Дженифър Блейк
Испанска серенада (3)

Глава трета

— Кълна се, че не знаех! Не съм знаела!…

Пилар отиде бавно към средата на стаята, вперила невярващи очи в него. Не лъжеше и все пак се чувстваше някак виновна, като че е поискала да измами главатаря на разбойниците. Би трябвало да знае, би трябвало да предугади, че щедростта съвсем не подхожда на човек като дон Естебан!… Без съмнение, той е възнамерявал да предаде дарението на майката игуменка на четири очи и да обясни, че се явява като представител на мъртвата си съпруга, така че той да се дистанцира от всякаква вина в случая. Разбира се, Пилар нямаше да знае нищо за това, докато той не си замине и вече бъде твърде късно…

— Сигурно пак щях да ви повярвам, ако бяхме на лунна светлина, в една тъмна градина! — отвърна Рефуджо грубо. — Но, за беда, тук няма нито едното, нито другото.

— Но защо да ви лъжа? И без това за мене изобщо не е съществувала някаква възможност да взема златото за себе си!

— Но вие ми го обещахте, за да ме придумате да участвам в тази история!

Думите му бяха изпълнени с хаплива подигравка. Лицето му, осветено от игривите пламъци в камината, напомняше бронзова статуя, непроницаемо и непреклонно. От косата му продължаваха да се стичат дъждовни капки към двете дълбоки бръчки между веждите надолу по лицето му.

Пилар навлажни устните си с език. Хората на Ел Леон — Енрике, Чаро и Балтазар, които бяха влезли след своя главатар, избягваха да срещнат погледа й. Те се промъкнаха смутено покрай масата към огъня, протегнаха ръце към пламъците и се правеха, че са влезли само заради супата, която вече къкреше. Единственият човек, който продължаваше да наблюдава Пилар, бе Изабел. На бледото й лице очите й, потъмнели от страх, изглеждаха още по-големи.

Пилар се отърси и проговори със задавен глас:

— Много добре знаете, че би било глупост да ви обещавам нещо, което не притежавам!

— Да, освен ако сте се надявали, че никой няма да забележи измамата, преди да сте вече на сигурно място в дома на леля си.

— Никога не бих паднала толкова ниско и да си служа с подобни долни трикове.

— О, вие сте член от семейството на дон Естебан. Кое ще ви спре да го сторите?

— А пък вие сте прокуден от обществото и сам обявихте, че е обида за вас да ви се предлага злато! — отвърна тя разпалено. — Защо тогава това толкова ви засяга?

— Вярно е, че притежавате забележителни прелести, но аз не рискувах живота на хората си нито заради вас, нито за някакви пършиви сребърници. На нас ни е необходимо злато, за да се снабдяваме с коне, храна и подслон, а също така и за подкупите, които, стига да улучиш момента, отварят и железни врати на затворнически килии.

— Съжалявам, че сте се разочаровали, но ви уверявам, че нямам нищо общо с това! Не съм в състояние да направя нищо, абсолютно нищичко, за да променя онова, което стана!

Той остана загледан в нея. Когато проговори отново, гласът му прозвуча по-благо.

— Но може би аз мога да сторя нещо.

Изабел пристъпи напред:

— Рефуджо — прошепна тя, — недей!

Главатарят на разбойниците дори не я удостои с поглед.

— Питам се — каза той, обърнат към Пилар, — колко ли би платила леля ви, ако ви предадем здрава и, естествено непокътната…

Пилар почувства как сърцето й започна лудо да бие.

— Искате да кажете, че ще ме върнете при нея само срещу откуп? Това е нечестно!

— Да, нали? И непочтено. Ала аз никога не съм твърдял, че съм честен и почтен. Вие решихте, че съм някакъв благороден мъж, който се бори срещу неправдата.

Лицето на Изабел поруменя, очите й плувнаха в сълзи.

— О, Рефуджо! — проплака тя, — защо правиш така? Кажи, защо е всичко това?

Объркана от отчаянието на девойката, Пилар се обърна храбро към мъжа, изправен насреща й:

— Явно, че съм се лъгала. А що се отнася до леля ми, не мога да кажа какво е готова да направи или да не направи заради мене. Ще трябва сам да я попитате.

— Точно това възнамерявам да сторя, уверявам ви.

Той млъкна, защото Изабел се приближи към него, докосна с белите си пръстчета ръката му и го подръпна да я погледне. Младата жена пое дълбоко дъх и каза тихо:

— Ти правиш това, защото желаеш тази жена. Ти искаш нея, а не мен!

Рефуджо погледна момичето с каменно лице, в сребристите му очи не трепна топлинка. Само пресрещна умолителния, обезумял от ревност поглед на Изабел и подвикна през рамо:

— Балтазар!

Възрастният мъж отиде до Изабел и я прегърна.

— Хайде, миличка! — прошепна успокоително той. — Всичко е наред.

— О, Балтазар! — въздъхна Изабел, обви с две ръце раменете му и скри лице на гърдите му. — Кажи му да престане! Рефуджо се интересува не от златото, той веднага би го раздал! Всичко е заради нея, знам аз! Заради нея ще направи нещо ужасно!…

— Шт! — беше единственият отговор на Балтазар. Той се надвеси над Изабел, огромен като мечок, и я отведе към огнището. — Сега мирувай!

Със спокойна решителност Рефуджо се обърна отново към Пилар. Тя издържа на погледа му, без да мигне. Стоеше и чакаше, но не видя в очите му нищо, освен собственото си отражение.

— Мисля, че много държите да идете при леля си… Сега това е и моето най-голямо желание. Не е ли чудесно как се нареждат някои неща?

Пилар не беше разбрала, че е престанала да диша, докато не чу свистенето, с което си пое дъх. Беше й трудно да контролира повдигането и спадането на гърдите си, за да не забележи той колко е развълнувана.

— Да, нали? — опита се да потвърди тя, но гласът й изневери и секна.

— Мога да ви уверя, че това е единственото ми желание, макар че вие сигурно ще допуснете, че може да преследвам и други цели. — Подигравката в гласа му режеше като нож.

— Естествено, че е така.

Той се отдалечи от масата.

— По-добре ще е да хапнете нещо и да се опитате да поспите. Утре сутрин потегляме за Кордова.

— Утре? Но аз мислех, че…

Той се извърна към нея светкавично, та чак ръбът на пелерината му изписа мокър кръг по пода.

— Да? И какво си мислехте?

— Какво се промени? Не се ли интересувате вече от срещата с леля ми, за да уредите заплащането си?

— Това може да почака.

Едва прикриваното му нетърпение и явната заплаха, която се излъчваше от цялото му държане, я хвърли в лудо безпокойство, но Пилар не искаше да мисли сега за това.

— Невъзможно е да заспя. Предпочитам да продължим пътя си.

— Въпреки опасността, която ви дебне от хората на втория ви баща?

— Струва ми се, чу тук е по-опасно.

Очите му проблеснаха, неочаквано развеселени:

— Значи все пак се безпокоите.

— Предполагам, че и с вас е така — отвърна тя напрегнато. — Не ви познавам особено добре, или по-точно изобщо не ви познавам, но искам да приема, че навярно имате причини да постъпвате по този начин. А след като е така, смятам, че е напълно оправдано да бъда предпазлива, докато разбера какво възнамерявате да правите с мене.

— Боите се, защото смятате, че Изабел има право?

Пилар вирна брадичка, вперила очи в неговите:

— Точно така. А се плаша и от собствените ви думи.

— И мислите ли — каза той вече по-дружелюбно, като заобиколи масата и се приближи към нея, — че вашият страх би могъл да ме спре, ако реша да ви спечеля за себе си?

Това негово бавно приближаване беше истинско изпитание за нервите й. Пилар се зарече да не мръдне от мястото си, докато той идваше все по-близо и по-близо. Беше й все едно, дали ще я докосне. Реши, че просто няма да помръдне! Мозъкът й трескаво търсеше някакъв сполучлив отговор на неговия въпрос. Не можа нищо да измисли. Зад гърба й бяха стихнали всички шумове, дори тихото мърморене на Изабел. Чуваше се само пращенето на огъня и тихото барабанене на дъжда по покрива.

Нямаше много възможности, за да се противопостави на разбойническия главатар. Да рече да се съпротивлява, с тази негова огромна сила той ще сломи съпротивата й за миг… Заобиколена е от негови приятели, хора, които са свикнали да му се подчиняват безпрекословно, без да задават въпроси… Те положително няма да се намесят, ако той си позволи волностите, за които намеква… Беше се оставила по собствена воля във властта на Ел Леон и сега трябваше да събере всичката си хитрост и с малко повечко късмет да успее да се измъкне от бърлогата на Лъва, ако, разбира се, самият той не реши да я пусне да си върви невредима…

Рефуджо застана пред нея, толкова близо, че разръфаните краища на наметката му опираха до мокрите й поли. Той протегна ръка и обхвана с длан нежната закръгленост на бузата й. Пилар се сепна, но веднага се овладя, усетила топлината на дългите му силни пръсти. Тя пое дълбоко дъх и устните й леко се поотвориха. Погледът на Ел Леон се плъзна към тези сочни устни и той проследи с палец меката им извивка, като че искаше да я изучи.

Пилар потръпна, брадичката й затрепери в ръката му и тя бързо сведе клепки, за да скрие смущението си.

Той я пусна изведнъж, с рязко движение, и отпусна ръце до тялото си. Когато заговори, гласът му беше тих и подигравателен:

— Настръхнала и смела, но мокра до кости! Защо сте решила, че отчаяно търся да си намеря момиче за леглото и че бих взел жена с опулени от неприязън очи и тракащи зъби? Допускате ли, че имам толкова малко ум, че да снижа цената на една заложница до някакво мимолетно удоволствие?

Тя преглътна тежко. По цялото й тяло пробягваха ледени тръпки, кожата й настръхна.

— Значи наговорихте всичко това само за да ме сплашите?

— Само за да получа бързи и ясни отговори на своите въпроси — коригира я той. — Признавам, че беше малко дебелашко.

— Но ефикасно. Значи трябва да приема, че това е бил просто начин да ме залъгвате, докато си починете вие и хората ви?

— Бихте ли предпочела да е така?

— Бих предпочела да се придържате към нашата уговорка, без тия въртели и заплахи! — Напрежението й попремина, но сега пък започнаха да треперят всички фибри на тялото й. Пилар скри юмруци в гънките на роклята си.

— Не сме се договаряли да жертвам за вас живота си, синьорита! Да не говорим пък за цялата тази афера с несъществуващото злато! Вие спазвайте своите задължения по споразумението и ще установите, че и аз спазвам своите.

— Има неща, които не зависят от нас.

Той стоеше, вперил в нея очи — стори й се безкрайно дълго — преди да отмести погледа си.

— И които не можем да избегнем — допълни думите й той. — Смятам, че по този въпрос сме единодушни. Но по-добре елате до огъня! Ако седнете сега да изброявате всичките тези независещи от нас причини, поне да го направим на топло!

Тонът му не търпеше нито възражение, нито забавяне. Ако беше решил да приеме среброто като възнаграждение за оказаната услуга, това поне по нищо не пролича. Самият той се беше погрижил след отвличането тя постоянно да бъде до него, пак самият той бе предложил да се срещне с леля й… Какво можеше да направи тя?

Но ето че Изабел го обвини, че е довел Пилар в къщата, воден от някакви свои помисли… О, не може да бъде! В цялото му държане нямаше нищо, което да показва, че е увлечен по нея, а още по-малко, че има намерение да я задържи против волята й. За него тя не е нищо повече от средство към целта, възможност да си отмъсти на дон Естебан, като при това спечели нещо, за да осигури прехраната на хората си… Ако съществуваше някакъв план, в който да й е отредена някаква специална роля, това положително не беше ролята на любовница. Изабел се вълнува без никакво основание, без абсолютно никакво основание…

Пилар успя да се поуспокои с тези размисли, но сякаш напук Рефуджо правеше като че ли всичко възможно, за да й докаже противното. Той притегли до себе си стол за нея, приклекна на едно коляно, грабна от котела черпак супа и й го подаде. Усмивката му, когато пръстите й докоснаха ръката му върху грубата пръстена паница, беше обезпокоително сърдечна и топла. Преди да започне да яде, Пилар протегна ръка, развърза връзката на наметката си и я смъкна на раменете си. Той бързо свали и своята пелерина, която беше започнала да дими от топлината на огъня, и закачи двете прогизнали от дъжда дрехи на една кука до камината.

Изабел се задави от супата си. Балтазар започна да я потупва по гърба, но тя връчи гневно паницата си в едрите му груби ръце и скочи от мястото си. Очите й се наляха със сълзи, тя се обърна и изчезна зад завесата на една от нишите.

Рефуджо, толкова наблюдателен обикновено, сега явно дори не забеляза случилото се. Той си насипа с демонстративно спокойствие цяла паница супа. Но усмивката му бавно изчезна и той се вслуша в приглушеното хълцане зад завесата. Стисна конвулсивно паницата си така, че кокалчетата на ръката му побеляха, но след това отново се отпусна. С безизразно лице той продължи да си сипва, а след това седна да яде.

Пилар изгуби всякакъв апетит. Хапна само няколко лъжици от лютивата супа, но използва паницата да си посгрее ръцете. Пристъпите на нервни тръпки все още продължаваха, но сега вече дори не можеше да ги овладява. Водата продължаваше да се прокапва от подгъва на полите й и попиваше в глинения под.

От време на време тя усещаше върху себе си погледа на Рефуджо, но старателно внимаваше да не го погледне. Беше вперила очи или в супата, или в пламтящия огън. Сърцето й просто спря да бие, когато Рефуджо внезапно стана от масата, но той се обърна и изчезна в един от дрешниците, точно срещу завесата, зад която се беше скрила Изабел. След миг се върна, стиснал в ръката си мъжки халат от подплатено кадифе.

— Ето — каза той и го подаде на Пилар. — Съблечете мокрите си дрехи и облечете това!

Тя остана загледана в халата, а после бавно вдигна очи към лицето му. Изражението му не се промени, но в гласа му прозвуча нетърпение:

— Не пред очите на всички присъстващи, освен ако не желаете точно това!

— Не… — отвърна тя прегракнало. — Аз… много ви благодаря!

— Ние ще излезем, докато се преоблечете. — Той хвърли подканващ поглед към хората си, които бързо се изправиха на крака.

— Не е необходимо. Мога да ида там вътре — и тя посочи към нишата, откъдето той току-що бе излязъл.

— Пред огъня ще е по-топло. Разбира се, ако решите, можете да използвате леглото зад завесата. На мен няма да ми е нужно, тъй като ще се върнем много късно.

Пилар го изгледа изпитателно и прочете в лицето му неизреченото уверение, че е точно така. Чак тогава тя проговори:

— Мислех, че искате да си починете…

— Починахме си вече.

— Но вие сигурно…

— Много искам да разбера какво е станало с дон Естебан. Не се тревожете! Балтазар остава тук и ще се грижи за вас. И ще ви върна обратно среброто, ако толкова ви смущава, че може да се върна.

Какво иска да каже? Че не възнамерява да й досажда, за да не рискува толкова трудно спечеленото възнаграждение? Или че е готов да се откаже от съдържанието на касетката, ако реши по-късно да спи с нея?! Докато най-сетне успя да се убеди, че той сигурно е имал предвид първото, Ел Леон вече беше излязъл.

Балтазар излезе навън с останалите мъже, за да огледа наоколо. Пилар изчака, докато звукът от копитата заглъхна в далечината и чак тогава стана от масата. Студът беше сковал още повече напрегнатите й мускули и всяко движение, което правеше, за да се освободи от мокрите си дрехи, й костваше огромно усилие. Тя окачи дрехите си по куките и чак тогава облече мекия кафяв халат, финото кадифе имаше тук-там златна нишка. Халатът беше почти нов, явно не беше носен, запазен като някакъв спомен за минали по-добри времена. Миришеше леко на тютюн, но тази миризма се смесваше и с лек дъх на какао. Може би какаото, сервирано на закуска…

Тя почувства меката му топлина върху кожата си. Ръкавите бяха прекалено дълга, а и подгъвът се влачеше по пода. Но в него тя се почувства странно уютно и сигурно. Чак сега всъщност Пилар осъзна колко студено й е било преди това, и на тялото, и на душата.

Завесата на отсрещната ниша се размърда. Изабел я дръпна настрани и влезе в стаята. Сепна се като видя Пилар в огромния халат, по лицето й се появи горчива разбираща усмивка.

— Всички ли заминаха? — запита тя.

— Всички, освен Балтазар — отвърна Пилар, въпреки че беше сигурна, че Изабел е чула всяка думичка, произнесена в тази стая.

— Би ми се искало изобщо да не бяха тръгвали, не ми харесва тази работа.

— Предполагам, че Ел Леон знае какво прави.

Изабел бавно кимна.

— Той е винаги нащрек, затова и все още е жив. Но аз никога не съм го виждала толкова… толкова непристъпен и упорит. — Тя потръпна. Лицето й беше подпухнало, очите й бяха зачервени от плач. Приличаше на дете, на което са се скарали несправедливо.

— Изглежда доста страшен.

Изабел сви устни.

— Невинаги, поне на мене не ми изглежда така. Той е мъж с дълбоки чувства. Усеща болката на другия и я поема от плещите му като своя болка… Съвсем не е хубаво за него, дето е такъв, но той не може другояче. Само се прави понякога, че нищо не го засяга, но това е само, за да се отбранява…

— Изглежда го познавате много добре.

Пилар разбираше, че с тази забележка се опитва всъщност да научи нещо повече от младата жена, но интересът й бе продиктуван по-скоро от желанието за самозащита, отколкото от любопитство. Колкото повече знае за мъжа, който ще решава съдбата й, толкова по-добре!

— Познавам го — потвърди Изабел с някаква гордост в гласа. — Той е син на аристократ, на един човек, който притежавал най-прочутата ферма в Андалусия за отглеждане на специални бикове за корида. Рефуджо постоянно излизал срещу тях като матадор. И затова баща му го наказал, защото така учел биковете на неща, които не би трябвало да знаят, като излязат на арената. Веднъж Рефуджо ме видя как танцувам фламенко с циганите от Севиля. Той започна да пее, направи ми истинска серенада и ми подари роза, в която беше поставил перла… А по-късно уби човека, който ме биеше и предлагаше тялото ми по улиците… За кратко време бях жената на Ел Леон и спях в леглото му. Но сега принадлежа на Балтазар…

Това признание дойде толкова простичко, та дори не прозвуча чак толкова жестоко и ужасно. Преди да може да възпре думите си, Пилар каза тихо:

— Вие обичате Ел Леон.

— Може ли да бъде инак? — отвърна Изабел с мека усмивка. — Само че ми се ще да не му го бях казвала. Защото тогава именно той ме отблъсна и каза, че бил сторил грешка. Рефуджо не иска жените да го обичат, защото не може да отвърне честно на чувствата им.

— Защото не може да предложи на жените нищо друго, освен… това? — посочи Пилар с ръка стаята.

— Той така казва. Ама аз мисля, че вътре, дълбоко в него има толкова много любов, че жената, която покори сърцето му, ще държи в ръка и цялата му душа. Той се страхува да не прояви слабост, затова търпи до себе си само жени, към които не изпитва нищичко, и които няма да страдат от това, че няма чувства към тях…

— Но вие страдате — каза Пилар.

Изабел сведе очи към пода.

— Та нали затова каза, че е направил грешка. Тогава бях отчаяна и имах нужда от някого, той не можеше да ме отблъсне, без да ми причини още по-голяма болка. А аз знам, че е така, за това и аз самата имам вина.

Изведнъж Пилар почувства, че е жестоко и безсъвестно да разпитва сега Изабел, когато момичето е толкова тъжно. Затова бързо я пресече:

— Съжалявам, не исках да ви карам да ми признавате всичко това.

— Няма защо да съжалявате. Тук горе всред хълмовете няма жена, с която да мога да си поговоря. Балтазар е мил и винаги ме изслушва, но не може да ме разбере така, както би ме разбрала една жена. А пък за другите… — Изабел само сви горчиво рамене.

— Отдавна ли сте заедно с всичките тези хора?

— Всичките тези? О, има още много други, освен Балтазар, Енрике и Чаро. Но тези са най-доверените му хора. Те са неговите компадрес, които предават заповедите му на останалите. Ние сме вече две години заедно.

Изабел отиде към огъня и свали врящата супа настрани, след това постави ново дърво. Когато пламъците се извиха отново, Пилар седна на стола, от който бе станал Рефуджо. Би било нелюбезно да остави сега Изабел и да иде да спи.

— А тези, другите, за които споменахте, те не живеят тук, нали?

Изабел се усмихна:

— О, не, тук няма място! Но има и други скривалища, едни в планините, други по градовете.

— Не знаех, че сте толкова много.

— Добре де, но не сте ли чули какво се разказва, какви песни се пеят? — В очите на Изабел се четеше искрена изненада.

— Винаги съм смятала, че това са само приказки.

Даже в манастира Пилар беше чувала баладите за Ел Леон, дето обединил толкова банди и станал главатар. Разказваха, как всякакви хора търсели все неговата закрила — дребни крадци, измамници, хора преследвани без вина от закона, как той ги претопил в мощна дружина, за да треперят всички продажни и жестоки чиновници. Как не приемал всред людете си онези, които са убили, насилвали или са заграбили чуждо имущество. В своя Рефуджиум Ел Леон приютявал всички бедняци, откраднали от глад и нужда, всички несправедливо преследвани и наказани… Ел Леон бил техният водач, той щял да наложи равенство и справедливост…

— Да, Енрике написа няколко песни, ама ако не бяха верни, нямаше да ги пеят хората по кръчмите.

— Енрике? По-дребничкият?

— Да, онзи с тънките мустачки. Той е страшно горд с тези мустачки и с това как действа на жените. Ама е толкова смешен, че все ме напушва смях, като го видя. Рефуджо е приятел с него, защото Енрике все го кара да се смее, пък и двамата си имат една страст, думите, единият е по написаните, другият по изречените…

— Не мога да си представя Енрике да е престъпник.

— Та той не е никакъв престъпник! — възмути се Изабел.

— Но тогава… защо е тук?

— Енрике е бил член на една трупа пътуващи артисти. Бил акробат, ама понякога се правел на циганин, та уж да врачува. Нали разбирате, правел го нарочно, за да може да държи ръцете на жените. Ама веднъж се случило така, че оплел конците. Предсказал на една дама, че ще я ограбят и ще убият мъжа й. Тя разказала на всички какво й е предсказал циганинът. А после, когато наистина се случило, се разпискала и заоплаквала навсякъде, та всички повярвали, че циганинът всъщност е предсказал онова, което е мислел сам да стори. Енрике бил принуден да бяга, за да спаси кожата си. Макар че се пишел ясновидец, горският Енрике изобщо не знаел, че въпросната госпожа си имала любовник и само чакала да овдовее…

— А Балтазар? И той ли е невинен?

Изабел прехапа долната си устна.

— Е, не съвсем. Бил е моряк на кораб, който плавал между Картахена и Испания. Капитанът умирал да гледа как бият моряците с камшици. Та Балтазар вдигнал хората на бунт и като че това не било достатъчно, ами когато напускал кораба, взел със себе си част от товара, а това било злато за краля… Скрил го в някаква пещера из Карибско море и се върнал в Испания. За главата му е определена голяма награда.

— Мога да си представя…

— Ами за Чаро? Искате ли да ви разкажа за Чаро? Истинското му име е Мигел, Мигел Хуерта и Киснерос, ама той все приказва за чаросите, ездачите, дето пасат говедата в естанцията на баща му в една далечна страна Тексас, в Нова Испания, та вече започнаха да го наричат така. Баща му го изпратил в старата Испания да се пообразова, а и да се сложи край на срамната му връзка с някаква индианка. Но вместо да учи, Чаро се забъркал в голяма каша…

— Предполагам — усмихна се Пилар.

— Вторачила се в него някаква графиня, тя си падала по такива необуздани млади мъже. Графът ги спипал и извикал Чаро на дуел. И Чаро, вместо да се остави противникът му да го поодраска малко, та да спаси своята чест, нали бил новак в тези работи и не знаел правилата на играта, взел, че убил съпруга. Графинята, а да не говорим за родствениците на графа, се разпискали и изпратили по петите му убиец. Чаро едва се отървал. Рефуджо се случил наблизо и успял да осуети убийството. Когато раните на Чаро позаздравели, решил, че при Рефуджо може да научи много повече, отколкото в университета, а в бандата щял да се чувства много по-сигурно, отколкото всред висшето общество в Севиля.

— Дали Чаро не се е запознал с Винсенте именно в университета?

— Не ми се вярва, макар че Рефуджо посети Винсенте точно вечерта, преди да отърве Чаро от нападателите. Той много зорко бди над брат си. А Винсенте учи за поп. Все си мисля, че Рефуджо вижда в това нещо като изкупление…

— Толкова ли се срамува Винсенте, че брат му води такъв живот?

Изабел поклати глава, а в зелените й очи проблесна безпокойство.

— Винсенте не се безпокои за брат си, той е готов веднага да се присъедини към него, стига Рефуджо да му позволи. Но той не го допуска и Винсенте се мъчи да сключи сделка с Господа: предлага живота си на църквата, един вид в замяна за безопасността на брат си.

— Много хора биха сметнали, че това е достойно за възхищение — каза сериозно Пилар.

— Да, ама Рефуджо се тревожи, че Винсенте иска да се пожертва заради чужди грехове. Рефуджо предпочита сам да си се грижи за изкуплението на греховете си.

— Като сам се пожертва, това ли искате да кажете?

— О, съвсем не е така! Той не е толкова… толкова…

— Толкова мистично настроен? Това ли искате да кажете?

Пилар знаеше, че е така, но въпреки това зададе въпроса. Изабел кимна:

— Рефуджо изкупва греховете си всеки божи ден, защото върши добри дела. Помага на бедните, на болните и гладните, а също и на онези, които си нямат никого и не могат сами да си потърсят справедливост…

— Значи той е идеалист, така да се каже?

Явно, Изабел продължаваше да е влюбена в главатаря на бандата, макар че той я беше изоставил.

— Така е — каза Изабел простичко.

Нямаше какво повече да се добави.

Навън вятърът виеше около ъглите на къщата, дъждовните капки чукаха по вратата. Пилар си представи как Рефуджо и останалите яздят във влажната нощ и неволно почувства състрадание. Сигурно никак не е лесно да си разбойник! Там някъде навън в тъмнината стоеше и Балтазар, за да бди над тяхната безопасност. Сигурно скоро ще се прибере, но Пилар не възнамеряваше да остава още дълго тук, за да разговаря и с него. Освен това беше се постоплила вече, а заедно с топлината, по тялото й се разля и умората. Тя се престори, че скрива прозявка, но изведнъж започна наистина да се прозява, затова побърза да каже:

— Мисля, че трябва да потърся леглото, за което споменахте.

Изабел бавно кимна.

— Няма защо да се безпокоите. Като се върне, Рефуджо ще легне с останалите край огъня.

— Нещо такова ми спомена и той. — Думите на Пилар бяха сухи и безстрастни.

— О, Рефуджо все си говори разни работи, само за да види как другите ще реагират на тях, да разбере що за хора са.

— И все пак продължавам да се безпокоя.

Пилар се усмихна смутено и поклати глава, като че бе направила несполучлива шега. Стана с усилие от стола, попротегна скованите си мускули и пожела на Изабел лека нощ.

Леглото в нишата беше чисто и неочаквано удобно. Върху дюшека от конски косми беше застлан по-излинял ленен чаршаф. За завивка бяха приготвени овчи кожи, пришити една за друга с кожени ивици. Пилар остана дълго будна, заслушана в дъжда, който потропваше по ниския покрив. През тънката завеса прозираше светлината на огъня в камината.

Мислеше за майка си. Нощи наред тя е лежала самичка, същинска затворница, и е чезнела от ден на ден. Пилар се питаше как ли е обяснил дон Естебан отсъствието на единствената й дъщеря, какви ли оправдания е измислил. Надали е казал самата истина. Пилар не можеше да се примири с мисълта, че майка й се е чувствала в последните си дни самотна и изоставена. Мисълта за това всеки път я изпълваше с такава непреодолима тъга, с такава остра болка, че не можеше да сдържи сълзите си.

Всичките онези блянове на майка й за живот в двореца се бяха стопили безвъзвратно. Какъв ли удар е било за нея, когато е разбрала, че мъжът й я лишава напълно от онова, към което самият той се стреми със силата на нейните собствени пари? Какъв ли ужас е изпитала, когато е разбрала за какъв човек се е омъжила? Дали е осъзнала, че е била отровена? Правила ли е опити изобщо да се спаси от страшната си участ? Дали се е залъгвала с надеждата, че съпругът й все пак не може да е чак толкова лош или е лежала там, час след час, питаща се в отчаяние колко ли още остава, докато дойде смъртта?

Тя чу как дон Естебан открито призова хората си да я убият. Дори и да бе имала и най-малко съмнение в неговата вина за смъртта на майка си, сега вече беше напълно сигурна. О, но тя все още е жива! Дон Естебан ще съжалява за това! Тя Пилар Сандовал и Серна, ще се погрижи лично за това!

Пилар изтри сълзите по бузите си, подсмръкна и се постара да диша дълбоко и бавно, да възвърне отново самообладанието си, с което толкова много се гордееше. Дължи живота си на Рефуджо де Каранца. Един надменен мъж, който я вбесява. Той я обърква със своето непрекъснато сменящо се настроение, с това мятане от грубост към загриженост, от заплахи към великодушие. Не, в никакъв случай Пилар не бива да забравя, че му е задължена! Все още не му е благодарила, трябва час по-скоро да навакса пропуснатото…

Представи си как Ел Леон лежи в същото това легло, изпълнено изцяло от едрата му снага. Тази мисъл извика като по магия чувството за неговата близост. Пилар се опита да си представи какво би направила, ако той се върне, дръпне завесата и поиска да легне в леглото си… Тя разбира се, няма да му се покори… Но как?!

Преди да е намерила верния отговор, очите й започнаха да горят. Тя ги затвори за миг, за да успокои болката… Вече в просъница дочу лек шум. Завъртя се в леглото, без да може да изплува от безпрогледния мрак на съня. Обгърна я топлина и чувство за сигурност. Беше в безопасност. Пилар въздъхна и отново потъна в дълбок сън.