Акио Морита, Мицуко Шимомура, Едуин Рейнголд
Произведено в Япония: Акио Морита и „Сони“ (1)

1

Обядвах с колегите си от военноморските сили, когато пристигна невероятната новина за атомната бомбардировка над Хирошима. Информацията беше оскъдна, не ни казаха дори какъв вид е била бомбата, но като технически специалист, току-що завършил физика, аз разбрах за каква бомба става дума и какво означава тя за Япония и за мене. Бъдещето никога не бе изглеждало толкова несигурно. Япония дотогава не беше губила война) и само един младеж можеше да бъде оптимист. Все пак дори тогава аз вярвах в себе си и в бъдещето си.

От месеци наред знаех, че Япония губи войната и е безполезно продължаването й, но знаех също така, че военните ще искат да се бият до последния войник. Бях 24-годишен и имах диплома от Имперския университет в Осака. Работех в един интердисциплинарен колектив от учени и инженери, който се занимаваше с усъвършенствуването на оръжията с термично прицелване и мерните прибори за нощно виждане. Военните власти се надяваха, че японската технология ще обърне развоя на войната в тяхна полза, но колкото и старателно да работехме, знаехме, че вече е твърде късно и проектите ни са обречени на неуспех. Липсваха ни средства и време. Сега, след Хирошима, ми стана ясно, че сме безвъзвратно закъснели.

За разлика от тогавашните цивилни граждани, които бяха строго следени и контролирани от полицията и армията, аз имах достъп до военноморска информация и можех да слушам късовълновите радиостанции, въпреки че това беше забранено дори и за военноморските офицери извън часовете на дежурствата. Знаех още от преди 6 август 1945 година, че американците са по-силни и войната е изгубена. Въпреки това не бях подготвен за новината относно атомната бомба. Тя изненада всички.

В онзи горещ летен ден ние не знаехме нищо за ужасите, свързани с току-що хвърлената бомба. Информационният бюлетин, който получихме във флотската трапезария, известяваше само, че бомбата е „нов вид оръжие, което блести ослепително“, но това описание подсказваше единствено, че става дума за атомно устройство. Всъщност, японските военни власти дълго държаха в тайна това, което се бе случило в Хирошима и някои офицери отказваха да повярват, че американците наистина притежават такава бомба. Нашите теоретически разработки все още не бяха стигнали до такъв етап, на който можеше да се определи разрушителната сила на подобно оръжие и да се изчислят огромните човешки загуби при използуването му. Не знаехме колко ужасно може да бъде атомното оръжие, но аз бях виждал потресаващите резултати от обикновените бомбардировки, защото бях в Токио точно след нощта на 9 срещу 10 март, когато запалителните бомби, хвърлени от прииждащите на вълни бомбардировачи Б-29, предизвикаха огнена стихия, отнела живота на 100000 души само за няколко часа. Бях виждал и ужасите от бомбардировките в родния ми град Нагоя. Във всички големи японски промишлени центрове, с изключение на Киото, имаше квартали, превърнати в пепелища през 1945 година. Те представляваха угнетяващи купчини овъглени развалини, които някога са били домовете на милиони японци. Беше почти невъзможно да си представи човек, че атомната бомба може да бъде нещо по-лошо.

Въпреки че бомбата беше хвърлена в 8 часа и 15 минути сутринта на 6 август, ние научихме за нея чак по обяд на 7 август. На вестта за бомбардировката над Хирошима аз реагирах като учен. Както бях седнал да обядвам, изведнъж загубих всякакъв интерес към сервирания пред мене ориз, макар и той да беше голям лукс за военновременна Япония. Изгледах седналите около масата колеги и казах пред всички: „Може би ще се наложи да изоставим всички досегашни изследвания. Ако американците са построили атомната бомба, това означава, че ние сме много изостанали от тях във всички области и трябва да наваксваме“. Началникът ми много се ядоса.

Знаех някои неща за потенциалните възможности на атомната енергия, но смятах, че са необходими поне 20 години за разработката на атомната бомба. Вестта, че американците са успели да я направят, беше смайваща. Очевидно беше, че ако американците са толкова напреднали, то нашите технологии са примитивни в сравнение с техните. Казах, че ние не сме в състояние да разработим нито едно оръжие на такова ниво и че според мене не можем да създадем никакво нападателно или отбранително средство в достатъчно кратки срокове, за да им се противопоставим. За мене новината от Хирошима беше наистина невероятна. Тя отразяваше огромната пропаст, която съществуваше между нас и тях в областта на технологиите.

Известни бяха разликите между американските и японски технологии, но ние считахме нашите за много добри. Независимо от това ние се опитвахме да получим колкото е възможно повече нови идеи от всякакви източници. Така например, веднъж видяхме някои оцелели части от оборудването на свален бомбардировач Б-29 и забелязахме, че американците използуват някои съвременни технологии и различна електрическа схема, но като цяло не бяха кой знае колко по-добри от нашите.

Ето защо, когато за пръв път чух за атомната бомбардировка над Хирошима, останах потресен, че американската промишлена мощ е много по-голяма, отколкото предполагахме. Тя беше направо изумителна. Можеше да се очаква, че ще съм подготвен за такава новина. Всъщност още като ученик в гимназията гледах един филм за строителството на комплекса на компанията Форд „Ривър Руж“ в Диърборн, щата Мичиган и бях много въодушевен от идеята за такъв гигантски проект. Филмът показваше големите кораби, превозващи желязна руда от далечните мини до стоманолеярните на Форд край реката Руж, където тя се превръщаше в стомана с различен размер и форма. След отливането стоманата преминаваше в друга част от комплекса и там от нея се правеха автомобилни части, сглобявани на друга площадка на същия обект. По онова време Япония не разполагаше с такова интегрирано производство. По ирония на съдбата имах възможност да посетя комплекса „Ривър Руж“ години по-късно, когато Япония се възстановяваше от войната и развиваше собствена нова промишлена база като строеше високоефективни заводи в близост до прага на приливите и осъществяваше интеграция, подобна на онази, която бяхме видели в предвоенните заводи на Форд. Бях изненадан, объркан и разочарован, когато видях съвсем същите сцени, които бяха показани на филма отпреди почти 20 години. Като че ли същото оборудване още беше в действие. Замислих се още тогава за бъдещето на американската промишленост и водещото й място, което все още предизвикваше завист в целия свят.

Но през август 1945 година бях замаян от мисълта какви драматични промени тепърва предстоят за Япония и лично за мене. От дълго време мислех за бъдещето си. Един офицер ме убеди да се запиша във флота, още докато учех в колежа по силата на едно разпореждане, което ми даваше възможност да продължа учението си и да избягна смъртта си в някоя безполезна морска битка на хиляди мили от дома. След Хирошима и втората атомна бомбардировка над Нагазаки осъзнах по-ясно от когато и да е било, че Япония ще има нужда от всички таланти, които съумее да запази за бъдещето. Защо да не си призная, че дори тогава, още като младеж, чувствувах, че ми е отредена някаква роля за бъдещето, но не знаех колко голяма ще се окаже тя.

Не предполагах също така, че години след това ще отделя много часове, седмици и месеци и ще пропътувам буквално милиони мили, за да подпомогна сближаването между Япония, САЩ и останалите западни държави.

Бях първородният син и петнадесетият поред наследник в едно от най-старите и прочути японски семейства — производители на саке. Японското саке не е само национално питие, то е културен символ за японския народ. Сакето е дори част от много религиозни ритуали — при традиционните брачни церемонии младоженците си поделят чаша саке. Семейство Морита от село Косугая, близо до промишления център Нагоя, от 300 години произвеждаше саке с търговската марка „Ненохимацу“. Името беше взето от заглавието на едно стихотворение в известната японска поетична антология от 8 век „Ман йошу“. Наименованието произлиза от традиционния дворцов обичай да се излиза сред природата в първия ден от годината на Плъха, според японския зодиак, и да се избира младо борче, което се засажда в градината. Борът е символ на щастие и дълголетие и засаждането му в началото на новата година представлява пожелание за здраве и благоденствие през цялата година.

Компанията „Морита“ произвеждаше също соев сос и соева паста — традиционна съставка на супите и подправка за други ястия в японската кухня. Тъй като семейство Морита се занимаваше с дейност от голямо значение за местното население, то винаги участвуваше и в гражданското управление.

Баща ми беше много способен бизнесмен, но наследник на чудесно традиционно предприятие със сериозни финансови затруднения. Дядо и прадядо са били естети, посветили се на японските и китайски изящни изкуства и занаяти. Двамата отделяли много време и пари за обществена работа и за покровителство на художници, занаятчии и търговци на произведения на изкуството. Фината керамика и приборите за чайната церемония, красивите мебели, картини и други предмети, съпътствуващи социалните ритуали на висшето общество в Япония, винаги са били високо ценени и скъпо оценявани. Години наред Япония присъжда званието „Живо национално съкровище“ на най-добрите художници и занаятчии в областта на традиционната японска култура — живописци, грънчари, тъкачи, ковачи на мечове, десенатори, краснописци и други. Произведенията на тези превъзходни майстори винаги са били много търсени от ценителите на красивото. За съжаление няколко поредни поколения в семейство Морита са имали толкова изтънчени вкусове и са били толкова вещи в колекционирането, че са изоставяли деловата работа, за да задоволяват художествените си интереси и са оставяли бизнеса сам да се грижи за себе си или, по-точно, предавали са го в чужди ръце.

Разчитали са на платени управители на компанията „Морита“, но за хора като тях бизнесът не представлява нещо повече от поминък и ако той не върви, това е жалко, но не съдбоносно за тях самите. В крайна сметка управителите губят единствено работното си място. Те не носят отговорност за следващите поколения, за приемствеността и процъфтяването на предприятието и за финансовото благосъстояние на семейство Морита. Ето защо, когато предприятието попада в ръцете на баща ми в качеството му на първороден син първата му задача е да възстанови рентабилността на компанията и да възвърне богатството на семейство Морита. Никой външен човек не е в състояние да направи това вместо него.

Работата не е толкова проста. Баща ми, Кюзаемон Морита, е студент по управление на производството и търговията в токийския университет „Кейо“, когато се налага да напусне учението, за да поеме бизнеса в свои ръце. Компанията е пред фалит и баща ми разбира, че макар и принуден да изостави университетските занятия, той се явява на изпит пред една житейска криза, която не е задача от учебника или казус от студентските семинари, защото става дума за бъдещето на семейство Морита. Той се връща у дома и се заема да изправи фирмата на крака чрез лично ръководство.

По ирония на съдбата и за щастие на цялото ни семейство той успява да се сдобие с пари за погасяване на дълговете на компанията и за възстановяване на производството като продава много от прекрасните произведения на изкуството, купени от баща му и дядо му. С течение на годините стойността им е нараснала и по този начин семейните капиталовложения в изкуството, които не са много разумни от гледна точка на бизнеса, се оказват изгодни и дори съдбоносни за спасяването именно на семейния бизнес. Сред продадените съкровища има три особено ценни произведения: китайски ръкопис, бронзово китайско огледало и древен нефритов орнамент, датиращ от времето на японската култура яйои (някъде между 350 г. пр.н.е. и 250 г. от н.е.). Баща ми е сериозен и консервативен човек и знае колко много означават тези особени произведения на изкуството за баща му. Затова той се заклева, че ще ги откупи, когато семейните дела тръгнат добре. И наистина, след няколко години те са „възвърнати“ и отново украсяват семейната колекция.

По времето, когато съм се родил — първият син на Кюзаемон и Шуко Морита — бизнесът вече се бе съвзел и никога в детството си не съм изпитвал ограничения. Напротив, винаги съм бил привилегирован. Семейството ни беше богато и живееше в огромна (според японските стандарти) къща, разпростряла се на широко пространство на ул. „Ширакабечо“, една от най-представителните улици в Нагоя. Хората я наричаха „богаташката улица“. Ние имахме тенискорт в двора. Семейство Тойода отсреща също имаше тенискорт, както и съседите ни от двете страни. Тогава имахме нужда от голяма къща, защото бяхме много хора под един и същ голям керемиден покрив: аз, братята ми Каузаки (две години по-малък от мене) и Масааки (шест години по-малък) и сестра ми Кикуко (три години по-малка от мене). Освен това с нас живееха, естествено, баща ми и майка ми, а също една леля, чийто съпруг беше починал твърде млад, преди да имат деца, по-малкият брат на баща ми, който беше живял четири години във Франция като студент по живопис, родителите на баща ми, шестима слуги и трима-четирима младежи от родното ни село, на които семейството помагаше да се изучат, а те в замяна помагаха в домакинството.

Струваше ми се, че вкъщи непрекъснато нещо се случва и това никак не беше чудно, като се вземе предвид каква тълпа живееше у нас. Въпреки всичко държахме на самостоятелността си и родителите ми заедно с нас, децата обикновено се хранеха отделно от останалите. Но при специални случаи, като например рожден ден, отваряхме всички плъзгащи се врати между стаите и устройвахме голямо празненство за 20–30 души — цялото домакинство и приятелите ни. На рождените дни се събирахме всички и разигравахме лотария. На всеки се падаше печалба и имаше много смях, шеги и лакомства. Разбира се, ръководството на това голямо домакинство и разрешаването на всички спорове и разногласия, които възникваха между децата, младите слуги и учениците, беше постоянна задача на майка ми — умна и много търпелива жена.

Майка ми била едва 17-годишна, когато се омъжила за баща ми и двамата известно време даже се тревожели дали ще могат да имат деца. За японците винаги е било много важно да имат син и наследник и затова появата ми след седемгодишен брак представлявала голямо облекчение и за двамата. Мама беше тиха, артистична и нежна натура. Тя приемаше задълженията си на стопанка много сериозно и непрекъснато следеше дали работата върви и дали отношенията между всички тези хора у дома се развиват гладко или поне в рамките на приличието. Тя умееше да се налага, което е твърде необичайно за японката, още повече по онова време. Държеше на мнението си, особено по отношение на образованието ми, въпреки че изобщо не приличаше на сегашните амбициозни майки, които принуждават децата си да зубрят безкрайно, за да са уверени, че ще постъпят в „подходящи“ училища и университети. Чувствувах, че тя разбира всичко и с нея можеше да се разговаря лесно, много по-лесно, отколкото с баща ми, погълнат от бизнеса, който трябваше да пази, възстановява и ръководи. Ето защо за съвет и помощ се обръщах по-често към майка си, отколкото към баща си.

Майка ми промени много традиции в семейството. Въпреки че произхождаше от самурайско семейство и разбираше от значението на традициите (винаги носеше кимоно), тя същевременно беше възприемчива към новото. Естествено, ние, децата, доста се карахме и се биехме, но когато поотраснах, още под 13-годишна възраст, аз се увлякох от учението според интересите си и все повече разчитах на съветите й. Тя изцяло се разпореждаше с домакинството и ми отдели собствена стая с бюро. Получих второ бюро, когато започнах да се занимавам с опити, за които се нуждаех от работна маса. Тя ми купи също така отделно легло, така че не ми се налагаше да използувам ватираните завивки върху рогозките „татами“, на каквито спяха повечето хора вкъщи. Модернизирах се още в детството си. Майка ми и баща ми искаха това, защото те ме възпитаваха като наследник на семейното предприятие и пореден глава на семейство Морита, по-точно петнадесетият Морита, който трябваше да приеме името Кюзаемон.

Ние се придържахме към обичая, когато синът стане глава на семейството, да остави името, с което е кръстен и да приеме традиционното име Кюзаемон. В продължение на петнадесет поколения първородните синове са били кръщавани при раждането си Цунесуке или Хикотаро. Баща ми е бил Хикотаро Морита, преди да поеме ролята на глава на семейството и да стане 14-ия Кюзаемон. Баща му, кръстен при раждането си Цунесуке Морита, се нарекъл Кюзаемон Морита, когато оглавил семейството, но след като се оттеглил и предал задълженията и отговорностите на баща ми, приел друго малко име и станал Нобухиде Морита.

Когато съм се родил, баща ми сметнал, че името, на което му бил дошъл редът в семейството — Цунесуке — е твърде старомодно за XX век и затова се посъветвал за името ми с един известен японски специалист по китайски фолклор и литература — прочут учен и приятел на баща ми. Той препоръчал името Акио, в което е включен йероглифът „аки“, т.е. „просветен“. Същият йероглиф фигурирал в името на дядо ми. Китайските йероглифи обикновено имат няколко, понякога десетки начина на произношение, така че малкото ми име може да се тълкува като „просветен“ или „необикновен“. Съчетано с името Морита, което означава „богато оризище“, то звучало оптимистично и обнадеждаващо. Родителите ми много харесали името и включили същата сричка в кръщелните имена и на двамата ми братя Масааки и Казуаки. В Япония управлението на всеки император се нарича епоха с определено име. Официалното летоброене в календара започва отначало за всяка епоха. Когато Хирохито става император след смъртта на баща си през 1926 година, императорското семейство се консултира със същия прочут специалист синолог, за да подбере подобаващо име за управлението му. Той нарича епохата „Шова“, което означава „просветен мир“. Използуван е същият йероглиф „аки“, както в моето име, но тук той се произнася „шо“ (1986 година официално се нарича Шова 61, т.е. 61-вата година от императорската епоха Шова).

Семейството ми смята, че вече е време да приема името Кюзаемон. Възможно е чрез съда по семейни дела да смениш името си, ако можеш да докажеш историческия прецедент, но аз съм на мнение, че за мене това би било неразумно, тъй като толкова много хора по цял свят ме познават като Акио. Понякога обаче се подписвам с инициалите А. К. М., които биха могли да означават Акио Кюзаемон Морита. На автомобила марка „Линкълн Континентал 1“, който държа в САЩ, имам личен регистрационен номер АКМ-15. Някой ден най-големият ми син Хидео ще стане глава на семейството, но той сам ще реши дали ще бъде Кюзаемон или не, въпреки че аз и съпругата ми бихме искали той да смени името си. Но да не избързвам напред в разказа си.

Още от ранно детство се запознах със семейните традиции и прадедите си. Семейството ми е било благословено с културни хора и любители на изкуството като дядо ми и неговия баща. Членовете му дейно са участвували в обществения живот и управлението на нашето село още от времето на шогуната Токугава през 17 век. Те принадлежали към елита и получили привилегията от онова време да имат презиме и да носят меч. Когато моите родители ме водеха в Косугая за ден-два, хората се суетяха около мене и подхранваха самочувствието ми.

Прапрадядото на баща ми, единадесетият Кюзаемон, имал вкус към новите неща и новите идеи и по време на епохата Мейджи, през миналия век, поканил в Япония един французин да му помогне да осъществи идеята си да отглежда грозде и да прави вино. Бил избрал име за марката му и се въодушевявал, че освен сакето ще произвежда вино по западен образец. Япония тогава се отваряла за света след 250-годишна доброволна самоизолация. Новостите били на мода. Император Мейджи насърчавал японците да се учат от Запада, най-вече от западния начин на живот и технологиите. В Токио организирали тържествени балове с танци и хората се надпреварвали да носят европейски дрехи и прически и да опитват западни ястия дори в двореца.

Имало и други причини за желанието да се произвежда вино. Правителството на император Мейджи предвиждало, че ще настъпи недостиг на ориз, а оризът е основна суровина за сакето. Засаждането на лозя и замяната на сакето с вино, доколкото е възможно, биха помогнали по-лесно да се преживеят предсказваните от някои хора лоши оризови реколти. Историците твърдят също така, че правителството търсело работа за много самурайски воини, които останали безработни при новата власт. Притежавали сме много обработваема земя и така, през 1880 година, с поощрението на правителството на Мейджи, лозата била пренесена от Франция и засадена у нас. Моят далечен прадядо инсталирал машина за преработка на грозде и построил подходящи винарски изби, за които докарал работна ръка от съседните райони. След четири години били произведени първите малки количества вино и породили надежди, че новото производство ще процъфтява. Но не било съдено това да се случи.

По онова време френските лозя били опустошавани първо от мана и после от унищожителната филоксера — малки, подобни на листни въшки насекоми по лозята. Очевидно пренесената от Франция лоза била заразена и въпреки цялото старание, проектът се провалил. В лозята на Кюзаемон открили филоксерата през 1885 година и се наложило да ги изкоренят. Кюзаемон трябвало да продаде земята, за да изплати дълговете си. Превърнали площите в черничеви насаждения за бубарството. Другите традиционни изделия на Морита, като например соевият сос и сакето, били показани на Парижкото международно изложение през 1889 година и едно от тях спечелило златен медал, което представлявало много впечатляващо постижение за японска фирма от онези години. Във всеки случай, моят предшественик горял от желание да пробва нещо ново и имал смелостта и силата да не се отчайва при провал на даден проект. Предишният глава на семейството започнал производство на бира, като за целта наел китайски специалист по бирата, усвоил занаята в Англия. Той основал също така предприятие за хляб и хлебни изделия, което сега се нарича „Паско“ и има филиали в чужбина. Упоритостта, последователността и оптимизмът са качества, които предишните поколения са предали в гените ми. Мисля, че баща ми виждаше в мене тази наследственост.

Прапрадядото на баща ми починал през 1894 година. През 1918 година В Косугая му издигнали бронзов бюст в знак на признателност за приноса му към селото. Той давал пари за строеж на пътища и благоустройство и правел още толкова много добрини, че император Мейджи го наградил при посещението си в околностите на селцето ни. За съжаление по време на войната паметникът бил претопен, защото бронзът бил необходим за военната промишленост, но направили отливка, по която по-късно изработили порцеланов бюст. Той все още стои в горичката пред един от храмовете на Косугая.

Макар и семейната история да е била свързана главно с Косугая, родителите ми се преселили от тихото селце в град Нагоя, центърът на нашата префектура, където съм се родил на 26 януари 1921 година. Преместването в шумния промишлен център Нагоя, столица на префектура Аичи, е било част от кампанията на баща ми да модернизира старата фирма „Морита“ и да влее нов дух в нея. Освен това градът е по-подходящо място за съвременния бизнес от очарователното село в провинцията. И така, аз израснах в Нагоя вместо в селцето на прадедите си, макар и все още да смятаме, че корените ни са в Косугая.

Неотдавна разкрихме много стари архиви на селото в семейните ни хранилища. Те се оказаха толкова интересни, че създадох фондация за опазването и проучването на тази библиотека от исторически документи. Материалите са много подробни и разказват за живота в японското село преди 300 години от съвсем практическа гледна точка. Имаме каталог на тези архиви и сме изпратили подвързани копия до всички големи библиотеки и университети в Япония. Построихме стъклени навеси над старите складове и към тях пристроихме нова триетажна сграда. Там сега идват учени да изследват документите, които съхраняваме на първоначалното им място в складовете. Често си мисля, че ако някога се оттегля, мога години наред да се занимавам с исторически проучвания и с обработката на историческите архиви от Косугая.

Баща ми беше доста щедър към мене, но аз в края на краищата носех бремето на първородството и той твърдо бе решил още отрано да ме въведе в бизнеса. Баща ми беше рожба на времето си. Тъй като е бил принуден да напусне учението, за да спаси благосъстоянието на семейството като първороден син, той си остана много практичен и, по мое мнение, консервативен, даже твърде консервативен, както ми се струваше тогава, когато ставаше дума за вземане на решения за нови проекти или идеи извън рамките на обичайното. Изглеждаше, че той много се бави при вземането на решения и винаги се тревожи за нещо. Понякога си мислех, че той се тревожи за това, че няма никакви основания за тревога. Често спорех с него във връзка с някои от моите задължения и смятам, че на него му допадаха тези дребни разногласия, защото те бяха начин да се изявя, да разсъждавам и излагам аргументите си логично. Дори от гнева ми той правеше възпитателно средство. Вече като възрастен продължавах често да изразявам несъгласие с консерватизма му, но това беше в интерес на семейството. Колкото беше сериозен и предпазлив в работата, толкова сърдечен и щедър беше като баща. Прекарваше цялото си свободно време с децата и съм запазил много мили спомени как баща ми ни учеше да плуваме, да ловим риба и да ходим на излети. Но работата си беше работа и в нея нямаше място за развлечения.

За пръв път ме заведе в канцеларията на компанията и в спиртоварната за саке, когато бях на 10 или 11 години. Показа ми как се ръководи деловата дейност и трябваше да седя до баща си по време на дългите и отегчителни заседания на управителния съвет. В същото време ме учеше как се разговаря с хората, които работят за тебе и още докато бях в началното училище, вече знаех за какво става дума в деловите разговори. Тъй като баща ми беше шефът, той викаше менажерите у дома, за да докладват или обсъждат някои въпроси и винаги настояваше да ги изслушвам. Постепенно това започна да ми харесва.

Винаги ми казваха: „Ти си шефът от самото начало. Ти си най-големият син в семейството. Помни това“. Не ми позволяваха да забравя и за миг, че съм наследникът на баща си в управлението на компанията и че някой ден ще стана глава на семейството. Много важно беше и това, че като младеж често ме предупреждаваха: „Не си мисли, че като си най-отгоре, може да командуваш навсякъде. Изясни за себе си какво си решил да правиш и какво ще изискваш от останалите, а след това поеми пълната отговорност за всичко“. Учеха ме, че е безполезно да хокаш подчинените си и да търсиш изкупителна жертва, за да прехвърлиш вината върху нея. У дома ми казваха, че според японския начин на мислене постъпваш правилно, ако за постигането на дадена цел използуваш мотивацията и на другите така, че това да е изгодно и за двете страни. Всеки иска да успее. Когато се учех как да работя с подчинените си, открих, че ръководителят трябва да възпитава у себе си търпеливост и разбиране. Не можеш да постъпваш егоистично или подло с хората. Тези схващания са проникнали дълбоко в мен и ми помагат да утвърждавам своята философия на управлението, която така добре ми служеше и продължава да ми служи и до ден-днешен.

Семейството ми се ръководеше също от принципите на будистката си религия. Всички ревностно вярваха и изпълнявахме обичайните религиозни ритуали у дома. На нас, децата, връчваха по една книга със сутри^[1] и от нас се изискваше да четем сложните йероглифи заедно с възрастните. Не мога да кажа, че съм религиозен човек, но тези обичаи и традиции винаги са били от значение за моето семейство и ние все още се придържаме към тях. По-късно, когато вече идвахме на гости на родителите си, първото нещо, което правехме, беше да отидем пред семейния олтар и да се поклоним.

Когато бях ученик в прогимназията, ваканциите ми бяха запълнени от бизнес, бизнес и пак бизнес. Баща ми ме водеше в канцеларията си, където имаше заседания и аз трябваше да присъствувам на тях или да слушам отчетите пред него. После идваше инвентаризацията. Ние я наричахме проверка на наличността и я извършвахме по древния, традиционен и съвсем точен метод: отивахме в предприятието, председателят на компанията надничаше иззад раменете ни и брояхме всичко. Имаше и дегустация на саке от бъчвите в средата на зимата, за да се провери сложния процес на ферментация и отлежаване. Често ми се налагаше да присъствувам. Учеха ме как да контролирам процеса на производство, после да отпивам малка глътка саке за проверка на аромата и да го изплювам след това. У мене никога не се разви вкус към алкохолните напитки въпреки тази процедура или може би именно поради нея.

Баща ми по природа беше много консервативен човек, но той искаше семейството му да получава нещата, които му трябват или му харесват. Винаги проявяваше интерес към новите вносни технологии и чуждестранни продукти. Още докато семейството живеело в Косугая, той открил таксиметрова и автобусна служба с един вносен автобус марка „Форд“. За пръв път шофьор на компанията назначил човек, който теглел „джин-рикша“ — количка на две колела, твърде разпространена в Япония по онова време. Помня неделните излети от детството си в открит „Форд“ модел Т или А, който се тресеше по изровените, тесни и прашни пътища с много малка скорост. Майка ми седеше на задната седалка и достолепно държеше чадърчето си, за да се предпазва от слънцето. По-късно баща ми ходеше на работа с „Бюик“ с шофьор. У дома имахме перална машина марка „Дженерал Илектрик“ и хладилник „Уестингхаус“.

Макар и в семейството ми да се чувствуваше западно влияние до известна степен, мисля, че първото истинско чуждестранно влияние върху мене оказа чичо Кейзо, който се завърна от Париж след четиригодишен престой и донесе първите действително западни повеи в къщата. Той имаше много изтънчени обноски, далеч по-добри от нашите. Даже преди завръщането му не ме караха да нося кимоно, а и баща ми ходеше на работа в европейски дрехи и се преобличаше в традиционното облекло у дома. Дядо ми се интересуваше от Запада, обичаше американските филми и си спомням, че като съвсем малък ме водеше да гледам „Кинг Конг“. Но за чичо Кейзо външният свят имаше лично измерение и това много ни интригуваше. Той донесе със себе си картините си от Париж, снимки от Франция и от пътуванията му до Лондон и Ню Йорк. Показваше ни филмите, които беше снимал с 9,5-милиметрова кинокамера „Пате“. В Париж имал „Рено“, което карал собственоръчно и пазеше някои фотографии като доказателство. Бях само осемгодишен, та всичко това толкова ме впечатли, че научих всички чужди думи, които бях в състояние да запомня — „Плас де ла Конкорд“, Монмартр, Кони Айлънд. Захласвах се от разказите му за Кони Айлънд и години след това, по време на първото си пътуване до Ню Йорк през 1953 година, в първата свободна неделя отидох до Кони Айлънд поради разказите му. Прекарах времето си там чудесно, возих се на ролкова шейна и дори опитах да скоча с парашут.

Баща ми следваше примера на своя баща. Обичаше да казва, че цялото богатство на света не може да купи на човек образование, освен ако той сам не се заеме здраво с учението. Богатството все пак осигурява един вид образование — това са знанията, които се придобиват по време на пътуване. Точно това се беше случило с чичо ми, който се върна у дома, направи си ателие в нашата къща и дълго живя с нас, докато не се ожени. Дядо ми го беше издържал по време на четиригодишното му следване в чужбина. Години по-късно моят баща ми даваше пари да пътувам през ваканциите в гимназията и заедно с един съученик посетих много места в Япония. Имахме роднина в Корея, която беше окупирана от Япония от 1904 г. и анексирана през 1910 година. Бях на гости при него, а после стигнах чак до Манджурия. Возих се дори на първия влак с климатична инсталация и обтекаема форма, наречен „Азия“, през 1939 или 1940 година. Следващото ми пътуване трябваше да бъде до САЩ, но войната го отложи с повече от 10 години.

У дома бяхме необикновено модерно семейство. Майка ми обичаше европейската класическа музика и купуваше много плочи за стария ни фонограф „Виктрола“. Дядо ми често я водеше на концерти и съм уверен, че интересът ми към електрониката и звуковъзпроизвеждането идва от нея. Слушахме отново и отново издрасканите плочи на великите европейски композитори от голямата фуния на фонографа. Тогавашната техника за механичен звукозапис не даваше възможност да се възпроизведе звученето на цял оркестър. Затова най-хубавите ни плочи бяха вокални и инструментални солови партии. Доколкото си спомням, майка ми много обичаше Енрико Карузо и цигуларя Цимбалист. Когато в Нагоя идваха прочути артисти, винаги ходехме на концертите им. Спомням си, че слушахме великия руски бас Фьодор Шаляпин и немския пианист Вилхелм Кемпф, който тогава беше съвсем млад. Местният магазин за плочи от онова време внасяше плочи с класическа музика от компанията „Виктор Ред Сийл“ и всеки месец при пристигането на нова пратка собственикът на магазина пращаше на майка ми за прослушване по един екземпляр от всяка новопристигнала плоча. Още си спомням как като малко дете въртях стария механичен фонограф. Когато учех в първите класове на гимназията, в Япония внесоха първите американски електрически фонографи и беше невъзможно да не се сдобием с такъв.

Баща ми беше на мнение, че ако обичаш музиката, трябва да слушаш качествени записи. По-късно той сподели с нас, че се е страхувал да не би тенекиеният звук на „Виктрола“ да повреди слуха ни и да се отрази на отношението ни към музиката. Той не разбираше и не ценеше музиката от художествена или изпълнителска гледна точка, но искаше семейството му да има възможност да слуша най-добрите записи, които не изкривяват оригиналното изпълнение. Баща ми чувствуваше, че единственият начин да се научиш да цениш добрата музика и добрия звук е да слушаш възможно най-добрия звукозапис. Ето защо, когато пристигнаха първите нови фонографи, той изхарчи куп пари, за да купи един от първите в Япония и със сигурност първия такъв фонограф в околностите. Спомням си, че новият фонограф, също марка „Виктор“, струваше невероятната сума от 600 йени. Тогава само за 1500 йени можеше да се купи японски автомобил.

Никога няма да забравя фантастичния звук на новата електрическа звуковъзпроизвеждаща машина в сравнение със стария механичен уред. Звукът беше съвършено различен и аз останах смаян. Първата плоча, която получихме след покупката на новия фонограф, беше „Болеро“ на Равел. „Болеро“-то ми харесваше, защото усещах патоса на музиката му, а когато чух новото му, по-реалистично звучене, бях изумен. Слушах до безкрайност плочите със записи на Моцарт, Бах, Бетховен, Брамс и изпадах във възторг и почуда как електрическият уред може да почисти като с прахосмукачка старите скърцащи и съскащи звуци, така че познатите плочи да прозвучат по нов, възхитителен начин.

Бях изцяло погълнат от новото си откритие и от всички въпроси, които то пораждаше. Имах роднина, който беше инженер и когато разбрах, че сам си е направил електрически фонограф, веднага отидох у тях, изпълнен с желание да го видя. Той ми го демонстрира. Фонографът се състоеше от свързани с проводници части, разпилени по сламените рогозки върху пода на къщата му. Струваше ми се чудесно, че такива уреди могат да се направят и от любители, а не само в големите заводи. Всъщност сглобяването на радиоапарати ставаше все по-популярно хоби. Някои вестници и списания имаха специални рубрики, в чиито колони поместваха схеми, описания на радиочасти и указания как да се сглобят. Ето това беше нещо, което трябваше да направя. Започнах да си купувам книги по електроника и се абонирах за японски и чуждестранни списания, които публикуваха най-нови данни за звукозаписа и радиотехниката. Скоро започнах да отделям толкова много време на електрониката, че това се отрази на училищните ми задължения. Почти цялото си време след училище посвещавах на новото си хоби. Правех електрически устройства по схемите, поместени в японското списание „Радио и експерименти“. Мечтата ми беше да сглобя електрически фонограф и да запиша собствения си глас. Колкото повече научавах за тази нова технология, толкова повече разширявах опитите си. Трябваше сам да се уча, защото предметите, които наистина ме интересуваха, не се преподаваха в тогавашното училище. Успях да направя прост електрически фонограф и собствен радиоприемник. Направих дори груб запис на гласа си и го пуснах на моя електрически фонограф.

Бях дотолкова погълнат от заниманията си по електроника, че за малко не ме изхвърлиха от училище. Често викаха майка ми в училище на разговор за лошия ми успех. Директорът се тревожеше и ядосваше от незаинтересоваността ми от традиционните училищни предмети. Спомням си, че бяхме подредени по чиновете в класната стая според успеха си. В нашия клас имаше 250 ученици, разделени на пет групи от по 50 души. Най-добрият ученик от всяка група беше групов отговорник и всеки сядаше съобразно бележките, които получаваше. Отличниците седяха най-отзад, а пред тях се нареждаха останалите по низходящ ред. Всяка година настъпваха размествания в класа, но аз винаги седях отпред, под контрола на учителя, сред слабите ученици.

Не искам да бъда несправедлив към себе си и затова трябва да отбележа, че бях добър по математика, физика и химия, но бележките ми по география, история и японски език бяха винаги под средните. Викаха ме при директора на разговор за неравномерното ми представяне. Когато положението особено се влошаваше, моите родители ме мъмреха и ми заповядваха да захвърля електронните си играчки. Аз се подчинявах, докато пооправех успеха си и после отново се връщах към любимото си занимание.