Дженифър Блейк
Испанска серенада (2)

Глава втора

Ескортът, който съпровождаше Пилар до манастира, не беше голям. В старата тясна карета седяха тя и дуенята, дон Естебан яздеше до тях на арабския си жребец и ги съпровождаха осем лакеи за охрана — четирима отпред и четирима отзад. Ако не се страхуваше заради златото, дон Естебан не би взел и толкова хора, в това Пилар беше сигурна. Пастрокът й не беше страхливец, но не беше и глупак. Промърмори само нещо за крадците и разбойниците, които върлуват по пътищата, за това, колко опасно е да се пренася толкова злато… Сега малката ракла бе завързана здраво отзад на каретата, до сандъка с жалкото имущество на Пилар. Въпреки това Пилар допускаше, че конниците, които ги съпровождаха, бяха по-скоро охрана срещу неговия стар враг, Рефуджо де Каранца, тъй като навлезеха ли в хълмовете на Андалуското плато, лесно можеха да станат плячка на Ел Леон. Всичките тези предпазни мерки, взети от дон Естебан, обезпокоиха Пилар, но нищо не можеше да се промени. Тя можеше само да се надява, че Рефуджо ще предвиди действията на дон Естебан и ще се подготви според тях своя план за нападението.

Дон Естебан бе настоял да тръгнат рано и по пътя рядко позволяваше да спират. Бързаше да приключи с тази история. Ако се движеха добре, щяха да стигнат преди мрак селцето горе на хълмовете, в което се намираше манастирът. Щеше да пренощува в селската странноприемница и на другия ден щеше да се върне в Севиля. Дори да не бе пришпорван от желанието да се измъкне час по-скоро от опасната близост с територията на Ел Леон, дон Естебан пак щеше да бърза — беше получил заповед от кралския министър веднага да потегли към Кадис, където го очакваше кораб за Луизиана.

Каретата се люшкаше и подскачаше по прашното неравно шосе. Пейзажът наоколо, по-ведър през лятото, когато го изпъстряше червеното на маковете и златото на жълтугата, сега се простираше гол и кафеникав под тежкото зимно небе. Тук-таме се мяркаха сивите сенки на маслинови дървета или петна от сребристозелена трева, а в далечината се чупеше сиво-лилавата линия на хълмовете, сливаща се с хоризонта. Понякога застигаха някой селянин, крачещ тежко след натовареното с дръвца магаре, или някое хлапе, подкарало на паша няколко овци или кози. Иначе всичко беше замряло.

Следобедът се влачеше бавно. Вече бяха напуснали главния път и следваха тясната виеща се нишка на пътя през хълмовете. Скоро ще изникнат пред очите им кубетата на селската църква, която е досами манастира… Какво става с Ел Леон?! Беше й обещал!… Пилар дори не смееше да помисли, че може да я излъже. Тя вече не можеше да се сдържа и час по час дърпаше кожената завеса на прозорчето на каретата, за да надзърне навън.

— Но какво има, сеньорита? — обади се най-сетне дуенята. — Какво не е наред?

Пилар отпусна перденцето.

— О, няма нищо! Искам само… да зърна отново манастира!

— Сигурно скоро ще ви омръзне до смърт този манастир! — погледна я изненадано придружителката й, смаяна от странното желание.

— Е да, но ще го виждам само от вътрешната му страна… — отвърна Пилар покрусена.

Беше й все по-трудно да играе ролята на покорна девойка. Задавяше се от желание да изрече на глас своята съпротива, да заяви на тази женица, на която бяха възложили да я следи, че свободата е вече близо!…

Но не можеше да си позволи такъв лукс. Трябваше да запази своята смирена сдържаност, докато наистина се отърве от дон Естебан. Самомнението на този човек беше толкова нагло и помпозно, че изобщо не би могъл да си представи, че Пилар би могла да пожелае дори, а камо ли да намери сили да му се противопостави. Ох, само да може да види лицето му, когато разбере, че не е успял да я подчини на волята си!…

Пилар бе направила всичко, което беше по силите й, за да улесни отвличането. Дневната рокля, която бе облякла, беше от сиво-син вълнен плат, без всякакви шарки, рюшове и дантели, които биха привлекли вниманието. Беше избрала кафява наметка, обточена със съвсем тясна ивичка бродерия. Точно дрехи, каквито подхождаха на една послушница… Беше се отказала разсъдливо от своята „кюл дьо Пари“ — фустата с кринолин, която правеше полите още по-бухнали, но сигурно би затруднила ездата. Обу ниски обувки от здрава кожа без катарами — може би я очакваше много ходене по камънак и неравни пътеки. Сама стегна здраво косите си на кок, за да не пречат при бързия ход.

Малката група стигна до някакъв завой. Точно пред тях по пътя пъплеше стадо овце. Кочияшът изруга и дръпна юздите. Овцете се разскачаха на всички страни и забляха уплашено. Каретата бавно спря всред обезумелите животни. Голямото куче зад стадото залая ожесточено, вперило очи в своя господар, овчаря, възрастен човек, приведен и накуцващ, целия в дрипи, зиморничаво загърнат в наметката си с качулка. Той крачеше бавно всред морето от мръсни руна, без да обръща внимание нито на овците, нито на кучето. Не реагира и на проклятията, които сипеше кочияшът, и на заповедите на дон Естебан да разкара овците от пътя им. Всъщност, това надали беше възможно, тъй като от двете страни на пътя се издигаха стръмни скатове.

Конете от впряга се дърпаха и цвилеха, изправяха се на задните си крака и каретата подскачаше ту напред, ту назад. Дон Естебан изрева някаква заповед на слугите, които бяха поизостанали назад от каретата, и те започнаха да си пробиват бавно път измежду овците, за да успокоят конете. Пастрокът й тръгна заплашително към стария овчар. За момент Пилар помисли, че ще сгази с коня си човечеца, но вместо това дон Естебан вдигна бича от кожени ремъци — той никога не се разделяше от този бич — и го стовари с плясък върху приведения гръб на стареца. Овчарят трепна, сви глава в раменете си и се извърна. Дон Естебан отново замахна, ремъците изсъскаха във въздуха, но този път не улучиха целта. Овчарят се протегна, хвана виещата се плетена змия на бича, омота я около китката си и дръпна рязко — едва не свали дон Естебан от седлото. В този миг качулката на стария човек се смъкна назад. Появи се мъжествено красиво лице и тъмна, разбъркана от вятъра коса.

— Каранца! — ахна дон Естебан. Хвърли камшика, вперил изумени очи в овчаря. Само след миг той ревна през рамо: — Убийте момичето! Убийте я, казвам ви! Веднага!

— Ел Леон! Ел Леон!

Този вик дойде откъм хората на дон Естебан. Пилар чу ужасените им викове, когато хората на Рефуджо де Каранца изникнаха сякаш изневиделица, крещейки името на своя главатар. Сърцето й сякаш подскочи и й прилоша. Ръцете й трепереха, вкопчени в завеската на прозореца. Той дойде! Това беше моментът на нейното отвличане…

Един от хората на пастрока й се запъти към вратата на каретата. Измъкна меча си, но не можа да удържи коня, в чиито крака се блъскаха подплашените овци. Беше онзи гнусен лакей, Карлос, когото дон Естебан бе изпратил в стаята й. Тя го гледаше стреснато, но в този миг изведнъж осъзна думите, които бе изкрещял дон Естебан. Пастрокът й бе заповядал да я убият! Предпочиташе да я види умряла, отколкото съюзена с най-злия си враг.

Тя се огледа трескаво наоколо, за да намери нещо, с което да се предпази!… Нищо. Срещу нея на седалката дуенята шептеше с безпаметни очи молитвите си, с бяло като кърпа лице.

Дон Естебан изрева още веднъж, но викът му внезапно секна. А лакеят се приближаваше все повече, протегнал напред като копие меча си. Заби го през прозореца и острието блесна през кожата на завесата. Пилар рязко отскочи назад, докопа една от възглавниците и смело отби следващия удар на меча. Пухът се разлетя из цялата кабинка и започна да се сипе като сняг по пода.

Острието не се появи повече. Навън се чу острия звън на стомана, биеща в стомана. Някакъв мъж с качулка препречи с широките си рамене целия отвор на прозорчето. Миг след това се чу предсмъртно стенание, тялото на Карлос се плъзна като парцалена кукла, а конят му се спусна бясно нанякъде.

Всички крещяха, разнесе се бесен тропот на копита — някои от слугите на дон Естебан бягаха. Цялата карета се олюля от тежестта на мъжа, който скочи на нея. Почти в същия миг се чу глух шум от падане на нещо тежко, като че някой от хората на Рефуджо бе скочил върху покрива направо от скалите горе. Започна се боричкане, проехтяха изстрели. Дуенята скимтеше и ронеше с разтреперани пръсти зърната на броеницата си, едва запазвайки равновесие при бясното люшкане на каретата.

Пилар посегна да отвори вратичката към капрата, но дуенята хвана здраво ръката й.

— Къде отивате?! Връщайте се! Ще ви убият, а може да стане и нещо по-страшно…

Пилар се откъсна от ръката й. Отвори вратичката, за да види какво става.

Глъчката беше постихнала. Кочияшът седеше като вкаменен, вперил поглед в дулото на пистолета, насочено към гърдите му. Четирима от техните придружители бяха завързани, насядали на земята, с гръб един към друг. Карлос лежеше неподвижно на земята и тъмното кърваво петно на ливреята му ставаше все по-голямо. Останалите трима лакеи явно бяха офейкали, не се виждаха никакви. Дон Естебан лежеше по очи на пътя пред самата карета, овчарското куче се бе приближило до него и душеше, сбърчило нос, напарфюмираните му коси.

Стресна я звук на галопиращи копита. Пообърна глава и съзря ездача, който яздеше бясно към нея. Ел Леон се пресегна, хвана я през кръста и я изтегли от каретата. Пилар изпищя, наистина уплашена.

— Точно това… нямаш защо да го правите! — успя да каже най-после тя, борейки се да си поеме въздух. — Аз щях да тръгна с вас…

— Отвличането трябва да си е истинско, заради самата вас! Сега вашата дуеня е жива свидетелка.

Имаше толкова много люта ирония в гласа му! Тя извърна глава и погледна лицето му. То беше напрегнато и сериозно, но напълно непроницаемо. Сега най-после тя видя очите му — някак лъчезарно сиви, излъчващи интелигентност и дива решителност. Сърцето й се сви от тревожно съмнение, което премина направо в страх. За да скрие тревогата си, тя бързо извърна от него лице.

Пред тях лежеше проснат дон Естебан. Пилар облиза устни и прошепна:

— Той… мъртъв ли е?

— Не! Този човек има дяволско щастие! — отвърна Рефуджо. — Изгуби съзнание, защото падна на главата си, когато го смъкнах от седлото.

— Но вие толкова го мразите! Защо не го убихте? Защото не беше в съзнание ли?

— Предпочитам той да знае кой е нанесъл смъртоносния удар.

Конят под тях беше неспокоен, сега се изви настрани и рязко вдигна глава. Рефуджо де Каранца се напрегна като стоманена пружина, за да го овладее — Пилар почувства това в бедрата, които я придържаха, в желязната хватка на ръцете, които я обгръщаха.

— Това е един благороден жест — каза тя с напрегнат глас, — който можеше да ви коства живота.

— Искате ли да ви пусна да слезете, за да свършите онова, което не сторих аз?

— Аз нямам оръжие.

— Ще ви заема меча си.

Изкушението бе твърде голямо, но тя знаеше, че не е в състояние да го направи.

— Не, благодаря ви.

— Ето, виждате ли, дали е било благороден жест или грешка, но вие споделяте моето отношение.

— Да.

— Можем ли да тръгваме вече?

Въпросът беше зададен сериозно, сякаш той я изчакваше, като че ли тя можеше да изразява желание или да изменя взетите вече решения.

— Да — каза тя почти без глас.

Той даде разпореждания на хората си — бяха трима, въпреки че Пилар бе готова да се закълне, че в нападението бяха участвали цяла дузина. Мъжете моментално се подчиниха. Единият затегна колана на едно от товарните седла на мулето, на което бяха натоварени сандъкът на Пилар и касетката с парите, вторият бандит хвана поводите на останалите коне, а третият провери и затегна въжетата, с които бяха вързани лакеите на дон Естебан. Миг след това всички бяха вече по конете и полетяха в бесен галоп. Дуенята провря глава през прозорчето на каретата и най-после се осмели да нададе глас — ту умоляваше разбойниците за милост, ту ги проклинаше с остър, прегракнал глас. Никой от мъжете не се обърна.

Те яздеха миля след миля в мрачно мълчание, намираха някакви тайни вити пътеки всред хълмовете, далеч от селца и самотни чифлици. Отначало Пилар мислеше, че ще свърнат обратно към главния път за Кордова. Скоро обаче разбра, че се налага да бъдат предпазливи и това е немислимо. Мислено пресмяташе разстоянието и времето и се питаше колко ли време трябва да мине, преди да пристигне при леля си. Знаеше, че от Севиля до Кордова с карета са два дни път, дори при най-бързо и безпрепятствено пътуване. На кон щеше да е много по-бързо, но вече изгуби всякаква преценка, не познаваше пътеките, които въртяха из хълмовете. Надали щяха да стигнат целта си преди разсъмване.

Пътеката ставаше все по-камениста и стръмна, като че ли се вдълбаваха все по-навътре в планината, а не се спускаха към долината на Гуадалкавир и големия Кордовски път, който следваше извивките на реката. От натежалото в облаци небе и настъпващия мрак Пилар изобщо не можеше да прецени дали отиват в правилна посока. Отново я обзеха старите съмнения и страхове. Как можа да постъпи така?! Този въпрос се въртеше все по-натрапчиво в главата й, повтаряше се отново и отново с ритъма на конските копита. Дали не обърка всичко?

Ръцете на мъжа, който я държеше, бяха топли, но силата им навяваше страх. Измъчваха я противоречиви чувства — едното я подтикваше да се откъсне със сила от тези ръце, докато другото я тласкаше да потърси тяхната закрила и да им се довери…

Пилар сама не разбираше откъде идва тази нерешителност. Та Ел Леон правеше точно това, за което го беше помолила. Нямаше нищо нередно. А беше убил човек, за да я спаси! Трябваше да му бъде благодарна за живота си! И все пак й се струваше, че той някак прекалено бързо се бе съгласил с нейното предложение, касетката със злато, която сега беше натоварена на мулето зад тях, можеше да предложи достатъчно обяснение за неговата готовност… Не, не! Тя се намира в безопасност. Няма причина за безпокойство. Кое би могло да го накара да злоупотреби с нейното доверие?

Нямаше основание за тревога, но не можеше да се отпусне. Да се облегне на него и да потърси закрилата на тялото му би било прекалено интимен жест. Не го познава, тя също е една непозната за него. Това явно е един твърд и безкомпромисен човек, твърде опасен, за да може изобщо да помисли за такава близост…

Оставяха след себе си миля след миля. Всяко мускулче на тялото й я болеше, беше се сковала от напрежението да стои изправена в ръцете му, без да се облегне, гърбът й просто виеше от болка, но не смееше да се отпусне.

За да се поразсее, Пилар насочи мислите си към мъжете, които яздеха с тях. Почти не си бяха проговорили. Явно, знаеха точно своите задължения, не бяха нужни обяснения и подканяне. Все пак от грубите им закачки Пилар разбра как се казват. Онзи, който яздеше отляво, наричаха Енрике. Беше мъж към тридесетте, със светлокестенява, ситно къдрава бухнала коса и шоколаденокафяви очи. Не беше едър — може би не повече от няколко сантиметра по-висок от Пилар, тънък и строен. Над горната му устна имаше тънки мустачки, които той непрекъснато докосваше с пръсти, като че ли му бяха някакъв талисман. Срещнеше ли случайно очите й, Енрике грейваше в усмивка. Да, Енрике изглеждаше най-приветлив от всички.

Вдясно до нея яздеше един по-възрастен мъж, когото нарекоха Балтазар. Едър и тежък, същинска мечка. Лицето му беше набръчкано, между очите му имаше дълбока гънка, а кожата му беше цялата грапава, навярно следи от едра шарка. Очите му бяха някак угаснали, като на човек патил и препатил. Погледът, който й отправил, беше благ и мъдър, но все пак в него се мярна някакво безпокойство.

Зад тях яздеше висок, снажен момък, свил в ръка поводите на товарните мулета. Нямаше повече от двадесет. Седлото му беше някак особено, с висока извивка отпред, цялото в обков от сребърни монети — Пилар не беше виждала такова седло. Седеше на коня така, сякаш просто се е родил върху галопиращ кон. Имаше светли, странно внимателни очи, но иначе целият излъчваше безгрижие. Всички го наричаха Чаро, но това означаваше нещо като „ездач“ и явно не беше истинското му име.

Рефуджо не си направи труда да й представите тези мъже. Пилар се съмняваше, че е било просто пропуск от негова страна. Постепенно започваше да го разбира. Той смяташе навярно, че Пилар не би могла да разкаже на някого нещо, което не й е казано… „Всъщност това няма никакво значение!“ — опита се да се убеди Пилар. И без това няма да срещне през живота си никой от тези хора. И въпреки това цялата тази предпазливост я дразнеше.

Изпита истинско облекчение, когато Рефуджо се разпореди да спрат. Явно бе, че почивката няма да е продължителна — още не слезли от конете, мъжете веднага започнаха да прехвърлят седлата върху свободните коне, които водеха със себе си. Между тях беше и белият арабски кон на втория й баща.

Пилар реши, че сега е моментът да направи нещо за себе си. Когато Рефуджо й помагаше да слезе от коня, тя кимна към конете без ездач:

— Аз мога да яздя сама и да не натоварвам излишно нито вас, нито коня ви.

— О, вие сте всичко друго, но не и товар! Освен това, нямаме дамско седло, животните могат да се подплашат от една развяваща се пола.

— Сигурна съм, че ще се справя — настоя отново тя.

— И с какви очи ще се явя пред леля ви, ако конят ви хвърли и се нараните? Не, не мога да допусна такова нещо. Трябва да мисля все пак за своята репутация!

Пилар го погледна косо, изпълнена с подозрения. Какво се крие в този отговор?! Звучеше убедително, но й се стори, че я залъгва.

— О, уверявам ви…

Той помълча за миг и се усмихна:

— Толкова ли ви беше неудобно при мене?

— Не, но вас ви притесних.

— Как може да помислите такова нещо? Толкова рядко мога да срещна момиче, което не започва да пищи от ужас като ме види…

Пак тази негова ирония! Беше доловил нейното нежелание да бъде близо до него. Този човек е страшно чувствителен, тя не бива да забравя това! Но и тази чувствителност съвсем не го правеше достоен за доверие, това също не бива да се забравя…

— Но все пак, вие няма… — започна тя и рязко млъкна.

Рефуджо, който внимателно следеше чистите линии на лицето й, видя сериозното изражение на тези големи тъмни очи, засенчени от гъстите мигли. Вятърът развяваше една златна къдрица от косите й. Обзе го смущение. Години има, откакто не се е разправял с жени, или поне с жени като Пилар Сандовал и Серна. Толкова красива, самоуверена, с кураж за двама… Беше време, когато навярно би я ухажвал с цялата си галантност, с бляскави остроумия и серенади. Може би и тя би отвърнала с усмивка на неговите ухажвания. Но всичко това беше отминало безвъзвратно и сега нямаше време дори за съжаления.

— Аз няма какво? — попита той мрачно. — Да ви излъжа? Бих могъл сега да ви дръпна една реч, да ви се вричам и да обещавам, но какво би ви накарало да ми повярвате? Всеки знае, че бандитите лъжат и мамят. Но независимо от това, вие имате пълното право да сте подозрителна. Защото ние не отиваме към Кордова.

— Какво?! — очите й се разшириха от ужас. — Но… О, Боже! Леля ми ме очаква тази вечер, най-късно час-два след полунощ. Аз… аз не бих искала да я притесня! Тя положи огромни усилия да ми извести, че е готова да ме приеме. Отец Доминго се свърза с нея…

— Допускам, че дон Естебан знае за намеренията ви да избягате при леля си? — Пилар кимна и той продължи: — Виждате ли, той положително си дава сметка за влиянието, което тази дама би упражнила, за да изясни обстоятелствата около смъртта на майка ви и изчезването на вашето наследство. Дон Естебан ще стори всичко, за да ви попречи да говорите с леля си. Щом се съвземе, той ще се запъти за Кордова, да ви пресрещне. Най-добре ще е да изчакате, докато той сметне, че сте се скрила някъде другаде.

— Искате да кажете, че трябва да остана при вас? През цялата нощ?

— О, и не само тази нощ. Не вярвам да ми заявите, че се страхувате за доброто си име. Мисля, че се разделихте с него още в Севиля и го зарязахте…

— Да, но не съм зарязала здравия си разум!

— И здравият разум ви говори, че ще ви причиня зло? Така ли?

В гласа му се прокрадна топлота, която прозвуча на Пилар като предупреждение. В същия миг тя долови, че хората на Рефуджо следят разговора им, въпреки че се помайваха наоколо уж да свършат нещо.

Пилар издържа погледа на Рефуджо, но усети как сърцето й ще се пръсне.

— Работата е там, че вие сам споменахте за такава възможност — каза хладно тя.

— Така е. Но ми се стори, че с това не ви впечатлих кой знае колко.

— Значи сте ме разбрали погрешно.

— Вината е моя! Но мисля, че ви обясних защо се отказах от тази идея. Моето настроение продължава да е същото както в градината на дон Естебан, а това означава, че всичко това ме отвращава. Ще ви кажа, ако нещо се промени.

Погледът му се плъзна към мъжете край тях и стана зъл, когато видя как слухтят. Гласът му удари като камък:

— Какво става тук? Защо подслушвате? Ако ви е чак толкова скучно, има цяр против скука! Хайде, всички на конете!

Мъжете замърмориха недоволно, но веднага се подчиниха, никой не си позволи да се помае. Сами си бяха виновни…

Рефуджо де Каранца се метна на белия арабски жребец и се наведе да подаде ръка на Пилар. Тя остана за миг вперила гневни очи в неговите, сетне протегна ръка и вдигна крак, за да стъпи на ботуша му. Рефуджо обхвана китката й и я изтегли с бързи и ловки движения на седлото пред себе си. Ръцете му отново я обхванаха. Докато тя се гласеше и оправяше стойката си, вече вървяха по пътеката надолу, следвани от останалите.

Над хълмовете падна мрак. Нощта беше безлунна, не се виждаха и звезди. Цялото небе бе надвиснало от облаци. Излезе остър вятър, който бръснеше лицата им. Скоро започна да ръми. Капчиците биеха в очите, стичаха се по лицата им и от това им ставаше още по-студено. Пилар се сгуши в наметката си, прихвана я на врата, свила пръсти под дебелия плат, за да ги защити от студа. Така обаче трудно запазваше равновесие и понякога залиташе към Рефуджо. Но моментално отскачаше от него и изпъваше гръб. Най-после той изруга тихо, хвана я през кръста и я притегли под наметката до гърдите си. Когато усети как тя цялата настръхна и направи опит да се освободи, той прошепна нетърпеливо в ухото й:

— Спокойно! Иначе съвсем ще се намокрим.

Би било лудост да не го послуша. Тя прехапа устни, но мускулите й, напрегнати от неестествената стойка часове наред, започнаха бавно да се отпускат. Само не можеше да спре треперенето на краката си.

Рефуджо прихвана талията й по-здраво.

— Само фанатиците изтезават плътта, за да възвисят духа си. Сигурна ли сте наистина, че не искате да станете монахиня, да отронвате бавно броеницата, коленичила върху бобени зърна, обърнала очи към вечното блаженство? Все още не е късно да се разкаете за мимолетното си безумие!

— Сигурно е така — отвърна Пилар, — но аз изобщо не смятам да се разкайвам.

— Тогава забравете гордостта си и се облегнете на мене! Обещавам ви, че няма да се възползвам от това.

— Въобще не съм допускала такова нещо! — отвърна тя и поизвърна глава, за да види лицето му.

Но мракът беше непрогледен. Пилар не можеше да проумее как успява да следва пътеката — дали няма дарба да вижда в тъмното или познава тези места толкова добре, колкото един селянин познава земята си?

— Така ли? Значи все пак е вярно, че не сте родена за монахиня?

— Какво искате да кажете?

— Ами калугерките не бива да лъжат…

Пилар помълча малко и остро каза:

— Вие винаги ли сте толкова заядлив?

— Смятате ли, че съм несправедлив?

— Бих могла да намеря и други причини, ако искам да запазя разстоянието помежду ни.

— Какви например?

— Желанието да не ви бъда в тежест…

— Няма що, страшно сте деликатна.

Засегната от подигравателния му тон, Пилар продължи:

— А би могло да бъде и тази отвратителна миризма на овце.

Пилар долови някакъв странен дрезгав звук — Рефуджо се въздържа да не прихне.

— О, моля всемилостиво за извинение! — каза той. — Но има неща, които просто не могат да се избегнат.

Спокойният му тон, със съвсем леки искрици шеговитост, й подейства успокоително. Тя сложи ръката си върху неговата и се отпусна леко назад.

— Може би имате право…

— Именно. А сега се опитайте да поспите, ако можете.

Пилар кимна.

И все пак не можа да заспи. Изобщо не изпитваше умора. Продължаваше да бодърства, цялата нащрек, докато стигнаха в двора на малка каменна постройка, кацнала до самия склон.

Някой отвори вратата и на земята плисна струя жълта светлина, очертала светъл конус в пелената на дъжда. Появи се фигура на жена. По-възрастният от мъжете, онзи, когото наричаха Балтазар, подвикна нещо на жената и тя му отвърна. Рефуджо се смъкна от седлото и помогна на Пилар да слезе. Тя се плъзна в ръцете му, вкопчила конвулсивно пръсти в наметката на раменете му, докато усети земята под краката си. Понечи да го попита къде са, но се усъмни, че той би й дал задоволителен отговор. Пък и беше толкова изнурена и мокра, че не й се влизаше в разговор с него.

Рефуджо я поведе към вратата. Жената, млада, с неспокойни очи, отстъпи крачка назад, за да им направи път. Отвън някой извика Рефуджо. Той остави Пилар и отново излезе на двора…

— Аз съм Изабел — представи се младата жена с тих несигурен глас. — Сигурно сте капнала от умора. Елате при огъня да се изсушите.

Благодарна за този жест на внимание, Пилар се приближи към опушената каменна камина в дъното на стаята и протегна ръце към топлината на огъня. Обърнала глава през рамо тя каза името си и промълви няколко думи на благодарност.

— Сварила съм супа — обяви Изабел. Тя затвори вратата и се приближи с леки стъпки, за да окачи над пламъците един голям котел. Супата се разплиска и зацвърча върху жаравата. Изабел изобщо не й обърна внимание. С очи все още обърнати към Пилар, тя добави: — Ей сега ще се сгрее.

— Звучи страшно приятно — каза Пилар, усетила изведнъж, че просто умира от глад.

Двете жени се усмихнаха несмело една на друга. Изабел бе кръшна, някак по младежки привлекателна, без да е наистина красива. Косата й, пристегната с тясна панделка, приличаше на тъмнокафяв облак, а очите й с цвят на пролетна трева, бяха полегати, силно изтеглени нагоре към слепоочията. С бързите си, импулсивни движения и внимателния си поглед, тя приличаше на коте, което трябва да бъде приласкано.

Каменната постройка, която е била някога навярно овчарска колиба, беше по-стара и по-просторна, отколкото изглеждаше отвън. Въпреки че имаше само едно помещение, от двете страни на камината имаше дрешници, които сега бяха прикрити със завеси и явно служеха за спални. Голият глинен под се беше превърнал едва ли не в каменна настилка от нозете на много поколения. Таванът беше почернял от дима на безчет огньове, по гредите бяха накачени плитки лук и чесън, сушена пастърма и бекон, по който още се виждаше свинска четина. Тяхната миризма тегнеше във въздуха и се примесваше с аромата на супата от пушено свинско с боб. Мебелировката беше оскъдна — една-единствена маса в средата на стаята под окачения ниско фенер и няколко грубо сковани пейки от двете страни на огнището.

Изабел разбърка супата с голям черпак. Двете жени не проговориха, въпреки че погледът на Изабел постоянно се връщаше към Пилар.

Вратата зад тях се отвори и се блъсна с трясък в стената. Изабел изпищя сепнато и се обърна. Влезе Рефуджо, който носеше в ръце обкованата с мед ракла с дарението на дон Естебан. Той остави касетката на масата, отвори капака и изсипа съдържанието й върху плота. Опрял ръце от двете страни на масата, той не сваляше гневни очи от Пилар.

Касетката беше пълна само до половината, и то не с жълтици, а с тънки сребърни монети.

— Иди и вярвай на обещания! — каза Рефуджо, вперил в Пилар блеснали от яд очи над капака на касетката. — Би трябвало да съм наясно, след като зная към кое семейство принадлежите, Пилар Сандовал и Серна! Ако това е възнаграждението, което ми обещахте, може би все пак ще предпочета аз да си взема възнаграждението, което сам си определих!