Дженифър Блейк
Испанска серенада (21)

Глава двадесет и първа

— Ще ви задам един въпрос, Рефуджо де Каранца! — Губернаторът говореше със спокойствие, което не можеше да скрие твърдостта на гласа му. — Известен ли сте в Испания като Ел Леон или не сте?

Устните на Рефуджо се разтеглиха в усмивка.

— Не съм лъв и никога не съм бил — отвърна той. — По-възможно е в някои случаи да съм бил куче.

— Ето на — подскочи сеньор Хуерта. — Ето ви думата на единия, срещу думата на другия. Целият този разпит е чисто оскърбление, явно е, че обвиненията са продиктувани от стара вражда!

Дон Естебан вирна глава.

— Обвинявате ме в лъжа, сеньор? Ако говорим за лъжа, ще ви кажа, че лъжецът седи ей там! — То протегна ръка и посочи Рефуджо. — Дори ще ви кажа, че този разпит бе твърде снизходителен! Този човек би трябвало да бъде подложен на изтезания!

Губернаторът ги изгледа — най-напред единия, след това другия.

— Не виждам основания за прилагане на мъчения. Можем да изясним работата и така. Отнесох се към този случай с цялата изискваща се сериозност. Ако вие, господа, не сте доволни от процедурата, предлагам да отнесете оплакванията си до Мексико Сити. А може и в Мадрид, ако желаете.

Сеньор Хуерта не се стресна.

— Каранца е приятел на моя син, един почтен и храбър човек. Нито едно от обвиненията, отправени от този испански господин против де Каранаца не може да бъде доказано! Действията на дон Естебан Итурбиде не са нищо друго, освен опит да злоупотреби с официалната власт на тази провинция и да я използва за своето лично отмъщение в една вражда, която трае от години между него и семейство де Каранца. Мисля, че това не бива да се допуска!

— Кой сте вие всъщност, та да можете изобщо да се намесвате тук? — ядоса се дон Естебан. — Вие, господине, не можете да знаете нищо за тези неща във вашата затънтена провинция! Ще ви посъветвам да оставите Каранца сам да се оправя, иначе току-виж се набутате в една война, каквато не сте и сънувал!

Бащата на Чаро се надигна от мястото си:

— Вие заплашвате ли ме?

— Приемете го както ви е угодно. Ако ви трябват доказателства за твърденията ми, погледнете моята доведена дъщеря, изправена наред с Каранца! Какво друго доказателство искате?

Чаро излезе напред.

— Ами ако Пилар е дошла тук с нас? Няма що, вие отлично се грижехте за нея! Направихте всичко, за да очерните името й пред целия свят.

Дон Естебан се усмихна презрително:

— Пътувахте с Каранца, значи сте един от неговите бандити. Каква тежест има мнението на един бандит? Естествено е да го подкрепяте. Търсите да спасите собствената си кожа, оправдавайки него.

— Долна лъжа! — изрева сеньор Хуерта.

— Моля ви, отклоняваме се от темата! — ядосано ги прекъсна губернаторът.

— Бих искал да взема отношение! — настоя Чаро. — Вие, дон Естебан, никога ли не сте чували за връзките на сърцето? Вашата доведена дъщеря няма да е първата, която, както вие така елегантно се изразихте, е поела с врага на семейството ви…

Губернаторът напразно се опитваше да въдвори ред. Дон Естебан изобщо не му обърна внимание и се изсмя подигравателно.

— Връзките на сърцето? — подхвана той с писклив глас. — Така ли го наричате? Вие се заблуждавате по отношение на чувствата на Каранца, приятелю! Той не познава нищо друго, освен омраза! Държи дъщеря ми при себе си, само за да се подиграе с мен, защото нейния позор е и мой позор!

— Не е така! — Гласът на Рефуджо преряза като с остър нож спора, в който Чаро и баща му се опитваха да отхвърлят обвинението срещу него. — Не е вярно! — повтори Рефуджо вече по-спокойно, след като всички млъкнаха. — Вярното е, че Пилар Сандовал и Серна пътуваше под моя закрила. Но вярно е също така, че моето отношение към нея невинаги беше безупречно. В едно мога да се закълна: никога не съм имал намерение да й навредя с нещо! Най-голямото ми желание е тя да бъде при мен, до мен за цял живот. Мечтата ми е да я направя своя жена.

Надвисна тежко мълчание. Всички мъже гледаха Пилар. Губернаторът пръв се опомни:

— Истина ли е това?

Истина ли е? Пилар не знаеше, а не можеше и да намери у себе си сили да повярва на Рефуджо. Да не бяха тези смарагди!… Тя нямаше предвид тяхната стойност. Важно бе само това, че Рефуджо не й каза нищо за тях, остави я да си мисли, че е бедна и нищо не й е останало…

Тя може да сложи край на всички лъжи още сега, в този момент! Пилар скръсти ръце на гърдите си и пое дълбоко въздух.

— Почакай! — обади се Рефуджо с мек, но настойчив тон. — Не са ти известни нито всички обстоятелства, нито всички причини!

Чаро, който стоеше до Пилар, също се обърна към нея:

— Оставете я да говори! Нейно право е!

Пилар погледна най-напред единия, сетне другия. Лицето на Чаро беше открито и ведро, сините му очи вдъхваха упование. По лицето на Рефуджо се бореха разкаяние, надежда и отчаяние.

Пилар заговори с ясен, звънлив глас, гневът й даваше още по-голям кураж:

— Рефуджо де Каранца ми е оказвал огромни услуги и аз съм му благодарна за тях. Но той пропусна да ми каже, че има подобни намерения. Много съжалявам, но аз вече имах честта сеньор Мигел Хуерта да поиска ръката ми.

— Възнамерявате ли да се омъжите за него? — попита строго губернаторът.

Пилар погледна към Чаро — очите му бяха станали кръгли от изненада. Тя по-скоро усети, отколкото видя жеста на протест, който направи Рефуджо. Той пристъпи към нея, но след това отново се дръпна назад.

— Да — каза тя, — възнамерявам.

Чаро се усмихна, отиде до нея, обгърна с ръка раменете й и я притисна към себе си.

— Ах, скъпа моя! Ще ти бъда добър съпруг.

Губернаторът се покашля и изравни отново ъгълчетата на документите до лакътя си.

— Така. Това като че ли изяснява въпроса. Можем ли да продължим?

— Ами хайде де! — сопна се дон Естебан.

Губернаторът го изгледа сърдито и се обърна към Рефуджо.

— Оказва се, сеньор Каранца, че вие наистина сте отвлекли сеньорита Сандовал. Всичко сочи, че вие сте действали в нарушение на закона.

Рефуджо мълчеше, въпреки че губернаторът го гледаше въпросително, без да може да привлече вниманието му.

— Оттук за мен става съвършено ясно — продължи губернаторът, — че не мога да оставя без последствие повдигнатите срещу вас обвинения. Вярно е обаче и това, че фактът, че сте отвлекли дамата, не доказва, че сте Ел Леон. Така че нямам основание да ви задържа.

Ликуващ вик се изтръгна от гърдите на Висенте, останалите бандити и чаросите на сеньор Хуерта. Дон Естебан пребледня и отново удари с юмрук по масата.

— Тишина! — извика властно губернаторът. — Стига толкова! Делото още не е приключило.

— Какво означава това? — изненада се сеньор Хуерта.

Губернаторът не му обърна внимание, защото отново заговори на Рефуджо:

— Не мога да ви задържа, сеньор, но не мога да потвърдя със сигурност, че в обвиненията срещу вас няма и нещо вярно. Ето защо ще пиша в Испания да ми изпратят описание на бандита Ел Леон.

— Това е безобразие! — провикна се заплашително дон Естебан. — Настоявам да арестувате този човек!

— Значи настоявате, сеньор? — изви очи към него губернаторът и стана от мястото си. — А ще се съгласите ли да останете и вие в Сан Антонио на мое разположение, докато получа отговора от Испания? Ще ви задържа, просто за в случай, че Рефуджо де Каранца рече да ви обвини в оклеветяване, ако отговорът бъде в негова полза…

— Няма да посмеете да го направите.

— Не бъдете толкова сигурен! — Губернаторът го погледна отвисоко. — Бих искал да ви припомня, че на север от Рио Гранде аз съм върховната власт.

— До време! — излая дон Естебан. — Имам приятели, които ще се погрижат вече никога да не получите официален пост!

— Надявам се да го направите, дон Естебан! — Сега вече губернаторът беше побеснял от гняв. — И без това най-голямото ми желание е да се махна оттук и да се върна в Испания!

Губернаторът сви устни презрително и поклати глава. След това се обърна към останалите, сякаш злополучният гранд изобщо не беше в залата.

— Чухте решението ми. Изказвам ви дълбоката си благодарност за това, че се отзовахте незабавно на моята покана. Приятен ден, господа!

Бяха свободни. Решението на губернатора Пачеко беше истинска победа. Запитването за сведения за Ел Леон щеше да потегли по трудния път на юг през Сонора, по витите пътеки до Мексико Сити, а оттам до Вера Круз и през моретата, чак до Испания. Всичко става. Писмото може да се загуби по дългия път, докато бъде напълно забравено. Дори и да не станеше така, най-вероятно бе, когато пристигне след година и половина в Нова Испания, та дори и след две години може би, описанието на Ел Леон да бъде толкова неясно, че никой изобщо да не може да го разпознае…

Разбира се, повечето хора между Севиля и Кордова, както и много граждани знаеха, че Рефуджо де Каранца е Ел Леон. Но испанските служители в Мадрид надали го знаеха или не биха могли да го докажат.

Но каквото и да излезе от цялата работа, за момента заплахите, изречени от дон Естебан, оставаха без последствия. Рефуджо бе свободен. Не ги заплашваше нищо. Очакваше ги просто един чудесен обед и още по-чудесна почивка! А щеше да има и сватба… Всички се смееха и разговаряха приповдигнато през целия обратен път до хасиендата. Мълчеха единствено Пилар, Рефуджо и бъдещият жених.

Сеньора Хуерта посрещна новината далеч не толкова радостно:

— Истина ли е, сине? — попита тя и обхвана с длани лицето му.

— Да, майко.

— И ще бъдеш щастлив? И ще останеш тука?

— Да, майко.

Тя дълго се вглежда в очите му, а после бавно кимна:

— Това е хубаво. Ако ще правим сватба, най-добре да започнем отсега да се стягаме.

— Не е чак толкова бързо — възрази Пилар, която стоеше наблизо.

По-възрастната жена се обърна към нея.

— Има ли причина да се бавим?

— Няма такова нещо! — отвърна Чаро вместо Пилар. — Колкото по-бързо се венчаем, толкова по-добре!

— Съгласна ли сте? — попита сеньора Хуерта Пилар, вдигнала високо вежди.

Пилар опита да се усмихне и прошепна:

— Колкото по-рано, толкова по-добре.

Майката на Чаро влезе в стаята на Пилар, съпровождана от момичето, което наричаха Бенита. Слугинята носеше пухкава купчина рокли — бледосиня, кремава с жълти гарнитури, бяла на малки сини цветчета. Това бяха булчинските рокли в семейството на сеньората. Имаше и две-три други рокли, които бе носила сестрата на Чаро. Сега Пилар трябваше да пробва всичките, за да може Бенита да ги преправи по нейните мерки.

Сеньора Хуерта кимна към леглото с балдахина, да сложи момичето дрехите там. След това отиде до тясната двукрила врата към балкона, дръпна завесите, за да не се вижда от вън и седна на едно кресло.

На Пилар й беше все едно какво ще облече, но все пак беше най-добре да прояви готовност и благодарност. След кратко обсъждане сеньората обяви като най-подходяща за венчавката бялата рокля на сини цветенца. Нека Бенита преправи най-първо нея, а след това и останалите.

Пилар стоеше мълчаливо, разперила ръце докато Бенита се въртеше около нея с игла и конец в ръка. Изглежда в Тексас не бяха виждали карфици — момичето тропосваше направо по нея.

Докато Бенита шиеше, сеньора Хуерта заразпитва Пилар за семейството й, за обучението й в манастира. Изведнъж Пилар изписка и се дръпна, присвила очи от болка — иглата се бе забила в тялото й.

— Извинявайте много, сеньорита! — каза бързо индианката, но в тъмните й позачервени очи нямаше и следа от съжаление. По широкото лице на момичето се четеше само ревност и неприязън. Пилар се почувства гузна — изобщо не бе помислила какво може да причини на другите нейното прибързано решение.

Сеньора Хуерта стана.

— Несръчно същество! Видя ли какво направи?! Изплеска цялата рокля с кръв. Бързо свършвай с шиенето и тичай да изпереш петната!

Пилар не трепна, когато момичето отново се приближи с иглата. Това беше едно дребно отмъщение, едно убождане, което трябваше да й припомни някои неща. Ето че Бенита бе успяла.

Сега всичко мина гладко. Пилар стоеше, без да диша, докато Бенита прихващаше роклята, о, не, струваше й се, че стеснява не роклята, а цялото й бъдеще, че никога вече няма да може да си поеме отново дъх.

Не само Пилар беше забелязала колко отчаяна е Бенита от предстоящата сватба. Доня Луиза също повдигна тази тема, когато дойде на другата сутрин при Пилар.

— Изглежда сте разрушили мечтите на младото индианче. — Вдовицата излезе на балкона и продължи да отхапва престорено от парчето хрупкав сладкиш, което държеше в ръката си. — Видях я преди малко как жулеше масата в кухнята със сълзи вместо със сапун.

— Чувствам се ужасно заради нея — каза Пилар и също излезе на балкона.

Доня Луиза я разглеждаше с всезнаещ поглед:

— Не зная дали бива да говоря толкова направо, ама да ви кажа, и вие не изглеждате по-щастлива от Бенита.

— Опитвам се да дойда на себе си. Всичко стана толкова набързо!

— Да, сигурно е от това. А за Рефуджо не се безпокоите, така ли?

Пилар се надвеси силно напред над перилата на балкона и каза през рамо:

— Защо трябва да се безпокоя?

— Той поиска официално ръката ви и вие му отказахте. Не ви ли интересува как понася това оскърбление?

— Той имаше своите съображения да ми направи предложение, а аз моите, за да му откажа. Той е достатъчно умен, за да разбере подбудите на другите.

— Едно е да ги разбере, друго е да ги приеме. Питам се обаче дали не преценявате погрешно Рефуджо. Предполагам, че много малко от нещата, които прави, не са подплатени със сериозни причини, но фактът, че умът му работи добре, не означава, че не е способен да чувства. Той е изключителен човек. На ваше място бих премислила сто пъти, преди да го отхвърля.

— Така ли? — каза само Пилар, като даде да се разбере, че всичко това не е особено важно.

— Да, бих премислила. А кой знае, може би бих постъпила точно като вас и да се омъжа за Чаро.

— Защо ми казвате всичко това?

— В момента той е по-перспективен.

— И съвсем изключвате смарагдите, нали? Уверена съм, че Енрике се е разприказвал за тях.

Доня Луиза се засмя.

— Разказа ми, разбира се! Мога ли да забравя такова нещо?! Но положително Енрике ми се отразява много облагородяващо.

Пилар се обърна и погледна сепнато доня Луиза.

— Това признание ли е?

— Ами да, не е ли смешно?

Пилар намръщи чело.

— Да не възнамерявате да играете комбина с Енрике?

— О, той не е човек за такава работа! — Усмивката на доня Луиза стана по-широка. — Много е миличък, толкова весел и по-толерантен от повечето други мъже. Но има много високи изисквания и е доста претенциозен. Хубавото е, че поставя и към себе си същите високи изисквания, каквито предявява и към мене. Намирам всичко това страшно вълнуващо.

— Разбирам — промърмори Пилар.

Доня Луиза се разсмя.

— Не вярвам, че го разбирате, но това няма никакво значение. Важното е, че съм щастлива.

— А какво става с наследството от мъжа ви? Възнамерявате ли да се върнете и да го потърсите?

— Не. — Вдовицата потръпна престорено. — За нищо на света! Кракът ми никога повече няма да стъпи на кораб, а кон не искам и да помириша!

— Това е твърде странно. Вие всъщност нямаше защо да напускате Ню Орлиънс. Можехте да си останете там, без изобщо дон Естебан да разбере за вас.

— Да, странно е. Но понякога просто е писано да стане така.

Пилар изгледа продължително доня Луиза.

— Но какво ще стане с парите ви?

— Енрике ще се погрижи за всичко. На него пътуването не му пречи, а като мой съпруг ще има право да управлява моите работи.

— Като ваш съпруг?! Ами какво ще стане с… — Пилар рязко млъкна, не искаше да изрече нещо, което бе само едно неясно опасение в нейните представи.

— С Рефуджо? — Вдовицата се разсмя. — Той беше много мил с мене на кораба. Видя колко се страхувам от самотата и колко съм наранена от тази история с мъжа ми. Бях се омъжила за човек, който искаше да се сдобие с наследник, но отказа да се раздели с ужасната си мулатка. Но по-сетне Рефуджо престана да е толкова любезен, струваше ми се дори, че той гледаше да направи така, че да се сближа с Енрике. Ох, в този човек има нещо сатанинско, но е много умен.

Дали пак самият Рефуджо не бе направил така, че Пилар да се насочи към Чаро?! Дали просто не се чувстваше задължен да „нареди“ жените, които вече не желае?

— Значи вие оставате тук?

— О, да. Нищо, че няма приказни златни градове. Предполагам, че Рефуджо искаше само да ме подмами с тези приказки. Не съм толкова глупава. Но реших да видя дали е прав и дали все пак не съм по-силна, отколкото предполагах. Бях много изненадана, когато установих, че наистина е така. Все още ме е страх от апахите, но щом Енрике е до мене, всичко ще превъзмогна. Като се уреди въпросът с наследството от мъжа ми, ще намерим някое местенце, където да можем спокойно да отгледаме децата си.

— И ще се задоволите с това? Няма ли да ви липсва Мадридският двор?

— Ще ми липсва, разбира се. И още как! Отсега си знам, че ще се ядосвам, понякога ще копнея за старите си приятели, за приемите и за красивите си рокли. Има да се питам защо съм се погребала в тази пустош. Но след като зная, че Енрике е принуден да живее далеч от Испания и от своето минало, какво мога да направя? Той поне винаги ще ме разбере и ще намери с какво да ме разсмее.

— Очаквате твърде много от него.

— Така е. Но той ще ми даде дори много повече. Има много други важни неща в живота…

— Чаро също ще бъде добър съпруг — вирна брадичка Пилар.

— О, вероятно. Но ще му бъдете ли вие добра жена?

Това беше въпросът на въпросите.

Пилар продължи да мисли за това дълго, след като доня Луиза си беше отишла.

Нощта отдавна беше настъпила, когато Пилар долови първите акорди на китарата. Опита се да ги прогони от мисълта си, но не можа. Това беше любовна песен от Андалусия, същата, която Рефуджо беше свирил през нощта в Севиля, когато се срещнаха за първи път.

Пилар излезе на балкона. Не можа да различи Рефуджо в сенките, но чуваше ясно красивия му глас.

В момента нямаше други хора наблизо. Чаро беше заминал с баща си до високопланинските пасбища и ги чакаха късно. Висенте, Енрике и Балтазар бяха заминали на бой с петли горе при индианските колиби. Сеньора Хуерта беше заета да контролира приготовленията за закъснялата вечеря, а доня Луиза бе в стаята си.

Пилар плъзна пръсти по перилата на балкона и наклони глава, за да погледне от друг ъгъл. Рефуджо не се виждаше. Най-сетне тя се върна в стаята си и затвори тясната балконска врата. Музиката стана по-тиха и секна. Нищо не се чуваше.

Пилар пое дълбоко дъх и затвори очи. Сега вече в стаята не нахлуваше и нощният бриз, като че ли се бе затворила сама с ужасната жега на дългия горещ ден. Глупаво е от нейна страна да си налага да седи в тази пещ само заради една песен и заради своите объркани чувства!…

Тя скочи, отиде да отвори вратата, за да пусне в стаята прохладния вятър.

Рефуджо дойде сякаш със самия вятър, плъзна се край рамката на вратата и остана така, опрял гръб до стената.

— Колко навременно и колко любезно! Какво забележително гостоприемство! — Той говореше тихо и припряно. — Дали ще се окажеш и толкова отзивчива, колкото си гостоприемна?