Дженифър Блейк
Испанска серенада (17)

Глава седемнадесета

Гъстите облаци комари останаха зад гърба им щом пресякоха река Сабина. В продължение на няколко дни яздиха през безкрайно море от хълмове, обрасли с гъсти гори от бор, хикорова ела и ясен. Постепенно дърветата станаха все по-редки, боровете и ясените отстъпиха място на вечнозелените скални дъбове. Местността стана по-равнинна, поточетата — все по-редки и по-тънички. Пред тях се отвори блатиста долина с плата, обрасли с висока трева, която се вълнуваше като море от вятъра.

Водеше Чаро. Той си призна, че не познава пътя и че само е чувал да говорят за този маршрут към Тексас. Водеше ги по едва забележими пътеки, все на югозапад.

Мъжете от Натчитохес, които им бяха продали кончетата, заявиха, че било опасно да изберат този път, посъветваха ги да изчакат да дойде и друга група, която ще върви в същата посока. Ако са повече, щели да са по-защитени от индианци и всякакви други опасности. Имало такива търговци, дето обикаляли между индианските племена, хора, които търгували с мускети и аквардиенте — индианците я наричали огнена вода — и събирали срещу стоката си биволски и други дивечови кожи. Нека да ги изкачат, те познавали тази неизбродена земя, през която искат да минат Рефуджо и хората му. Тези търговци не били някакви свестни хора, но колкото по-голяма е групата, толкова по-малко вероятно е да ги нападнат индианците. А ето, до седмица се чакат четирима търговци със слугите им…

Но бандата реши да продължи пътя си. Приказките за това, кои са и какво е станало в Ню Орлиънс можеха да достигнат до градчето, преди търговците да пристигнат. А освен това хора, които доставят мускети на диваците, могат да се окажат по-опасни и от самите индианци. Не им трябваха допълнителни неприятности.

Пилар, както и мъжете, беше щастлива, че може отново да язди. В малкото дни, през които бе с тях в Испания, Пилар свикна на бързото препускане и макар да беше уморително, имаше нещо естествено и здраво в една такава умора. А тази умора беше добре дошла, защото не й позволяваше да мисли много.

Но доня Луиза беше като парализирана от ужас. Никога през живота си не бе яздила и в първия момент направо отказа да тръгне с тях, ако не намерят карета или поне някаква каруца. Чак когато Рефуджо я заплаши, че ще я върже по корем на седлото си, тя се постресна, но не престана нито за миг да се жалва и да мърмори. Седеше на коня като чувал с брашно. През първите два дни се оплакваше горчиво от болките и от синините, проклинаше Рефуджо, наричаше го с какви ли не имена. Всеки път при качване се налагаше двама мъже да я настанят върху коня, а и за да я свалят от седлото, така че заради нея всички напредваха твърде бавно.

Сутринта на третия ден Енрике не изтрая мърморенето на доня Луиза и предложи да я вземе при себе си — да седи по дамски на неговото седло — той е достатъчно лек и двамата няма да претоварят кончето. Но вдовицата възмутено отказа, последва обичайният водопад от хлипане, охкане и закани. Все пак успяха някак да я качат зад Енрике. Той препусна в галоп. Дамата се разписка, вкопчи се в него и обхвана тънкия му кръст със закръглените си бели ръце. Ухилен до уши, Енрике описа широка дъга и бавно се приближи отново към останалите.

Оплакванията на доня Луиза нямаха край. Енрике откликваше на всяко нейно изохкване, питаше за причината, развличаше я с весели историйки, шегуваше се добродушно с нейните ездачески способности — истинска катастрофа! — и я дразнеше, докато тя не изпадне в ярост. Изглежда нервните й изблици страшно го забавляваха, впускаха се в безкрайни обяснения, но всичките тези разправии отвличаха вниманието на дамата и тя позабрави да хленчи и да се жали непрестанно.

Не можеше да се разбере дали Рефуджо одобрява тази мярка или не. Той се беше затворил в себе си. Често избързваше няколко мили напред, за да разузнае местността — пътеките, изворите, местата, удобни за нощуване. Друг път изоставаше далеч след тях, за да се увери, че не ги преследват. Изглежда съвсем не го тревожеше фактът, че Чаро бе станал сега нещо като предводител. Двамата често се съвещаваха, Чаро му разказваше всичко, което знаеше за страната и възможните опасности. Рефуджо разпитваше за маршрута, по който се придвижваха, запомни имената и местоположението на реките, разстоянията, отклоненията, пустините и какво ли не още. Интересуваше се и от живота на различните индиански племена.

Напредваха миля след миля, без да се натъкнат на някакви трудности. Птичките чуруликаха, пчелите жужаха в дивите цветя, слънцето прежуряше безпощадно.

Висенте видимо се посъвзе. Белегът на бузата му поизбледня и почти не се забелязваше, още повече че на всички им се искаше да не го виждат. Постепенно, твърде бавно наистина, затвореният в себе си младеж стана по-открит, започна да проявява интерес към онова, което го заобикаля. Радваше се на живота на открито и на бързата езда. Обикновено яздеше до брат си, но понякога се присъединяваше към Пилар.

Чаро и Висенте яздеха до Пилар, когато излязоха на най-високата точка и пред тях се откри просторно плато. Плитък поток криволичеше бавно в широки серпантини. Тревата край водата беше по-буйна и по-зелена, изпъстрена с някакви сини нискостеблени цветчета. Цветът им беше толкова невероятно ярък, че чак заслепяваше очите, въпреки че изпълваха сърцето с радост.

— Колко са красиви! — прошепна Пилар прехласната.

— Наричаме ги ел конехо, а това означава „зайчета“ — обясни Чаро. Той слезе от коня и се наведе да й откъсне едно цветче. — Виждате ли бялото връхче в синьото? Точно това е опашлето на зайчето. От тука нататък има цели поляни с ел конехо — той посочи към равнината. — А ето ви там и стадо диви говеда!

Пилар беше толкова прехласната в цветята, че изобщо не бе забелязала животните. Сега тя погледна стреснато нататък, където сочеше Чаро.

— Въобразявам ли си или са наистина по-едри от говедата в Испания?

— Не, права сте. Това са потомци на говедата, които са успели да избягат от стадата, докарани от големите ентрадас, така се наричат експедициите и изследователските пътешествия в тази страна, предприемани от хора като Коронадо. Тук се въдят прекрасни животни, но все пак оцеляват само най-силните и най-едрите.

— Наистина ли са диви? — учуди се Висенте.

Чаро кимна, метна се на коня и хвана отново юздите.

— Няма как да не са диви, толкова далече от всякакво човешко селище. Според закона дивите говеда принадлежат на краля, но всеки, който има достатъчно смелост да ги жигоса със своя знак, може да претендира, че са негови, никой няма да седне да му търси сметка.

— Такива ли са говедата, които отглежда баща ти?

Чаро кимна гордо.

— Както виждате, това не са домашни животни, дето ще тръгнеш да ги пасеш като овчици. Те са силни и опасни, бързи като коне, заради пашата изминават десетки мили на ден. За да се оправиш с тях ти трябват чароси, тексаски ездачи. Човек става съвсем различен като го качиш на кон! Става и по-смел, и по-благороден. По нас има такава поговорка: „Да си чаро, значи да си герой, да си ранчеро, значи да си крал“.

— Това обяснява вашето царствено държане — каза Пилар и му отправи закачлив поглед.

— Така ли се държа? — сините му очи просияха от благодарност за нейната оценка.

— Само понякога — отвърна Пилар колебливо.

— Ако съм те разбрал правилно — обади се Висенте, — естанцията на баща ти трябва да е твърде голяма?

— Не бих казал. Неговият „мерцедес“, така се нарича парчето земя, предоставено му от Короната, и онова, което е наследил от баща си, обхващат около двадесет квадратни мили. Има други къде-къде по-големи.

— Отглеждате говедата заради кожата им, така ли?

— О, и заради кожата, и заради лойта. Месото им е малко жилаво, но е много вкусно. Нарязва се съвсем тънко и се вари с чушки и лук. Давам половината от живота си, да имах сега една пълна купа пред мене!

Пилар го погледна с разбиране. И на нея й беше омръзнала тази оскъдна спартанска храна. И двамата помислиха едновременно за едно и също — примижаха, сякаш предвкусваха удоволствието да хапнат месце. След това, пак едновременно, погледнаха към стадото.

— Голям глупак съм наистина! — възкликна Чаро. — Трябваше веднага да се сетя, вместо да седя и да говоря глупости!

Тримата бяха избързали пред останалите. Рефуджо пак беше тръгнал да разузнава по пътя и цялата сутрин се губеше някъде. Доня Луиза беше помолила за кратка почивка — имала нужда да се поскрие малко в храстите. Изабел я бе придружила, а Балтазар и Енрике останаха да ги охраняват.

Чаро посегна към ласото от кожени ремъци и каза:

— Мога да заколя една крава, преди да са ни настигнали. Още повече че ние сме застанали по вятъра и стадото не ни е усетило. Дойдат ли останалите, животните могат да се подплашат и да избягат. Точно сега е моментът.

— Предполагам, знаете какво трябва да се направи? — по-скоро констатира, отколкото попита Пилар.

— Мога ли да помогна с нещо? — попита Висенте живо.

Чаро окачи ласото обратно и извади от торбата един мускет. Докато зареждаше оръжието, той кимна отрицателно, впил присвити очи в далечината.

— Не, по-добре остани при Пилар.

Младият мъж се подчини, но наблюдаваше с нескрита завист как Чаро пришпори коня си и се спусна косо надолу по склона.

Една крава, малко по-едра от останалите, вдигна глава да погледне натрапника. Не изглеждаше уплашена, но престана да пасе и бавно тръгна към челото на стадото. Застана между Чаро и теленцето си, което бе като картинка всред поляната със сините цветя.

„Дано Чаро не е хвърлил око точно на тази крава и теленцето й“ — помисли неволно Пилар. Имаше нещо величествено и все пак толкова безпомощно в тези красиви животни на слънчевата поляна. Изведнъж усети, че вече не й се яде чак толкова много месо.

Жребецът на Висенте явно не бе свикнал с диви животни. Той пръхтеше, танцуваше и се опитваше да се изправи на задните си крака. Пилар дръпна кобилата си настрани от буйния жребец. Висенте едва го удържаше.

На поляната бикът изпръхтя и наведе глава. Стадото стана неспокойно, животните престанаха да пасат и започнаха да описват кръгове. Поглеждаха към Чаро, но изглежда не го възприемаха като заплаха. Той се приближи бавно, сложил мускета на коленете си. Само няколко стъпки още и той се плъзна леко по седлото и слезе от коня. Привърза го към едно тъничко дърво и запристъпя бавно и предпазливо към говедата. След това се отпусна на едно коляно и опря мускета до рамото си.

Изстрелът прокънтя в тихата утрин. Една от кравите изрева, свлече се на колене и бавно се преобърна настрани. Цялото стадо се втурна да бяга. Кравите се разскачаха и замучаха, една част от тях побягна нагоре по хълма към Пилар и Висенте. Огромният бик препускаше зад тях, но изведнъж се закова на място, вдигна глава и започна да рие с едното си копито, за да изрази царствения си гняв.

Гърмежът на Чаро беше изплашил жребеца на Висенте, който скачаше и въртеше глава с див ужас в очите. Сега той отново подскочи така рязко, че Висенте излетя през главата на коня и тупна в храстите, претърколи се и замря.

Пилар извика уплашено и скочи от коня си. Кобилата въртеше уши неспокойно. Пилар й заговори, сложи ръка на муцуната й и потегли животното към мястото, където лежеше Висенте. Момъкът трепереше в неудържими конвулсии, лицето му бе разкривено от болка — сиво-кафеникаво, въпреки слънчевия загар.

— Как сте? — извика Пилар и се отпусна на колене до него. — Къде се ударихте?

С остро изсвистяване Висенте си пое въздух и задиша тежко, със стиснати очи. Но конвулсиите престанаха, вече не се свиваше така страшно.

— Въз… Спря ми въздухът… — изрече той с усилие.

Пилар се усмихна успокоена. Протегна ръка да му помогне да стане.

— Сигурен ли сте, че е само това?

— Надявам се. Какъв съм глупак! Да се оставя да ме хвърли така!

Пилар отвори уста да го утеши, но беше прекъсната от някакви викове — Чаро препускаше към тях и крещеше. В първия момент Пилар помисли, че надава някакви смешни победни викове, но изведнъж осъзна, че на лицето му е изписан ужас.

Към тях препускаше едрият дългорог бик — навярно конят на Висенте бе привлякъл вниманието му. Земята тътнеше глухо под копитата му, във въздуха хвърчаха буци пръст, отскубната трева и сини цветя. Пред тях зейнаха ноздрите му, изпъкналите му очи вещаеха смърт.

Пилар скочи на крака и дръпна рязко Висенте. Посегна светкавично към юздата на кобилата си, но животното изпръхтя и я отбягна. Пилар отново скочи, трябваше да употреби цялата си сила, за да удържи коня. Пред лицето на опасността Висенте забрави болката от падането, метна се на седлото и подаде ръка на Пилар. Тя се качи на коня, без да откъсва очи от бика — беше вече толкова близо, че се виждаше набръчканата кожа на челото му… Пилар едва успя да сграбчи Висенте за кръста и той пришпори кобилата в галоп нагоре по хълма.

Но беше късно. Бикът заби рогата си в корема на коня. Ударът бе толкова мощен, че Пилар изхвръкна от седлото. За миг остана да лежи неподвижно, с лице притиснато в бодливата трева. Кобилата цвилеше сърцераздирателно. Замириса на прясна кръв. Висенте бе все още на коня и се опита да го подкара, за да отвлече вниманието на разярения бик от Пилар.

— Бягай! — изкрещя той на Пилар. — Бягай!

— Никакво бягане! Да не мърда! — изрева Чаро, пришпорил коня си в галоп към тях.

Той размаха ласото над главата си, като разширяваше примката все повече.

— Не шавай! Стой неподвижно!

Пилар остана да лежи като прикована. Ласото изсвистя във въздуха. Клупът се надяна на рогата на бика и се стегна на врата му. Чаро захвана въжето и го омота на тексаското си седло, докато конят му стоеше неподвижно, приклекнал дори малко назад… Висенте откара ранената кобила малко встрани, скочи от седлото и се впусна към Чаро. Кобилата бавно се свлече настрани, от хълбока й бликаше кръв.

Бикът пръхтеше и мучеше, борейки се с якото въже. От муцуната му капеше пяна. Въжето бавно се скъсяваше, като Чаро винаги го държеше не напълно изпънато. Чаро не би могъл да задържи задълго бика, това беше ясно. Би трябвало да помогне някой — едно второ ласо щеше да свърши работа.

Ездачът изникна точно навреме — той препусна бясно надолу по хълма, като водеше след себе си за юздите жребеца на Висенте. Рефуджо мигновено разбра какво става и пришпори коня си, вече с ръка на ласото си.

Точно в този миг ласото, приковаващо главата на бика, се скъса. Краят му изплющя назад и се омота около главата на коня под Чаро. Конят се изправи и замята безпомощно предните си крака във въздуха. Внезапно освободен, бикът се подхлъзна назад, пооправи се и замята глава, за да отбегне копитата на изправилия се кон. Връхлитащият в галоп ездач му отрязваше пътя нагоре. Бикът наведе опасно глава, изпръхтя, удари с копито веднъж, след това още веднъж и се насочи към Пилар.

Рефуджо легна върху гърба на коня си, разпери широко ръка като в полет и подкара бясно към Пилар.

Ездачът и полудивият бик прогърмяха към нея в лудо надбягване на живот и смърт, вълна от сила и ярост. Пилар лежеше напълно неподвижно, но вятърът развяваше полите й като сигнален флаг — като че някой специално бе прострял под нея синия килим на цветята, докато слънцето позлатяваше косите й. Във въздуха тегнеше мирис на трева, коне и кръв. Зад себе си чуваше тревожното мучене на кравите и гърлените викове на Чаро…

Рефуджо се наведе светкавично и сграбчи като с железни клещи роклята й. Пилар усети силно дръпване, когато единия рог на бика закачи и разцепи полата й, но миг след това бе вече горе, вкопчи се в ризата на Рефуджо и скри лице в рамото му. За един само безпаметен миг той я задържа така, след това, грубо, без милост, я изтегли на седлото пред себе си. Стисна с крака коня си, с твърда ръка го принуди да извие назад и го пришпори обратно нагоре по склона, откъдето само преди малко се бе появил. Чаро и Висенте ги последваха в бесен галоп. Спряха да се огледат чак когато стигнаха билото. Бикът още влачеше скъсаното въже на рогата си. Сега той се бе върнал при стадото и животните бързо се отдалечаваха към другия край на платото.

— Надали някой ти се е зарадвал някога повече, приятелю! — каза Чаро, когато слязоха от конете. — Беше истинско чудо!

В гласа на Чаро се прокрадна странна нотка — дали вълнение, дали нежност… Лицето на Рефуджо се изопна, но гласът му беше равен, почти безразличен.

— Не беше чудо. Просто видях коня на Висенте и предположих, че се е случило нещо.

— Хвърли ме — обясни Висенте, — но това не е страшно. Кобилата на Пилар пострада. Някой трябва да се върне и… да сложи край на мъките й.

— Някой? — В погледа на Рефуджо нямаше и сянка от състрадание.

Висенте стана бял като платно.

— Да, аз ще го направя — промълви той.

— Идвам с тебе — каза Чаро. — И без това трябва да си прибера месото.

Те препуснаха обратно. Рефуджо задържа коня си на място. Пилар вдигна очи и го погледна. Лицето му беше напрегнато, сякаш някой бе опънал кожата на скулите му. Пилар потръпна — чак сега осъзна колко голяма е била опасността. Затвори очи, за да овладее треперенето. Когато ги отвори отново, Рефуджо се беше приближил и се взираше в лицето й. Около устните му играеше усмивка.

— Отново един съвсем неподходящ обожател! — каза той.

— Не се оплаквам.

— Не, разбира се! Не можеш да си толкова неучтива!

— Или толкова неблагодарна. Бих искала да ти благодаря.

— Заслужавам, разбира се.

— Макар че навярно ти е все едно…

— Желаеш ли да ми е все едно? — В гласа му се прокрадна съмнение.

Пилар сви рамене:

— Както ти желаеш.

Рефуджо се наведе, за да докосне с устни косата й. Лицето му беше замислено.

— Точно това е въпросът, нали? Кога ще ми бъде позволено да правя това, което аз желая.

Пилар предполагаше накъде бие, но не можеше да бъде сигурна.

— Защо казваш това? — попита тя.

— Заради всичките тези изисквания, които винаги предявяваш.

Този заядлив разговор я накара да забрави преживяния страх. Може би Рефуджо целеше именно това…

С равен тон, като че ли съвсем между другото, Рефуджо заяви:

— Дон Естебан ни преследва. Тръгнал е след нас.

— Така ли? — погледна го смаяна Пилар.

— Препуска като дявол.

— Но защо? Какво иска?

— Несъмнено, за да ни тормози. А може би и защото държа в ръцете си нещо, което иска да си възвърне.

— Нещо? Какво нещо?

— Та какво друго, гълъбице моя — погледна я развеселен Рефуджо, — освен ти самата?