Дженифър Блейк
Испанска серенада (20)

Глава двадесета

На залез-слънце пристигнаха в Сан Хуан. Цялата мисия беше оградена от нисък тухлен зид, обрасъл в бръшлян. Картината, изникнала пред очите им — църквата с осветената от последните слънчеви лъчи камбанария, свещеникът, запътил се да ги посрещне в своето прашно черно расо, и този хор от плътни, звучни индиански гласове във вечерната тишина — изпълниха сърцата на новодошлите с облекчение и благодарност. За първи път от много седмици най-сетне ги облъхна спокойствие.

Може би трябваше да отидат в Сан Антонио де Бексар или в някоя друга от многобройните мисии, нанизани като перли по брега на река Сан Антонио. Но тяхна цел беше не градът, а станцията на бащата на Чаро. В Сан Хуан майката на Чаро изучавала като малка катехизиса. Можели да се надяват — заяви Чаро, — че добрият стар свещеник ще им предложи нещо добро за ядене и легло да пренощуват.

Мисията се състоеше от множество постройки, в това число къщата на свещеника и на неговия викарий. Малките кубчета на къщурките на работниците индианци също се намираха отсам стената, тук бяха също големият хамбар, ковачницата, тъкачницата и множество бараки и навеси. Но църквата беше средището на цялата община, причината тя да съществува.

Падрето покани пътниците да влязат да се помолят и да благодарят, че са пристигнали живи и здрави. Всички влязоха — къде от уважение към свещеника, къде от искрена благодарност. Някои от хората на Рефуджо влизаха за първи път от години в църква.

Сградата не беше нито висока, нито дълга, но действаше извисяващо с изчистените строги линии на арките, грубо издялани от камък. Олтарът беше дървен, със съвсем оскъдна порта. Но статуята на Девата беше прекрасна — боядисана в помръкнали от времето цветове. Имаше и две картини с маслени бои, явно докарани от Испания.

Стори им се странно, че индианците влизаха и излизаха в мисията спокойно и мирно. Мнозина от тях бяха покръстени и идваха често да помагат на испанските свещеници. Повечето произлизаха от сравнително мирните племена наоколо, от Борадос до Гакаме, но имаше и индианци от племето налипан — апахите, които бяха приели изцяло християнството.

Чаро разказа, че наоколо имало десетина апахски племена, не всички били тръгнали по пътеката на войната като единствен път към честта.

Гостите бяха посрещнати точно както беше предрекъл Чаро. Самият той бе поканен на официална вечеря у свещеника, както подобава на сина на една от най-старите приятелки на църквата. В поканата бяха включени доня Луиза, Рефуджо и Пилар — свещеникът изгаряше от желание да научи колкото се може повече за тяхното пътуване. Рефуджо обаче помоли да го извинят, същото стори и Пилар. Усещаше, че на Рефуджо ще му е трудно да се преструва, че цялото това пътуване е съвсем безобидно, а и тя просто копнееше да се изкъпе без вечното присъствие на доня Луиза в малката къщичка, която бе предоставена на тях двете. През последните дни Пилар се насилваше да се отнася към доня Луиза с уважение, но нейното постоянно присъствие й беше дошло до гуша.

Този път Рефуджо не възрази против разпределението на стаите — не би било възможно да го направи, без да обяви моментално Пилар за жена със съмнителен морал… Но би могъл да се опита да направи нещо, ако това изобщо имаше някакво значение за него. Въпросът е, че Пилар не беше сигурна, че той държи на това. Колкото повече се приближаваха към цивилизацията, толкова повече се затваряше той в себе си. От нощта след смъртта на Изабел тя продължи да спи с него, понякога той я вземаше в прегръдките си, но рядко се случваше нещо повече помежду им. Разбира се, беше й приятно, че той мисли за доброто й име, че не иска да рискува да има свидетели на тяхната интимност, нали останалите често лежаха съвсем близко до тях. Едновременно с това обаче неговата способност да се сдържа, а и да отстранява от себе си и самата нея, бе просто ужасяваща. Не би било така, ако тя означаваше нещо за него… Това я натъжаваше, съмнения и опасения разяждаха сърцето й.

Какво ще стане с нея? Откъсната от всичко близко?! Сега, когато вече се приближаваха към целта на своето пътуване, Пилар все пак трябваше да вземе някакво решение за това как ще свързва двата края. Трябва да потърси работа, да реши къде ще се установи. Дали свещеникът на мисията не би могъл да й предложи нещо? Нямаше представа към кого да се обърне. Ясно й беше само едно: тя не желае да бъде зависима от Рефуджо.

Почти цялата нощ Пилар не мигна. Беше свикнала да вижда нощем над главата си открито небе, тук стените на малката къщичка просто я смазваха.

По време на закуската — прясно изпечен хляб и горещ шоколад — Пилар погледна към главатаря на бандата, който говореше тихо с Балтазар. През последните дни този мъж-исполин като че ли се беше смалил и спаружил. Раната му още не бе заздравяла и го болеше. Говореше малко, все търсеше да е сам, странеше от другите.

Рефуджо изглеждаше бодър и отпочинал. Беше свалил превръзката от главата си. От раната бе останал само тъмен струпей, който се губеше в косата му. Явно беше, че той се възстановяваше бързо от нараняванията, поне физическите.

Сега Рефуджо вдигна очи и срещна погледа на Пилар, като че усети, че тя го наблюдава. Усмихна се едва забележимо и отново се обърна към Балтазар. Този кратък миг на мимолетна близост предизвика у нея странно усещане — стори й се, че той я погледна по някаква вътрешна необходимост, но след това веднага я класира в друго отделение на мозъка си, за да не му пречи да върши онова, което си е наумил. Побиха я тръпки, въпреки топлата лятна утрин.

Почти веднага се отправиха на път с благословията на падрето и всред приветствените викове на индианчетата, които дълго звучаха в ушите им.

Пресякоха реката и се отправиха на югозапад. Облачето прах се появи пред тях някъде малко след обяд. Конниците бързо се приближаваха. Първо ги взеха за индианци — веднага свърнаха от пътя, само Чаро и Рефуджо препуснаха напред на разузнаване. Двамата се върнаха начело на малка група мъже, които надаваха радостни викове и стреляха във въздуха. Бащата на Чаро с неколцина от своите чароси беше излязъл да ги посрещне и да ги придружи до хасиендата. Предишната вечер свещеникът прати вест за тяхното пристигане и сеньор Хуерта не беше могъл да се стърпи час по-скоро да прегърне сина си. Бяха тръгнали от хасиендата в ранни зори.

Домът, в който се беше родил Чаро, беше същинска крепост — трябваше да устоява на нападенията на индианците. Тухлените зидове бяха дебели и високи, в килерите и складовете беше струпано всичко, което би могло да се окаже необходимо при продължителна обсада. Колибите — или както ги наричаха тук — хакалес — на работниците индианци бяха струпани на групички извън стените на хасиендата, но в оградения двор имаше достатъчно място за много хора, в случай на нужда. Двуетажната задна част на къщата образуваше всъщност задната стена на крепостта. Оборите и останалите постройки се редяха покрай стената, а в средата на просторния двор имаше басейн от пясъчник, в който бликаше фонтан.

Цялата фасада на къщата беше опасана от дълъг тесен балкон на втория етаж, а под него се разкриваше лоджията с големи арки. Над тези арки имаше навес от дървени пръти, обхванати целите от кой знае колко ли стар бръшлян, гъст и пищен, предлагащ съблазнително сянката си.

Под отъпкания глинен под на този навес беше сложена дълга, грубо скована дървена маса, заобиколена от дълги пейки. Под навеса бяха провесени плитки чесън и люти чушки. Огромни глинени гърнета от зехтин и пъстри пукнати стомни бяха засадени с герании — цели пухкави облаци от розови и яркочервени цветове.

Майката на Чаро седеше под лоджията, когато гостите влязоха в двора през голямата двукрила порта. Тя скочи и тръгна към Чаро — дребничка закръглена жена с кръгло лице, цялото набръчкано от меката майчинска усмивка. Тя прегърна сина си, целуваше ту едната, ту другата му буза, взираше се в него възхитена и не преставаше да го целува. След това поздрави радостно всички с добре дошли и ги въведе в къщата, като не преставаше да поглежда към Чаро с щастливи, невярващи очи.

В големия салон тя се озърна и махна с ръка на прислужницата индианка, която се навърташе наоколо, за да й даде нарежданията си.

— Бенита! — възкликна Чаро радостно и се втурна към момичето. Хвана ръцете му и ги разтвори встрани, за да я огледа по-добре. — Колко си пораснала! Колко хубава си станала!

Смуглото личице на момичето поруменя. То хвърли трескав поглед към сеньора Хуерта и отново се обърна към Чаро, грейнало от обожание. Чаро се взираше надолу в лицето й, без да обръща внимание на свитите вежди на майка си. Това, навярно, беше онази индианска прислужница, заради която бяха прокудили Чаро чак в Испания.

— Бенита! — каза сеньора Хуерта със строг глас. — Чака ни много работа, ако искаме да свършим всичко преди фиестата.

— Фиеста?! — възкликна Чаро, пусна ръцете на момичето и се обърна развеселен: — Наистина?

— Разбира се! — Баща му се приближи и го трупна по рамото. — В края на краищата синът ми не си идва всеки ден от Испания, а още по-малко пък през хълмовете откъм Луизиана, това трябва да се отпразнува!

— Тази вечер?

— Разбира се, че тази вечер! Трябва да е в самия ден на пристигането, нали така? Докато те нямаше, кой не се изреди да пита и да разпитва къде си, как си. Грехота ще е да не им известим сега за твоето завръщане.

Пратениците с поканите за фиестата бяха заминали още сутринта. Само след няколко часа започнаха да пристигат съседи и приятели. Повечето дойдоха на коне, накачили на седлата пред себе си жените и децата си, ако не водеха за тях кротички магарета и мулета. Някои пристигнаха със скрибуцащи каруци, други дори с истински карети. Мнозина се бяха наговорили да пътуват заедно, та да е по-безопасно.

Гостите мъкнеха със себе си китари, мандолини, барабани, кастанети, та дори и индиански кратуни-дрънкалки. Надонесоха царевично брашно, чушки, козе сирене, домашно вино и всевъзможни сладкиши с шоколад и орехи.

По-възрастните дами бяха облечени в черно, с черни забрадки на главите, а по-младите бяха закичили цветя в косите си. Роклите им бяха целите във волани и дантели, в цветове и кройки, отдавна излезли от мода в Испания.

Широкият портал остана отворен, докато не влезе и последният окъснял гост.

А ястията! Всичко беше пищно и тежко като на средновековно пиршество. Поднесоха говеждо печено със сос от чушки и мед. На открито на огромни огньове се печаха цели прасета и агнета, разнасяха се огромни тави с ориз и боб. Десертите бяха невероятни! Освен традиционните торти се поднасяха непознати сладкиши, потънали в масло и сироп или напълнени с плодове, щедро ароматизирани с ром и ванилия. И когато вече никой не беше в състояние да сложи в устата си нито троха повече, започнаха танците.

Пилар, която получи от майката на Чаро подходяща вечерна рокля, се впусна да танцува с кавалерите, представени й от внимателната домакиня. Доня Луиза, на която сеньора Хуерта бе предложила черна рокля, реши, че също й се танцува. Техните спътници от бандата също танцуваха, както се очакваше от всички свободни кавалери. Балтазар взе чинията си и бутилка вино и с мрачно изражение се запъти към оборите. Така и не се появи повече.

Историята за това как Рефуджо срещнал Чаро в Испания и как му помогнал, се разправяше от уста на уста и всички ги приветстваха като герои. Но никой не научи цялата истина. Не се спомена и дума за Ел Леон. Родителите на Чаро решиха, че е по-умно да спестят тази част от патилата на своя син.

Сеньора Хуерта, която зорко следеше гостите от своето място под лоджията, хвърляше от време на време неспокоен поглед към Рефуджо. Този човек й беше върнал сина отново в къщи, а беше и толкова приятен! Тя непрекъснато му се усмихваше и все гледаше да му представи някой от съседите си. Всички видяха, как докато се разхождаше в градината с Рефуджо, погълнати в спокоен разговор, тя прекръсти челото му, шепнейки благословия.

Рефуджо изтанцува с Пилар едно бързо болеро, направи го грациозно и страстно. Погледът на тъмносивите му очи я пронизваше, но той почти не се усмихна, докосването му беше напълно безлично. След това уж се направи, че не позволява на Чаро да му я отнема за следващия танц, но в протеста му имаше само показност.

Пилар и Чаро излязоха да се разходят в градината. Разговаряха за неговия дом, за гостите тази вечер, за фиестата.

— Не съзнавах, че всичко това толкова ми е липсвало — призна Чаро. — Аз самият не бях чак толкова запален да замина, по-скоро баща ми настояваше, но все пак си мислех, че ще е чудесно да види човек високи сгради, да слуша учени мъже, да се среща с елегантни жени и да върви велики дела. Е, понагледах се и се поналудувах. Сега ще се задоволя с това, да се оженя, да навъдя дребни хуертчета и да прекарам остатъка от живота си тук.

— Въпреки апахите?

— Опасности има навсякъде. Ако не са апахи, друго ще е, я жълта треска, я порой, я бандити… — Чаро й се усмихна хитро. — А вие? Какво смятате да правите вие?

Бяха стигнали до фонтана и Пилар протегна ръка да потопи пръсти във водата на басейна.

— Не зная. Много неща зависят от втория ми баща: дали ще дойде до тук, какво е замислил. Дори и да не застрашава живота ми, той може много да ми навреди. Ще пусне разни приказки, та хората да не ме приемат.

— Това е невъзможно! — изпъчи се Чаро решително.

Пилар го погледна с благодарност.

— Може би вие ще можете да ми намерите някаква работа? Като шивачка, да речем.

— Шивачка?!

— В манастира ни подготвиха много добре.

— Повечето тукашни жени също го могат. Сами си шият дрехите. Но вие не сте получили образование, за да работите такава долна работа.

— Но нали все пак трябва да правя нещо?

— Какво е положението с Рефуджо?

— Ами аз… Никой не знае.

Чаро я гледа мълчаливо известно време, преди да продължи:

— Да, ясно. Но ако не беше той и ако вие бяхте някоя от щерките на съседите, една разходка като тази можеше да означава оповестяване на бъдещ годеж.

Пилар го стрелна с очи и се засмя:

— Вече толкова свикнах да бъда без дуеня до мене, че просто не помислих как може да изглежда това наше усамотение в очите на хората. Не трябва ли да се върнем при другите, за да спасим репутацията ви?

— Ще ме спасите може би единствено от гнева на майка ми. Но вие наистина помислете върху това…

— За една дуеня ли?

— Не, Пилар, за един годеж. Тук винаги ще има място за вас!

До ушите им достигна весела мелодия и лекото потропване на танцуващите, следващи развеселени ритъма.

Чаро продължаваше да я гледа с най-сериозно изражение.

— Това е… един много любезен жест… — заекна Пилар объркана.

— Няма никаква любезност! — изкриви лице Чаро. — Просто мисля само за себе си. Сега няма да ви кажа нищо повече, защото Рефуджо е мой приятел, но ще помислите върху думите ми, нали?

Този разговор стопли душата й. Нямаше намерение да се възползва от чувствата му, но му беше благодарна. Пилар му се усмихна в полумрака на градината, преди да се насочат обратно към лоджията.

Веселието беше в разгара си, когато на портала се разнесе силно чукане. Чаро изприпка до зида и се качи на платформата за наблюдение, издигната до главния вход, за да види какво става. Когато съобщи, че навън чака цял ескадрон войници, сеньор Хуерта веднага нареди да отворят.

Индианските прислужници се притекоха да хванат юздите на конете, сеньор Хуерта излезе напред към войниците, които бързо слязоха от конете и веднага се наредиха в редица.

— Добре дошли в моя дом! Както виждате, пристигате у нас в щастлив час! Празнуваме завръщането на нашия син от Испания. За нас ще е радост, ако вземете участие в нашето празненство и прекарате остатъка от нощта като наши скъпи гости.

Младият капитан, който командваше ескадрона, се поклони:

— За нас е голяма чест, сеньор! Приемете нашата благодарност за любезната покана… — Той се покашля. — Боя се обаче, че съм натоварен с не много приятна задача. Идвам при вас по поръчение на сеньор губернатора Рамон Мартинес Пачеко.

— И какво означава това? — попита сеньор Хуерта вече по-хладно.

— Ако сме осведомени правилно, у вас се намира човек на име Рефуджо де Каранца и Леон, а така също и една жена, която е негова спътница, сеньорита Пилар Сандовал и Серна. Вярно ли е това?

Оркестърът беше престанал да свири. Гласът на капитана прозвуча силен и ясен. Двойките още се държаха за ръце, но всички се бяха обърнали към тях и наблюдаваха сцената.

— Точно така е — отвърна бащата на Чаро.

— В такъв случай съм длъжен да ви помоля да ми ги предадете.

— Мога ли да попитам защо?

— Губернаторът заповяда да се явят пред него, за да отговорят на някои негови въпроси.

— Но те току-що пристигнаха! — възрази възрастният човек. — Откъде може да знае сеньор губернаторът за тяхното идване?

— Донесено е за тях от друг пътник на име дон Естебан Итурбиде. Боя се, че той има да предяви твърде тежки обвинения. Принуден съм да ви помоля още веднъж да ми предадете вашите гости. При отказ да го сторите съм упълномощен да ги арестувам и отведа под стража.

Всъщност те бяха вече арестувани. Войниците, въоръжени със саби и мускети, преградиха пътя към изхода. С един само поглед Пилар прецени, че ще трябва да се бият, ако искат да си проправят път. Така можеха да бъдат ранени много от струпалите се на двора хора. Тя видя продължителния поглед, който си размениха Енрике и Рефуджо, и се обърна към Чаро, който бе застанал точно под наблюдателницата и я гледаше, стиснал ръце в юмруци. Енрике погледна отново Рефуджо, но главатарят поклати бавно глава.

С уверена стъпка Рефуджо излезе напред. Заговори спокойно, с ясен глас:

— Не е нужно да използвате сила, нито да нарушавате правилата на гостоприемството. Аз съм Рефуджо де Каранца и Леон, на вашите услуги! Що се отнася до дамата, не виждам в какво може да бъде обвинявана тя. Не е необходимо да отвеждате и нея.

Пилар си запробива път всред струпалите се, зяпнали от смайване хора и застана до Рефуджо. Каква ирония на съдбата, че дон Естебан успя да я залови точно тук, където най-сетне се бе почувствала в безопасност!

— Не съм молила за никакво снизхождение! — каза тя. — Сеньор губернаторът е заповядал да се явя и аз, а дон Естебан е мой втори баща. Не бих искала да разочаровам никой от тези двама господа.

 

 

Приеха ги в един от кабинетите на резиденцията на губернатора. Бяха потеглили от дома на семейство Хуерта в зори, а пристигнаха в Сан Антонио по вечерня. След кратък отдих ги отведоха пред човека, който бе официалния наместник на Испанския крал.

Палат на губернатора наричаха, всъщност твърде преувеличено, ниската варосана сграда на Военния площад на Сан Антонио де Бексар, до самата църква „Сан Фернандо“.

Частните покои на губернатора Пачеко се намираха в същата сграда, и сега до тях долитаха най-обикновени домакински шумове, идващи някъде иззад кабинета — някаква жена ругаеше кресливо, тракаха съдове. Високите прозорци — от пода до самия таван — бяха отворени. Навън се виждаше площадът. Последните слънчеви лъчи огряваха дърветата и хвърляха дълги виолетови сенки върху прашния площад.

Губернаторът Пачеко седеше зад тежко писалище от тъмен дъб. Високата облегалка на тапицираното му с червено кадифе кресло стърчеше две педи над главата му. До него, подпрял ръка на ръба на писалището, стоеше дон Естебан. Лицето му бе обрулено от слънцето, далеч не беше толкова елегантен, както винаги се носеше. В малките тъмни очи трепна злорадство, когато Рефуджо и Пилар, заобиколени от войници, застанаха пред губернатора, но изражението му бързо застина, когато видя, че те не са дошли сами. Зад тях нахлуха Чаро, Балтазар, Енрике, сеньор Хуерта, както и десетина от неговите прочути чароси. Рефуджо не беше въоръжен, разбира се, но другите носеха оръжие. А и начинът, по който навлязоха в кабинета, бе твърде войнствен.

Губернаторът се надигна от стола си:

— Какво означава това струпване, сеньор Хуерта? Вие не сте призовани!

— Двамата, за които сте наредили да се явят, са приятели на сина ми. Ако не са били тези хора, той да е мъртъв сега. Затова те са и мои приятели, искам да им помогна според силите си.

— Недопустимо! — избухна дон Естебан и удари с юмрук по чуждото бюро. — Такава намеса няма да търпя! Настоявам да отстраните тези мъже!

Губернаторът обърна бавно глава и погледна мрачно благородника. Пролича ясно, че между двамата се е натрупало известно напрежение. Навярно дон Естебан е предявил куп изисквания или се е престарал в желанието си да впечатли губернатора с връзките си в двореца. Губернаторът, мрачен и горд, съвсем не приличаше на човек, който би се оставил да го сплашат.

— Налага се да ви припомня, уважаеми господине — каза с ледена учтивост висшият магистрат на провинцията, — че този разговор водя аз. Ще ми позволите, надявам се, сам да изясня нещата. — Той сви за малко замислено устни и се обърна отново към бащата на Чаро: — Тъй като вие сте достопочтен член на нашата общност, сеньор Хуерта, ще позволя да останете, вие и вашите хора.

— Благодаря ви, ваше превъзходителство — поклони се бащата на Чаро, — от свое име и от името на сина ми!

Чаро също удари токове и се поклони.

Губернаторът се облегна назад в стола си.

— След като решихме този въпрос, можем да продължим.

Той започна да подрежда педантично купчинката документи пред себе си. Дон Естебан до него явно губеше търпение, но губернаторът не позволи да бъде притесняван. Най-после изглежда купчинката бе подредена точно така, както му се искаше, той я премести настрани и постави изискано ръце върху кожения плот на писалището.

— Хм, днес тук бяха издигнати няколко обвинения. Най-сериозното от тях е насочено към вас, Рефуджо де Каранца. Дон Естебан Итурбиде, изправен тук пред нас, твърди, че вие сте общоизвестен разбойник, познат в Испания под името Ел Леон. Обвиняват ви, че сте извършили лично няколко престъпления срещу дон Естебан. Според твърденията на тук присъстващия, през декември миналата година сте отвлекли от неговия дом доведената му дъщеря сеньорита Пилар Сандовал и Серна и сте я завели в планината, където сте я държали в плен против волята й.

— Това не е вярно! — прекъсна го Пилар. — Аз помолих Рефуджо де Каранца да ме отведе от дома на моя втори баща, защото се страхувах за живота си. Имах подозрения, че дон Естебан е убил моята майка. А бях принудена да остана при сеньор де Каранца, защото дон Естебан изпрати да убият единствената ми роднина, леля ми. Тя бе прободена с нож в леглото си…

— Врели-некипели! — избухна дон Естебан, преди Пилар да е свършила. — Тя се е побъркала! Животът сред главорези и измет като Каранца и хората му я е побъркал! Ето че те са съсипали не само морала й, но и ума й!

— Ще ме извините… — Сеньор Хуерта направи крачка напред. — Кого наричате главорези и измет? Позволявам си да ви напомня, че синът ми е живял при сеньор Каранца и той не е нито главорез, нито измет!

— Господа, моля ви! — вдигна ръце губернаторът.

— Сеньор Хуерта има право! — започна бързо Пилар. — Никога не съм видяла някой от хората на Рефуджо да извърши някаква недостойна или несправедлива постъпка! Нещо, което съвсем не бих могла да твърдя за моя втори баща.

— Благодаря ви, сеньорита! — каза губернаторът, губещ търпение. — Можем ли да продължим?

— Уверявам ви, че е така…

— Може да е така, а може и да не е. — Губернаторът изгледа строго Пилар. — В момента изреждам точките, по които се обвинява Рефуджо де Каранца. Моля да млъкнете!

Пилар преглътна възраженията си, въпреки че чувстваше, че се задушава от безсилен гняв.

— Докъде бях стигнал? Да. Сеньор Каранца, тук се твърди, че сте похитили сеньорита Сандовал и сте я принудили да води неморален и греховен живот. Направили сте го със зъл умисъл, за да си отмъстите на дон Естебан. Присъстващият тук господин твърди по-нататък, че сте го преследвали до колонията Луизиана, като сте се появили там демонстративно с доведената му дъщеря, за да го дискредитирате и злепоставите в качеството му на държавен чиновник. С помощта на доведената му дъщеря сте нахлули в дома му, използвайки я като свое послушно оръдие. По време на престоя си в дома му сте взели една малка кесия със смарагди и сте принудили със заплахи дон Естебан да ви покаже къде държи златото си.

— Смарагди?! — Пилар не можа да скрие учудването си.

Губернаторът я погледна строго.

— Дон Естебан е продал срещу тези скъпоценности едно голямо имение.

— И Рефуджо е взел тези смарагди? — каза бавно Пилар, по-скоро на себе си.

— Такова е отправеното обвинение! — С едно решително движение губернаторът отвърна лице от Пилар и продължи: — Дон Естебан Итурбиде е готов да се закълне, че Рефуджо де Каранца се е опитал да го убие в нечестен двубой, а когато не успял, подпалил нарочно един семеен параклис, за да може да се измъкне с откраднатите ценности. Този пожар едва не изпепелил до основи Ню Орлиънс…

Пилар вече не ослушаше обвиненията. Не сваляше очи от Рефуджо. Възможно ли е? Може ли при претърсването на къщата Рефуджо да е намерил смарагди и да ги е взел?

Ако имаше нещо такова, той положително щеше да й каже, не би пропуснал да спомене за такава безценна находка… Той веднага би разбрал, че тези благородни камъни са купени всъщност с нейното откраднато наследство. Не би могла да допусне, че Рефуджо е държал смарагдите у себе си през всичкото това време. Чакай, чакай! Но това обяснява много неща! Защо иначе дон Естебан ще се излага на такива рискове да ги преследва? Само едно нещо би могло да го накара да прави такива огромни разходи — богатството.

Рефуджо бавно обърна глава и я погледна — погледът, който пресрещна кафявата топлота на очите й, бе пълен е горчива самоирония.

Нямаше съмнение. Рефуджо е откраднал смарагдите. Взел ги е тайно от нея! Изменил е и на нея, и на тяхната обща кауза… Извършил е предателство срещу всеки миг от тяхната взаимна близост заради шепа скъпоценни камъни.