Акио Морита, Мицуко Шимомура, Едуин Рейнголд
Произведено в Япония: Акио Морита и „Сони“ (14)

6

Бизнесът ни в Япония и чужбина процъфтяваше. През 1964 година започнахме да произвеждаме настолни калкулатори, които според мен бяха сполучливо допълнение към номенклатурата на производството ни. На Нюйоркския световен панаир през март 1964 година демонстрирахме уред, който по наше мнение представляваше първият в света настолен калкулатор върху основата на физиката на твърдото тяло. Отидох на панаира, за да демонстрирам новото изделие. Винаги с удоволствие правя демонстрации. (Веднъж в Ню Йорк показвах нашата видеокамера на репортер от „Ню Йорк Таймс“. Внезапно се чуха сирените на пожарната. Погледнах през прозореца и видях, че димът излиза от мазата на нашата сграда. Грабнах камерата и заснех пристигането на пожарникарите, а след това веднага прожектирах материала на репортера. Това беше най-убедителната демонстрация през живота ми).

По-късно предложихме на пазара специален модел калкулатор, наречен „СОБАКС“ (от съкращението на английската фраза „сметало върху основата на физиката на твърдото тяло“). Скоро обаче научих, че няколко десетки японски фирми са се заели с бизнеса в областта на калкулаторите и ми стана ясно, че рано или късно ще дойде пресяването чрез жестока война на цените. Така се получава на японския пазар, а ние винаги сме се старали да отбягваме такива неща. Когато стана ясно, че другите ще направят големи отстъпки в цената, за да завладеят част от пазара, ние се отказахме от бизнеса с калкулаторите.

Прогнозата ми излезе вярна. Много производители на калкулатори се разориха. Други се отказаха от производството след като претърпяха големи загуби. Днес съществуват само три големи производители на калкулатори и така бях посвоему отмъстен. Все още имаше какво да се прави в областта на звукозаписа и звуковъзпроизвеждането, телевизията и видеотехниката. Ние непрекъснато търсехме нови предизвикателства и нови усъвършенствувания в тази насока.

Все пак, като размишлявам за миналото, ми се струва, че може би твърде прибързано се оттеглихме от бизнеса с калкулаторите. Признавам, че днес това ми изглежда техническа недалновидност от моя страна, въпреки че именно предвидливостта винаги е била силната ни страна. Ако бяхме останали в бизнеса с калкулаторите, може би щяхме по-рано да натрупаме опит в дигиталните технологии, намерили приложение впоследствие в персоналните компютри, звуковата и видео техника и щяхме да спечелим конкурентната борба. Събитията обаче се развиха така, че ние усвоихме тази технология по-късно, макар и да разполагахме с база за разработката й. С други думи, от гледна точка на бизнеса ние постъпихме правилно в краткосрочна перспектива, но в крайна сметка сбъркахме. За щастие не съм допускал много други грешки в краткосрочните решения.

През 1964 година бизнесът вървеше толкова добре, че решихме да изградим нов завод за монтаж на телевизионни приемници, защото през същата година Япония беше домакин на летните олимпийски игри и като че ли всяко японско семейство искаше да има цветен телевизор, за да гледа Олимпиадата. Няколко години преди това търсенето на черно-бели телевизори нарасна много поради предаваната по телевизията брачна церемония на престолонаследника принц Акихито и принцеса Мичико. Всъщност въодушевлението от Олимпиадата като че ли обедини нацията в името на обща цел. Олимпийските игри подтикнаха страната да осъществи някои много важни и навременни подобрения. Токио отдавна се нуждаеше от нова система за експресен градски транспорт, но чак когато Япония се кандидатира да бъде домакин на игрите и имаше честта да спечели домакинството, стана очевидно, че пътната мрежа не може да поеме увеличения транспортен поток. Гледката на пословичните японски задръствания, проточили се на километри по улиците и понякога продължаващи часове наред, трябва да се е сторила на японците прекалено унизителна за показ по телевизията из цял свят и затова системата за експресен градски транспорт беше завършена в рекордно кратки срокове.

Плановиците отчитаха също обстоятелството, че сред увеличения приток на туристи по време на Олимпиадата и след това ще има хиляди хора, които за пръв път посещават Япония и ще пожелаят да видят древната столица Киото, търговския център Осака, други забележителности по ивицата покрай Тихоокеанското крайбрежие от Токио на запад до Хирошима и южния остров Кюшу. Те щяха да претоварят съществуващата железопътна мрежа, която така или иначе се нуждаеше от обновление. Ето как бяха внедрени най-съвременните технологии, които доведоха до изграждането на автоматичната скоростна железопътна система „Шинкансен“. Днес така наречените „влакове стрели“ тръгват от гара Токио на всеки 20 минути. Гостите продължават да се възхищават на пътуването със скорост 155 мили в час, въпреки че системата на „влаковете стрели“ вече има над двадесетгодишна история. В северните части на страната се откриват нови линии. Подготвя се ново поколение скоростни влакове на магнитна основа, задвижвани от линеен мотор. Тяхната скорост ще превишава два пъти скоростта на „влаковете стрели“ и ще бъде значително по-висока от френския скоростен влак „ТГВ“.

Предолимпийската строителна компания включваше и редица други обекти: токийското летище „Ханеда“ беше модернизирано и разширено, построиха се нови хотели, благоустроиха се парковете и градините в столицата. Много частни лица и японски фирми предложиха нови проекти и стоки, свързани с Олимпиадата. Властите счетоха, че шумните клаксони на леките коли и камионите замърсяват околната среда — проблем не само за гостите, но и за самите японци. Затова те предприеха общонационални мерки за промяна и подобрение и използуваха случая да намалят шума в големия град чрез забрана на ненужното използуване на клаксоните.

Такава кампания за модернизация, във връзка с важни общонационални събития не е уникално явление, но в Япония тя се оказа особено успешна. През 1972 година, когато главният град на остров Хокайдо Сапоро беше домакин на зимните олимпийски игри, се реализира подобна програма за реконструкция и модернизация, която включваше между другото строителство на първото в града метро. Посетителите в Сапоро по време на зимната Олимпиада се удивяваха на извършените промени. Освен модернизацията на материалната база, се наблюдаваше нараснала гражданска гордост от града, догонил модерната епоха и изоставил голяма част от провинциалното си минало. Гражданите на Сапоро станаха по-съвременни и се обърнаха с лице към останалата част от страната и към света.

През втората половина на 60-те години за мене ставаше все по-важно да пътувам в чужбина и да посещавам разрастващата се мрежа от производствени предприятия и научноизследователски институти в Япония. Струваше ми се, че денонощието е твърде кратко и затова за фирмата беше съвсем логично да си осигури собствен самолет, а по-късно — и хеликоптер. Това е голяма рядкост в Япония, дори и в наши дни, защото гражданската ни авиация продължава да изостава от американската. Но не след дълго имах предимството да реша как предпочитам да пътувам с оглед на ефективността с кола или самолет. Днес разполагам с удобен син „Мерцедес“ 380 Е в Токио, а „Сони“ притежава два хеликоптера „Аероспасиал“ 350 и 355. (Ние сме търговски агенти на фирмата „Аероспасиал“ в Япония). Мога също така да взема реактивния самолет „Фалкън“, както се наложи например при пътуването ми до Китай и другаде, въпреки че обикновено пътувам с редовните граждански полети през океана. (Ние сме търговски агенти и на „Фалкън“ в Япония. Когато съм в САЩ, понякога пътувам с „Фалкън 50“ или „Фалкън 100“).

Отдавна съм престанал да броя презокеанските си полети. За мене дългите пътувания със самолет не са така уморителни, както за някои други хора. В самолета мога да спя непробудно. Всъщност понякога си почивам по-добре по време на полет, отколкото в някоя хотелска стая. Нося със себе си малка кутия суши — обикновен ориз, подправен с оцет и сурова риба — и изпивам малка бутилчица саке. След това се завивам с одеялото, казвам на стюардесата да не ме буди за ядене, напитки или филми и заспивам моментално, почти като Адолф Грос на представлението на „Моята прекрасна лейди“.

Обикновено тръгвам от Токио рано сутринта и пристигам в Ню Йорк същата вечер (денят е същият, защото се пресича международната линия за смяна на датата, въпреки че полетът е около 12 часа). След пристигането в Ню Йорк играя час и половина тенис, след това отново заспивам до 4 часа сутринта, когато ставам и започвам да чета служебните документи, за да съм подготвен за началото на работния ден. Никога не успявам напълно да компенсирам часовата разлика и затова се старая да спя колкото е възможно повече, защото тръгвам за следващото пътуване преди да съм се пренастроил от предишното.

Смятах, че дейността ми като председател на Японската асоциация по енергетика (ЕИАД) малко ще разреди пътуванията ми от 1985 година нататък, но продължавам да вмествам в графика си някои неотложни пътувания по цялото земно кълбо. Така например за мене не е необичайно да пропътувам от Токио до Ню Йорк, оттам до Лондон, от Лондон до Лос Анджелис, после до Хавайските острови, от Хаваите през Лос Анджелис до Париж и обратно до Токио за по-малко от две седмици.

Такова пътуване ме принуждава да намеря начини да се справям със служебното натоварване. Половината от бизнеса ни се осъществява в чужбина, фирмата държи на стила си на новатор в производството и поради това нямах готов пример, на който да подражавам. Затова си разработих система, която е подходяща за мене и ми служи добре. Непрекъснатото усъвършенствуване на съобщителните системи в наше време дават възможност за връзка навсякъде по света. Понякога ме наричат „телефономаниак“, защото провеждам безкрайни телефонни разговори. Бизнесът ни се разпростира по цял свят, така че ако съм например в Ню Йорк и съм буден в хотелската си стая в 4 часа сутринта, работният ден в някои от предприятията на „Сони“ някъде по света вече кипи и винаги мога да позвъня по телефона.

Обичам работата си, обичам също така спорта. Започнах да играя тенис на 55-годишна възраст. За пръв път пробвах ски спускане на 60-годишна възраст. Когато станах на 64 години, се върнах към водните ски, но вече трудно издържам натоварването на краката. Играя голф от 40 години насам и играта все още ми доставя удоволствие. Всеки вторник преди обяд провеждаме съвещание на ръководството в Токио и ако съм в Япония, обезателно присъствувам, като преди това играя няколко сета тенис от 7 до 9 часа сутринта на закритите кортове недалеч от службата. Брат ми Масааки, който е вицепрезидент на „Сони“, също обича тази игра и понякога играя с него и други ръководители на „Сони“. Обичам да спортувам заедно с млади хора, защото от тях получавам нови идеи и свеж поглед върху всички въпроси. Мисля, че това се отразява добре на духа, тъй като младите хора са изпълнени с ентусиазъм.

Откакто започнах да играя тенис, забелязах, че рефлексите ми са станали по-добри. Това ми доставя удоволствие, защото с напредването на възрастта рефлексите и реакциите се забавят. Някои казват, че и умът отслабва, но да се надяваме, че това не е истина. В началото пропусках много топки, а сега вече мога да отбивам много бързи сервиси. Разбира се, вече не играя сам, винаги на двойки. Когато се учех да карам ски, много трудно пазех равновесие, но после свикнах. Всеки ръководител трябва да оценява необходимостта от подобни енергични упражнения не само заради сърцето, но и заради ума и чувството на увереност. Много е важно човек да бъде уверен в себе си.

Летенето също заслужава внимание според мене. При едно от първите пътувания със служебния хеликоптер на фирмата, забелязах, че пилотът е по-възрастен от мене и ми хрумна, че ако му се случи нещо по време на полета ще загинем и двамата. Помислих си, че би било глупаво от моя страна в такъв случай да седя на задната седалка и да се измъчвам. Ето защо получих разрешително за учащ се, започнах да сядам на мястото на втория пилот и се научих за всеки случай да управлявам хеликоптер. Винаги, когато летя с пилот, който е също така дипломиран инструктор по пилотаж на хеликоптери или самолет с неподвижни криле, аз съвсем законно мога да поема контрола без непременно да се налага да взема пилотско разрешително. Всички наши пилоти са дипломирани инструктори. Подновявам разрешителното ежегодно, не защото смятам сам да управлявам хеликоптера, а за всеки случай. Не искам да се чувствувам безпомощен. Успокоява ме мисълта, че при необходимост мога да приземя хеликоптера.

Веднъж летях с хеликоптер марка „Аероспасиал 350“ от Женева и казах на пилота: „Този хеликоптер е също като нашия“. „Видях Ви на парижкото летище“, отговори ми той, „и си помислих, че сте не само ръководител на фирма, а и пилот. Ето, поемете“. Не исках да управлявам при излитането от Женевското летище, затова го помолих да излети и да ми даде кормилото след това. Много обичам хеликоптерите. Управлението им е по-трудно от самолетите с неподвижни криле по отношение на баланса и стабилността, но несравнимо по-голямата маневреност на хеликоптера от тази на самолета е истинско удоволствие.

Всеки ден секретарките ми дават домашно. Винаги имам около себе си две фиброви кутии — едната черна, другата червеникава. В черната стоят всички вътрешни материали, които трябва да прегледам, а в червеникавата — международните материали. Имам четири секретарки. Две от тях работят по вътрешните и две — по международните въпроси. През деня нямам време да прегледам документите, защото говоря по телефона, приемам посетители и провеждам съвещания. Някои казват, че основното занимание на японските стопански ръководители е да се съвещават. Материалите и писмата се стичат непрекъснато, независимо от това дали имам време за тях. Затова преди да си тръгна, трябва да си проправя път през целия куп материали, натрупани в двете кутии. В черната кутия се съдържат материали за деловата дейност на „Сони“, отчети за производството и продажбите, запитвания, документи, свързани с работата ми в Японската асоциация по енергетика, „Кейданрен“ или Федерацията на стопанските организации или техническите и инвестиционни комитети, които председателствувам. Международната кутия съдържа покани да произнеса речи в САЩ, Европа или другаде, някои подробности по определени проблеми, нови планове за продажби или реклама, примерни програми за пътуванията ни и писма от приятели и делови сътрудници в чужбина.

Освен това в „Сони“ имаме секция, наречена „Секция за външни връзки“, която работи предимно за мене. В секцията работят специалисти във всички области, в които работя — Японската асоциация по енергетика, „Кейдарен“, японско-американската конференция на бизнесмените и различни съвети, в които членувам. Един от щатните специалисти отговаря за работите ми в „Кейдарен“, друг — в Асоциацията по енергетика, трети — за връзките с правителството. Имам също така помощник за написването на речите, макар и рядко да говоря с писан текст. В кутиите има паметни бележки от сътрудниците ми и дори изрезки от вестници. Секретарките знаят как да ме намерят навсякъде по света. Секретарките в Ню Йорк и Токио винаги знаят къде се намирам. Веднъж отидох на ски в планината близо до Каруизава в Япония. Щеше ми се да си почина три поредни дни, но не се получи — намериха ме на пистата. (Обикновено сътрудниците ми се стараят да се справят с проблемите без мене. Тогава просто се налагаше лично да дам отговор.)

Понякога ми се обаждат от САЩ с вести от Американския Конгрес, които имат отношение към „Сони“. Водя също така всякакви лични разговори. Вкъщи имам пет телефона, два от които използувам само аз. Освен това имам специални телефони в апартамента на Хавайските острови, апартамента в „Мюзиъм Тауър“ в Ню Йорк и на вилата край езерото Аши до планината Фуджи.

Необходимостта от специален телефон се появи, когато децата поотраснаха, но продължаваме да държим повече телефони, защото скоро внуците ще започнат да ги използуват. Много е важно да имам два телефона лично за мене, защото по втория мога да поискам определена информация, докато разговарям с някого по първия. Скоро инсталирах втори телефон и в колата. Настоявам всеки ръководител във фирмата да получи при назначението си специална 24-часова пряка телефонна връзка, така че винаги да можем да го открием.

Непрекъснато съм зает, но се старая да си почивам при възможност. През зимата ходя на ски в почивните дни в края на седмицата, а през лятото играя тенис. По време на новогодишната ваканция обикновено прекарвам 7–8 дена на Хавайските острови, където играя голф и тенис. Често посещаваме Великденския музикален фестивал в Залцбург и Вагнеровия фестивал в Байройт. Обикновено наемам „Мерцедес“ от Мюнхен и отивам дотам с него. Разстоянието е около 155 мили и се случва съпругата ми да ме сменя на кормилото. В Япония нямаме особени възможности да караме много и със сигурност нямаме никакъв шанс да караме с такава висока скорост, каквато можем да си позволим в Германия. В Япония имам много удобна „Тойота“, с която често отиваме до планинската ни вила.

Обичам бързото пътуване, макар и да не се смятам за „демон на скоростта“. Веднъж на Вагнеровия фестивал в Байройт оперният певец Петер Хофман показа на мене и Йошико гордостта си — мотоциклет „Хонда“ с обем 1200 куб см. Тази огромна и мощна машина не се продава в Япония, но се търси много в Германия, където няма ограничения за скоростта по аутобаните. Той ме подкани да го подкарам. Отклоних поканата и му казах, че предпочитам той да кара, а аз да седна зад него и да направим една обиколка. При скорост 140 мили в час едва успявах да се задържа, въпреки че го бях хванал здраво. Все пак беше вълнуващо преживяване.

Спряхме и слязохме от мотоциклета. Той ме попита искам ли да се кача на специален самолет за висш пилотаж. Разбира се, че се съгласих — никога не се бях качвал на такава машина. Отидохме с колата до летището. Там се запознах с негов приятел, който беше шампион на Германия по висш пилотаж. Той ме покани да се кача и аз с радост приех. Седнахме в кабината и пилотът ми каза: „Ще Ви наблюдавам и ако Ви прилошее, ще се приземим“. Никога не ми беше прилошавало в самолет и затова уверено кимнах в знак на съгласие.

Излетяхме. Той ми подаде ръчките за управление и каза да изкача самолета на височина 4000 стъпки. Изпълних задачата, изравних полета и отново той пое управлението. Без да ме предупреди започна програмата — лупинги, превъртания, гмуркания и какво ли не. Стори ми се, че са минали часове. Неволно посягах към колана, за да се държа за нещо. Стомахът ми е много здрав, но наистина почувствувах облекчение, когато той ми даде знак, ме започваме кацане. При последната фигура зърнах Йошико и Петер Хофман на пистата, които се смееха и ни махаха.

Точно когато се приближихме до края на пистата, на височина 50 стъпки от земята пилотът обърна самолета с долната част нагоре и даде газ. Летяхме толкова ниско — струваше ми се, че стържа с главата си по пистата. Жена ми каза, че е видяла косата ми да виси право надолу от самолета, когато сме прелетели край тях. Обичам да се спускам с шейни по стръмни склонове, бобслей и други подобни неща. Но там спускането е само три минути. С Йошико се спуснахме с такава шейна на научното изложение „Експо 85“ в Япония. 30 минути висш пилотаж ми се стори най-дългото преживяване, май прекалено дълго. Трябва да си призная, че краката ми трепереха при излизането от иначе невзрачното самолетче. Страхувам се, че благодарностите ми накрая са прозвучали малко неубедително.

Обичам да ходя в Европа, особено заради музиката и големите музиканти, повечето от които познавам добре чрез нашата продукция и чрез общите ни приятели в бизнеса и изкуството. С маестро Херберт фон Караян се сприятелихме по време на турнето му в Япония през 1966 година. Тогава той не помнеше да сме се срещали преди, но през 1953 година бяхме разговаряли във Виена. По онова време Виена още беше окупирана от съюзническите сили и затова ми трябваше специално разрешение от Лондон за пътуването до там.

Току-що бях гледал филма „Третият“, чието действие се развива във Виена. Много се радвах, че отивам в този град на загадките. Чрез пътническия агент в Ню Йорк бях направил резервация за хотел. Пристигнах късно вечерта и се отправих към хотела. Сутринта слязох за закуска и забелязах, че на почти всички маси има червени знаменца. Вечерта не бях разбрал, че се намирам в съветския сектор и че хотелът е предимно за руски офицери. Моят приятел, японският композитор Шинджи Тояма, който тогава следваше във Виена, дойде да ме види. Изражението му беше уплашено. „Защо си в руския сектор?“, прошепна той и нервно се огледа наоколо. Свих рамене и останах там няколко дни. Моят пътнически агент беше направил резервацията и не знаех как да я променя. Метрдотелът ми посочи една ъглова маса в ресторанта, която ми хареса — не се налагаше да разговарям с никого и спокойно можех да наблюдавам.

Отидох във Виенската филхармония и именно там се срещнах с великия фон Караян, който пече беше прочут диригент. Той ме попита: „С какво се занимавате, г-н Морита?“. На лошия си английски се опитах да му обясня, че работя в областта на електрониката и произвеждам магнетофони. „Добре“, каза той. „Познавате ли Макс Грундиг? Трябва да го посетите“. Отговорих, че не познавам лично Макс Грундиг, но съм бил в известните заводи „Грундиг“ в Германия преди да дойда във Виена, без да се запозная с този велик представител на германската радиотехника, а за съжаление не се връщах по същия път. Все пак след няколко години се запознах с Макс Грундиг. С фон Караян се срещаме често и е редовен гост у дома.