Акио Морита, Мицуко Шимомура, Едуин Рейнголд
Произведено в Япония: Акио Морита и „Сони“ (7)

4

Още от началото си мислехме за излизането на „Токио Цушин Когио“ на международния пазар, а това означаваше, че аз и Ибука ще трябва да пътуваме. През 1952 година търговията с магнетофони вървеше много добре. Ибука реши, че трябва да отиде в САЩ, за да види как се използуват магнетофоните и да научи нещо повече за производството на самите ленти. Практически той не говореше английски, но можеше да обикаля разни места и да гледа как вървят работите. Върна се разочарован, защото видял в някои езикови кабинети да се използуват магнетофони, но се убедил, че в нашите училища те имат по-широко приложение, отколкото в американските. Другото разочарование на Ибука произтичаше от обстоятелството, че нито един производител не допускал посетители в заводите си. Все пак пътуването му беше много полезно за фирмата ни. През 1948 година и двамата прочетохме за работата на Уилиам Шокли и сътрудниците му в лабораториите „Бел“ и с любопитство очаквахме да видим по-нататъшните им открития. Същата година започнаха да се появяват малки статии в американския печат и други източници за разработения в лабораториите „Бел“ уред, наречен „транзистор“. По време на пътуването Ибука научил, че в скоро време е възможно да се получи лиценз за това чудесно устройство. Той започнал да прави планове.

Този уред, основан на физиката на твърдото тяло, представляваше новото за нас. Проучването му и решението за по-нататъшните ни действия не бяха по силите само на един-двама електронни инженери. В една безсънна нощ в шумната стая на стария хотел „Тафт“ близо до площад „Таймс“ в Ню Йорк на Ибука му хрумнало, че във фирмата работят 120 души, около една трета от които са дипломирани инженери в областта на електрониката, металургията, химията и машиностроенето, а разработката на транзистори ще изисква знанията и уменията на всички. Още не му било ясно какво ще правим с транзистора, ако имаме технологията за него, но мисълта за технологичния пробив го въодушевила. На следващия ден Ибука се опитал да се срещне с директора по въпросите на патентите и лицензите на „Уестърн Илектрик“, тъй като тази фирма била собственик на патентите на лабораториите „Бел“, но му съобщили, че директорът е прекалено зает и не може да го приеме. Тогава Ибука помолил един свой приятел — Шидо Ямада, който живеел в Ню Йорк и преди това работел в една японска търговска фирма — да проучи въпроса. След това Ибука се завърнал у дома.

Трябва да поясня, че произвежданият по онова време транзистор не можеше да се произведе по лиценз и да се използува направо след покупката му от магазина. Това великолепно устройство наистина представляваше поврат в електронните технологии, но можеше да работи само в звуковите честоти. Всъщност, когато една година след това подписвах патентното споразумение, хората от „Уестърн Илектрик“ ми казаха, че ако искаме да използуваме транзистора в потребителски стоки, трябва да ни е ясно, че единствената стока за потребление, която можем да произведем с него, е слухов апарат. Тогава нямаше транзистори за радиоприемници. Разбира се, ние не се интересувахме от пазара на слухови апарати, който е твърде ограничен. Искахме да направим нещо, което да е от полза за всички. Възнамерявахме да възложим на нашите научни сътрудници и технически експерти разработката на високочестотни транзистори за радиоприемници.

Започнахме да обсъждаме въпроса какви радиоприемници могат да се произвеждат с транзистори. Тогавашните световни тенденции в радиотехниката се ориентираха към нова концепция. Новото словосъчетание „хай фиделити“, съкратено „хайфи“ („с точно възпроизвеждане на звука“) скоро щеше да излезе на мода. Хората искаха да чуят чист звук, вярно или поне приятно за слуха звуковъзпроизвеждане. Някои от първите почитатели на „хайфи“ вече си купуваха плочи със записи на локомотивна свирка, излитащ самолет, галопиращи коне, полицейски сирени, изстрели на старо оръжие и всякакви други звукови ефекти, за да се похвалят с новите системи. Високоговорителите ставаха по-големи. Звукът се подобряваше. В езика започнаха да навлизат изрази като „басов високоговорител“, „високоговорител за високите честоти“, „изкривяване“ и „обратна връзка“. Смяташе се, че най-чист звук дават усилвателите с голям брой вакуумни тръби. Представяхме си как транзисторът ще измести обемистите, горещи и ненадеждни лампови апарати. Той ни даваше възможност не само да миниатюризираме електронните изделия, но и да намалим потреблението на електроенергия. Ако можехме да създадем транзистор за достатъчно високи честоти, щяхме да произвеждаме съвсем малки радиоприемници, захранвани от батерии. Надявахме се да получим реалистичен звук с минимум потребление на енергия.

Миниатюризацията и компактността винаги са привличали японците. Нашите кутийки могат да се поставят една в друга; ветрилата ни са сгъваеми; произведенията на изкуството са върху спретнати свитъци; параваните ни, които понякога са художествено украсени с изглед от цял град, могат да се сгънат и приберат акуратно или пък да се разпънат, за да забавляват, украсяват, поучават или просто да разделят стаята на две. Поставихме си за задача да направим малък радиоприемник, който да се побира в джоба на ризата. Не просто портативен, а джобен радиоприемник. Още преди войната компанията „Ар Си Ей“ произвеждаше портативни апарати със средни размери, където се използуваха „фъстъчета“ — малки вакуумни тръби. Половината пространство в тях обаче се заемаше от скъпа батерия, която работеше не повече от четири часа. Транзисторите можеха да разрешат проблема със захранването и размера.

Всички искахме да започнем работа по транзисторите и когато научихме, че е възможно да се закупи лиценз за технологията, отидох в Ню Йорк през 1953 година за последно уточняване на сделката. Освен това имах желание да видя как изглежда света и къде ще намери мястото си в този свят нашата фирма. Ето защо възнамерявах да посетя Европа след приключването на деловата работа в Ню Йорк. Бях много развълнуван, когато се качвах на самолета „Стратокрузър“ на токийското летище „Ханеда“ с малък куфар в ръка и чанта, преметната през рамо.

Сега вече мога да си призная, че в началото се смутих, обезсърчен от мащабите на Съединените щати. Всичко беше толкова голямо, разстоянията — толкова големи, откритите пространства — толкова необятни, а районите — толкова различни. Помислих си, че ще е невъзможно тук да продаваме продукцията си. Бях зашеметен. Икономиката процъфтяваше и ми се стори, че в страната може да се намери всичко.

Когато изпратих на Ибука по пощата лицензионното споразумение, усетих прилив на самоувереност. Но в Япония по онова време контролът върху търговския обмен беше много строг и трябваше да получим разрешение от Министерството на външната търговия и промишлеността (МВТП) за изнасяне извън страната на лицензионната такса в размер на 25000 долара. Транзисторът беше нещо съвършено ново, а валутата в Япония беше толкова ограничена по времето на ускореното следвоенно възстановяване, че бюрократите в МВТП не разбираха ползата от такъв малък елемент като транзистора и не искаха да дадат разрешение. Освен това според МВТП една малка фирма като Тоцуко (както ни наричаха) няма да е в състояние да се справи с гигантската задача да овладее принципно нови технологии. Всъщност, отначало те твърдо се възпротивиха. Ибука красноречиво доказваше възможните приложения на неизвестния уред, но за да убеди бюрократите му потрябваха цели шест месеца. МВТП не беше чак такъв благодетел на японската електронна промишленост, за какъвто го смятат някои хора.

Докато МВТП разглеждаше молбата ни, аз пътувах. Отидох до Европа със самолет и посетих много фирми и заводи. Започнах да се чувствувам по-уверен в бъдещето на нашата фирма и на Япония. Посетих „Фолксваген“, „Мерцедес“, „Сименс“ и още много по-малки фирми. Някои от тях вече не съществуват. Естествено, в областта на електрониката най-много ме интересуваше световноизвестната холандска компания „Филипс“. Именно посещението ми в заводите на „Филипс“ ми вдъхна смелост и нови прозрения.

Бях малко потиснат при отпътуването си от Германия. Там условията се подобряваха много бързо, независимо от разрушенията през войната. На фона на Германия Япония напредваше твърде бавно след войната. Веднъж си поръчах сладолед в един ресторант на „Кьонигщрасе“ в Дюселдорф. Келнерът го сервира украсен с малко хартиено чадърче. „Това е от Вашата страна“, каза той и се усмихна. Предполагам, че искаше да ми направи комплимент. Дотук се простираха знанията му за Япония и нейните възможности и може би той беше типичен пример. Колко дълъг път ни предстоеше.

Взех влака от Дюселдорф до Айндховен и когато пресякох границата между Германия и Холандия, веднага почувствувах разликата. Макар и толкова скоро след войната, Германия бързо се превръщаше във високо механизирана страна — „Фолксваген“ вече произвеждаше 700 коли дневно. Като че ли всички се занимаваха с възстановяването и производството на нови продукти, които вървяха с много високи темпове. А в Холандия хората все още караха велосипеди. Страната беше чисто аграрна и при това малка. Навсякъде се виждаха старомодните вятърни мелници, взети сякаш от пейзаж на старите холандски майстори. Всичко изглеждаше своеобразно. Когато най-накрая пристигнах в Айндховен, с учудване установих колко голяма компания е „Филипс“, въпреки че знаех за успехите на нейната продукция в Югоизточна Азия и другаде по света. Не знам какво точно съм очаквал да видя, но за мене беше изненада откритието, че голямата фирма „Филипс“, завладяла въображението ми, се намира в малко градче на малка област в малка аграрна страна.

Вгледах се в статуята на д-р Филипс пред железопътната гара и си спомних за нашето село в Косугая и подобния бронзов бюст на моя далечен прадядо, издигнат някога там. Разхождах се из града и мислех за д-р Филипс. След посещението си в завода бях още по-дълбоко впечатлен от този човек, роден в малко затънтено място в аграрна страна и успял да създаде такава огромна, съвременна фирма с такъв престиж в света. Може би, мислех си аз, в Япония ще успеем да направим същото. Това беше мечта, но си спомням, че от Холандия пратих на Ибука писмо, в което писах: „Ако «Филипс» може да постигне това, вероятно и ние ще успеем“. Тогава говорех английски съвсем слабо и посещавах заводите като турист. Не бях от пътниците за „ВИП“, не се срещах с ръководителите на фирмите. Представлявах една още неизвестна компания, но през следващите четири десетилетия „Сони“ и „Филипс“, две фирми в малки и привидно изолирани места, започнаха да сътрудничат в стандартизацията и съвместната развойна дейност, която доведе до много технологически усъвършенствувания, като се започне от обикновената касета до най-новия водораздел в звуковъзпроизвеждането — компактния диск (дигитален звуков диск), за който обединихме усилията си в разработката на импулсно-кодовата модулация с напредналата лазерна технология на „Филипс“. В областта на развойната дейност имаме и други съвместни разработки.

Скоро след връщането ми от Европа, започнахме усилена работа за създаване на нов тип транзистор в лабораториите ни въз основа на технологията на „Уестърн Илектрик“, за която бяхме купили лиценз. Трябваше да увеличим мощността на транзистора, иначе не можехме да го използуваме в радиоприемниците. Работата беше много сложна. Работната група преживя дълъг период на мъчителни проби и грешки при изпитването на нови или поне различни материали за повишаване на честотите до нужното ниво. Всъщност, тя трябваше да построи отново и фактически да преоткрие транзистора.

Първите транзистори на лабораториите „Бел“ имаха германиева пластинка с покритие от индий от двете страни. Германият беше отрицателният полюс, а индият — положителният. Ние обаче съобразихме, че за да постигнем по-висока честота, трябва да обърнем полярността, защото при отрицателния полюс електроните се движат с по-висока скорост, отколкото при положителния. С други думи, вместо положително-отрицателно-положителната конфигурация можехме да опитаме отрицателно-положително-отрицателна. Изглеждаше, че не разполагаме с подходящи материали за целта. Точката на топене на индия например беше твърде ниска за случая. Затова изоставихме старите материали и започнахме експерименти с галий и антимон, но резултатите не бяха добри. В един момент всички се объркахме. Мислехме да заменим антимона с фосфор, но някой припомни по време на безконечните ни мозъчни атаки, че в лабораториите „Бел“ този опит вече е правен безуспешно.

Ръководителят на научноизследователските ни лаборатории Макото Кикучи, виден специалист в областта на полупроводниците, си спомня, че по онова време научното и техническо равнище, а Съединените щати беше толкова високо, че „гласът на лабораториите «Бел» беше като глас божи“. Въпреки това, един от членовете на групата продължи да експериментира с т.нар. методика на фосфорното легиране, която предполага постепенно добавяне на фосфор във все по-големи количества. В края на краищата му се стори, че резултатите са налице. Той докладва експерименталните данни на едно от съвещанията с доста предпазлив тон. Никой друг не можеше да се похвали с някакъв напредък. Ръководителят на работната група по транзистора, покойният ми зет Кадзуо Ивама, който впоследствие стана председател на фирмата, беше учен и познаваше особеностите на научното мислене. Той каза на докладчика: „Добре, ако Ви се струва, че получавате интересни резултати, защо просто не продължите с опитите и да видите какво ще излезе?“. Оказа се, че фосфорната методика е подходяща и като я усъвършенствувахме, ние успяхме да постигнем целта си да създадем високочестотно устройство.

След една година изненадахме сътрудниците на лабораториите „Бел“, които бяха открили транзистора, с новината, че правим транзистори чрез фосфорно легиране, защото те самите бяха опитали този метод и очевидно прибързано го бяха изоставили. По време на работата ни над транзистора и особено в етапа на експериментите с фосфора един от сътрудниците ни, физикът Лео Езаки и колегите му откриха и описаха ефекта на диодното тунелно преминаване, т.е. как елементарните частици могат да преминават на вълни през привидно непреодолими бариери. За тази разработка Езаки получи Нобелова награда през 1973 година.

Транзисторът беше налице. Следващата задача беше да създадем и произведем миниатюрни части за нашия радиоприемник. Трябваше сами отново да конструираме всичко или почти всичко. Ибука успя по някакъв начин да открие малка фирма в Токио, която произвеждаше малки кондензатори за настройка. Убедихме ги да произвеждат предимно за нас. Проектът напредваше бавно. Междувременно продължавахме работата по магнетофоните и други проекти. Трябваше да усъвършенствуваме транзистора, да се научим как да го внедрим в масово производство и да го вградим в нови изделия.