленете й, дълбоко изрязана около врата, с три четвърти ръкави, Пилар отново взе изтривалката.

Вече беше свикнала да прави тоалета си пред Рефуджо — нямаше друг начин, откакто той лежеше тук ранен. Винаги внимаваше да застане така, че той да не я вижда, въпреки че понякога като че ли ритъмът на дишането му се променяше. Но обърнеше ли се към него, виждаше, че той само е променил положението си в леглото и си лежи със затворени очи. Присъствието му вече престана да я притеснява. Почти.

Не знаеше дали сега Рефуджо я наблюдава. Той не спеше, когато тя събличаше роклята си, в това поне беше сигурна…

Чувстваше се твърде неуверена. Бризът подухваше през отворения илюминатор на каютата и под неговия полъх ризката прилепваше към тялото й, очертаваше се всяка нейна форма. Пилар се избърса грижливо. Не бива да отлага повече! Сърцето й биеше лудо, ръцете й трепереха. Усети, как се изчервява до корена на косите си. Преглътна мъчително и бързо, преди да има време да размисли и промени решението си, развърза шнурчето на ризата си и я остави да се смъкне от раменете й.

Пилар стисна силно очи, като че ли ще скрие голотата си, ако самата тя не се вижда. Изведнъж се усъмни в своя план. Ако се наведе, вдигне ризата и я облече бързо отново, може да се престори, че е било случайно! Сякаш нищо не се е случило…

Но какво би помогнало това? Не! Тя беше открила слабото място в бронята на Рефуджо и трябваше да се възползва от своето откритие. Длъжна е да го направи, иначе всички те са загубени!

Тя наведе глава, така че бляскавият водопад на косите й рукна напред и малко поприкри голотата й. Започна да мие гърдите, корема, бедрата си. Движеше се със съзнателна грация, бавно повдигна най-напред единия, след това другия крак, търкаше прасците, глезените, стъпалата. Когато привърши с миенето, остави изтривалката и взе четката за коса. Свела клепки, все още разтреперана, Пилар започна да четка косата си.

Но и това не можеше да продължи безкрайно. Тя пое въздух и се обърна, изпълнена с решимост. Вирна брадичка и тръгна бавно към койката, в която лежеше Рефуджо.

Беше буден и я наблюдаваше.

Пилар се поколеба, когато видя погледа му, кръвта се отдръпна от лицето й. В очите му се четеше гняв, но имаше и още нещо. Сякаш изпитваше глад. Именно това й даде кураж да направи последната крачка до койката. Без да смее да го погледне отново, тя седна до него. Раненият се отмести рязко, така че гърбът му опря чак в стената. Пилар цяла трепереше, но зае освободеното място до него — остана да лежи така, подпряла глава на облакътената си ръка.

Цяла вечност двамата не помръднаха, никой не проговори. Бризът обветряше телата им, рошеше косите на Пилар и ги отправяше нанякъде като нежни търсещи пипала. Койката беше толкова тясна, че краката им се допираха. Люлеенето на кораба ги приласка в бавния си ритъм.

Дъхът на Рефуджо излизаше с хриптене, гърдите му се вдигаха и спускаха така, че чак превръзката се изпъваше. Пилар се изплаши. Смръщила чело, тя се протегна и сложи хладните си пръсти в ямката на шията му, където пулсът се усещаше най-добре. С едно бързо движение той хвана с железни пръсти ръката й. Гласът му беше дрезгав, когато изрече една-единствена дума:

— Защо?

Дълбоко някъде в душата й триумфът се бореше със страха. Наложи се да навлажни с език устните си, преди да проговори със смелост, каквато съвсем не изпитваше:

— Просто суетност, какво друго! Коя жена би могла да устои на изкушението да разбуди за живот един мъж?

— Няма ли други методи? Има съчувствие, има състрадание…

— О, не, имах вече веднъж възможност да разбера колко скъпо ми струваше да проявя съчувствие към вас! А по-рафинираните похвати предпочитам да оставя на вас.

Той присви очи:

— Имам си причини за онова, което правя. Това няма нищо общо с вас!

— И все пак трябва да има нещо общо с мен, след като аз изпълнявам ролята на болногледачка, да не говорим за това, че се налага да спя на пода.

— Подът е твърд, зная го от собствен опит. Но това съвсем не обяснява какво искате от мене?

— Бихте ли приели, ако кажа, че е от любопитство?

— Искате да ме издебнете, да ме накарате да се разкрия, да изпълзя от дупката си, така ли? Но съвсем не е необходимо да отивате толкова далече. Ако си бяхте направила труда да ме погледнете, докато се чудехте как по-бавно да се събличате, щяхте да видите, че съм напълно буден. За себе си ли се безпокоите? Знаете, че хората ми ще ви защитят при всяко положение! Дори от онова, което видях и чух през последните няколко дни, разбирам, че те са готови да ви бранят дори от мене, само да не ви се случи нещо!

— Не смятате ли, че ми е неприятно да седя тука с вас, поднесени на убиеца като на табла?

— В такъв случай трябва да отидете някъде другаде.

— И да ви оставя, сам, ранен и безпомощен? Не мога да направя такова нещо! Освен това нали вие щяхте да бъдете мой закрилник?

— Значи само се правите на добър другар, а когато няма зрители, се опитвате да пречите на онова, което съм замислил. Вие не виждате нищо, освен собственото си отмъщение и само пречите на плановете ми.

Пилар го изгледа, без да отклони очи, макар че ушите й бучеха и чак й прилошаваше.

— Нарочно искате да ме обидите, за да ви оставя на спокойствие, от какво се боите?

— Кротко, кара! Възможно е в мен да има повече живот, отколкото предполагате. Предупреждавам ви, мила моя! Искам да го знаете: никога не съм бил повече ваш закрилник, отколкото в този момент.

— Ще бъда покорна — отвърна тя с тих, нежен глас, — ако ми обещаете, че ще се завърнете отново между живите.

Рефуджо остана загледан в нея. Чувстваше, как някъде вътре в него се късат въжетата на неговото самообладание. Да устоиш на едно толкова сладко изкушение беше повече, отколкото може да се иска от един мъж. Фактът, че досега не намери сили да посегне, се обясняваше, колкото с нараняването, толкова и с това, че беше прекарал вече толкова дни в близост до Пилар. Беше адско мъчение да си толкова близо, да лежиш и да гледаш как разпуска косите си, да долавяш този нежен аромат на жена, само като мине край тебе, да се вслушваш в лекото й дишане през нощта и да знаеш, че не ти е позволено да я докоснеш…

И ето сега тя беше тази, която наруши правилата, и то съзнателно! Той разбираше нейните подбуди, би искал да я разпита, да научи още повече, но не се осмеляваше. Не й е било лесно да го направи, в това поне беше сигурен. А и не можеше да отхвърли направо нейното щедро предложение, ако не иска да я наскърби. Тя все пак би го понесла, но не и той.

Беше победен. Знаеше го още в момента, в който тя се обърна и тръгна към него, още в мига, когато научи, че тя не е забравила неговото присъствие. Господи, този миг той ще запомни за цял живот!

Беше разкошна в своята решимост да го съблазни! Ето я, легнала до него, някъде в тъмните потайни дълбини на очите й блещука все още непреодоленият страх, но иначе всичко в нея излъчваше някакво странно ликуване. Кожата й проблясва като рядък розов мрамор, гърдите й са като два сочни плода… Тъничката й талия би могъл да обхване с пръсти, преди да ги плъзне по мамещата извивка на бедрата й. Пищната коприна на косите й се бе разпростряла по раменете и проблясваше сега при всеки удар на сърцето й.

Рефуджо дишаше тежко и все по-дълбоко. Той вдигна ръка, сви пръсти в косата й и зави златните кичури около юмрука си.

— Значи играчка? — прошепна той с внезапно избликнала нежност, докато я притегляше бавно към себе си. — Бих могъл да играя ролята на закрилник и когато те държа гола в ръцете си. Просто ще кажа, че това спада към нашия маскарад. Предупредих те. Способността ми да преценявам нещата е твърде отслабнала…

Последните думи той прошепна върху самите й устни. Устата му беше гореща и суха, сладка и нежна беше тази целувка, толкова предпазлива и сдържана. Устните му сякаш опитваха вкуса на нейните. Върхът на езика му проследи нежната им линия. Той силно я притисна към себе си, за да преодолее меката съпротива на устните й. Прегръдката му стана по-здрава, засилена от тръпката, която се надигна и го разтърси целия. Той се понадигна и освободи място, така че тя се претърколи по гръб. Езикът му продължаваше да опипва острите ръбчета на зъбите й, все по-настойчив и по-смел, сякаш търсеше на извора на тази сладост.

Пилар се притисна към него и обгърна с ръце врата му. Гърдите й се опираха в твърдата му гръд, тя чувстваше, че жарта в тях просто изгаря кожата й.

Потопи пръсти в тъмните вълни на косите му с някакъв дрезгав стон на смут и желание.

Запленена от чудото на разцъфващите си сетива, Пилар се почувства загубена, без чувство за време и пространство. Не остана нищо друго, освен тази тъмнина и този мъж, който я държеше в прегръдките си.

Рефуджо отхлаби прегръдката си. За момент тя усети някакво паническо разочарование, но дъхът й секна, защото почувства топлата му длан върху кожата на корема си. Ръката му покриваше цялата нежна закръгленост и галеше с леки кръгови движения твърдата еластична кожа, докато пръстите му безмилостно отиваха все по-надолу към нежната гънка между бедрата й. В същото време той сведе глава и притисна към гърдите й палещата жажда на устните си.

Под бясната атака на езика му зърното на гърдата й се втвърди — сякаш се надигна да посрещне със сочната си извивка тази настойчива милувка. Насладата я вдигна и я люшна на вълните си. Сърцето й заби по-силно, сякаш някой напълни целия й таз с тежка жарава…

И тогава дойде първата тръпка от властното навлизане в неподозираните дълбини… Мускулите на корема й се свиха, тя задържа дишането си, без да помръдне. Цялата й вътрешност вибрираше — безчет малки тръпки. Жадуваше за него, единственото, което желаеше, бе да узнае какво означава да бъдеш обладана от този мъж. Дали не се беше преструвала, че уж имала някакви свои съображения? Ох, да се пожертва, само и само да го върне към живота?… И дали всичко това все още имаше някакво значение?

Плещите му под дланите й бяха широки и мощни. Излъчването на сила, което идваше от него, въпреки раняването му, я обгърна като облак. Почувства странна слабост, някаква безпомощност, която търсеше да намери наслада в неизбежната безкрайност на капитулацията. Сега вече на карта бе поставено нещо много повече от загубата на нейната девственост, Пилар ясно съзнаваше това. Но тя не беше човек, който би се отказал от онова, което иска, нито би направила нещо наполовина. Тя прошепна името му и докосна леко с пръсти лицето му. А когато той отново впи устни в нейните, тя му се отдаде мълчаливо и страстно.

Рефуджо изучаваше внимателно и нежно всяка извивка, всяка вдлъбнатинка на тялото й, търсейки онзи изначален извор на сладост и удоволствие. Тя също започна да гали гърдите му, усети как той настръхна в ръцете й и дори промени положението на тялото си, за да се отдаде по-пълно на нейните ласки. Сърцето му биеше под разперените й пръстчета, мускулите му потрепваха в конвулсивна подкана и очакване. Пилар плъзна смело ръка и дръпна връзката на ленените му панталони. Сега вече той бързо се освободи от дрехите, които му пречеха, и ги захвърли на пода. Притисна се отново към Пилар, сложи ръка на хълбоците й и я притегли властно и жадно към себе си.

Тя се люшкаше като упоена, тласкана и заливана от мощните вълни на страстта. С разтреперан глас, с устни, вдишващи аромата на кожата на врата му, тя успя да прошепне едва чуто:

— Това ли е? Добре ли е така?

— Прекрасно е! Ще видиш колко е прекрасно… Сякаш самото небе се разтваря пред мене…

— Исках да кажа, ти можеш ли?…

— Ако ти ме помолиш да престана, ще ти се подчиня… Но не мога повече така, ще полудея! Искам да бъдеш моята нежна закрилница…

— Самата аз имам нужда от нежен закрилник — промълви тя.

— Имаш ме, аз ще бъда винаги с тебе…

Той беше целият нежност. Но също така и неотразимо желание. Когато проникна в нея, Пилар почти не почувства болка. Той омекоти напора си със стотици малки нежности, които я подлудяваха. Тя затаи дъх, нещо дълбоко в нея се разтвори като цвят и прие неговата мъжественост. Тя го притискаше все по-силно и по-силно към себе си, като че не искаше никога да го пусне.

Рефуджо шепнеше името й, обсипваше клепачите й с целувки, като се надвесваше все по-близо над лицето й. Викът й го разтърси, в див, мощен напор той я притегли към себе си, за да преминат заедно в обетованата земя на насладата. Стиснала очи в забрава, тя притихна в сливането помежду им, цялата един пулсиращ екстаз, едно сладостно томление, отразяващо неговото желание.

Пилар се отдаде безрезервно. Не остави за себе си нито една крепост — предаде се и го обгърна с пулсираща жар. Страстта й се беше разляла без граници и внезапното достигане до този нечакан и непознат връх дойде изневиделица. Тя изкрещя диво, безпаметна от насладата, която я изпълваше до изнемога. В целия свят не остана нищо друго, освен тях двамата и сластното желание, зашеметяващо и непосилно.

Пилар усети, че в очите й бликнаха сълзи. Той се врязваше дълбоко в нея, отново и отново, като че никога няма да се откъсне от това извечно единение. Но после тежко се превъртя на една страна и замря така.

И двамата дишаха тежко. Сърцата им биеха мощно, сякаш обединили силата си. Като че и самият кораб се бе нагодил към техния ритъм и сега ги полюшваше утешително и приспивно.

С несигурна ръка Рефуджо отмахна косите от лицето й. Пилар държеше ръката си на рамото му и свиваше и разпускаше несъзнателно пръстите си, все по-бавно и по-бавно.

Безпокойството се прокрадна в милите й някъде отдалече. Тя сепнато изохка, машинално вдигна ръка и я сложи на челото му, като че да провери трескав ли е. Рефуджо обхвана пръстчетата й в ръката си и ги поднесе към устните си.

— Изпълнен съм с неземен покой, сякаш съм калугер, който два пъти се е изповядал. Щастлив съм като… А ти?

— И аз — каза тя засмяна.

— Поспи тогава, сега аз ще бдя вместо тебе.

 

 

Пилар се събуди чак когато Енрике почука и оповести с тържествен глас, че закуската пристига.

Пристигнаха в Хавана след около три седмици. Тази част от пътуването мина без произшествия. Рефуджо се възстановяваше бързо, сега вече превъзмогна без усилие онова тревожно, едва ли не кататонично състояние. Облечен изискано, или по-скоро разкошно, той се появи в салона още на другия ден след нощта, прекарана с Пилар.

— О, скъпи графе! — възкликна доня Луиза, скочи и грабна ръката му. — Добре дошъл! Толкова ни липсвахте! Кажете, за Бога, на каква щастлива сила дължим вълшебното ви изцеление?

— Какво друго би могло да бъде, освен морския въздух, грижите на моите приятели и онзи най-добър от всички лекове за болестите на плътта, присъствието на една красива жена?

— О, аз ви включих в молитвите си! — примижа многозначително вдовицата. — Боя се, че прекомерно ме ласкаете!

— Съвсем не ви лаская! — отвърна той и се наведе ниско над ръката й. Само Пилар зърна погледа, който хвърли косо към нея.

Рефуджо беше неотразим — през цялата вечер той развлича присъстващите с разни весели и поучителни истории, свири им на китара, пя романси, един след друг, отново и отново чак до късно вечерта. Не показа и най-малък признак на умора, или че раната го боли. На следващата сутрин той сам смени превръзката си и прекара предобеда в разходки по палубата с доня Луиза и младата жена на търговеца, увиснали грациозно на лявата и на дясната му ръка. Преди да измине седмицата той вече тренираше фехтовка с хората си горе на палубата пред всички, като забавляваше охотно публиката с всевъзможни хапливи забележки.

Но духът му все още не бе излекуван като тялото му. Имаше мигове, когато никой с нищо не можеше да му угоди, злите му избухвания и острите му забележки плющяха като камшик над главите на околните. Дразнеше го всяко нещо — къде се е учил да готви боб този некадърник, готвачът; как непоносимо вони дантелената кърпичка, която доня Луиза непрекъснато размахва под носа му; да не говорим за Пилар, заплесната в игра на карти с Енрике и Чаро… Не помагаше нищо, нито притеклият се да обере мазнината от боба готвач, нито захвърлената през борда кърпичка на вдовицата, нито прекратяването на играта, когато ядните му заповеди накараха Енрике да излети към единия край на кораба, а Чаро към другия. Само за да има мир, и пасажерите, и екипажът все по-често го оставяха сам, това поне не го дразнеше.

За мъж като Рефуджо, свикнал с много движение и живот на открито, а сега запрян в бездействието на кораба, беше напълно естествено да е нервен и сприхав, още повече че беше измъчван постоянно от смъртен страх за брат си. Често си мислеше и за отговорността към хората си и сам се презираше заради ролята, която си беше избрал да играе, за всичките тези сладникави преструвчици с доня Луиза. Отгоре на всичко, непрекъснато го болеше главата. Пилар беше свикнала вече да разпознава признаците — натежалите клепачи, твърдите ъгълчета на устните, стиснатите зъби. Тя свикна и със свадливото му държане и ядните му думи, които режеха като с нож. Не беше кой знае колко трудно. Достатъчно беше да не му обръща внимание в момента, защото в избухванията му рядко имаше истинска злоба, а и те никога не бяха насочени лично към някого. Или поне не лично към нея.

Скоро приятелите му установиха, че на Пилар й се разминаваше по-лесно, отколкото на останалите, но въпреки това продължаваха да се скупчват около нея, за да я предпазват от хапливите му коментари. Понякога дори се осмеляваха да възразяват срещу държането му — не може пък да е чак толкова надменен. Хората просто искаха да й помогнат, но Пилар имаше чувството, че така само още повече разваляха настроението му. Понякога той дори обвиняваше Пилар, че кокетира със собствените му приятели.

Когато имаше нов пристъп на главоболие, Пилар разтриваше слепоочията му и твърдите мускули на врата му, това като че ли го облекчаваше и той твърдеше, че ще му стане още по-добре, ако си легнат двамата.

Веднъж, след като се бе нахвърлил с обвинения, че тя нещо много се забавлява в компанията на Чаро, Пилар побесня от гняв и смъкна завивките си на пода. А когато същата вечер много по-късно той се върна от среща с вдовицата, тя беше успяла — с неимоверни усилия — да потъне в неспокоен сън. Събуди се, когато той я вдигна на ръце и я притисна към гърдите си. Отнесе я до леглото и седна така, както я държеше на ръце. Никой, и най-малко Пилар, не би могъл да устои на сладките слова и безкрайните ласки, които изригнаха като вулкан.

По-сетне, когато лежаха плътно притиснати един до друг, Рефуджо каза:

— Граф Гонзалво е бил умен мъж.

— Така ли? И защо? — измърка тя в сладко доволство и прокара пръстче по къдравите косми на гърдите му.

— Защото е държал своята Венера на сигурно място, та да има духът му покой.

— А как се е чувствала тя?

— Той я е уважавал, така поне разправят, и се е грижел за нея, поднасял й е всичко, което може да я зарадва.

— И е смятал, че това е достатъчно?

Рефуджо се опита да я погледне в очите.

— Ти не мислиш ли така?

— Струва ми се, че по-доброто решение е да бъдеш обичан и да запазиш свободата си… — Пилар избягваше да срещне погледа му.

— Нямаш ли желание да бъдеш закриляна, да бъдеш в безопасност?

— Ако имах такова желание, сега нямаше да съм тук. Щях да си седя в манастира.

— Вярно е.

— След като жените не могат да затварят мъжете си в крепостни кули, защо мъжете да имат привилегията да държат жените си като пленници?

— Да, защо, наистина? Ти би ли могла да държиш някой мъж затворен в кулата на замъка си?

Лицето й разцъфна в усмивка:

— Звучи страшно, но си има и своето очарование.

— Значи би го направила — каза той. — Не е ли време да си потърсим кула и да се затворим взаимно там?

Сега вече Пилар вдигна очи и го погледна — очакваше да срещне засмения поглед на човек, който се шегува. Но видя само собственото си отражение в сивите дълбини, видя и дебелата бръчка, врязана дълбоко между веждите, която му придаваше болезнен вид. Тя вдигна пръсти, за да изглади тази бръчка, прекара длан по страните му надолу към квадратната му челюст. Рефуджо хвана пръстите й като някаква скъпоценност и ги допря до устните си.

— Не искаш ли? — запита той и топлият му дъх опари нежните й пръстчета. — Тогава ще издигна около теб стена от целувки, която ако не завинаги, поне за момента ще ни дари сигурност…

О, Пилар се зае охотно да му помага в изпълнението на тази задача.

Не й беше ясно дали Рефуджо спи с вдовицата. Не й се вярваше, но понеже се страхуваше да не излезе противното, просто не питаше. Доколкото тя разбираше, Рефуджо не би имал нито сили, нито желание за такова нещо, след като излизаше от собственото им легло… Не би трябвало да се оплаква. В края на краищата тя беше тази, която се хвърли на врата му. Каквито и да бяха подбудите й, това беше неоспорим факт. Той не й дължеше вярност, даже и ако не се налагаше в името на тяхната обща безопасност той да продължи да ухажва доня Луиза.

Пилар разбираше, че тяхната връзка се основава не на любов, а на физическо привличане и постоянна близост. Дори да си позволеше да помисли нещо друго, беше достатъчно да си припомни онова, което й беше казала Изабел: Рефуджо никога няма да тръгне с жена, към която изпитва някакви чувства. Кой знае защо мисълта за това й действаше някак успокоително — нали това важеше и за неговия флирт с доня Луиза!

 

 

Хавана беше истински кошмар. Слънцето грееше безпощадно и се отразяваше нажежено до бяло от вълните, които се разбиваха в брега. Имаха усещането, че слънчевите лъчи ще подпалят „Челестина“ всеки миг. Група правителствени чиновници — представителят на митническите власти, управителят на пристанището, бирникът, нотариусът и един писар — пристигнаха да посрещнат кораба щом хвърлиха котва.

Когато всичките тези мъже се отправиха към нея, Рефуджо и капитана, Пилар изпита внезапен страх. Тя извърна лице, докато чиновниците се кланяха сковано и се разменяха неизбежните любезности.

Рефуджо се държеше дистанцирано, точно както би трябвало да се очаква от един аристократ, собственик на несметни богатства в Испания. Чиновниците се държаха раболепно, приветствията им за добре дошли, особено когато се обръщаха към Пилар, преливаха от двусмислия. Никой не се опита да спре Рефуджо, когато той видимо отегчен, им обърна гръб и си тръгна с Пилар, която се опираше на ръката му.

Но ако се беше надявал, че ще може лесно да се отърве от тези хора, Рефуджо явно се бе заблуждавал. Все пак не се случва всеки ден в затънтената Хавана да пристигне истински гранд! Новината се разпространи светкавично. До вечерта пристигнаха дузина покани, предлагаше се какво ли не — от закуска с някакъв заможен плантатор, с пет дъщери, вече моми за женене, и се стигне до разходка на коне из острова с губернатора. Закуската можаха да отклонят без проблеми и без да предизвикат подозрения, но с разходката не беше така. Когато Рефуджо се върна от ездата с губернатора, разказа, че било страшно приятно, но пък това довело до нова покана — сега вече ги канеха на бал с маски в дома на губернатора, и то не само Рефуджо, но и всички приятели, които пожелае да доведе. Ясно беше, че имаха предвид Пилар, нали беше всеизвестно, че граф Гонзалво не отива никъде, където не са готови да посрещнат неговата Венера…

Доня Луиза беше очарована от възможността да се срещне с обществото, колкото и провинциално да беше всичко тук. Разбира се, и тя беше поканена благодарение намесата на един от приятелите на покойния й съпруг. Същият този господин бил дълго време член на съвета на старейшините в Ню Олиънс, а сега изпълняваше подобна функция в Хавана. Сеньор Мануел Гевара пристигна най-неочаквано на борда и покани доня Луиза да отседне под неговия покрив, докато изчакат да се подготви за плаване малкото крайбрежно корабче, с което всички те възнамеряваха да продължат пътя си. Щял много да се радва, ако му бъде разрешено да включи в поканата си и нейните спътници. Доня Луиза веднага обеща на любезния домакин, че всички ще бъдат негови гости.

— Много ви бива да уреждате такива неща! — каза Рефуджо иронично. — Сигурно сте страшно доволна.

Дори и ако доня Луиза беше почувствала подигравателното бодилче в гласа му, тя с нищо не показа, че е засегната. Тя отвърна с усмивка в лешниковите си очи:

— Понякога наистина ми доставя удоволствие!

— И какво мислите ще стане, ако този господин познава отнякъде графа? Или ако е срещал Рефуджо де Каранца, Чаро или Енрике?

— Или ако е бил някога любовник на вашата Венера? И едното, и другото е твърде малко вероятно. Има доста години, откакто той напусна Испания.

Рефуджо сви рамене, лицето му не изразяваше нищо:

— Добре тогава. Значи няма причина да се безпокоим. Ако той реши, че има някакви неудобни спомени за някои от нас, ще имаме време да му запушим устата и да затрием и него, и цялото му домочадие със слугите заедно.

— Какъв жесток унищожител сте! — изчурулика усмихната вдовицата.

— Безпощаден при това! Иначе представяте ли си каква гледка ще е, когато палачът ми нахлузи качулката? Или може би вие предпочитате едно аутодафе? Светата Инквизиция позволява да бъдат изгаряни не само мъже, но и жени…

— Огънят е вълнуващо нещо, не намирате ли? — отвърна вдовицата с блеснали очи.

Пилар, която ги наблюдаваше и следеше шеговития им разговор, почувства, че я побиват тръпки, като че изведнъж беше станало страшно студено.