Дженифър Блейк
Испанска серенада (18)

Глава осемнадесета

Дон Естебан беше оставил Пилар в Испания, убеден, че доброто й име и честта й са безвъзвратно погубени. Нищо в нейното положение не се бе изменило. Защо тогава сега беше тръгнал да я преследва?

Не, Рефуджо се лъже. Навярно иска само да я успокои. Или крие нещо от нея?

Дон Естебан беше изпратил на два пъти хора да убият Рефуджо. Може би сега беше решил да свърши сам работата. Но би ли се отказал от удобствата си, би ли рискувал живота си, само за да унищожи врага си? Каква беше тази страшна омраза, която го тласкаше?

Съобщението, че той е по петите им, обезпокои Пилар. Толкова се беше надявала, че скоро ще бъде в безопасност, беше си представяла, че ще заживеят спокойно в Тексас. Постепенно, с разстоянията, които оставяха зад себе си, тя се отърси и от желанието за отмъщение и богатства.

Въпросът защо дон Естебан е тръгнал да ги преследва, не й даваше мира. Не остана време да го обсъжда с останалите, бяха се впуснали в път много бързо. Причината, която ги караше да бързат, беше не само приближаващият се дон Естебан, но и фактът, че той не пътува сам. Беше се присъединил към същите онези пътуващи търговци, които им бяха препоръчвали в Натчитохес. Рефуджо каза, че били шестима добре въоръжени мъже. Разбира се, ако се наложи, хората на Рефуджо щяха да се бият с тях, но предпочитаха да могат поне сами да изберат мястото на сражението.

Чак късно следобед, когато поспряха на кратка почивка, Пилар най-сетне успя да зададе някои от въпросите, които се блъскаха в главата й. Тя отиде при Висенте, който търкаше усърдно коня си със суха трева.

— Кажете ми истината! Наистина ли оставихте касетката в къщата на дон Естебан?

Братът на Рефуджо се изправи и я погледна в очите:

— Вече ви казах. Защо да ви лъжа?

— Все пак е злато — каза тя простичко.

— Такива неща не ме интересуват.

— О, моля ви! Малцина са хората, които не биха се поддали на тази зараза.

— Зная. Но все пак трябва да ви кажа, че не съм го взел.

— Но нямаше ли там още някой от нашите, който би могъл да го е взел?

Лицето на Висенте стана още по-мрачно.

— Възможно е. Може да е имало там и още някой.

— Енрике? Балтазар? Чаро?

— Не зная, само предполагам.

— Но вие не видяхте ли някого?

— Е, не видях. — Той поклати глава замислено. — Но защо мислите, че дон Естебан е тръгнал само след златото си? Може би да преследва мене.

Пилар помълча малко, колебаеше се дали няма да го засегне с онова, което ще каже.

— Навярно. Но дон Естебан не понася нито предизвикателства, нито поражения. Често съм се питал дали изобщо е нормален…

— Имате предвид това ужасно жигосване?

Висенте попипа белега на бузата си.

— Да, а и заплахите, които непрекъснато ми отправяше… Щял да ме кастрира и да изпрати отрязаните части на Рефуджо, щял да ме продаде в харема на някакъв извратен владетел в Северна Африка, та да изпълнявам прищевките на новия си господар, щял да ми дава някаква бавно действаща отрова, та да гледа как умирам…

— Господи! — проплака Пилар ужасена.

Изведнъж тя осъзна, че навярно през всичкото време на дългото пътуване с „Челестина“ Рефуджо си е давал сметка на какво е способен дон Естебан. Това обясняваше много неща…

Най-после тя успя да каже:

— Но ако той ви бе наранил, само щеше да намали цената ви като роб!

— Безспорно, но нали ви казах, той не разсъждава нормално.

— Значи наистина смятате, че е побъркан?

— Самият факт, че е хукнал да ни гони, вече доказва, че не е с всичкия си.

Имаше нещо твърде нелогично в това обяснение. Пилар не го разбираше и не можеше да го приеме напълно, но звучеше поне утешително.

Оставяха зад себе си миля след миля. Дали благодарение на отчаяната си решителност или на неимоверната си издръжливост, но те не позволиха да се стопи разстоянието между тях и преследвачите им. Разбира се, това надали имаше толкова голямо значение — дори и да успееха да се измъкнат сега, не можеха да избегнат срещата в мисията Сан Антония де Бексар.

В една ранна утрин те яздеха, проточили се в дълга нишка по тясната пътечка всред плътно море от сух храсталак, който Енрике нарече „меските“. Чаро яздеше напред, да разузнае пътя през тази пустош, за да не се натъкнат отново на диви говеда.

Тропотът на бързо приближаващи копита показа, че Чаро се връща. Яздеше бързо, видяха, че е изгубил някъде шапката си. Лицето му беше зачервено от напрежение. Когато закова коня си пред тях, се видя, че бузата и ръката му са в кръв.

— Да не вземеш сега да кажеш — започна Енрике бавно, — че си срещнал още един бик?

— Апахи! — изхърка прегракнало Чаро, като се опитваше да си поеме дъх.

Рефуджо, който яздеше най-отзад, пришпори коня си, за да се приближи. С неочаквано силен глас той попита:

— Колко са?

— Не съм сигурен. Видях само следите им. Няма стъпки на жени и деца. Това са воини. Двадесетина, или може би повече.

— Мислиш ли, че са разбрали за нас? — запита Балтазар, събрал на челото си бухналите си вежди.

— Яздят успоредно с нас. Те винаги така правят.

Пискливият глас на доня Луиза наруши настъпилото мълчание:

— Искате да кажете, че са се запътили към същото възвишение като нас? Че ни наблюдават?

— Точно така.

Очите на Чаро бяха станали тъмни, гласът му прозвуча странно глухо.

— Ще ни избият! — извика доня Луиза. — Всички ни ще избият!

Енрике сложи длан върху ръцете, вкопчени в кръста му, като че искаше да я успокои. Доня Луиза за миг облегна чело на гърба му, но бързо се изправи и се огледа дали някой не е забелязал тази близост.

По петите им бе дон Естебан, орда апахи ги следеше, трябваше да внимават за среща със стада диви говеда, пред тях се простираше безкрайна степ… Трябваше да се вземе някакво решение. Всички инстинктивно очакваха това от Рефуджо.

Предводителят на бандата се размърда на седлото, изпъна рамене и се обърна към Чаро.

— Кога най-рано могат да ни нападнат?

— Всеки миг. А може и изобщо да не ни нападнат. Всичко ще зависи от това, какво ще реши вождът им…

Двамата мъже се гледаха продължително лице в лице. Чаро беше по-самоуверен, откакто бяха навлезли в родните му места. Държеше се така, като че е готов да оспорва лидерството на Рефуджо, макар че моментът явно не беше подходящ.

Рефуджо обходи с очи околността и каза спокойно:

— Не виждам друга възможност, освен да продължим пътя си. Апахите познават местността по-добре от нас и са най-малко три пъти повече. Дон Естебан скоро ще ни настигне. Би било чудесно, ако можем да го примамим в капана на апахите, но много се съмнявам, че той ще клъвне…

— Дали дон Естебан знае, че сме толкова близо до него? — попита доня Луиза.

— Не си давахме много труд да скрием следите си — погледна я кратко Рефуджо. — Смятам дори, че той също може да е видял следите на апахите, нали се движи с хора, които познават и страната, и индианците. Възможно е да се надява, че апахите ще ни видят сметката.

Доня Луиза потръпна и млъкна.

— Значи трябва да продължим — каза Чаро. — Няма да седим и да чакаме апахите да ни нападнат!

— Освен ако ти можеш да предложиш нещо друго.

Чаро се поколеба за миг и отсече:

— Давай да продължаваме!

Цялата следваща седмица те яздиха неуморно, всички показаха завидна издръжливост, макар че нервите им бяха опънати до краен предел. Спяха съвсем малко. Всеки път двама души на коне охраняваха лагера. Изпитана тактика на индианците бе да нападат жертвите си, когато са слезли от конете, за да ги унищожат по-лесно.

Изглежда апахите разбраха, че са открити. Сега вече индианските воини се оставяха да бъдат забелязвани — понякога прекосяваха пътеката пред тях или се мяркаха като сенки далеч от светлината на огъня, напомняйки непрекъснато за ужасната заплаха, която ги дебнеше.

Но страхът не можеше да трае вечно — самите им тела му се противопоставяха, чувствата им се притъпиха. Бяха замаяни от изтощение — сега вече всички яздеха в стоическо мълчание.

Една късна вечер се приготвиха да нощуват в малка горичка. Около лицата им бръмчаха досадни мухи, листата над главите им прошумяваха от повеите на навдигащия се бриз. Горичката, явно, бе място избирано от мнозина за отдих, защото се виждаха тук-там стари огнища, дори намериха в пясъка ръждясал нагръдник от броня.

Пилар и Изабел седнаха на един пън малко встрани от останалите, за да изядат своите порции от вечния боб със сланина. По едно време Изабел погледна Пилар изпод безцветните си мигли:

— Извинявайте, че се меся в нещо, което не ми е работа — каза тя тихичко, — но какво не е наред между вас и Рефуджо?

— Да не е наред? Какво искате да кажете? — Пилар сложи в устата си парченце сухар.

— Ами почти не си проговаряте, не се докосвате. Спите нощем до него, той ви завива със своето одеяло, ама никой не може да каже дали има нещо повече от това…

Пилар изгледа младата жена и отвърна ледено:

— А трябва ли някой да знае тия неща?

— Ядосвате се, защото мислите, че ви се бъркам. Кълна ви се, че го правя само, защото съм ви приятелка. Аз си мислех, че вие го харесвате. Поне на кораба изглеждаше така.

— Оттогава много неща се промениха.

— Така ли? Колко много? — не се оставяше Изабел.

— Как можете изобщо да питате за такива неща сега! При всичките тези опасности, дето са надвиснали над главите ни, няма време за любов!

— Да, ама ако не бяха тези беди…

— Какво ви интересува това? — сопна се Пилар. — Всъщност вие сте загрижена само за Рефуджо. Да не си мислите, че съм длъжна да спя с него, само защото сме принудени да бъдем близо един до друг?

— Не, не говоря за леглото — каза Изабел с лек укор. — Но той има нужда от близък човек. Има нужда от вас.

— Не съм забелязала да е приритал за някого, и най-малко пък за мене.

— Лъжете се. На кораба вие спасихте живота му.

— Аз само укрепих волята му за живот.

— Така ли смятате? Не, вие сторихте много повече. Не зная какво направихте, но успяхте да го промените. Той вече не е същият. По-рано ви казвах веднъж, че Рефуджо е много чувствителен човек, много по-уязвим от останалите мъже, макар че се е научил да потиска чувствата си. Откакто вие сте с него, той вече не е толкова суров и непримирим. Не бива да го оставяте точно сега!

— Но той има вас, Изабел! Вие се грижите за него и го обожавате, защо му е и още някой?

— Не зная… Не мога да кажа. Едно време мечтаех той да ме заобича, но сега, откакто се появихте вие, разбирам, че никога не е изпитвал нищо към мене.

Лицето на младото момиче изразяваше такава болка, че Пилар го съжали. Но към това съжаление се прибави и нейната собствена мъка.

— Възможно е — каза Пилар — да не изпитва нищо и към мене. Не ви ли е хрумвало и нещо такова?

Изабел поклати глава.

— Вие се наранихте взаимно — това зная! Има неща, които той беше длъжен да направи и които човек трудно може да разбере, камо ли да прости. Той се жертва с такава лекота, сякаш му е все едно. А не е така… Трябва да внимавате да не го нараните още повече.

Изабел говореше толкова ясно и логично, че беше трудно да си представиш в какъв измислен свят живееше понякога. Тя виждаше нещата такива, каквито й се искаше да бъдат, а не такива каквито са. Глупаво би било да се вслушаш в приказките на такова същество… И все пак за един кратък миг Пилар пожела да повярва именно на нея. Объркана от собствената си слабост, тя възрази:

— А Балтазар? Вие също го наранявате със симпатията си към Рефуджо.

— Зная, но не мога иначе. Не съм го молила да ме обича, просто не разбирам защо го прави.

— Бихте могли да промените малко нещата, като престанете да говорите за Рефуджо като за свой спасител.

— Но той наистина ме спаси! — извика Изабел.

— Дали е било така или си го измисляте? А дори и да го е сторил по някакъв начин, трябва ли непрекъснато да го повтаряте пред Балтазар? Не можете ли да пощадите чувствата му, дори и ако не ги споделяте?

В очите на Изабел блеснаха сълзи.

— Не искам да му причиня болка! Не го правя нарочно, просто така се получава.

— От това не му става по-леко.

— Зная, зная! Но понякога трябва да говоря за това, което е направил Рефуджо, само за да може той да ме забележи. Съзнавам, че е неприятно както за Рефуджо, така и за Балтазар, но просто не мога другояче.

„Може би наистина не може“, помисли си Пилар тъжно.

Нощта мина спокойно. Вятърът шептеше в листата на ниските дъбове, а на небето блестеше тънкият сърп на луната. Пилар дълго лежа будна, докато най-сетне заспа, притиснала лице към рамото на Рефуджо. Апахите ги нападнаха на разсъмване. Долетяха през разлюляното море на тревите точно когато синият мрак на нощта започна да просветлява. Чаро и Енрике точно оседлаваха конете, завързани за ниските дъбове, под които бяха направили лагера си. Балтазар товареше денковете върху гърбовете на мулетата, а трите жени сгъваха и навиваха завивките, за да ги привържат към седлата. Висенте търкаше с пясък котлето, в което приготвяха закуската, а Рефуджо вече бе потеглил нанякъде с коня си. Той първи откри движещите се тъмни сенки, очертаващи се като силуети на фона на светлеещото небе и веднага долетя обратно в лагера.

Често бяха обсъждали какво трябва да направят, ако бъдат нападнати. Още щом съзря завъртащият се в бесен галоп Рефуджо, Балтазар вдигна мускета си и застреля едното муле. Чаро придърпа другото към себе си и също го уби. Нахвърляха самарите, както си бяха с денковете между двете мъртви животни и направиха нещо като барикада. Докато Балтазар пълнеше мускета си отново, Пилар и Висенте донесоха мунициите и Висенте веднага грабна втория мускет. Изабел дотича с платното за превръзки. Само за няколко секунди всички се скриха зад импровизираната барикада. Всички, освен доня Луиза. Почитаемата дама бе получила точни инструкции какво да прави в случай на тревога — задачата й бе да приближи буренцето с вода, като не се излага на изстрели. Сега обаче тя стоеше като вкопана и кършеше ръце, взряна като хипнотизирана във връхлитащите конници.

— Луиза! — извика Енрике, — прикрийте се!

Тя погледна към него и отново обърна побледнялото си като платно лице към приближаващите се индианци. Енрике скочи, затича към нея, хвана я за рамото, тласна я с все сила зад барикадата и я притисна към земята.

— Казах ви да се скриете! Ще трябва да зареждате мускетите! Мислете само за това и за нищо друго, ако ви е мил животът!

Доня Луиза го изгледа ядосано, но сега на лицето й се четеше разбиране, което липсваше преди. Тя се огледа, забеляза бурето и го претърколи по-близо до единия от самарите.

Пронизителният боен вик на апахите разцепи въздуха. Те бяха сравнително малка група бойци, но боядисаните им лица изглеждаха ужасяващо в дрезгавината на утрото. Петима или шестима от тях имаха мускети. Единият вдигна оръжието към рамото си и стреля по препускащия пред тях Рефуджо. Изстрелът проехтя в цялата долина, но куршумът не улучи целта си. Рефуджо се притисна към врата на коня и погледна назад през рамо, като продължаваше да криволичи наляво и надясно. Зад него полетяха стрели, които се забиваха в земята, без да го достигнат. Скоро те засвистяха сякаш във всички посоки. В този момент друг апах стреля с пушката си и над главата му се проточи струя синкав дим. Чаро изкрещя нещо, но викът му бе заглушен от мускетен залп, който улучи Рефуджо. Сламената шапка бе отнесена от главата му. Той се олюля, направи опит да се задържи на седлото, но падна на земята и остана неподвижен, забил лице в тревата. Около тридесет метра го деляха от барикадата. Двама от апахите зад него размахаха ръце и също бяха съборени от конете си, трети залитна назад, но успя да се наведе напред и се вкопчи в гривата на жребеца. Останалите връхлитаха с вой и стреляха все по-ожесточено.

Пилар, която трескаво пълнеше с барут и сачми мускета на Чаро, почти нямаше време да погледне към нападателите. Взираше се в проснатия Рефуджо, като се опитваше да разбере какво му е. Той се размърда, вдигна глава и запълзя към барикадата. Пилар се изправи на едно коляно, но Чаро веднага я дръпна обратно. До нея Изабел изпищя от страх. Чаро нетърпеливо протегна ръка и Пилар машинално му подаде зареденото оръжие.

При следващия залп още двама апахи паднаха от конете си. Останалите се люшнаха в безредие надясно, минаха покрай барикадата и изчезнаха в галоп.

— Рефуджо! — проплака Изабел и се изправи до Балтазар със заслепени от сълзи очи.

Едрият мъж се опита да я задържи, но тя се изскубна от ръцете му и хукна към Рефуджо. Висенте захвърли мускета си и скочи, за да я последва. Чаро сам зареди своя, следейки с очи индианците, които описваха широка дъга около лагера. Пилар се търколи настрани и се изправи на крака. Запретна полите си и се прекатери през барикадата. Изабел вече бе коленичила до Рефуджо и хлипайки се опитваше да попие с кърпа кръвта, която слепваше косата му. Висенте се опитваше да го изправи на крака с помощта на дотичалата Пилар.

Апахите връхлетяха отново. Земята трепереше под ударите на копитата на дребните им коне. Острият вой на бойните им викове разцепи въздуха. Висенте ахна, а Пилар почувства, че косата й настръхва. Двамата влачеха едва-едва тялото на Рефуджо, а Изабел се опитваше да им помогне, но изведнъж пусна ръката му.

— Шапката! — извика тя и се затича обратно.

Пилар се обърна. Индианците наближаваха с лаещи крясъци като стреляха бясно с лъковете и мускетите си. Лицата им бяха покрити с дебел слой боя.

Изабел сякаш не ги забелязваше. На лицето й грееше усмивка. Стигна до шапката и се наведе да я вдигне. Разгледа внимателно дупката досами периферията и чак тогава тръгна обратно със спокойна крачка.

Балтазар извика името й и скочи на крака. Чаро и Енрике също се изправиха, за да изтеглят Рефуджо през барикадата. След това се проснаха до него на земята и вдигнаха мускетите си за стрелба. Висенте изпълзя на мястото си. Пилар легна по корем до Рефуджо и повдигна главата му, за да види раната.

— Не се безпокой! — каза той глухо. — Къде е мускетът ми? Помогни ми да седна, за да мога да стрелям.

— Мили Боже! Какво прави тя!

— Изабел! — изкрещя Балтазар, — огледай се за Бога!

Младата жена го чу, стресна се и погледна назад. След това се затича с всички сили, препъвайки се. Балтазар прескочи барикадата и се завтече към нея. Но изведнъж спря, олюля се и рухна на земята, пронизан от стрела. Изабел закрещя. Продължаваше да пищи и когато индианците я настигнаха и в своя бесен налет започнаха да я блъскат ту на една, ту на друга страна. Шапката изхвръкна от ръцете й и мигом бе скъсана и стъпкана, но като по чудо Изабел продължаваше да върви, без да падне. Като обезумяла тя крачеше сред индианците. Кокът й се бе отпуснал и косите закриваха лицето й.

За миг синкавият лютив дим скри всичко от погледите им. Когато облакът се разнесе, видяха, че индианците отново са обърнати в бягство. На земята беше прострян още един от тях, а втори се беше присвил на гърба на коня си, подкрепян от другарите си. Като по команда апахите обърнаха конете и препуснаха бясно назад. Навеждаха се светкавично и вдигаха мъртвите, за да ги сложат пред себе си на седлата. Един апах се приближи към Изабел, която продължаваше да хълца разтреперана. Сграбчи я за косите и я качи при себе си на коня. Тя увисна от двете му страни и ръцете й се замятаха безпомощно, когато апахът заби пети в хълбоците на животното и препусна като вятър.

Балтазар нададе вик на болка и безпомощен гняв. Чаро изруга и се спусна към коня си, а устните на Висенте шепнеха трескаво безмълвна молитва. Рефуджо грабна току-що заредения мускет от ръката на Висенте, подпря го на тялото на убитото муле и се прицели внимателно в гърба на индианеца. Пушката изтрещя и ездачът се приведе пред тялото на жертвата си почти до врата на коня, отдалечавайки се невредим. Бавно, много бавно Рефуджо сведе глава, опря я на горещото дуло на мускета и затвори очи.