Дженифър Блейк
Испанска серенада (14)

Глава четиринадесета

Бясна от ярост, Пилар блъсна с две ръце Рефуджо и се облегна на стената, за да не падне. Той отстъпи крачка назад, но не пусна китките й, за да осуети всякакъв опит за бягство.

— Изплаши ме до смърт! — извика тя.

— Останах с впечатление, че искаш да се скриеш от дон Естебан и просто реших да ти помогна. Ако съм развалил нещо, мога да те пусна обратно.

— Да ми помогнеш! Решил си да помогнеш на самия себе си! — отвърна Пилар кисело. — Вярно е, че все още не се чувствам готова да се изправя срещу дон Естебан, но това не значи, че можеш да ми попречиш да се срещна с него. Моите основания са също толкова съществени, колкото и твоите, не можеш да ме накараш да се откажа от всичко!

— Да се откажеш? О, и на сън не би ми минала мисълта да те моля за такова нещо.

— Какво искаш да кажеш? — изгледа го тя, изпълнена с подозрения.

— Изобщо нямам нищо против да се видиш с дон Естебан. Дори се радвам, че продължаваш да упорстваш. — Той я пусна и се засмя. — Хайде, ела сега да си поговорим и да измислим как да се появиш пред твоя враг.

Пилар го изгледа продължително, докато осъзнае какво казва той всъщност.

— Значи си съгласен да ти помогна?

— Ти да ми помогнеш? О, не скъпа моя, как бих могъл да бъда толкова себичен? Напротив, аз ще ти помогна.

Тя вирна брадичката си, но не отвърна очи от лицето му:

— И защо?

„Да, защо всъщност?“ — запита се Рефуджо. Решението му дойде изведнъж. Изпитваше страх, че Пилар може да пострада, ако се отдели от него. Досега беше отказвал помощта й, защото искаше да е сигурен, че тя е в безопасност. В него се бореха желание да я удуши от гняв и непреодолима потребност да я приласкае и да прогони всичките й грижи… Рефуджо разбра, че капитулира и се примири с поражението си. Всичките му планове и намерения относно дон Естебан сега изведнъж рухнаха. Той се засмя кратко:

— Защо не?

Не им беше необходимо много време, за да съставят новия си план и само малко по-късно Пилар вече стоеше самичка пред вратата на дон Естебан. Отвориха на почукването й. На вратата застана икономът на втория й баща. Човечецът се ококори, когато я позна, но вежливо я помоли да влезе. От близката стая се чуваше подрънкване на чаши и прибори, навярно дон Естебан обядваше.

Въведоха я в голям салон, застлан с голям марокански килим. Креслата бяха тапицирани със зелено кадифе, обточено със златни шнурове. На прозорците с капаци имаше тежки копринени завеси, голям полилей от кристал и бронз се спускаше от високия таван. Но тези разкошни предмети стояха неподходящо, като дантела на проста ежедневна рокля, тъй като стените бяха само варосани, а подът беше от нерендосано кипарисово дърво.

Изглежда този салон беше главното помещение на построената във френски стил сграда. И тук, също както и в къщата на доня Луиза всички стаи бяха свързани една с друга, без всякакъв коридор. В салона се виждаха няколко врати, от които навярно се отиваше към повечето помещения на къщата. Въпреки че входната врата излизаше направо на улицата, къщата имаше на задната си страна галерия към голямата открита градина, без всякаква ограда. От там човек можеше да влезе направо в градините на съседните къщи.

Пилар се приближи до отворения прозорец и протегна навън ръце, за да бутне капаците и да вижда по-добре. По улицата се клатушкаше някаква каручка, огъната под товар сив мъх, същия онзи мъх, който наричат „капуцинска брада“, защото наистина приличаше на дълга калугерска брада. Такъв мъх растеше по клоните на дърветата край реката и го използваха за пълнеж на матраци. Мъжът на капрата, прегърбен и хърбав, пропяваше с треперещ гласец: „Дребен мъх, мекичък мъх! Мъх за булки, мъх за старци, мъх за малки и за големи! Хайде, на дребния мъх!“

Разнесе се шум от припрени стъпки. Пилар притегли отново внимателно капаците и се обърна, изправена до един от столовете с висок гръб. Трябваше да се хване за нещо, защото цяла трепереше.

На вратата се появи дон Естебан. Спря се, избърса устата си със салфетката, която стискаше в ръката си, и я подаде на прислужника. Лицето му остана мрачно и смръщено, когато се обърна към Пилар:

— Значи си ти, наистина! Не можех да повярвам. Как успя да стигнеш дотук?

— С кораб, както и ти.

— Изненадваш ме!

— Ти смяташе, че съм в Испания, така ли? Или, че съм мъртва?

— Това е несправедлив упрек! Как можеш да допуснеш такова нещо? — Дон Естебан изглеждаше объркан и явно полагаше усилия да събере мислите си.

— Не само го допускам, но го и зная. Сама чух как заповяда да ме убият.

— Не си разбрала правилно — отвърна той с престорена сърдечност. — Та ти си милата дъщеря на моята покойна съпруга! Единственото ми желание беше да те оставя на сигурно място при калугерките, докато отсъствам. Сигурно отвличането на онзи разбойник Ел Леон е размътило разума ти. Какво стана с него? Как успя да се спасиш от ръцете му?

— Уверявам те, че разумът ми е напълно здрав — каза Пилар. — И няма защо да намесваме тук Ел Леон. Дошла съм, за да говоря с теб за имуществото на майка ми, което ти си присвои.

— Твоята липса на доверие и твоята неблагодарност за всичко, което съм направил за тебе, ме нараняват, но не ме изненадват всъщност. Всичко това напълно ти подхожда, след онзи долен опит да прелъстиш собствения ми прислужник Карлос! Ти си една покварена и безотговорна особа, която мисли само за долни плътски наслади! Ако не беше любовта ми към майка ти, не бих искал да имам нищо общо с тебе. Но заради едната любов към ближния ще те приема в дома си. В отплата обаче ще трябва да се подчиняваш безпрекословно на всички мои нареждания и да спазваш установения от мене ред.

При тези думи Пилар почувства ледени тръпки по гърба си, въпреки че нямаше от какво да се страхува. С остър, преливащ от сарказъм глас тя каза:

— Ти както винаги си мил и изпълнен със състрадание, но аз не се нуждая да ме приютяваш в дома си. Искам само онова, което ми принадлежи.

— Охо! Така значи…

Дон Естебан се обърна и се запъти с късите си набити крака към масата, след това отново впери зъл поглед в нея:

— Сама ли дойде?

— О, не съм чак толкова глупава.

— Кой е с тебе и къде се намира сега?

— Това не те засяга. Ще ми дадеш онова, което искам още на часа, иначе ще отида при управителя Миро и ще му обясня, колко подходящ си за този пост. Доколкото разбрах, дон Миро е съвестен служител, който спазва стриктно буквата на закона. Няма да е във възторг като разбере за досегашните ти афери.

— Той изобщо няма да те изслуша. Първо, си жена, и второ, честта ти отдавна е опетнена от онзи престой при един пропаднал разбойник. Ще имам грижата той да научи това.

Мина времето, когато тя щеше да се разтрепери пред неговата самоувереност, пред положението, което той заемаше, и от откритата му зловеща враждебност. Сега Пилар мислеше за майка си и за леля си, за това как те бяха намерили смъртта си, и не се остави да бъде сплашена.

— Може би имаш право. Но може и да не стане точно така — отвърна тя хладно. — Ще е доста интересно да видим какво ще се случи, не мислиш ли? Но аз не вярвам, че ти ще се решиш да предявиш обвинение към когото и да било. Защото си твърде уязвим. Твоята най-голяма слабост е присъствието на брата на Ел Леон в собствения ти дом.

Усмивката на дон Естебан стана някак ъгловата.

— Този човек е мой длъжник. Той е тук доброволно.

— Какво толкова ти дължи, та да трябва да го изплаща с кръвнина?

Усмивката на втория й баща се изпари, в лицето му се плисна морава вълна.

— Какво знаеш ти за страданията и болката, които моето семейство е трябвало да изтърпи от тези кучи синове де Каранца. Знаеш ли колко мъка са ми причинили? Трябва да бъдат изтребени до корен! Иначе никога няма да имам мир.

— Изтребени — повтори Пилар, — но едва след като си направиш удоволствието да ги унижиш, както постъпваш с Висенте.

— Това е мое право. Нещо много си се загрижила за малкия де Каранца!

В задната част на къщата се разнесе глух удар. Без да обърне внимание на шума, Пилар продължи с малко по-звънък глас:

— Разбира се. Защото не е толкова ловък и не може да избяга като брат си.

Някъде съвсем наблизо, може би в трапезарията, се разнесе приглушен вик, последван от трясък. Пилар бързо пристъпи напред, хвана дон Естебан за ръката и заговори кресливо:

— Сега Висенте не ме интересува! Искам си зестрата. Нямам с какво да живея! Ти не ми остави нищичко, нито пукната пара, заграби всичко! Искам само онова, което ми се пада по закон, и ще си го получа, ако трябва ще те преследвам и до последния ти час!

Дон Естебан я отблъсна от себе си. Със зъл поглед той отиде до вратата и се провикна неспокойно:

— Алфонсо! Какво става там?

Тъй като отговор не последва, той отново се обърна към Пилар:

— Значи е Ел Леон, така ли? Ти си на негова страна! Дошъл е заради брат си.

Пилар трябваше да го залъже с нещо, да го задържи още, дори и само за няколко секунди:

— Казах ти, че Висенте не ме интересува! Нито пък имам нещо общо с Ел Леон! Искам си златото! Къде е златото ми, което си прибрал?

Дон Естебан цял се тресеше от възмущение.

— Няма да ти дам нито песо! Може би щяхме да се споразумеем двамата, ти и аз, стига да беше покорна и да си знаеше мястото. А ти си тръгнала срещу мене, събрала си се с един разбойник и неговата банда от главорези и курви! Щом си тръгнала с тях доброволно, стой си там! Всъщност точно там ти е мястото!

В очите на Пилар трепна усмивка:

— Точно така, тръгнах с Ел Леон. Нещо повече, аз го извиках. Сега вече нито имам друг избор, нито има къде да отида, ти сам се погрижи за това. Но къде е твоето място? Ще се намери ли някъде място на този широк свят за един убиец на жени?

Дон Естебан изруга, но гласът му бе заглушен от дрънкането на оръжие в съседната стая. Очите му диво проблеснаха, той се обърна и с един скок се озова до вратата. Но точно в този миг през нея ловко се промъкна Рефуджо с насочена шпага.

— Колко жалко, че трябва да прекъсна този задушевен разговор! — каза вежливо главатарят на разбойниците, без никакво съжаление в гласа. — Виждате ли, страшно ми е интересно всичко, което има нещо общо със злато и пари.

Цялата кръв се отдръпна от лицето на дон Естебан, когато усети острието на шпагата опряно в брадичката му. Пилар никога досега не беше виждала тантурестото му тяло толкова изпънато.

— Как смеете…

— Много просто. Неприятничко, нали, да ви обезпокоим така внезапно…

— Ще отрежа аз нечии уши!

— Няма да стане! — засмя се Рефуджо. — Защото преди това ще съм ви прерязал гърлото.

Дон Естебан преглътна с мъка.

— Съвсем не ви приляга да убиете невъоръжен човек. Нали разправят, че винаги постъпвате както повелява честта…

— Никога не вярвайте на онова, което говорят хората! — Върхът на шпагата не помръдна от брадичката на дон Естебан.

— Ако искате… Ако е за Висенте, взимайте го и изчезвайте!

— Нима разрешавате? Колко благородно! Висенте обаче е вече свободен. В момента моите хора връзват слугите ви. Онова, което искам, е жената, застанала до вас, и нейното злато!

— Знаех си, че тази никаквица е с вас! Кучка!

Шпагата леко потъна в тлъстия врат, докато там се появи яркочервена капка.

— Как я нарекохте? Искам да вярвам, че не чух добре…

— Да… Дамата… казах… — поправи се дон Естебан с дрезгав глас.

— А златото? — Рефуджо отново го бодна леко.

— Ако го искате… Трябва да… да ми дадете възможност да ви покажа къде е скрито.

Рефуджо свали малко шпагата.

— Друго и не съм очаквал. Но ви съветвам да се движите много предпазливо! Ще бъде ужасно неприятно, ако станете жертва просто на нещастен случай.

Лицето на дон Естебан плувна в пот. Той се избърса с ръка и само размаза бялата пудра от перуката по челото си. Пристъпи с несигурна крачка към една от страничните врати. Рефуджо вървеше плътно до него.

Влязоха в една от спалните в задната част на къщата. Явно това беше стаята на дон Естебан — личеше си и по големината, и по разкошната наредба. Дон Естебан посочи към един голям тежък долап и Рефуджо му махна с ръка да го отвори. Домакинът извади ключ от джоба на жилетката си и го пъхна в ключалката. Дръпна с усилие тежките врати и се наведе да вземе обкована с месинг касетка с катинар. Обръщайки се, той се препъна.

— Внимавай! — изкрещя Пилар.

Дон Естебан изруга и хвърли касетката към Пилар. Рефуджо протегна ръка, за да бутне Пилар настрани, но тя вече беше отскочила до стената. Касетката падна с трясък на пода и се обърна на тясната си страна. Пилар се подхлъзна, защото тласъкът на Рефуджо я извади от равновесие.

В този миг дон Естебан светкавично бръкна в шкафа и извади шпага. Острието изсъска като живо, когато го изтегли от канията.

Рефуджо скочи пред Пилар и парира удара, звънът на стоманените остриета отекна в стаята. Дон Естебан искаше да се възползва от момента на изненадата, но не се получи. Рефуджо го блокира безпогрешно. Двамата мъже се дебнеха настръхнали.

Пилар се възползва от отклоненото им внимание и дръпна настрани касетката със златото. След това застана по-далеч да наблюдава с ужас сцената.

Дон Естебан не беше неопитен младеж като Филип Гевара. Научил бе стотици трикове при италианските майстори на шпагата в „салас де армас“ в Мадрид. А беше и хитър и безскрупулен. Удобният живот и богатите трапези обаче бяха направили своето, вече беше понатежал и лесно се уморяваше.

Рефуджо имаше широк замах, превъзхождаше противника си по сила и издръжливост, но раната му все още го сковаваше. Макар че на турнира в Хавана се беше бил геройски, Пилар се страхуваше дали ще му стигнат силите за един по-продължителен бой.

Двамата мъже си разменяха изкусни удари, всеки от тях търсеше да изпробва силата, волята и защитните умения на своя противник. Краката им пъргаво отскачаха, изписвайки причудливи пируети по нерендосаните дъски на пода.

Дон Естебан отново приложи някакъв трик. Рефуджо го парира с усмивка:

— Този го знаем! — присмя се той на дон Естебан. — Защо не опитате нещо по-ново? А докато го измислите, ми обяснете едно: как така ви хрумна да се насочите към моя брат?

— Той е един де Каранца! Това е достатъчно основание! Освен това го наблюдавах от доста време и видях, че е подходящ за заложник.

— И решихте, че това ще ме спре да доведа до успешен край работите на Пилар?

— Може да съм се излъгал… — Дон Естебан беше останал съвсем без глас. — Още тогава разбрах, че Пилар ме изигра. Тръгна някак прекалено безропотно с вас, почти без никаква съпротива. Най-близко до ума беше Висенте да е бил посредник. Такова нещо каза и дуенята на Пилар, сестра ми. Точно за това ще ми платите!

— Грешите! — Рефуджо поде нова атака, която понесе противника му, запъхтян и размахващ с усилие шпагата си, в противоположния ъгъл на стаята.

Спалнята беше дълга и не много широка, с високи остъклени врати към задната галерия. Дон Естебан, с гръб към прозорците, въртеше отчаяно шпагата си в отбрана, така че Рефуджо направи три леки стъпки назад. И двамата дишаха тежко и хрипливо.

В този момент в салона се чуха бързи стъпки и в стаята се втурна Висенте, болезнено слаб и дрипав. На лявата му буза имаше рана, не, не беше рана, а белег от жигосване — буквата „Г“ от „гуера“ — война, която се отпечатваше всъщност само на военнопленници.

— Рефуджо! — извика той. — Трябва ти да ги спреш! Алфонсо лежи в безсъзнание, а те рушат цялата къща!

Той отклони само за миг вниманието на Рефуджо, но дон Естебан забрави и чест, и кодекс, и се възползва от този миг. Дръжката на остъклената врата бе точно зад гърба му. Той я натисна и се шмугна навън през отвора. Рефуджо се хвърли и сграбчи вратата, преди дон Естебан да я затръшне помежду им. Натискаше с цялата си сила, ритна я така, че дон Естебан политна назад. Висенте се втурна към Рефуджо и го хвана за рамото:

— Остави го! Той е стар човек! Стига вече убийства!

Рефуджо погледна изумен брат си, но бързо се освободи от ръцете му.

— Не съм убиец! Но за да няма повече убити, дон Естебан трябва да умре!

— Той или ти — отвърна горчиво Висенте.

— Да, но тогава ти, братко, ще продължиш името ни.

— Аз съм духовник — възрази Висенте.

Но никой не го чу. Рефуджо хукна след дон Естебан. Пилар докосна с ръка рамото на по-младия де Каранца.

— Кажете на другите да не търсят повече. Златото е тук. Нали ще имате грижата за него?

— Аз? Чие е това злато? Какво ще правя с него?

— Това не е толкова важно! — извика тя, докато отиваше към вратата. — Пазете го при себе си, каквото и да се случи.

Гонена от страха, тя се втурна след двамата мъже. Трябваше да е близо до тях, въпреки безмилостните звънки удари и острите като бръснач шпаги, които я караха да тръпне от ужас.

Тя изтича през градината — безкрайни лехи с цветя и зеленчуци. Оглеждаше се за някакво открито място, където биха могли да са двамата. Не се виждаше никой.

Изведнъж проехтя остър вик — дойде някъде от съседната къща отдясно. Пилар хукна нататък.

Задната врата на къщата зееше отворена и се полюляваше на пантите си. Още от прага Пилар чу припряното звънтене на шпагите. Мина тичешком през някаква спалня и връхлетя в салона. В средата на стаята стоеше жена, закрила лице в дланите си. Пилар позна едрата, добре облечена жена на градския сановник, когото бе видяла навън преди това. Очите на жената бяха станали кръгли от ужас. Беше вперила поглед към входа на малкия параклис, пристроен непосредствено до къщата. Пилар се метна нататък.

Дон Естебан стоеше с гръб към олтара. Той вече не се дуелираше, а само мушкаше напред с шпагата си, за да се пази от атаките на Рефуджо. По лицето му струеше пот, капките се стичаха по носа му и капеха на земята. Елегантната кърпа, вързана на врата му, беше изкривена, жакетът му беше разцепен на две места. В тишината на малката капела се чуваше дишането му — мъчително и шумно.

Жакетът на Рефуджо имаше тъмни петна под мишниците, косата му беше напълно мокра. Движенията му все още бяха бързи и силни, но я нямаше премерената точност. Виждаше се, че и той е изтощен. Дори стъпките му бяха провлечени. Той забеляза Пилар и за миг отклони очи от опасното острие на противника си. Дон Естебан се усмихна триумфиращо и нанесе удар, но той беше отбит светкавично, а мъжът се оттегли назад, за да се брани срещу бясната контраатака на Рефуджо. Залитна назад към олтара, плъзна се по ръба на масата и повлече дантелената покривка. Пламъците на свещите затрепериха и изпращяха, горещ восък потече по сребърните свещници и по покривката. Дон Естебан се подхлъзна тежко, но се опря на коляно и бързо скочи отново.

— Не е необходимо да ми падате на колене! — подигра се Рефуджо. — Сами сме, няма на кого да се изповядате!

— Вие не можете да ме убиете тук! — озъби се дон Естебан, останал без дъх.

— А защо не? — запита Рефуджо и дойде по-близо, като завъртя шпагата с най-елегантното заучено движение, на което беше способен.

Господи! Това беше трик! Рефуджо се е преструвал на изтощен. Вълна на безкрайно облекчение заля Пилар, когато разбра това. Сърцето й биеше лудо, страхът беше сковал тялото й като отрова, която бавно се процеждаше в жилите й. Тя не обръщаше внимание на господарката на къщата, която все още стоеше, без да мръдне, нито пък чуваше шума на тълпата, която се събираше на улицата. Не можеше да диша, не можеше да мисли, не можеше да прави нищо друго, освен да гледа като хипнотизирана бързите смъртоносни удари на двамата мъже.

Сега се биеха пред самия олтар, като някакви позлатени фигури в меката слънчева светлина, която струеше от високия прозорец. Имаше нещо абсурдно в тази жестока борба тук, на това място, но именно то придаваше и някакъв възвишен смисъл на тази борба на живот и смърт.

Дон Естебан беше явно на предела на силите си, но в очите му светеше убийствен блясък. Чертите на Рефуджо показваха ясно безмилостната му решимост да изчаква. Да, това беше търпението на лъва, който дебне плячката си. Това беше Ел Леон!

Защо изпитва такъв страх заради този човек? Няма причина да се страхува. Никаква! Никаква друга, освен ясното съзнание, че ако той умре, ще умре и частица от самата нея! Нямаше друга причина, освен любовта й…

Да, Пилар го обичаше.

Истината прониза съзнанието й. Но преди да има време да я възприеме напълно, дон Естебан сграбчи покривката на олтара и я дръпна рязко. Свещениците издрънчаха на пода и свещите се изтърколиха на всички посоки. Дон Естебан размаха покривката като матадор своята мантиля, а след това я запрати срещу Рефуджо, за да заплете шпагата му. С рязко движение Рефуджо отмахна покривката настрани, но задържа края й, за да може сам да я използва като оръжие… Дон Естебан дръпна силно дантелата към себе си, тя се скъса и от силата се вейна назад като знаме. Сега той дръпна дантелените завеси отстрани на разпятието и също ги захвърли като преграда между себе си и Рефуджо. Когато Рефуджо се освободи от пенестите скъпи дантели, противникът му беше нахвърлял вече помежду им столове и пейки и тичаше към входа на параклиса, където стоеше Пилар.

Рефуджо нададе предупредителен вик, но Пилар вече бе разбрала какво е замислил вторият й баща. Тя се отдръпна и се огледа бързо за някакво оръжие. Докопа един тънък висок свещник с наредени на него незапалени още свещи. Вдигна го високо и го насочи като някаква исполинска вилица срещу дон Естебан. Дон Естебан изрече някакво проклятие и се опита да я заобиколи. Сграбчи за китката снажната съпруга на сановника, изви ръката й на гърба й и опря острието на шпагата си в ребрата й.

— Не мърдай, Каранца! — извика той.

Рефуджо остана неподвижен. Пилар остави свещника и застана до него. И четиримата стояха неподвижно. Мъжете дишаха тежко, въздухът излизаше със свистене от гърлото на дон Естебан, той не можеше да овладее дишането си. Жената на сановника скимтеше тихичко.

Зад тях се разнесе пращене и се извиха пламъци.

Пожар! Покривката се беше запалила, пламъците пълзяха по смъкнатите завеси, издигаха се нагоре и подпалиха останалите тежки драперии по стената. Огънят избухна изведнъж чак до тавана. Докато четиримата стояха като вкопани, сухият дървен таван започна да дими, облизван от малки огнени езичета.

Пилар се обърна към Дон Естебан и видя злорадството, изписано на безумното му лице.

— Ти си виновен за това! — изкрещя тя. — Нарочно го направи!

— А не беше ли хитро от моя страна? — изсмя се той и блъсна силно жената на сановника в ръцете на Рефуджо. След това отиде до вратата и я отвори:

— Ел Леон! — нададе тържествуващ вик той към насъбралите се отвън хора. — Бандитът Ел Леон, испански разбойник! Разграби дома на ковчежника Нунес и го подпали!