Дженифър Блейк
Испанска серенада (10)

Глава десета

Къщата на сеньор Гевара беше изградена от тежки блокове бял коралов пясъчник — солидна квадратна постройка, която да издържа на бурите, разтърсващи Тропика през есента. Многобройните високи прозорци, от пода до тавана, бяха защитени от палещото слънце с дълги балкони, опасващи като галерия цялата къща. Резиденцията беше построена на един вдаден в морето нос и разкриваше разкошна гледка към тюркоазнозелените морски ширини. Около сградата растяха непознати плодни дървета, хвърлящи сянка върху геометричните шарки на настланите с плочи пътеки. Навсякъде пъстрееха невероятно едри екзотични цветя, а на няколкостотин метра зад къщата се разстилаше белезникавото море на захарната тръстика. Сеньор Гевара притежаваше огромна плантация.

Домакинът показа съвършено гостоприемство. Пилар и Рефуджо бяха настанени в най-разкошните стаи за гости, сервираха се богати трапези с най-изтънчени вина, а дъщерите на домакина правеха всичко възможно да развличат гостите — даваха истински концерти, свиреха и пееха. Жаждата на домакините за новини от Испания, каквито и да са те, беше толкова голяма, че сигурно биха посрещнали с радост и най-незначителния човечец, стига той да идва от Испания. Разпитваха безкрай за щяло и не щяло. Особено оживен бе Филип, най-големият син на плантатора, който явно търсеше поле за изява. Дамите разпитваха за модата, за живота в двореца, за новите авантюри. Сеньор Гевара искаше да чуе подробно за всички скандали и интриги на кралските министри.

Оказа се много полезно, че граф Гонзалво води твърде затворен живот — съвсем естествено беше, че той не може да разкаже много новини. Но Рефуджо навакса този пропуск като седна една вечер на чембалото и със замах и грация им изпълни потпури от всички най-модни мелодии. Възторжените му слушатели не го оставиха на мира, докато не им изсвири цяла поредица стари балади и народни песни, които хвърлиха цялата компания в сълзи на сантиментални спомени.

Доня Луиза беше в своя апогей — знаеше толкова много тайни, клюки и сплетни, а Енрике беше учудващо добър в ролята си на благороден гранд. Излезе, че основната му задача в Испания е била да събира информация за граф Гонзалво — разказваше забавно всевъзможни истории, които е преживял заедно с графа.

Очевидно устройването на балове беше любимо занимание на острова. В дома на Гевара имаше какви ли не костюми — пътниците от „Челестина“ можеха да си изберат нещо подходящо и да се включат във веселията.

Рефуджо се справи лесно — наметалото на мавритански принц му прилегна чудесно. Пилар обаче не пожела да се маскира като мавританска принцеса, забулена до очите в душни шалове и була, нито пък като танцувачка в прозирни ресни и воали. Нямаше никакво желание да се облече и като калугерка. Избра си накрая дамски костюм от миналия век — широк кринолин, драпиран с тъмносиня коприна, корсаж с банели, обточен с волани от бледосин тюл и подходяща за този костюм висока колосана плисирана яка.

Рефуджо надяна снежнобялата си роба и пристегна кърпата за глава със златен шнур. След това предостави спалнята изцяло на Пилар и Изабел.

Пилар го проследи с поглед в огледалото, докато той напускаше стаята. В маскарадния си костюм изглеждаше като същински владетел на пустинята, тръгнал на пир, но готов да се сбие веднага с всеки, който би дръзнал да го засегне с нещо…

„Вижда ми се някак неспокоен и раздразнен — помисли си тя. — А и безкрайно чужд!“

Изабел успя да вдигне косите й във висока кула, истинско произведение на изкуството, сега ги пудреше обилно.

Не след дълго и Пилар излезе от спалнята, извъртя неумело широкия си кринолин, за да мине през вратата и заплува, гордо разперила платна, към Рефуджо, който я чакаше в галерията.

Не беше стигнала още до него, когато някъде в другата част на къщата се разнесе писък. Рефуджо хукна нататък и изчезна от погледа й. Когато стигна до ъгъла, зад който се беше скрил, Пилар го видя коленичил до едно момченце, не повече от три годинки навярно, което ревеше, като че ли го колят. Беше най-малкият син на сеньор Гевара, изтърсакът на голямата фамилия. Момченцето беше облечено като истински миниатюрен господин — копринени панталонки до коленете, широка, набрана в кръста риза и копринен пояс. На малките обувчици блестяха сребърни токи, косата му беше стегната на тъничък кок. Малкият беше вдигнал пръстчето си, вперил ужасени очи в капчицата кръв, която се появи там. Зад детето пристъпваше наперено и невъзмутимо жълтоглав зелен папагал.

— Ухапа ме! — пищеше детето. — Той ме ухапа-а-а…

— Кой? — запита Рефуджо, взе малкото розово пръстче в големите си тъмни длани и изтри кръвта с крайчеца на дрехата си.

Детето се обърна и посочи папагала.

— Тази проклета птица! Клъвна ме!

— Разбирам — каза Рефуджо напълно сериозно. — А ти какво му направи?

— Само си играх с него.

— Може да не е искал да играе?

Момченцето не отговори, само изхлипа и изтри сълзите от бузките си. Папагалът се приближи до двамата и започна да обикаля около тях.

Малкият поклати главичка:

— Мама…

— Искаш ли да й кажем, за да го накаже?

— Тя няма да го направи.

— Охо — каза Рефуджо — значи и друг път се е случвало?

Детето наведе очи и не отговори. Папагалът наклони смешно глава настрана и изкряска закачливо:

— Опа, Матео!

— Ти ли си Матео?

Малкият кимна и отново наведе глава.

— Хайде кажи сега какво да правим с този лош папагал? Дали да не му отрежем главата и да го бутнем в тенджерата?

— Не? — На малкото личице се изписа ужас.

— Не? Ами тогава да му завържем здраво човката, та да не кълве?

Малкият поклати глава и затърси с очи папагала, който се беше свил в една гънка на наметалото на Рефуджо и сега се опитваше да се изкатери нагоре.

— Знаеш ли какво? Предлагам и ти да го ухапеш по неговия пръст.

— Но той няма пръст!

— Да, но има крак, два крака дори.

Усмивчица озари лицето на детето и то поклати глава с невярващи очи.

— Да, ама са много мръсни.

Рефуджо въздъхна.

— Ето, виждаш ли, и аз не зная какво да направим…

— Аз зная! — провикна се момченцето. То протегна ръка, птицата подскочи със заучено движение, кацна на нея и се изкатери акробатично на рамото на детето. Матео се обърна и хукна, а папагалът размаха бясно крила, като че се силеше да хвръкне заедно с малкия си приятел.

Рефуджо се изправи, загледан все още след детето. Лицето му изглеждаше някак по-младо. Нямаше го измъченото изражение, което караше сърцето на Пилар да се свива от болка и някаква празнота.

Той се обърна и я погледна. Очите му се плъзнаха по напудрената пищна коса и се спряха на дълбоко изрязаното четириъгълно деколте, което разкриваше примамливата закръгленост на гърдите й. С око на познавач той огледа тънката й талия, бухналите поли и кринолина, който смешно се полюляваше по на цял метър от всяка страна. Той се усмихна, докато погледът му бавно се изпълваше с искрено възхищение.

— Изглеждаш величествено! Мислех си, че ще предпочетеш монашеското расо, но така май е по-добре. Много си красива!

Комплиментът дойде неочаквано и я обърка. Тя се опита да отговори със съвсем естествен глас:

— И защо това?

Рефуджо й подаде ръка, тя се опря леко на нея, и той я поведе надолу по стълбището.

— Защото… — отвърна той — при всичките тези твои фусти до тебе няма да може да се приближи никакъв мъж и да ти стори нещо…

— Освен, ако, разбира се, аз не реша да му помогна — стрелна го тя с поглед.

— Има такава възможност. Но като познавам милостивото ти сърце, сигурен съм, че надали ще окуражиш някого да бъде толкова неразумен.

— Какво общо има тук моето милостиво сърце?

— Зная, че няма да искаш да станеш причина за убийство.

Пилар издържа пронизителния му поглед и тихо прошепна:

— Какво значение има един повече?

— Какво?

Гласът му беше студен и рязък.

— След леля ми, искам да кажа.

— Това е съвсем друга история! Ти не можеш да носиш отговорност за постъпките на един луд човек.

— Не? Но тогава и ти също! — отвърна Пилар сериозно.

Рефуджо я изгледа изпитателно — беше прекрасна в златните лъчи на залеза, спокойна и гордо изправена до него.

Вечерята беше тържествено официална. Видимо жената на домакина, която бе съумяла да привлече в дома си един истински испански аристократ, искаше да впечатли съседите си, които бяха поканени на вечеря преди бала. В къщата не остана сребърен съд или прибор, който да не е излъскан и изложен в трапезарията. Венецианският кристал искреше, изваден беше най-скъпият английски порцелан. По дългата маса бяха запалени толкова много свещи, че от тяхната топлина прекрасните тропически цветя, наредени умело в севърски вази по масата, вехнеха твърде бързо.

Мястото на Рефуджо беше отдясно на домакинята, докато доня Лузиа седеше от дясната страна на домакина. До Пилар седна един по-възрастен господин, облечен строго в черно, а от другата й страна беше мястото на най-големия син на семейството. Възрастният господин се бе съсредоточил изцяло — и твърде шумно — в яденето, без да проявява особен интерес към поддържането на разговора. Но Филип Гевара, напротив, изобщо не поглеждаше храната.

— Сеньорита — прошепна той толкова тихо, че никой не би могъл да долови думите му — имам чувството, че оглупявам. Надявам се, че ще ми простите моята неосведоменост, но аз изобщо не знаех коя сте! Като си помисля само, че прочутата Венера де ла Торе е била цели два дни под един покрив с мене, и то без аз да зная!

Младият мъж бе истински кастилец на външност, малко дързък и поразглезен, прекалено самоуверен за възрастта си.

— Моля ви, предпочитам да не се говори за това — промълви Пилар тихо.

— Трябваше да го зная! Как не отгатнах! Вашата фигура, вашата външност… О, вие наистина сте несравнима! Съвсем не е чудно, че графът ви държи под ключ. Ако бяхте моя и аз щях да сторя същото.

— Трябва ли да ви напомням, че причината в случая е невероятната ревност на графа? — Пилар леко кимна по посока на Рефуджо, който ги наблюдаваше над ръба на винената си чаша.

Младият й кавалер изобщо не си направи труда да погледне нататък. В очите му се разгаряше тъмен блясък.

— Да не би да се боите от него? Искате ли да ви отърва от графа?

— В никакъв случай! Оставете това! Как можа да ви хрумне такава глупост?

— Глупост ли? Смятате ли, че не съм способен да го направя?

Пилал долови наранено тщеславие в тона му и побърза да го успокои:

— О, не, разбира се. Просто не изпитвам желание да бъда спасявана. Аз съм напълно доволна от сегашното си положение.

— Струва ми се все пак, че се боите. Смея ли да се надявам, че изпитвате известен страх и заради мене?

— Но аз почти не ви познавам — запротестира меко тя.

— О, има мъже и жени, които са се влюбвали един в друг и за много по-кратко време, само след един поглед по време на разходка, само след една думичка по време на утринната служба…

Лицето на момъка поруменя. Погледът, който й отправи, явно трябваше да наподоби страст. За него тя беше истинско предизвикателство, някаква тайна, която той искаше да разбули — Пилар беше напълно наясно с това. Той виждаше в нея куртизанката, чиито чарове са превърнали един благородник в неин роб. За Филип Гевара беше истинско преживяване да може да разговаря нея, блазнеше го, явно, мисълта да я прелъсти.

— Не и аз — каза ледено Пилар. — Аз нямам нужда от любов.

— Жена с вашата външност не може да твърди сериозно такова нещо!

— И все пак ви уверявам, че е така.

— Предпочитате само да ви се възхищават. Разбирам ви напълно. За мене също би било неземно удоволствие да коленича в нозете ви.

— Благодаря ви, но няма да се наложи.

— Ако искате богатство, имам го!

— Искате да кажете, че го има баща ви. А как стои въпросът с титлата? — опита се тя да отклони разговора.

— Изпитвате наслада да бъдете жестока, но това ще направи още по-сладка вашата капитулация.

Пилар разбра, че само си хаби думите и времето да му обръща внимание. Тя сви рамене с театрално безразличие и извърна лице от него. Срещна очите на Чаро, който седеше малко по-долу на масата. Изглежда той беше следил разговора, защото не можеше да скрие колко се забавлява.

Беше вече среднощ, когато бе сервирано и последното блюдо на тази зашеметяваща вечеря. Гостите се поосвежиха и се приготвиха да тръгват за бала. По-младите кавалери щяха да яздят с факли в ръце, за да осветяват пътя на каляските.

Рефуджо реши да язди, към него се присъединиха Енрике и Чаро. Балтазар, в своите одеяния на прислужник, трябваше да се качи на задната стъпенка на една от каляските. В семейната каляска на Гевара заеха места домакинята, нейните две поизраснали дъщери и тяхната дуеня. Свободното място тя сигурно щеше да предложи на Пилар, или поне Пилар се надяваше да е така, когато изведнъж изникна вдовицата Елгезабал с маска в ръка и мантия, преметната върху заоблените й рамене.

— И вие ли ще дойдете, доня Луиза? — възкликна изумена домакинята.

— Естествено! — отвърна войнствено вдовицата. — Говорите навярно за моето вдовство? Няма да танцувам, разбира се, но толкова много ми се иска да се порадвам на радостта на другите, да мога да забравя за миг скъпата си загуба! Зная, че скъпият ми съпруг желае това, той беше такъв алтруист…

Енрике, който стоеше наблизо, промълви с меден гласец:

— О, той несъмнено е бил истински светец.

— Така е — потвърди доня Луиза.

— Това ли е причината да не искате да живеете с него или той с вас?

Вдовицата врътна към артиста едно от масивните си рамена и не му обърна повече внимание. С леко кимване тя посочи празното място в каляската и каза безцеремонно:

— Както виждам, има едно свободно място.

— Щом желаете… — В гласа на сеньора Гевара имаше лек укор. Тя се обърна към Пилар и каза: — Съжалявам, сеньорита, но се боя, че ще трябва да ви помоля да се качите при някой от нашите приятели, например при…

В този миг се намеси синът й:

— Простете, майко, аз ще взема дамата. Трябва само да изчакаме малко, сега ще впрегнат конете.

Домакинята сбърчи чело и се огледа безпомощно наоколо. Останалите гости следяха с интерес разговора, майката, явно твърде притеснена от случилото се, се обърна към Пилар:

— Мислите ли, че ще ви бъде приятно?

Пилар усети върху себе си погледа на Рефуджо, който бе възседнал вече неспокойния си черен жребец. С добре артикулиран спокоен глас тя каза ясно:

— Но разбира се! И без друго много ми се искаше да взема и камериерката си, може да потрябва нещо за костюма… Така Изабел ще може да пътува на капрата.

Филип с нищо не показа разочарованието си. Настроението му обаче съвсем се развали, когато Рефуджо, Чаро и Енрике решиха да яздят край малката карета, за да ги съпровождат.

Пътуването до резиденцията на губернатора беше много приятно. Минаха покрай пристанището, край старинната крепост Фуерца — ветропоказателят на кулата изобразяваше индианка, нея именно наричаха „ла хабана“, след това оставиха зад гърба си замъка Моро, а на Пунта — двете крепости, които бдяха пред входа на пристанището.

Дворецът на губернатора представляваше внушителна барокова сграда, на изток от центъра на града, който подобно на останалите колониални испански градове носеше името Плаца де Армас. Постройката беше нова, все още някои части от нея се дострояваха. Помещенията бяха просторни и богато обзаведени, както подобава на човек, комуто са подсъдни всички испански чиновници от Новия свят.

Балната зала беше великолепна — правоъгълна със сводест таван с позлатени фрески, изобразяващи библейски сюжети. От двете й страни се редяха остъклени врати, отворени към нощната прохлада. Огромни кристални полилеи подрънкваха мелодично от повеите на вятъра.

Музикантите — цигулки, китари, флейта, чембало, барабани и кастанети — свиреха въодушевено и живо. Гостите, целите в скъпоценности, кадифе и коприна, вече се подреждаха за танците. Кавалерите се кланяха, дамите развяваха ветрила и очите им проблясваха в цепките на домината.

Но веселието не разчупваше стародавните форми на приличието. Погледите на майки и дуени бдяха зорко, съпрузите се навъртаха бдително около младите си жени. Желанието за забавление не биваше да премине границите на сдържаността, която сковаваше цялото това общество.

Пилар танцува първо със сеньор Гевара. Предположи, че техният домакин изпълнява не само задълженията си, диктувани от етикета, но и иска да й създаде известен авторитет. Държеше се сковано, отдаден изцяло на мисълта за правилата на дворцовия етикет. Веднага след това изникна Филип, за да отведе Пилар на редицата за кадрила. Видя й се, че ще е неучтиво да отклони молбата му, още повече че той я беше докарал с каретата си. Ала веднага съжали за това, че се съгласи. Младият човек се държеше като триумфатор, който иска всички да разберат това. Филип беше маскиран като конквистадор — в кадифен жакет и панталон по крака, с броня и старинен шлем. Костюмът страшно му подхождаше, защото той се държеше наистина като завоевател.

Въпреки че още по време на пътуването с кораба Пилар понякога се чувстваше наблюдавана от любопитни погледи в ролята й на Венера де ла Торе, до този миг не й се беше случвало да се чувства унизена от тази си роля. Но палещите погледи, които й мяташе Филип, беглите докосвания на ръцете му, докато я отвеждаше да танцуват, сякаш целяха да покажат на цял свят за каква жена я смята и колко страстно я желае.

— Ако не престанете да ме гледате с този тъп поглед — просъска му Пилар — ще ви ударя плесница!

— Не разбирам какво искате да кажете? — Блясъкът в очите му подчертаваше фалша на думите му.

— Много добре разбирате. Не съм някаква глупава госпожичка, която ще припадне в краката ви. Предупредих ви, че играете твърде опасна игра.

— Сигурна ли сте? Може би все пак се надценявате. Не забелязвам нещо вашият покровител да се е забързал да ви спасява от мене.

— Защото не би искал да забавлява присъстващите с такива комедии.

— А може и да му е безразлично. Мъжете се пресищат от любовниците си.

Такава възможност съвсем не беше изключена, естествено, но Пилар упорито не искаше да мисли за това.

— Изненадва ме вашият жив интерес към чуждата собственост…

— За мене вие не сте чужда собственост. А освен това сте по-красива от всяка друга дама, която нощите на Хавана могат да предложат.

Цялото й лице се сви от гняв, но гласът и остана равен:

— Сигурна съм, че се опитвате да ме ласкаете.

— Това е невъзможно, сеньорита!

— Не, вие сте невъзможен! — пресече го тя с леден тон и не пожела да каже нито дума повече.

Танцът свърши. Чаро се озова до нея — дали случайно, дали нарочно, той бързо се поклони пред Филип и предложи ръката си на Пилар за следващия танц. За миг като че ли Филип се поколеба и задържа ръката й, но след това направи лек, почти незабележим поклон и я остави.

Пилар потъна в реверанс през новия си партньор и му се усмихна:

— Спасението дойде точно навреме. Благодаря!

— Досаждаше ли ви този господинчо?

— О, нищо особено. Само дето е твърде млад и самомнителен.

— Мога веднага да го изпратя да спинка, ако пожелаете.

— Предпочитам да не привличаме вниманието на околните.

Чаро се засмя и я понесе с въртене по целия дансинг.

— Вече е твърде късно, мисля.

Чаро беше облечен като рицар от средновековния орден на Тамплиерите, създаден някога на остров Малта за възхвала на Христа. Тежката му броня с червен кръст, извезан на туниката, страшно му отиваше. Както винаги, неговите коментари за присъстващите бяха сполучливи и остроумни и Пилар се смееше от все сърце. Поклонът му в края на танца беше особено дълбок и толкова продължителен, че явно означаваше нещо много повече от обикновена вежливост. Когато предаде Пилар на Рефуджо, в светлосините му очи, подаващи се от процепите на маската се четеше възторг, но и мъничко съжаление.

Рефуджо, който бе наблюдавал сцената, беше обезпокоен, но не и изненадан. Той сам си е виновен за въздействието, което Пилар оказваше върху собствените му приятели. Красива, сам-самичка на света, преследвана от дон Естебан… Останалото се разбираше от само себе си. Та не изпитваше ли самият той желание да я закриля, но и да се възползва от нейната слабост? Защо трябва да очаква от мъжете от бандата му да бъдат по-различни?

Какво ли мисли Пилар? Какво изпитва тя? Колко му се искаше да може да разбере това! Лицето й бе поруменяло от танца, сгорещено и влажно. Той й остави малко време да си поеме дъх, преди да изрече поучително:

— Възхищението на обожателите действа добре на тена и сгрява сърцето, но скъпо се заплаща!

Пилар разбра, че намекът е за Чаро. Беше забелязала вече, че тексасецът я ухажва, но беше сигурна, че е воден само от симпатии, възникнали по време на дългото им пътуване. Докато увъртанията на Рефуджо около доня Луиза съвсем не бяха толкова безобидни.

— Говориш, естествено, от собствен опит — каза Пилар хладно.

— Естествено.

— И каква е цената, която се заплаща в такива случаи?

— Обожателите ще настояват да получат малки късчета от тебе, като сами си изберат мястото.

Думите му бяха точни и кратки. Дали не си спомняше за миналото и за годеницата, която навремето бе изгубил?

— И няма ли начин човек да се предпази? — попита Пилар тихо.

— За това се иска сила и склонност да причиняваш болка на другите.

— Ще рече, алтернативата е покорно да приемеш?

— Да, има такава възможност, разбира се, ако човек има вкус да се прави на мъченик.

— А когато ти натрапят да бъдеш мъченик? — запита тя, впила очи в строгото му лице.

— Обикновено има само един-единствен избор.

— Освен когато са засегнати и други хора?

— Не, дори и тогава не. Чистите рани заздравяват. Пеленачето не плаче, ако го отбият навреме. Една добре избрана бърза смърт е нещо много по-добро от бавно и вонящо гниене със същия край.

Рефуджо наговори сума неща, които Пилар дори може би не разбра правилно, но все пак каза:

— Сега разбирам защо не желаеш да бъдеш обичан.

— О, кой говори за любов?! Това е нещо съвсем друго.

Танцът с Рефуджо беше истински урок по изящество и съвършено чувство за ритъм. Той я водеше уверено, с изключителна грация. Цялата наслада от музиката той трансформираше в движение, увличайки в него и партньорката си.

Пилар чувстваше, че сега удоволствието й от танца става двойно по-голямо. От начало й беше малко трудно да следва стъпките му, но когато това й се удаде, полетя на крилете на триумфа. Загледана в сребристо сивите му очи, запленена от вълните на ритъма, които ту ги устремяваха един към друг, ту ги раздалечаваха отново, тя трепетно търсеше да зърне отново и отново под полупритворените му клепачи онова, което караше сърцето й да тупти неудържимо. Може би той да не желае да получава и да дарява любов, но Пилар бе сигурна, че не му е безразлична…

Приближаваше полунощ, Велики вторник отиваше към свой край. Сега оставаше да свалят маските, макар че надали щеше да има големи изненади. Малко преди полунощ щяха да сервират лека закуска — месо, сладкиши, за последен път всичко онова, което е забранено през постите. Управителят на острова, достолепен в дрехата си от сребриста дантела, с копринена бяла перука и странни обувки с червени токове, поведе гостите към трапезарията. От двете му страни вървяха стражи със сребърни жезли в ръка, облечени в яркочервени ливреи. Развеселените гости ги последваха като ято.

Рефуджо придружи Пилар до трапезарията и я настани да седне. След това отиде да й донесе нещо за хапване. Изневиделица до нея изникна Филип и й поднесе препълнена чиния. Зад него се появи и Чаро, също с чиния избрани лакомства, докато Енрике носеше чаша вино. Беше приятно да си заобиколен от кавалери, дори и ако не всички идваха да флиртуват, а само предлагаха закрилата си. Единственият начин да не допусне никой да бъде оскърбен, беше да хапне по малко от всичко. Съвсем не беше лесно да се справи под вездесъщия саркастичен поглед на Рефуджо. Тя бодна по нещичко оттук-оттам, отпи вино, като се стремеше да поддържа закачлив разговор, та да намали напрежението между тримата мъже.

Енрике и Чаро сякаш не забелязваха Рефуджо. Започнаха да пускат заядливи забележки за тази затънтена провинция, за простата храна, та дори за цвета на кожата на дамите. Последва унищожителна преценка за това колко не струват конете на острова, да не говорим пък за слабата школа на ездачите. Просто да се чуди човек, има ли изобщо в Хавана някой, който умее да върти шпагата… Филип, който отначало беше склонен да им приглася, изразявайки копнежа си да поживее в Испания, постепенно млъкна, пламнал от сдържан гняв.

Пилар хвърли призивен поглед към Рефуджо в очакване да се намеси и да сложи край на тази провокация. Не беше никак редно да се заяждат със сина на човека, който им бе оказал гостоприемството си, и още повече, че бяха в дома на губернатора. Но главатарят на бандата явно беше открил нещо много интересно на дъното на чашата си и сега бе изцяло погълнат да го изследва.

А високомерните забележки нямаха край. Пилар се опита да посмекчи нещата, но не успя. Докато гласът на Филип се извисяваше все по-креслив, а лицето му ставаше все по-червено, Пилар се обърна ядно към Рефуджо. Но в този момент се разнесе гласът на една възрастна дама, която бе застанала до тях, носов и властен:

— Казвам ви, този човек е измамник! Първо, изглежда прекалено натруфен, и, второ, е твърде примирителен. Ако беше наистина граф Гонзалво, не би търпял толкова мъже да се въртят безсрамно край неговата Венера, казвам ви го! Ако това беше графът, отдавна да са се сбили.

Рефуджо се вкамени. Той бавно се извърна, виждаше се, че лицето му под маската е почервеняло от гняв.

Всичко наоколо замря — дори шепотът се стопи в напрегнато очакване.

Пилар чувстваше, че се задушава от вълнение — как ли ще отговори Рефуджо? Ясно съзнаваше, че е надвиснала опасност. „Нито върви гневно да опровергае, нито да обясни спокойно и изискано, и едното, и другото ще е грешка!“ — помисли трескаво Пилар. Така думите на старата дама само ще придобият още по-голяма тежест…

Пилар облиза устни и събра кураж:

— Ах, мили! — изчурулика тя и се обърна сияеща към Рефуджо. — Колко малко те познава тази сеньора!

Той обърна глава и я изгледа изненадан, но се усмихна, лицето му си възвърна своята невъзмутимост, в очите му трепна закачка:

— Или колко малко познава тебе, скъпа! — И чак сега той се обърна към възрастната сеньора и сведе глава: — Не искам да се оправдавам пред вас, сеньора! Това съвсем не е наложително. Но не бих желал никой да мисли, че сега държа на моята Венера по-малко, отколкото в първите дни на нашата любов. Смятате ли, че е невъзможно един мъж да има пълно доверие на любимата си? А има и още нещо: посочете ми поне един мъж в това общество тук, който да е достоен за усмивката й. Няма да можете да го сторите, защото тя стои далеч над всички тях, както, впрочем, стои и по-високо от мене! Да убиеш тези мъже е също толкова глупаво, колкото да започнеш да изтребваш всички мъже, които вдигат жадуващи погледи към луната.

— Ако бяхте наистина граф Гонзалво, щяхте да опитате — повтори убедено старата дама, въпреки че в очите й просия разбиране.

— И как бих могъл? — усмихна се Рефуджо, истински загрижен. — Би било ужасно невъзпитано да извикам на дуел сина на нашия гостоприемен домакин, нито пък мога да си представя, че губернаторът на острова би се зарадвал, ако съсипя бала му по такъв кръвожаден повод.

— Виж, това не се знае! — Гласът на Филип прозвуча пискливо от вълнение. — Ако ще се пролее кръв, тя би могла да е и вашата.

— Това щеше да е възможно, ако вашето умение се окаже на висотата на задачата ви — отвърна Рефуджо галантно.

— И съм млад, и съм силен! Ще заложите ли на своя шанс? — Лицето на младия човек стана пурпурно червено. Той погледна наперено и войнствено към родителите си, които бяха в другия край на салона, погълнати в разговор.

— Нима очаквате, че ще определя като залог моята Венера? Това е едно вулгарно хрумване, което тя положително няма да одобри.

— Точно така! — пресрещна гневно Пилар въпросителните погледи на двамата мъже.

— Не се страхувай, скъпа! Не ще позволя ти да бъдеш превърната в залог, уверявам те! — каза Рефуджо и премести поглед над главата й към Енрике и Чаро.

Сякаш тримата безмълвно се споразумяха за нещо. Някаква команда бе дадена и приета.

Пилар изтръпна. Рефуджо замисля нещо, но какво? Много би искала да разбере… Гласът й беше тих, но твърд, когато заяви:

— Аз не се страхувам.

— Това ме радва.

— Но не и мене! — изстъпи се Филип Гевара. — Искам удовлетворение!

— Аз също! — обади се внезапно Чаро.

— И аз! — добави Енрике и се възправи с целия си ръст. — Честта на всинца ни е опетнена, както и честта на мъжете от Куба. Искаме удовлетворение.

— Моля ви! — възкликна Пилар остро, с разширени от страх очи, беше вече ясно накъде отива работата.

Рефуджо поклати глава:

— Но това е смешно? Какво бихте доказали, ако се бием? Не, не, аз отказвам да поема отговорността за такава нечувана неблагодарност и незачитане правилата на гостоприемството!

— Но ще ви се наложи! — извика Филип разгорещено. — Няма да е честно да се измъкнете така!

Рефуджо театрално въздъхна:

— Не мога да позволя да бъда обиждан повече! Но няма ли да е добре да дадем възможност и на другите да участват? Какво бихте казали за едно състезание? Нещо като рицарски турнир, с всичките му там ритуали, изнасяне на оръжията и различни борби, които ще дадат възможност на гостите на губернатора да покажат майсторството си.

— Турнир? — повтори Филип с презрение.

— Именно. Не ви ли блазни мисълта да имате възможност да демонстрирате пред всички сръчността си, особено пред дамите…

Младежът поклати глава.

— Възможно е, но това иска много време, цялата тази организация… Докато един дуел…

— Защо? Какво толкова има да се подготвя? Разполагаме с цялата нощ и широките плажове, имаме коне, мъже, шпаги, та дори и лунно осветление на плаца за турнира! Отлични условия!

— Искате да кажете, още тази вечер?

— Има ли по-подходящо време? Разбира се, чак след като балът свърши, не бих искал да оскърбя губернатора.

— Но каква ще е целта на една такава борба?

— Същата, както при фехтовка. Победа над един достоен противник.

— Вие ще участвате ли?

— За мен ще бъде удоволствие! — Златната превръзка на челото на Рефуджо проблесна, когато той наведе глава.

— Какво трябва да бъде показано? — обади се Чаро. — Бой на сръчност или изкусна езда?

— Едно време турнирите са били проверка на уменията в тези две бойни изкуства.

Все повече слушатели се бяха струпали около тях. Припряният им шепот показваше интерес, изненада, но и възхищение — явно графът инсценираше цялото това представление, за да може да покаже пред колкото е възможно повече зрители, как умее да защитава честта на своята Венера…

— Не ми харесва тази история! — обади се Пилар плахо.

— На мене пък ми харесва — каза Рефуджо и очите му проблеснаха предизвикателно. — А ти ще бъдеш поне съдия, след като не си наградата. Има ли нещо по-подходящо за съдия, от една истинска кралица на нощта, красавица на красавиците, непричастна и справедлива?

— Престанете! — сряза го тя. — Престанете с този излишен шум!

— Необходимо ни е доказателство, мила моя, нима не виждаш? Доказателство, че граф Гонзалво държи на своята Венера.

Пилар го изгледа и заяви спокойно:

— Лично аз не желая да имам нищо общо с това!

— О, скъпа моя! Нужна ни е публика, нужни са ни хора, които да застанат на наша страна. Поне ти, моя сладка Венеро, за разлика от богинята на справедливостта не си сляпа!