Дженифър Блейк
Испанска серенада (23)

Глава двадесет и трета

Рефуджо си беше послужил с нея! Беше изложил живота й заради своята жажда за мъст!

Тази мисъл изгаряше съзнанието на Пилар.

Вече е ясно, че не я обича. Всичките му полуизречени клетви са били празни думи!

Вярно е, че нищичко от тази история някак не се връзваше с онзи Рефуджо, който тя знаеше. Но нали той сам си признава всичко?!

Пилар чувстваше, че се задушава от огорчение.

Но не беше толкова лесно да се убеди Балтазар.

— И няма да почувствуваш нищо, ако дон Естебан я убие? — попита той недоверчиво.

— Какво ще докаже това? Само, че убиецът притежава сила и оръжие, друго нищо!

— Нищо — съгласи се исполинът. — Ама тебе ще те заболи така, както ме заболя мене. Трябваше тогава да взема аз да предам Пилар на индианците, та да трябва и нея да убиеш.

Рефуджо поклати глава, вперил очи в Балтазар.

— Не убих Изабел, защото ти ме помоли.

— Така ли? Ама аз нали помня… точно помня.

— Възможно е — каза Рефуджо меко. — Но аз сам реших, че съм длъжен да я застрелям, защото ти не можеш.

Пилар почувства, че собствената й остра болка сякаш се изпари пред мъката на тези двама мъже. Но тя видя и още нещо: дон Естебан ги наблюдаваше.

Тя заговори бързо, без дори да размисли:

— Не смятам, че някой от вас е виновен за смъртта на Изабел. Мисля, че истинският виновник стои ей там, пред вас.

Балтазар се извърна бавно и я погледна:

— Какво значи това?

— Ако не беше дон Естебан, никой от нас не би напуснал Испания. Той предизвика събитията, които ни тласнаха да тръгнем насам. Неговата роля в цялата тази история отива далеч назад, чак до смъртта на бащата на Рефуджо. Дон Естебан уби моята майка, но ако не беше отвлякъл Висенте със себе си в Луизиана, никой нямаше да тръгне за Луизиана и Изабел можеше да си е жива сега…

— Ако Каранца не беше откраднал смарагдите ми… — започна дон Естебан, но Рефуджо го прекъсна:

— Това е чиста заблуда! Една от многото ваши измислици! И все пак, дон Естебан, аз мисля, че смъртта на Изабел е свързана и по друг начин с вас.

— По какъв начин? — В гласа на Балтазар се надигна дебнещо недоверие.

— Това е номер, казвам ти! — пресече го бързо дон Естебан. — Не го оставяй да те обърка! Той извърта работата така, както на него му харесва.

— Това съвсем не е тайна — каза Рефуджо. — Просто едно упражнение по логично мислене. Дон Естебан пътува насам с търговците, онези французи, които познават много от племената, говорят езика им и въртят търговия с тях. И изведнъж апахите тръгват след нас, сякаш някой им е възложил. Следвате ли мисълта ми?

— Искаш да кажеш, че им е било платено, за да ни нападнат? — Балтазар се бе извърнал целият с лице към Рефуджо.

— Платено им е в мускети и са щели да получат още, стига да бяха свалили скалповете ни.

Сега Балтазар направи крачка към дон Естебан:

— Значи вие сте изпратили ония дяволи след нас? Изпратили сте ги, макар да знаехте, че аз и Изабел сме тук?!

— Глупости! — подскочи по-възрастният мъж и тръгна към Балтазар, като че искаше да го сплаши. — Нападнаха ви, защото навлязохте в земите им. Аз нямам нищо общо с тази работа.

— Но как така не нападнаха нито вас, нито групата ви? — попита разсъдливо Рефуджо.

— Този факт нищо не доказва.

— Чакай, чакай! Рефуджо не говори току-така! — обади се Балтазар с внезапно укрепнал глас. — Той си има съображения.

— Да, разбира се! Ето и сега се опитва да ни изпрати за зелен хайвер! Не го слушай!

— Знае ли човек? — промърмори объркан Балтазар.

— А за него какво да кажем? — продължи заядливо дон Естебан с писклив от вълнение глас. — Не каза ли той, че е негово решението да минете по тези места?

Балтазар не отговори.

Пилар погледна Рефуджо в очите. Явно, че той искаше да противопостави двамата си противници един на друг и да разколебае Балтазар. Означаваше ли това, че е дошъл наистина сам? Тя просто не смееше да помисли за това, защото това би означавало също така, че Рефуджо е изправен напълно невъоръжен срещу двама мъже, които желаят смъртта му! Но то показваше също, че той никога не би я използвал като стръв. Сега той се нуждаеше от нейната помощ.

Пилар се обърна към Балтазар:

— Щом търсите някой, който е виновен за смъртта на Изабел, защо не помислите за самия себе си? Ако по време на нападението не бяхте стреляли по Рефуджо, Изабел не би напуснала укритието и апахите нямаше да я пленят. Но вие го направихте, пак вие платихте на някого на кораба да стреля по Рефуджо, помните ли, когато пиратите ни нападнаха? Вие сменихте в Хавана притъпената шпага с бойна. Защо, Балтазар? Какво, за Бога, ви накара да се сдушите с моя пастрок срещу собствените си приятели?

Балтазар я изгледа мрачно:

— Изабел обичаше Рефуджо, но той дори не я забелязваше, като че беше въздух. Той й отне всичко, но не я освободи от себе си.

— Опитах се — каза меко Рефуджо.

— О, да, опита се! Доведе горе в хижата една дама, та да я унижиш още повече. Доведе Пилар, за да покажеш на Изабел, че не е достойна за тебе.

— Отдавна се опитвах да й обясня, че не мога да я обичам. Надявах се, че тя ще се привърже към тебе.

— И тя наистина се привърза, но за удобство, а не от любов. Дадох й цялата си любов, но тя изпитваше към мен само състрадание.

— Не е така! — намеси се Пилар. — Тя ви обичаше! Уважаваше Рефуджо, защото я е спасил, защото той е първият мъж, при когото се е почувствала в безопасност. Това не е любов.

— Може би. Но аз исках да прояви и към мен същото това уважение. Докато беше жив Ел Леон, Изабел никога нямаше да изпита към мене такова чувство…

— Значи сте предложили на врага си своята помощ и сте убили леля ми същата нощ, в която аз пристигнах в планината? Тогава вие дълго се губихте някъде…

— Няма такова нещо! Защо да трябва аз да го направя? За тази работа дон Естебан си беше изпратил друг човек. До тогава аз само му обаждах от време на време за ходовете на бандата, но нямах какво чак толкова да съобщавам, защото само Рефуджо знаеше къде отиваме и какво ще правим. Чак после стана така, че предложих на дон Естебан помощта си, той обеща да плати, ако убия Рефуджо.

— Опитахте се да го убиете, след всичко, което е направил за вас?!

Балтазар извърна поглед от Пилар.

— Парите ми трябваха за Изабел. За по-късно.

— Сега вече няма да има „по-късно“. Изабел е мъртва, дон Естебан се погрижи за това.

— Ах, колко трогателно! — подигра се дон Естебан. — Но и за тебе няма да има „по-късно“, скъпа ми щерко! Както и за Каранца.

Балтазар се вкамени, между веждите му се образува дълбока бръчка.

— Чакай! Вие обещахте да пуснете сеньорита Пилар да си върви, щом дойде Рефуджо. Нали така?

— Ще обещая, разбира се, иначе нямаше да я доведеш! — тросна се дон Естебан. — Никъде няма да ходи! Оттук направо при губернатора!

— Едно е Рефуджо да загине в бой, друго е да трябва да обяснявате на губернатора, как така е загинала доведената ви дъщеря. Най-добре ще е хубаво да помислите!

Лицето на дон Естебан се сви от злост:

— Това същество ми създава само затруднения, откакто е излязло от манастира. Толкова бели ми направи! Просто ще е един нещастен случай и толкова! Или Каранца я е използвал като щит, когато сме се дуелирали, или пък самият той я е убил в пристъп на ревност… защо не? За мене е важно да я видя мъртва, все едно ми е каква версия ще пуснем за хората.

Рефуджо заговори, без да откъсва очи от лицето на човека, който беше негов приятел от толкова време:

— Балтазар, ти ли написа в бележката, че даваш дума да пуснеш Пилар?

— Дон Естебан я написа.

— Но ти си ми я оставил, ти си поставил условието и аз го приех. Гледай сега да сдържиш дадената дума!

— Не го слушай! — извика дон Естебан тревожно. — Представи си само какво страхотно отмъщение ще е, ако той знае, че и тя ще умре, заради него!

— Не става така — възпротиви се Балтазар упорито. — Дадох дума на Рефуджо. Той никога нямаше да дойде, ако не ми беше повярвал.

— Сега това няма никакво значение! — Лицето на дон Естебан беше станало мораво. — Много е късно за скрупули.

— Точно така! Да изхвърлим зад борда всички скрупули! — съгласи се Рефуджо. — Щом не мога да имам честен приятел, нека да имам поне безчестен враг!

Балтазар отново събра вежди.

— Аз исках Рефуджо да умре, но няма, не давам да пострада една жена!

— Ама точно това е истинското отмъщение! — продължи да го насъсква дон Естебан. — Ако тя умре преди него, той ще страда така, както си се измъчил ти от смъртта на Изабел.

Пилар не откъсваше очи от лицето на Балтазар — той цял кипеше от съпротива.

— Какво става, Балтазар? — нападна го бързо тя. — Трудно ли ви е да убиете приятел, застанал лице в лице срещу вас? Най-честно би било да му дадете шпага и да премерите сили. Но не ви се иска, нали? Три пъти се опитахте да го убиете, и трите пъти не успяхте. Сигурен ли сте, че наистина искате да го убиете?

— Дръж си устата! — изсъска дон Естебан.

Пилар съсредоточи цялата сила на волята си върху Балтазар и жестоката вътрешна борба, която бушуваше в него.

— Дон Естебан предизвика смъртта на Изабел! Той уби майка ми и леля ми, а сега иска моята смърт. Този човек е убиец, убиец на жени! Балтазар!…

Дон Естебан изтегли шпагата, която висеше на кръста му и каза задавено:

— Твоята смърт ще ми достави дори удоволствие!

Пилар не обръщаше внимание на острието, насочено към нея.

— О, Балтазар! — продължи своята атака тя. — Как можете да се примирите с това, че този човек отне най-скъпото ви? Нима ще позволите да ви използва, за да постигне целта си? Знаете, че като нищо би оставил апахите да ви убият. Балтазар! Има само едно решение! Дайте шпагата си на Рефуджо и оставете тези двама мъже, които са ви причинили страдание, да се бият помежду си. Толкова е просто, Балтазар!

— Забележителна идея! — обади се Рефуджо тихо, сякаш се страхуваше, че една само силно изречена дума може да насочи Балтазар към погрешно решение.

В същия миг дон Естебан пристъпи към Пилар и ревна:

— Аз казах ли ти да млъкнеш?

Балтазар се хвърли да задържи ръката на дон Естебан, а Рефуджо застана до него.

Пилар се подпря на стената и се изправи. Въртеше отчаяно, стиснала зъби, десния си глезен, за да поразпъне още малко ремъка. Усещаше топлата прясна кръв, която се стичаше по стъпалото й, но продължаваше да опъва, без да обръща внимание на болката. Изведнъж ремъкът, прогизнал от кръв, се отпусна.

Дон Естебан беше съвсем близо до нея, когато видя, че краката й са отвързани. Със злобно проклятие той се извърна и проговори през рамо на Балтазар:

— Виж какво! Ти започна с мен тази работа! Престани да се правиш на глупак и ми помогни да я свършим!

Пилар заговори забързано, със звънък глас към исполина:

— Не е глупост да признаете, че сте допуснал грешка! Не сте задължен с нищо на дон Естебан! Нищо, освен отмъщение за смъртта на Изабел…

— Вслушай се в думите й, Балтазар! — помоли Рефуджо. — Чуй я и си отмъсти, както ти казва Пилар. Или го остави на мене.

— Какви смешни глупаци сте всички вие! — извика презрително дон Естебан, изкривил устни в гримаса на отвращение. С решително движение той стисна шпагата и насочи острието й към гърдите на Пилар.

Тя се насили да овладее треперенето си, но бе наясно, че всеки опит да избегне удара ще означава само забавяне.

Балтазар облиза устните си.

— А сигурно след това ще ме убиеш…

— Не, Балтазар — прекъсна го припряно Рефуджо. — Ти можеш да излезеш през вратата…

— Не ставай идиот! — изкрещя пресипнало дон Естебан. — Защо ти трябва?

Исполинът поклати нерешително глава.

— А отвън ще ми видят сметката другарите от бандата, нали? Само да се покажа и ще стрелят.

— Те сигурно ще се опитат. Трябва да действаш светкавично — Гласът на Рефуджо беше твърд и ясен, като че ли издаваше заповед. — Разбираш ли, Балтазар? Аз ти предлагам възмездие за мъченичеството на Изабел, за нейната полята кръв. Животът на Пилар зависи от това.

— Нищо не зависи! Защото ще я убия! — извика ехидно дон Естебан и присви очи.

— Дай боже, онези добре да се прицелят! — каза Балтазар, изтегли шпагата си и я бутна в ръката на Рефуджо. В следващия миг се беше извърнал и се хвърли през глава навън.

Рефуджо дори не погледна към него. Скочи с все сила напред и с рязко движение отби острието, насочено срещу Пилар. Бляскавата стомана се заби в плета над главата й. Рефуджо сграбчи противника си за рамото и силно го блъсна. Дон Естебан загуби равновесие, подхлъзна се, но се удари в стената, превъртя се и се намери точно срещу шпагата на своя противник.

С едно движение Рефуджо омота крайчеца на наметката около лявата си ръка. Дон Естебан нападна озверено, решил да се възползва от тясното пространство на колибата. Пилар залепи гръб до вратата, готова да се измъкне всеки миг навън. Зад гърба си чу конски тропот, който заглъхна в далечината. Значи Рефуджо блъфира! Бил е наистина сам, никой не е чакал отвън!

Дон Естебан се биеше отчаяно, като животно, попаднало в капан. Но Рефуджо внимаваше за двама — едно поражение щеше да означава и неговата смърт, и смъртта на Пилар. Той действаше със забавени, гъвкави, добре премерени движения, вложил в тях цялото си внимание и пресметливост.

Дон Естебан започна да пъшка шумно при всеки удар. Пот се лееше по лицето му. На гърба му се появи мокро петно. От краката на двамата противници се вдигаше прах, който образуваше златни повлякла в светлината на фенера. Дон Естебан ставаше все по-агресивен, готов да съсече сякаш Рефуджо на парчета. По-младият му противник също отстъпваше, явно решил да пести силите си.

Изведнъж Рефуджо отстъпи с отскок назад, освободи края на наметката от ръката си и бръкна с лявата си ръка в джоба на жакета си. Извади я, стиснал в шепата си малка кожена кесия. Без да откъсва очи от шпагата на дон Естебан, той разхлаби с едно движение кесията — по пода се разпиляха зеленикавите камъчета.

— Искахте смарагдите срещу Пилар! — процеди през зъби той. — Ето ви ги! Може и да се поизцапат на земята, но аз спазвам обещанията си!

Дон Естебан го погледна като обезумял, после изведнъж застана на пръсти и започна да се взира тревожно и трескаво по глинения под. Без да иска настъпи един от смарагдите и изруга — чу се само едно изхрущяване.

— Махнете се! Дръпнете се настрана?! — изквича дон Естебан. — Трябва да събера имуществото си!

Рефуджо сведе глава галантно:

— Естествено. На вашите услуги!

Дон Естебан клекна и засъбира святкащите камъчета по прашния под. Посягаше трескаво, но несръчно, намираше, хващаше, изпускаше, отново намираше, като непрестанно проглеждаше към Рефуджо — не беше ясно дали се бои да не бъде нападнат или крои как самият той да удари…

Пилар го наблюдаваше напрегнато.

— Внимавай! — разнесе се нейният писък.

Но не бе нужно да предупреждава, Рефуджо също беше нащрек.

Грандът скочи, хвърли в лицето на Рефуджо шепа пръст и смарагди и нанесе светкавичен удар с шпагата си. Рефуджо се наведе, за да запази очите си, ловко парира удара и подхвана серия бесни атакуващи удари. Шпагата на дон Естебан се плъзна леко, като змиорка във вода, и изчезна от ръцете му.

Дон Естебан неволно извика, но не помръдна. И двамата стояха един срещу друг, неподвижни, като че изчакваха да се разнесе прахът, хвърлен от дон Естебан. После за миг двамата мъже сякаш се прегърнаха… Рефуджо бавно изтегли шпагата си. Дон Естебан политна и падна назад. На ризата му бързо разцъфваше кърваво цвете — все по-голямо и по-голямо.

Пилар беше престанала да диша. Сега тя бавно, безкрайно бавно пое дъх и преглътна с мъка, защото сълзите я задавяха. Чувстваше се изнурена, празна и изтръпнала от ужас. Беше присъствала на една екзекуция. Знаеше, че трябва да стане така, също както го знаеше и Балтазар, когато подаде шпагата си и избяга.

Дон Естебан беше мъртъв. Всичко свърши.

Пилар отвори очи. Рефуджо беше коленичил и събираше смарагдите. Движенията му бяха бързи и точни. Слагаше скъпоценните камъни на дланта си и ги броеше. Някаква куха болка сви сърцето на Пилар. Но побърза да се наведе да му помогне. Намери още няколко.

— Това са всичките.

Лицето на Рефуджо остана безизразно, очите му не се виждаха в сянката.

Пилар вдигна събраните от нея камъни към светлината и ги избърса от праха, преди да му ги подаде. Той хвана ръката й в своята и изсипа всичките смарагди в нейната шепа.

— Какво правиш? — възрази вяло тя. — Не ги искам тези камъни.

— Но веднъж каза, че ги искаш.

— Сега вече не. Ти рискува живота си заради тях, ти си изгубил много повече от мене, ти трябва да ги вземеш.

Тя се опита да му ги върне, но Рефуджо не прие. Дори я отблъсна леко и се изправи на крака.

— Не желая да ги виждам! — каза тихо той. — Напомнят ми за неща, които бих искал да забравя. Подарявам ти ги за зестра.

— Но какво ще стане с тебе?! — погледна го тревожно тя.

Рефуджо се обърна към вратата. Чак оттам я погледна. Сивият поглед беше сякаш забулен от облак, а лицето му бе изпито от изтощение.

— Какво има да става с мене? Зестрата е добро нещо, но… на мен няма да ми трябва.