Към текста

Метаданни

Данни

Серия
История на Луизиана (7)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Spanish Serenade, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 46 гласа)

Информация

Разпознаване и корекция
ganinka (2011)
Корекция
Xesiona (2011)
Сканиране
Violeta_63

Издание:

Дженифър Блейк. Испанска серенада

ИК „Ирис“, София, 1994

Редактор: Правда Панова

Коректор: Виолета Иванова

ISBN 954–455–016–2

История

  1. — Добавяне

Глава шеста

Пилар тръгна на път като Венера де ла Торе, нямаше друг изход. Е, не беше гола, облечена беше цялата в коприна и кадифе, с наниз фалшиви перли около врата — никой не би могъл да ги различи от истинските. Пътуваше като любовницата на този богат благородник, вятърничав и блестящ. Всеки познаваше името и герба на дон Гонзалво, но надали някой беше виждал лицето му. Пилар се появяваше със своята камериерка Изабел, която носеше след нея сандъчето със скъпоценности, и със слугата си на име Балтазар, който държеше възглавничката за нозете й и изпълняваше какви ли не приумици, за да направи живота на дамата по-приятен. А от двамата приятели на дон Гонзалво — дон Енрике и дон Мигел, се очакваше да забавляват красавицата, без да се навират прекалено близко…

Рефуджо беше избрал целия този маскарад, за да държи Пилар в наложените от него граници.

Но ако Пилар смяташе, че ще може да изпълнява ролята си пасивно и формално, тя жестоко се лъжеше. В плановете на Рефуджо нямаше място за сдържаност. Дамата и благородникът до нея трябваше да бият на очи, да предизвикват всеобщо внимание, така че никой и да не помисли да се съмнява в тяхната истинност.

Енрике и Чаро правеха всичко възможно, за да поставят графа и неговата любима в центъра на вниманието. Със завидно умение, изпипана убедителност и яко пиене те успяха да разпространят историята за графа, който отвеждал сега любовницата си в Карибите, за да я спаси от клюките на сплетниците, дето все ровели и си пъхали носа в техните отношения. А искал и да я скрие от разни нахални мъже, запленени от нейните прелести. Енрике и Чаро въртяха очи, разправяха за страхотната ревност на графа, всяваха ужас у слушателите си, като доверително шепнеха за всичките онези мъже, убити на дуел от него… Описваха доверчиво несметните му богатства, буйния му нрав, да не говорим за странните му навици… Ами той се къпел всеки ден и не ядял никакви други плодове, освен нарове, само нарове… И карал прислужника си Балтазар да вкусва преди него от всичко, което му се поднесе…

Енрике заведе Рефуджо при някакъв потаен мавритански евреин, който търгуваше с фалшиви скъпоценности и скъпи дрехи, заложени при него от аристократите. Изпонакупиха почти без пари цял гардероб за придружителите на графа.

Разучиха, че през близките няколко седмици няма кораб за Луизиана, но си наеха места за кораба „Челестина“, който тръгваше през остров Куба за Мексико. Стигнат ли в Хавана, ще потърсят някой търгуващ по крайбрежието кораб, който да ги прехвърли в Луизиана… Така заобикаляха доста, но все пак щяха да стигнат до Ню Орлиънс по-бързо, отколкото ако решат да изчакат следващия кораб с директен курс. Освен това всяко застояване в Кадис вече криеше големи опасности за Рефуджо и неговите хора — достатъчно бе властите да разпознаят дори само един от тях. Колкото по-бързо напуснеха Испания, толкова по-добре за всички.

Чаро намери каретата, с която да демонстрират едно бляскаво и помпозно пристигане на пристанището. Беше наел екипажа от някакъв благородник-инвалид, който почти не напускал вече болничната си стая и каляската не му трябвала. На вратичката пъстрееше герб, който Чаро така умело понапръска с кал, че трудно можеше да се разпознае точно какъв е. Кочияшът и момчетата, които тичаха пред тях да проправят път, бяха облечени в ливреи от тъмночервено кадифе с цвят на бургундско вино. Вярно че лицата им бяха доста зачервени от пиене и в джобовете им подрънкваха съмнително току-що получените монети, но надали някой щеше да се приближи чак толкова много до тях, че да долови нещо наистина подозрително.

Погледите на всички, които наблюдаваха появата на тези елегантни чужденци, бяха насочени главно към Рефуджо, който слезе от каретата с гъвкавата самоувереност на едра котка, облечен великолепно в жакет от бургундскочервено кадифе на райета, с огромни сребърни копчета. Към него бе облякъл златистожълти панталони до коленете, сиви чорапи и черни обувки със сребърни токи. Тривърхата шапка върху леко напудрените му коси беше украсена с перо, също с тъмночервен цвят, а бастунът му от полиран малахит завършваше с голяма златна топка. Наметката му имаше множество малки яки-пелерини, коя от коя по-богати, та под тях раменете му изглеждаха още по-широки.

С достойна за възхищение пренебрежителност към зяпачите той се отказа от помощта на притеклото се момче и сам подаде ръка на Пилар, за да й помогне при слизането. Разкошните й дрехи напълно съответстваха на представителния кавалер. Носеше пътнически костюм от сиво кадифе, целия обточен с розови сатенени панделки. На главата си имаше сива филцова шапка, завързана с ешарф от розов тюл под брадичката й. Фалшивите перли проблясваха на гърдите й и правеха кожата на лицето й да изглежда още по-прозирна. Деколтето й бе дълбоко изрязано, цялото обрамчено от розови дантели.

Пилар вървеше с наведени очи, но отправяше на Рефуджо час по час пламенни погледи, наведеше ли се той над ръката й с точно премерен жест, който трябваше да изразява преданост и възхищение.

Двамата тръгнаха с бавна крачка нагоре по трапа, следвани от Изабел, скромно облечена, прегърнала в ръце сандъче за скъпоценности, което — за да бъдем честни — съдържаше жалките остатъци от среброто. Енрике крачеше зад прислужницата — един благороден придворен със синя жилетка и панталони до коляното, в разкошен бледосив жакет. В изкусно вързаната небесносиня кърпа на врата му бе боднат голям диамант.

А Балтазар беше съвършеният прислужник. Облеклото му бе просто, дори по-скоро грубо. Той следеше за пренасянето на първата партида сандъци, разтоварени от каретата. Чаро беше облечен в къса черна куртка за езда, която чудесно хармонираше с жилетката на сиви и черни райета и същите такива панталони до коленете. Ботушите му бяха от най-фина и мека кожа. Плитката шапка и бичът за езда, изплетен от кожени ремъци, чудесно допълваха представата за елегантен ездач.

Капитанът на кораба излезе на палубата да посрещне своите пасажери. Поклони се дълбоко с грейнало лице:

— За нас е истинско удоволствие, че ще пътувате с нас, дон Гонзалво! Оказвате ни голяма чест! — Той преливаше от любезност. — Ще направим всичко възможно, за да бъде пътуването ви колкото се може по-приятно…

Капитанът поиска да представи останалите пътници, но Рефуджо отклони предложението с жест на досада. Може би по-късно. Сеньоритата е изморена, а той би искал преди тръгването на кораба да огледа дали кабината му е изчистена добре…

Пилар никога в живота си не се бе качвала на кораб. Беше виждала картини, но те в никакъв случай не я бяха подготвили за такава теснотия! Каютата, в която ги отведоха с Рефуджо, имаше една тесничка койка, маса с леген и кана в единия ъгъл и съвсем мъничка маса с два стола. Между тези оскъдни мебели не оставаше и по една крачка свободно място — а това беше най-богатата каюта на кораба, втората след тази на капитана.

Кабините на останалите пътници се намираха явно на една от по-долните палуби. Балтазар остави сандъка и тръгна заедно с Енрике, Чаро и Изабел след моряка, който трябваше да им покаже къде са настанени. Пилар понечи да ги последва, но Рефуджо сложи ръка на рамото й и я задържа.

— Почакай, гълъбице моя! — пропя той с разтапяща се от сладост усмивка, затвори вратата, обърна се и се опря с гръб на рамката.

Пилар го погледна и видя очите му развеселени и закачливи. Тя го погледна изненадана:

— Май че цялата тази рискована комедия ви забавлява?

— Е, бива си я.

— Струва ми се, че изпитвате едва ли не удоволствие?

Той кимна.

— В Испания аз съм преследван и мога да очаквам лоялност само ако си плащам за нея. Испания е за мене като затвор, а затворите, както е известно, са тягостни. Да се измъкнеш, та дори и само за един-единствен ден, е истинска радост!

— Но опасна радост.

— А пък перспективата още цели няколко месеца да не се връщаш в затвора е вече като дар от боговете. Такива дарове трябва да се приемат, без да се пита за цената.

— Всичко това е чудесно — отвърна Пилар, кафявите й очи бяха станали още по-тъмни от негодувание. — Но има и хора, които не смятат, че опасността е нещо, което може да възрадва душата им. Съвсем не е приятно да паднеш в капана…

— Какво имате предвид? — вдигна вежди той.

— Това помещение тук. Имам странното чувство, че чакате с нескрито злорадство мига, в който ще трябва да приема, че любовниците спят заедно…

— О, това в никакъв случай не е злорадство. По-скоро проява на любопитство. Защо това ви хрумна така изведнъж?

Пилар се усмихна насила.

— Смятах, че обикновено спите сам и че ви е по-добре така. Мислех, че един изтънчен благородник ще предпочете две отделни каюти.

— Няма защо да се страхувате от мен — увери я той кротко.

— Задържахте ме до себе си против волята ми, заплашихте ме и ми натрапихте своето ухажване. Кажете тогава, как бих могла да ви вярвам?

— Моето ухажване… — повтори той замислено.

— Ще го отречете ли?

— В никакъв случай. Но навярно сте забелязала, че това мое ухажване е истинско упражнение по сдържаност в сравнение с всичко онова, което бих могъл да направя.

Така беше, Пилар не можеше да не го признае. Тя задържа погледа си върху вратата, над дясното му рамо.

— Това не ви прави по-приемлив — прошепна тя.

— Наистина няма от какво да се боите. От вас се иска само да играете интимност.

— И точно това не ми харесва! — Гласът й прозвуча странно пискливо.

— Защо? Дори ако онези, заради които разиграваме целя този маскарад, открият коя сте, надали това би могло да опетни още повече името ви в сравнение всичките ви досегашни действия. Защо би трябвало една новоизлюпена Венера да се безпокои за това?

— Не ме наричайте така! — сопна му се тя.

— Тогава ми се доверете — отвърна той и спокойният тон изчезна от гласа му, заменен от нотка на подигравка. — Ако бях почнал да се увъртам и да прося за насладата на вашата благосклонност, може би щяхте да имате основание да се оплаквате. Но такова нещо няма.

— За момента.

— О, така е, признавам. Затова ли сте толкова ядна?

— Не, разбира се! — Пилар почувства как се изчервява до корена на косите си.

— Е, добре, след като между нас няма нито страх, нито желание, какво би могло да смути съня ви?

— Принудени сме да пътуваме заедно. Но не сме принудени да спим заедно!

Очите му се присвиха и гласът му стана подчертано спокоен — два многозначителни признака, които би трябвало да послужат като предупреждение.

— Напротив, принудени сме. Освен ако не предпочитате да сменя мястото си с Енрике. Боя се да ви предложа Чаро за другар през нощта, той нощем не си сваля дори шпорите…

— Искате да кажете?…

— Че можете да избирате.

— А Изабел?

— Балтазар надали ще се съгласи да я пусне. Възможно е, разбира се, тя да се смени с вас и Балтазар да го приеме, въпросът е само дали ще сметнете една такава размяна като по-благоприятно решение.

— Предполагате значи, че ще предпочета да съм с вас.

Предизвикателството в гласа й тегнеше от подигравка, но това не й помогна да преодолее внезапно обзелото я премаляване, предизвикано от думите му.

— О, да! В това съм сигурен! — отговори той самоуверено. — Трябва да ви съобщя, че не хъркам.

Тя му обърна гръб и застана пред малкия люк с побеляло от солени кристали стъкло. Оттук тя можеше да вижда кърмата на кораба и кея, на който кипеше трескава работа.

— Вие мислите, че всичко това е много просто — каза Пилар през рамо с треперещ глас. — За вас е нищо да отплавате в някаква колония на другия край на света, свикнал сте да живеете в едно помещение с Балтазар, Енрике и останалите. За вас представата да останете затворен в някакво тясно помещение не по-голямо от монашеска килия, с чужд човек, безкрайни седмици, представлява само някакво незначително неудобство. Аз не мога да живея така!

— Преценявате ме погрешно. Никога през живота си не съм бил наврян с друг човек в такава теснотия, самата мисъл за това ме притеснява до лудост. Но трябва да знаете, че съм напълно наясно, че поне не е манастирска килия.

Подбираше някак странно думите. Пилар се обърна да го погледне, но той вече беше излязъл и тъкмо затваряше вратата след себе си.

Един час по-късно корабът напусна пристанището. Гърбовете на хората, които гребяха в лодките, за да извлекат „Челестина“ от залива, блестяха на слънцето. Водните пръски, които падаха от изпънатите въжета, проблясваха на слънцето като сипещи се диаманти. Кадис се отдръпна назад в плъзгащата се светлина и остана да блести над водата, като че се готвеше да изтанцува едно прощално болеро. Океанът отвъд пристанището ги посрещна с кипнали вълни. Водните птици, които ги следваха и пърхаха с крясъци между платната, най-сетне свърнаха назад, за да придружат лодките на лоцманите обратно към брега. Тъмножълтото и сиво-зеленото на бреговата линия, сливаща се в яркото синьо на небето, сега се скриха в маранята. Цветовете бавно избледняха до виолетово, за да се стопят постепенно в сивкава мъгла. Тюркоазът на морето ставаше все по-зелен и по-тъмен, за да се превърне в мастиленосиньо. Здрачът се предаде на нощта.

Пилар се поколеба дали да излезе от каютата. Ядосваше се на чувството си на очакване и неудовлетвореност, което я задържаше тук, но не можеше да се освободи от него. Малкото помещение се беше превърнало в убежище, в което бе защитена от изпитателните и любопитни погледи. Искаше й се да могат да се съберат тук всичките — Изабел, Балтазар, Енрике и Чаро, и разбира се, най-вече Рефуджо, като че ли така щеше да бъде по-защитена. Страхуваше се, че Рефуджо или някой от хората му могат да бъдат разпознати, ако се шляят нагоре-надолу и се излагат пред погледите на пътниците и екипажа. За себе си не се тревожеше. Вероятността да срещне някого, който я познава, беше твърде малка — прекалено дълго бе стояла затворена в манастира. Но нейната сигурност зависеше от безопасността на останалите.

Пилар си даваше сметка, че сигурно преувеличава. Ако се затвори в каютата би привлякла именно всеобщото внимание! Но й трябваше време, за да свикне с тази нова авантюра и промяната в своето положение.

Беше толкова странно, че я смятат за жена на Рефуджо! Тази мисъл събуди у нея толкова много и най-различни мисли и чувства, че съвсем се обърка. Не можеше да си обясни как така не беше протестирала по-енергично, как така лесно прие неговата компания! Просто имаше нужда да не бъде сама, да принадлежи към някаква общност… Нямаше си никого, ни родители, ни приятели, ни роднини. Може би с течение на времето ще свикне със самотата, но сега беше истинска утеха да знае, че принадлежи към тези хора и споделя техния живот. Не искаше да бъде сама! А тук до нея имаше един човек, който разбираше задачата, която си е поставила, споделяше нейната омраза, човек, който би й се притекъл на помощ, когато има нужда от това… Вярно е, че я ядосваше фактът, че Рефуджо я задържа при себе си против волята й, за да я използва за своите собствени планове, ала тя също имаше нужда от него. И беше съвсем естествено, че се противи инстинктивно на тази зависимост от него.

Пилар беше шокирана от собствената си реакция, от чувствата, които извикваше у нея присъствието на Рефуджо. Именно това я плашеше най-много. Би било истинско безумие да се влюби в разбойник, който чакаше ранна смърт в безчестие. Освен това, какво може да очаква от мъж, който е пренебрегнал всички чувства и всички общоприети ценности? Ако изгуби ума си по такъв човек, ще има да търпи безброй страдания, а бъдещето и така е твърде несигурно…

Пилар не отиде на вечеря с другите, заяви, че е съсипана от умора и иска да си остане в каютата. Рефуджо обаче вечеря с голяма показност и дандании. Зад гърба му стоеше Балтазар и вкусваше от всяко блюдо, поднесено на височайшия пасажер. Енрике се държеше светски и не спираше да бърбори, а Чаро разказваше за земята Тексас и за владенията на своя баща в близост до северната столица на Нова Испания, носеща името Сан Антонио де Бексар. Изабел разказа за всичко това на Пилар, когато й донесе поднос с нещо за хапване. Пилар беше наистина доволна, че не присъства на тази комедия. Предложи на Изабел да сподели с нея десерта и заразпитва младото момиче за останалите пътници.

Имало всичко на всичко петима други пътници — един млад, красив свещеник на път за Мексико Сити, тръгнал на доклад пред своя епископ, един търговец, който притежавал дъбилня за кожи в Хавана и сега се прибирал у дома с хубавката си, много вятърничава и много по-млада съпруга — сигурно не повече от петнадесетгодишна. Двойката била придружавана от майката на младата съпруга. Освен тях на борда имало и една богата млада вдовица, отивала и тя в Луизиана…

Изабел явно не беше харесала никак тази вдовица. Била облечена в черно, ама само в коприни и дантели. Искала да пътува с кораба, на който бе тръгнал дон Естебан, но някаква повреда на каретата по време на пътуването от Мадрид до Кадис й попречила да го хване. Сега отивала в Луизиана да продаде имотите, оставени й от съпруга й, за когото се омъжила преди около пет години, докато същият този, вече доста възрастен господин, пребивавал в Испания. Тя тогава не могла да замине с мъжа си за Луизиана, щяла да го последва по-късно, но й се случили какви ли не перипетии…

Изабел заяви, че не вярва нито думичка от цялата история на вдовицата. Такава преструвана, истинска комедиантка! Сигурно е останала да се забавлява в двореца, ето какво й е попречило да последва съпруга си в Луизиана! Не ни минават на нас тези… А имала наглостта да повдигне траурния си воал и да върти очи към Рефуджо, който седял срещу нея. Такава безсрамница!…

Рефуджо се върна в каютата твърде късно. Не запали фенера, който висеше на една кука на тавана, а се съблече в тъмното. Пилар стисна очи, като разбра какво прави — в кабината беше тъмно, но през илюминатора се процеждаше слаба лунна светлина. По шумоленето на дрехите Пилар разбра, че съблича жакета и ризата си, че смъква ботушите… Когато шумовете престанаха, тя стисна зъби в очакване, че той ей сега ще се приближи към койката.

Но нищо не наруши настъпилата тишина. Тя отвори предпазливо очи и го видя изправен до люка, силуетът му се очертаваше на фона на небето. Сребристата светлина обливаше голите му широки рамене и се плъзгаше по мускулите на ръцете му, надолу, към слабо окосмените му гърди и плоския корем. Не беше свалил панталона си.

Очевидно той не почувства, че е наблюдаван. Вдигна едната си ръка, притисна дланта си с разтворени пръсти към стъклото, след това бавно приведе глава и я подпря на ръката си. Стоеше така със затворени очи и дишаше равномерно.

Минаха няколко минути така. Пилар потисна желанието си да стане и да попита дали не го боли нещо. Но се побоя да наруши неговото усамотение и остана да лежи тихо.

Най-сетне Рефуджо се раздвижи. Отиде до един от сандъците, отпусна се на едно коляно и вдигна капака. Бръкна и извади някакво шише, махна тапата и го надигна към устните си. След това върна шишето в сандъка и измъкна оттам одеяло. Уви се плътно в него и легна на пода.

До този миг Пилар бе смятала, че Рефуджо де Каранца е силен и неуязвим. Беше се лъгала. Тези няколко минути й показаха, че и той има своите мигове на болка и тъга…

Мина много време, докато Пилар най-сетне се реши да затвори очи. Ала изминаха цели часове, докато най-после заспа.

 

 

Вдовицата стоеше на задната палуба, когато се появи Рефуджо — неотразим в яркозеления си копринен жакет — повел Пилар да подиша малко чист въздух. Рефуджо представи двете дами една на друга. Вдовицата се казваше Луиза Елгезабал. Беше някъде към тридесетте, с червеникавокафява коса и блестящи лешниково зелени зорки очи — очи, които забелязваха всичко и очакваха да открият още повече. Луиза Елгезабал беше дребна и закръглена. Не откъсваше от Рефуджо поглед, в който се четеше глад и предизвикателство. Тя изобщо не обърна внимание на Пилар, цялата само една усмивка за разбойника, облечен като благородник.

— Вас чаках — заяви тя тихо.

Поклонът на Рефуджо беше почтителен, но Пилар видя в очите му сянката на бдителна предпазливост, когато отговори вежливо:

— Положително не съм заслужил такава чест! Ако можехме да предположим, че нашата компания ще ви е приятна, моята скъпа приятелка и аз щяхме да избързаме, за да не ви караме да чакате…

Луиза Елгезабал остави без внимание намека му за връзката му с неговата спътница. И отново промълви едва чуто:

— Колко галантно се изразихте, преуважаеми! И колко добре лъжете! Много добре знаете, че ви чакам. Истината е, че ме познахте още в мига, в който се видяхме вчера вечерта, Рефуджо де Каранца! Признайте си, че е така! Как можахте да помислите, че няма да прозра играта ви и ще мълча?!

— Вие навярно грешите…

— Глупости! Не се случва всеки ден да срещна някой от бившите си любовници, и още по-малко някой, за когото съм мислила, че е изчезнал завинаги от моя живот!… А и не всеки ден имам възможността да попадна в самата пещера на Лъва, на знаменития Ел Леон.

Рефуджо си остана олицетворение на недосегаемия гранд, лицето му не трепна. Пилар долови аромата на мускус и зюмбюли, който се разнасяше на вълни от вдовицата, и изведнъж почувства ненавист. Обзе я диво желание да удари това самоуверено лице, защото то заплашваше собствената й сигурност. Но Рефуджо не изглеждаше особено изненадан, положително и той веднага е познал жената. Сега Пилар очакваше да види как ще се справи с тази нахалница.

Рефуджо се разсмя! В този заразителен смях нямаше нищо друго, освен сърдечност и сдържан копнеж:

— Какво невероятно стечение на обстоятелствата! Толкова съм щастлив! Боях се, че вие няма да пожелаете да покажете, че сте ме познала, доня Луиза! Младежките любови често отлитат в забравата, а от нашия чудесен роман мина толкова много време…

— Не е чак толкова много.

— Ала вие и сега продължавате да сте все така млада и привлекателна, както тогава, въпреки вашия траур! — Комплиментът беше подхвърлен елегантно и без никакво усилие.

— Вие си оставате все така чаровен! — въздъхна вдовицата и започна да оправя без нужда черния си воал.

— Ще ми позволите ли и сега да ви предложа своя чар? — Рефуджо закачливо предложи ръката си на Луиза Елгезабал, като хвърли мигновено кратък поглед към Пилар.

Господи! Той се предаде, капитулира без опит за съпротива, без желание да се отбранява!… Призна се за победен при такива вулгарни обстоятелства! Сигурно имаше причини за това. След като доня Луиза бе познала Рефуджо, тя би могла да изложи всички тях на опасност! Именно това искаше той да предотврати, да направи всичко, което е по силите му… Просто дамата беше посочила цената на своето мълчание и Рефуджо нямаше друг изход, освен да я заплати.

Пилар видя как Рефуджо скланя глава към вдовицата и й се усмихва предано и нежно… Пилар разбираше напълно, защо той го прави, приемаше тази необходимост, но целият й разум не можа да възпре вълната на отчаяние, която я връхлетя внезапно.