Дженифър Блейк
Испанска серенада (7)

Глава седма

Малкото помещение, в което пасажерите на „Челестина“ се хранеха заедно с капитана и офицерите, се използваше и като салон. На третия ден от тяхното плаване, някъде следобед, Пилар завари там Луиза Елгезабал, разположила се удобно — приличаше на дама, която се готви да посреща посетители. Косата й беше грижливо фризирана, скрита под ефирна шапчица от муселин и черни дантели, роклята й — свежа и изгладена, като от кутия. Беше сложила до себе си пакетче с бонбони, в ръцете си държеше някакво ръкоделие.

Първата мисъл на Пилар бе да се измъкне незабелязано от салона. Тя успя обаче да преодолее този подтик и бавно се настани в едно от креслата.

— Моля да ми разрешите да ви изкажа съболезнованията си за гибелта на вашия съпруг! Сигурно е било страшен удар за вас да го изгубите, преди да сте имала възможност да го опознаете истински…

Вдовицата остана със сведени очи и се усмихна тъжно:

— Така е, наистина. Беше много тежко.

— И каква ирония на съдбата, че сега сте принудена да пътувате до далечна Луизиана, за да оправяте имуществени въпроси, след като когато е трябвало, не са ви разрешили това пътуване…

— Да, случват се такива работи — пропя сладко доня Луиза, но нежният й тон беше сякаш изпепелен от краткия зъл поглед, който хвърли на Пилар.

— Да се занимавате с такива сериозни проблеми точно сега е наистина жестоко. Достойно е за възхищение, че умеете да се справяте с такива трудности.

— Човек прави онова, което е длъжен да прави — каза вдовицата хапливо. — Знаете навярно, че в именията на мъжа ми ще трябва да се справя с една голяма трудност: там е любовницата на мъжа ми, някаква мулатка, със своите две дъщери, в чиито жили тече една четвърт черна кръв…

Пилар усети, как цялата пламва — донякъде от срам, донякъде от гняв. Добре разбираше, че вдовицата е решила да я предизвика и да я изкара от равновесие.

— Колко неприятно! — едва успя да възкликне тя.

— Нали? Дъщерите са на двадесет и четиринадесет години. Жал ми е за тях, разбира се, но положително няма да позволя да се изпречват на пътя ми и да проявяват претенции.

— Разбирам. Това, явно, е ситуация, отпреди вашия брак. Не знаехте ли за това?

Тъй като доня Луиза сама беше подхванала тази тема, нямаше да навреди, ако Пилар продължи да говори по нея.

— О, знаех го! Би било истинско лекомислие да се впуснеш в една по-интимна връзка, без преди това да се опиташ да проучиш всички подробности от живота на бъдещия си съпруг…

Вдовицата редеше думите с равен тон, светлокафявите й очи бляскаха от задоволство — явно се забавляваше от желанието на Пилар да я постави в неудобно положение. По всичко личеше, че доня Луиза отлично осъзнава своите по-изгодни позиции. Изглежда, че отвращението, което Пилар почувства още в самото начало към тази жена, не е безоснователно.

— Но независимо от всичко, вие сте се омъжила за този господин — каза Пилар.

— За мене нямаше значение дали ще бъда обичана, поне не що се отнася до съпруга ми! За мене беше важно да живея що-годе в охолство. Това беше една честна сделка.

— И задоволи ли ви това?

Доня Луиза остана известно време загледана в Пилар, без да се усмихва. После изведнъж се оживи:

— Знаете ли, че навремето ние с Рефуджо бяхме сгодени?

Пилар не знаеше това, но отговорът й прозвуча напълно непринудено и спокойно:

— Така ли?

— Годежът ни беше уреден от нашите бащи, а ние двамата нямахме нищо против. О, не! Точно обратното! Той обичаше да пее под прозореца ми. Имаше чудесен глас, просто да ти разкъса сърцето. О, зная, че ако само го бях окуражила съвсем мъничко, като нищо щеше да се изкатери горе при мене. Чувствата му тогава бяха толкова пламенни, но и толкова нежни!… Сега вече всичко това е минало. Всичко свърши още когато след смъртта на сина на дон Естебан той трябваше да бяга.

— Не се ли е опитвал да ви види отново?

— Ако мислите, че точно той би направил такова нещо, значи не го познавате. Гордостта му не му позволяваше да търси моята близост.

— А също и чувството му за отговорност. Или може би неговата загриженост за вас…

— Какво искате да кажете?

— О, нищо особено. Казах го просто така — отвърна Пилар. — Но вие поне не се ли опитвахте да влезете във връзка с него?

— Не можех да направя такова нещо, също както не можех и да го окуража да влезе в спалнята ми, макар че понякога страшно ми се искаше! Бих предпочела… Но да оставим това! Не го видях повече до момента, когато стъпи на този кораб. Веднага го познах. Би ли могло да бъде другояче?!

— И запазихте разкритието си за себе си, защото… изпитвате все още симпатия?

Жената се усмихна:

— Да, симпатията и… възможността за малко… развлечение, да речем, ме накараха да замълча, сякаш някой сложи печат върху устните ми. Едно пътуване до Луизиана е продължително и скучно…

— И не се страхувате, че едно такова… малко развлечение може да се окаже опасно?

Вдовицата трепна и погледна изпитателно Пилар:

— Мое мило момиче, предполагам не дръзвате да ме заплашвате?

— О, не — побърза да я увери Пилар. — Мислех си само какво ли би станало, ако още някой узнае онова, което вие знаете.

— Веднага ще се откажа от Рефуджо и ще се закълна, че той ме е принудил!

Някакъв странен гняв завладя Пилар.

— Значи така? Може би все пак Рефуджо трябва да бъде предупреден за това!

— Какво дете сте все пак, моя мила! Та Рефуджо го знае отлично! Той не би и очаквал нещо друго.

— Значи ли това, че сте се споразумели?

Доня Луиза я изгледа развеселено:

— До тогава, докато това ми доставя удоволствие…

Тежкият й парфюм отново облъхна Пилар, тя почувства, че се задушава от него. Стана рязко от креслото:

— Има един човек… Може би сте го срещали в двора… Дон Естебан Итурбиде, познавате ли го?

— Разбира се — отвърна вдовицата и в очите й проблесна интерес, като че ли виждаше нови възможности да се забавлява.

— Така и предполагах.

Пилар тръгна към вратата и я отвори, но се натъкна на Изабел. Зад нея стоеше Балтазар и надзърташе неспокойно над рамото й.

— Правилно ли чух?! — запита младото момиче с побеляло от ужас лице. — Тази жена знае… Тя знае, че…

Изабел все не можеше да запомни новото име, което Рефуджо бе възприел.

— Всичко е наред! — успокои я Пилар. — Всичко е наред.

— Но тя разправя, че той е пял под прозореца й!

— Което е самата истина! — намеси се вдовицата и надменно вдигна вежди.

— И за мене е пял — обяви Изабел! — Още когато работех като плетачка на дантели в Кордова… Идваше да ме гледа как работя и ми свиреше все такива мелодии, дето да ми помагат да спазвам ритъма при тъкането…

Трогната от прехласнатото изражение на момичето, Пилар каза, без да се замисли:

— Аз пък мислех, че си била танцьорка…

— Какво? А, да, и тогава пак пееше за мене. Това беше преди да ме спаси, когато искаха да ме продадат на мавъра и да ме изпратят в Алжир.

В очите на Пилар се четеше объркване, но преди да може да каже нещо, се обади доня Луиза:

— Изглежда си имала твърде интересен живот за една мома от село.

— Ами и вие — отвърна Изабел на вдовицата. — Освен ако не лъжете. Сигурна ли сте, че мъжът ви е починал? И сигурна ли сте, че изобщо сте имала съпруг?

— О, небеса! — извика доня Луиза и се извърна гневно към Пилар. — Това създание май не е наред с главата! След като е ваша прислужница, не можете ли да й наредите да се държите прилично?!

Балтазар, който все още се притискаше до вратата, хвана Изабел за лакътя.

— Ела, мила, нали ти казах, че имаме още работа. Хайде, ела да ми помогнеш.

Изабел го изгледа с невиждащи очи. Балтазар я потегли леко за ръката и хвърли към Пилар извинителен поглед, преди да отведе Изабел.

— Това вече е върхът на всичко! — изсъска яростно вдовицата.

Пилар не реагира на тази констатация, загледана след двойката. Между очите й се беше врязала дълбока бръчка. Изабел никога не се бе държала толкова дръзко. Сигурно съвсем се е побъркала от страх за Рефуджо…

Пилар промърмори някакво извинение и бързо напусна салона, за да настигне Изабел и Балтазар.

Тя стигна до стайчето, което обитаваха двамата, но завесата, която преграждаше нишата вместо врата, беше вече дръпната и завързана. От вътре долиташе тихото буботене на укоризнения му глас и хълцането на Изабел. Пилар изведнъж почувства, че е най-добре да не се намесва в спора им, обърна се и отиде отново на палубата.

Въздухът беше хладен и влажен, оставаше солен вкус на устните й. Пилар се хвана здраво за релинга и се загледа в морето, докато внесе малко ред в главата си. Не разбираше защо разговорът между доня Луиза и Изабел я притесни толкова много. В края на краищата тези две жени никога не бяха скривали връзките си с Рефуджо… А Пилар нямаше нищо общо с това…

Тя постепенно свикна с издигането и спадането на кораба, всичките тези шумове на скърцащо дърво, плющене на платна и тревожното свирене на вятъра във вантите. Беше чудесно да си мисли, че някъде далеч напред се простират Канарските острови, пред самите брегове на Африка, че ще спрат там, за да си набавят прясна вода, плодове и зеленчуци, преди да потеглят към Новия свят…

Полъхът на вятъра донесе до ушите й тиха музика. Пилар се огледа, очаквайки да види някой от матросите с китарата му. Вместо това зърна да се развява някаква пелерина — човекът беше застанал полускрит до предната мачта. Тя скръсти ръце пред гърдите си, за да се защити от пронизващата влага, и тръгна към него.

Рефуджо се бе облегнал на мачтата, свел лице над китарата си. Той вдигна очи, когато Пилар се приближи. Свиреше някаква бавна и нежна мелодия. Пилар я беше чувала някъде, макар че не знаеше къде.

— Изглежда се славите със своите серенади — каза тя хапливо.

Той я изгледа, примижа срещу вятъра, който развяваше косите му и караше кърпата на врата му да трепка като птица.

— Кой казва това?

— Първо вдовицата, после Изабел.

— Не е лошо да си прочут, дори и да не си го заслужил.

— Отричате ли?

Беше глупаво да задава този въпрос, изобщо не трябваше да зачеква тази тема. Пилар ясно съзнаваше това, но не можеше да се противопостави на желанието си да научи нещо повече за неговите връзки.

— Пях веднъж за Изабел, докато тя спеше — обясни той горчиво, без да престава да свири.

— И след кое от спасяванията?

— Да не би да подозирате, че имам нещо общо с нейните измислици? Или смятате, че съм се възползвал от тези нейни бълнувания?

— Да не искате да кажете, че всичките тези истории, които Изабел разправя, не са истина и не сте я спасявали, за да не бъде продадена в робство на някакъв мавър?

Боцманът изкрещя някаква команда на кърмата. Моряците се втурнаха край тях, закатериха се по вантите и увиснаха на въжетата, за да завържат платното. Вперил поглед в мъжете по мачтите, Рефуджо каза тихо:

— Намерих я в една дъждовна нощ, трепереща и пребита, в някаква уличка. Никога не ми каза как се е озовала там. Дори не съм сигурен дали изобщо си спомня.

— Но защо тогава?

С неочаквано остър звук той сложи край на своето свирене.

— А защо не? Защо да няма право да промени своето минало, щом това й харесва? Вашите спомени толкова ли са приятни, та да не ви се иска да промените едно друго в тях?

Пилар остави въпроса му без внимание, съзнаваше, че отговорът му е известен.

— Но всичките тези неща, които Изабел си фантазира, са свързани с вас. Не ви ли безпокои това?

— Миналото ми не е толкова безупречно, че да има голямо значение едно петно повече или по-малко.

— Но вие би трябвало да се опитате да й внушите, че вие сте бил този неин легендарен спасител!

— О, опитвах се. Опитах се да я заменя с други все такива спасени момичета.

Очите й се разшириха, когато проумя какво иска да каже. Но си спомни и за отчаянието на Изабел, първата вечер, когато пристигнаха в планината. Във всяко действие на този мъж имаше определена умисъл…

Пилар го погледна. Долавяше миризмата му, някаква смесица от току-що изпрано платно, мъжественост и острият чист аромат на морски вятър. Силата на неговото присъствие караше кръвта й да пулсира по цялото тяло, усещаше в корема си някаква гореща вълна, която не можеше да контролира. Имаше нещо неуловимо в този човек. Не беше само красивата външност, широките плещи и това неудържимо, животинско привличане. О, имаше и още нещо — тази проницателност, тази трескава интензивност на волята му… Неговата интелигентност, дивата решимост, целеустремеността му — те го правеха направо страховит…

— Разбирам — промълви Пилар потиснато.

— Не съм и очаквал друго — потвърди той разсъдливо. — Кажете, как намирате вие едно такова поведение, жестоко или разумно?

— За кого?

— За Изабел, естествено. Твърде малко вероятно е да ме сметнат за ваш спасител, героичен или не.

Пилар погледна встрани. Трябваше й време, за да отговори.

— Приемам, че намерението ви е било да проявите приятелски жест… — Тя преглътна трудно и отново впери очи в него: — Но какво е положението с вдовицата? Тя, изглежда, смята, че вие сте отново намереният любим от младините й.

— Подозирате, че и тя си измисля нещо, така ли? Не се безпокойте, аз ще имам грижата за доня Луиза. Нейните попълзновения нямат нищо общо с вас.

Очите му бяха безизразни, сякаш без гледец. Пилар събра кураж, макар и да съзнаваше на какъв риск се излага, и продължи темата:

— Навярно знаете, че тя познава дон Естебан?

— Много хора го познават.

— Но не ви ли се вижда малко странно?

— Не — отвърна той рязко, като че кипна от гняв. — Не е никак странно, но е много неприятно и дяволски досадно! Луиза се въртеше в двореца в Мадрид също както вторият ви баща, така че няма нищо чудно да са се срещали. Имате ли нещо против нея?

Пилар се усмихна горчиво и го погледна в очите, колкото се може по-открито:

— О, дамата е любезна, със светски обноски, разговаря охотно, със същата охота, с която лапа бонбони. Освен това ви познава от времето, когато сте били все още романтично настроен. Как бих могла да имам нещо против нея?

Рефуджо я изгледа продължително, в очите му бавно припламна някакво закачливо пламъче, когато заяви:

— Пък и мирише на хубаво.

— Да, нали? — отвърна Пилар с невъзмутимо спокойствие.

Той издаде някакъв странен звук — прихване, или по-скоро леко кашляне, след това наведе глава и отново засвири на китарата си.

Пилар съзря в това възможност да се оттегли, без да има чувството, че са я отпратили, обърна се и побърза да се отдалечи. Мелодията я последва — все същата, която бе свирил и преди няколко минути. Някаква простичка песен, нежна, изпълнена с копнеж… тя извика спомена за градина и мрак, изпълнени с присъствието на един мъж…

Пилар сепнато спря. Стоеше неподвижно, само вятърът развяваше леко полите й. Точно така! Серенадата, която беше чула в нощта, когато очакваше Рефуджо! Изпълни я необяснимо безпокойство при спомена за онзи плътен топъл глас, който беше изпълнил мрака с толкова копнеж и страст. Така той изразяваше чувствата си. Какво ли искаше да й съобщи сега?

Тя продължи пътя си.

През изминалите няколко дни се бяха случили толкова много събития — тя виждаше, чуваше, без да може да осъзнае всичко. Беше толкова погълната от собствените си проблеми и грижи, че не бе имала време да мисли за останалите хора от бандата. Възприемаше ги като нещо временно — ще прекарат само известно време заедно, а след това ще се разделят и никога повече няма да се срещнат… Но сега нещата се промениха. Очакваха ги дълги седмици съвместен живот. Сега те зависеха един от друг, разчитаха един на друг. Само една-единствена необмислена дума на някой от тях можеше да означава смърт или затвор и за останалите. Пилар не си правеше никакви илюзии — след цялата тази измама с фалшивите имена, тя ще бъде считана за член на бандата и би получила присъда наравно с останалите…

Беше тръгнала с хора, за които не знае почти нищичко. Малкото, което беше научила, й бе разказано от една жена, която в най-добрия случай би могла да бъде наречена несигурна, но всъщност си беше направо лъжкиня. Това правеше положението на Пилар още по-тежко. Трябва да намери начин да се осведоми по-подробно! Изведнъж й се стори жизненоважно да понаучи малко повече за всеки един, кой е, какъв е.

От всички изглежда Балтазар беше най-близък на Рефуджо, но той беше скъп на думи човек, трудно можеше да го накара да проговори. Освен това си има достатъчно работа с Изабел в момента. Остават, значи, Енрике и Чаро. Нито един от двамата не би могъл да й разкаже нещо наистина съществено, но все пак е по-лесно да се доближи до тях, отколкото до Рефуджо. От него положително не би могла да изкопчи нищо повече от онова, което той сам пожелае да й каже.

Намери двамата млади мъже да играят карти с търговеца от Хавана и един от офицерите. Доня Луиза все още беше в салона и занимаваше маловръстната съпруга на търговеца и нейната майка с клюки за Мария Луиза, неаполитанската принцеса, която се беше омъжила за престолонаследника. При дамите бе седнал и младият свещеник, с чаша вино в ръка.

Пилар не искаше да привлича вниманието на останалите. Намери на една от масите някаква книга — томче стихове от Манрике, седна на един стол и се зачете. Вслушваше се в непрестанните закачки на Енрике и Чаро и чакаше удобен момент. Чак след около час и половина търпението й бе възнаградено. На мястото на Енрике седна да играе друг офицер от екипажа и бившият акробат се приближи с обидено лице към Пилар, отпусна се в нозете й, обгърнал с ръце коленете си.

— Някои хора имат такъв късмет, че явно не им е чиста работата! — оплака се той престорено, вперил очи в Чаро и първия офицер. Пилар, която беше останала с впечатлението, че не друг, а именно Енрике и Чаро яко мамят останалите, му се усмихна, без да отговори.

Енрике протегна ръка и взе книжката от ръцете й, попрелисти я небрежно и я остави настрани. Блаженството, изписано на лицето му, подчертаваше още повече смешната линия на мустачките му.

— Сълзливи истории — даде той категоричната си оценка за нейното четиво. — Трябва да призная, все пак, че го бива да пише за смъртта. Ама самият той отдавна е умрял, а аз все още съм жив. По-добре поговорете с мене!

— Скучаете ли? — попита тя по-сърдечно, отколкото той би могъл да очаква.

— А как иначе? Ето, вдовицата не вижда нищо друго, освен вашия граф, а младата съпруга… най-добре е да не се набърква човек там! Значи оставате само вие, нашата Венера, единствената, която оценява моя чар.

— Поласкана съм.

— Не! Мога да направя всичко за вас, да ви развличам, да ви разсмивам дори, но не и да ви лаская… — Той снижи глас: — В това поне съм сигурен.

— Сигурен? Да не би да се боите от усложнения? Мислех, че се оплаквате именно от липсата на интересни преживявания…

— Така е — призна младият човек и въздъхна. — Но поне съм сигурен, че Рефуджо няма да се сърди, ако ви поразсмея, без да ви досаждам.

— Значи той очаква от вас да се грижите за мене?

Енрике я изгледа продължително с високо вдигната вежда, която можеше да изразя най-различни неща.

— Мисля, че това е правилно, да не каже дори необходимо.

— Да, за всички нас — съгласи се тя. — Но смятате ли, че Рефуджо би имал нещо против, ако ощастливите доня Луиза с вашия чар?

Енрике погледна през рамо към вдовицата.

— А смятате ли, че тя би се впечатлила от моите способности?

— Нима би могло да бъде иначе? — засмя се Пилар.

— О, жестоки, коварни жени! — проплака Енрике. — Вие си играете с чувствата ми, оставяте ме да се размечтая, но онази госпожа насреща ми ще ме нареже като краставица на бърза ръка. Разбира се, ако преди това Рефуджо не ме обезглави!

— Не вярвам да направи такова нещо… Или?

— О, снощи той предупреди всички ни, Чаро, Балтазар и мене!

Колко е хубаво, че разговарят за глупости, толкова далече от въпросите, които я интересуват всъщност!

— Да не искате да кажете, че той се страхува от съперници?

— О, не! По-скоро мисля, че го вълнува въпросът за дискретността. В миговете на интимност човек издава толкова много тайни…

— Тези работи не са ми много ясни — прекъсна го спокойно Пилар.

Трябва да бъде по-внимателна! Явно, че Енрике също си е поставил за задача да я поразпита.

— Би било чудесно, ако е вярно! — той наклони на една страна главата си със ситно напудрената фризирана перука и погледна Пилар весело със закачливите си кафяви очи.

Пилар също му се усмихна и издържа погледа му.

— Изабел ми каза, че сте бил акробат в някаква пътуваща трупа.

— Жонгльор, ако трябва да сме по-точни. Но съм бил и какво ли не още.

— О, да, дори и сте врачували при циганите. Предполагам, че умеете да предсказвате майсторски бъдещето.

Той сложи пръст на устните си, огледа се многозначително и се наклони доверително към нея:

— Да, умея — каза той скромно.

Пилар също снижи глас и заговори съзаклятнически:

— А сте и великолепен гранд, макар че веднага трябва да ви кажа, че грандовете, които познавам, държат прекалено много на достойнството си, за да седят на пода.

Енрике намръщи чело:

— Така ли е наистина?

— Давам ви думата си.

Той кимна и начупи устни. След това хвърли поглед към ъгъла, в който седеше доня Луиза, преди да погледне картоиграчите. В следващия миг беше вече на крака и придърпа един стол до Пилар.

— Ето — каза той, седна, кръстоса крак върху крак и приглади панталона си. — Така по-добре ли е?

— Великолепно — похвали го тя сериозно.

— Достойнство… Човек трябва да се позамисли за тия работи. Ако правя и други грешки, надявам се, че ще ми ги посочите.

— Обещавам ви, но, както вече казах, вие се справяте много добре, също и Чаро, макар че неговата роля не е толкова трудна, той играе самия себе си.

— Съмнявам се, че изобщо би могъл другояче. Не го ли чувате как говори?

— Искате да кажете, че понякога забравя мекото кастилско „с“?

— Точно така. Този дръвник не иска да признае, че така е по-изискано. Твърди, че езикът му не можел да се обърне да го изговори.

— Нима в Тексас не говорят с меко „с“?

Енрике поклати глава:

— Това е една варварска страна!

— Може би е забравил на какво го е учил баща му.

— Навярно. Научил е това-онова за общуването с по-възрастни дами, пък аз го научих как да се държи с по-младите, между нас казано.

— Уверена съм, че ви е благодарен за това.

— Изобщо не е благодарен! Дори ме обвинява, че съм му отнемал жените, когато се опитвам да му демонстрирам моята техника. А няма такова нещо, не бива да му вярвате!

— Не, няма да му вярвам! — заяви тържествено Пилар.

Но не можеше да вярва и на онова, което разправя Енрике. Той отговори на всичките й въпроси, без заобикалки, потвърди много от онова, което Пилар вече знаеше от Изабел. Но по всичко личеше, че Енрике съвсем не е простото момче, за което иска да се представи. Може би се забавляваше да я заблуждава или й разказваше от любезност онова, което тя иска да чуе.

Пилар допускаше, че той е в състояние да скрие някои неща, ако реши, че така трябва, или ако Рефуджо му е наредил така. Ще трябва да налучка истината, след като поговори и с Чаро, и с Балтазар.

Докато премисляше всичко това, Пилар проговори с безразличен глас, сякаш между другото:

— Мислите ли, че Рефуджо е все още влюбен във вдовицата?

— Все още? Тя е вълнуващо създание, но преди това пътуване никога не съм го чул да произнесе името й. За някои хора нейното страстно каканижене може да е привлекателно, но, според мене, то би могло да накара нашия главатар да побеснее за по-малко от час.

Пилар бързо потуши лумналото чувство на щастие, което предизвикаха у нея тези думи, и нацупи устни:

— И все пак тя е негова стара любов!

— Да, просто фатално стечение на обстоятелствата! Доня Луиза държи здраво в бялата си ръчичка остена, с който подкарват воловете.

— Вярвате ли, че той е човек, който би се подчинил лесно на остена? Аз бих нарекла това другояче. А освен това ми се струва, че това му доставя удоволствие.

Енрике поклати сериозно глава:

— Какво очаквате от него? Да предпочете бесилката пред примката на едни женски ръце? Ако беше сам, би могло да се допусне, че може да стори и такава глупост, за да запази своята чест, но сега отговаря и за други хора.

Имаше нещо вярно в това. Грижите, които Рефуджо полага за хората си, се бяха превърнали в легенда. Неведнъж беше рискувал живота си, за да спаси някого от явна смърт.

До вратата зад гърба им се чуха стъпки и в същия миг Рефуджо се надвеси над тях.

— Значи бъбрим си сладко като две стари дами на каничка шоколад! — каза той. — Колко приятно, че сте намерили общи теми! Просто съм поласкан, че съм избран за обект на вашия разговор! Не се бойте, няма да ви отнема интересната тема!

Той изправи рамене, запъти се към доня Луиза и седна до нея. През следващите няколко часа посетителите в салона имаха възможност да наблюдават едно чудесно представление на класически флирт. Изричаха се галантни комплименти, поднесени с пламенно томление, разменяха се многозначителни погледи и въздишки, подмятаха се полудуми, изпълнени с копнеж и двусмислени намеци. По едно време вдовицата се поотдръпна, смутена от страстния напор на Рефуджо, но той маневрира умело и просто я предизвика да прояви малко повече смелост. Той грабна ветрилото й, разпери го и започна да й вее, за да разхлади пламналите й страни. Тя си го взе уж сърдито обратно и го удари леко по рамото, а след това прекара бавно сгънатото ветрило по очертанията на брадичката му. Доня Луиза се забрави дотолкова, че пъхна в устата на Рефуджо един бонбон, а той започна да го дъвче бавно и с наслаждение, като многозначително облиза устните си с върха на езика си.

Пилар нарочно избягваше да наблюдава тази комедия. Тя се смееше и се шегуваше, уж силно заинтересована от правилата на играта на карти, само от време на време хвърляше поглед към театрото, което се разиграваше в другия край на стаята. Часовете едва се нижеха. Мина и вечерята, най-после дойде време да може да се измъкне незабелязано и да се прибере да спи.

Дълго не можа да заспи. Болеше я главата, тясната кабина я задушаваше, вълнението ставаше все по-силно, може би наближаваше буря. Пилар напразно се питаше къде ли е Рефуджо, какво прави… „Навярно се забавлява!“ — помисли тя със злостен цинизъм. За кой ли път поправи възглавницата си и пак стисна решително очи.

Рефуджо се върна след полунощ. Затвори внимателно и безшумно вратата зад себе си, застана неподвижен и се ослуша. Небето се беше заоблачило, нямаше луна, дори звезди не се виждаха през люка. Той инстинктивно пристъпи в непрогледната тъмнина към единствената койка. Отпусна се до нея на едно коляно и се наведе към жената, която спеше там.

Пилар дишаше равномерно и почти безшумно. Явно спеше дълбоко. Беше облечена само в тънката си риза, в мрака се очертаваше светлото й деколте. Той протегна ръка и докосна копринената коса, разпиляна по възглавницата. Беше като нещо живо, изпълнено с пулсиращ живот. Той дръпна ръката си и бавно я стисна с юмрук.

Глупак! Господи, какъв глупак! Допусна гневът, отчаянието и ревността да го накарат да стане смешен, да демонстрира така пресилено страст, каквато не изпитваше! Да се провали в пъкъла, дано! Никога не беше предполагал, че презрението на един човек може да го засегне толкова дълбоко!

Изпита неудържимо желание да легне до Пилар, да се притисне към нея и да дочака така съня или утрото. Беше толкова сладка, толкова невинна, толкова красива! Ако е достатъчно търпелив, тя може да се събуди и да се обърне към него… Едно нейно докосване само и той ще е загубен завинаги! Да може да вкуси розовата нежност на меките й устни, да се впусне в нежността, сляп, глух и ням, без спомени, устремен само към своето изцеление… О, той ще бъде деликатен, ще я поведе с цялата си сдържаност в танца на любовта, докато самата тя усети музиката и го последва в неговия страстен ритъм, в разтапящото чудо на финалния възторг…

Не е възможно, не бива, дори и тя да го приеме! Самият той не може да позволи тя да влезе в съприкосновение с един евтин парфюм… Една солена морска баня на зазоряване ще го освободи от миризмата на нощния му труд, светлината на утрото ще заличи всяка следа от самосъжаление.