Акио Морита, Мицуко Шимомура, Едуин Рейнголд
Произведено в Япония: Акио Морита и „Сони“ (11)

3

Скоро започнах непрекъснато да снова между Токио и Ню Йорк. Като вицепрезидент на корпорацията не можех да си позволя да отсъствувам от Токио за дълго, но като основател на фирмата ни в Съединените щати, не можех да допусна и да се заседявам в Токио, Усещах, че за да утвърдим фирмата си в САЩ, трябва да опозная страната по-добре. Въпреки многобройните добри приятели в Америка, разбирах, че се налага да науча много повече за американския начин на живот и мислене. Да популяризирам името на фирмата ни в САЩ беше едно, а да разбера американците беше съвсем друго. Същевременно съзнавах, че моето бъдеще и бъдещето на фирмата зависят в голяма степен с бизнеса ни в САЩ и изобщо по света. Вече изнасяхме малко над половината от продукцията си в чужбина. Осъзнах, че нашата фирма трябва да стане гражданин на света и то добър гражданин на всяка страна, където имахме делови връзки. Трябваше да научим как се отчитат пазарната статистика и данните за продажбите.

Реших да основа компания в САЩ, наречена „Сони Корпорейшън ъв Америка“. В Токио Ибука и Кадзуо Ивама, който по-късно стана неин президент, посрещнаха идеята скептично, да не говорим за малобройния персонал от ръководни и изпълнителски кадри за „Сони“ в Ню Йорк. Бях убеден в правотата си. Никой не можеше да ми противопостави сериозни аргументи против проекта. Чрез нашата компания там щяхме да изградим собствена търговска мрежа, сами да се занимаваме с реализацията и да трупаме опит в маркетинга. Колегите ми в Токио решиха, че трябва да оставят тази работа на мене, защото аз най-добре познавах обстановката в САЩ. Проектът беше дългосрочен, така че решихме да го осъществим при подходящ случай. По стечение на обстоятелствата не след дълго това ни се удаде.

Бяхме подали молба в Министерство на финансите да ни разреши превода на 500000 долара в САЩ за бъдещи нужди. Не знаехме обаче дали тя ще бъде удовлетворена и кога ще стане това. Съвсем неочаквано получихме разрешението точно когато обсъждахме въпроса за разкриването на американския ни филиал. Ето как през февруари 1960 година официално създадохме „Сони Корпорейшън ъв Америка“ с капитал 500000 долара. След 16 месеца предложихме на американския пазар два милиона обикновени акции от „Сони“ под формата на сертификати за депонирани в банката чуждестранни ценни книжа. Научих много неща от тази дейност. Въпреки че токийската компания по електроснабдяване „Токио Илектрик Пауър Къмпани“ беше пускала облигации на американския пазар преди войната, ние представлявахме първата японска фирма, която предлагаше акции в Съединените щати. Това стана възможно чрез новосъздадената система на сертификатите. Според тази система акциите се държат в страната, където са издадени, но сертификатите, които ги удостоверяват, се депонират в американските финансови учреждения и с тях може да се търгува както с обикновените американски акции.

Нашата банка и банката за ценни книжа „Номура Секюритиз“, чието ръководство ни познаваше добре, заедно с американската фирма „Смит Барни“ и нейният президент Бърнет Уокър смятаха, че трябва да пробием на американския пазар. Бяхме заинтригувани от възможността да наберем средства чрез продажбата на акции в САЩ. Обсъдихме въпроса в Токио през есента на 1960 година. „Смит Барни“ и „Номура Секюритиз“ се съгласиха да бъдат главни гаранти в синдиката по емисията на ценните книжа.

Това беше може би най-трудната ми задача. Трябваше да се съобразим с Кодекса на японската търговия, разпоредбите на японското Министерство на финансите и американската комисия по ценните книжа и борсите. За мене всичко това беше съвсем ново, непознато и сложно. За щастие министър-председателят Хаято Икеда се отнесе благосклонно към идеята, защото държеше на международните връзки на Япония. Това беше първата стъпка към либерализация за капитала след Втората световна война. Въпреки положителното отношение на Икеда, трябваше дълго да убеждаваме консервативните традиционалисти в Министерството на финансите да удовлетворят молбата ни. Трябваше да действуваме бързо. Събрахме добър екип: аз и сътрудниците на „Сони“; Ърнест Шварценбах от „Смит Барни“, който представляваше гарантите; Джон Стивънсън от адвокатската фирма „Съливан и Кромуел“, чийто ръководител стана впоследствие и Йошио Теразава от „Номура Секюритиз“, който току-що се беше върнал от сватбено пътешествие през февруари 1961 година (както се оказа, той беше толкова погълнат от проекта, че нямаше време да се види с младоженката цели четири месеца!).

Работехме върху „демонстрационната маневра“ — предварителния проспект и ни беше трудно да изясним в него нашия начин на действие така, че да удовлетворим Комисията по ценните книжа и борсите. Наложи се да вършим много неща за пръв път. Така например трябваше да изменим методите си на счетоводство, за да отговарят на консолидационната система на Запада и за пръв път сумирахме данните си. Не можех да не се съглася с един американски колега, който отбеляза: „Как е възможно да съдите за общото състояние на фирмата, ако не сумирате данните?“. Имаме голяма изгода от това, че се научихме да сумираме и след като натрупахме достатъчно опит, превърнахме консолидационната система в основен метод на счетоводна отчетност в Япония.

Трябваше да преведем всички договори на английски език и да обясним на хартия нашата фирма в най-големи подробности. Първото нещо, което смути юристите и счетоводителите, беше текстът в много договори, по силата на който ако по време на действието на договора условията се изменят по такъв начин, че засегнат възможността на някоя от страните да изпълни задълженията си, двете страни трябва да преговарят и да обсъдят създалото се положение. Това е много разпространена формулировка в японските договори. Същевременно много фирми реализират част от деловата си дейност или почти целия бизнес без никакви писмени договори. Това обстоятелство обаче тревожеше хората, които не познаваха начина на водене на деловата дейност в Япония. Предполагам, че това беше първото съществено разминаване на концепциите, с което се сблъскахме. Американската страна не можеше да проумее как можем да седнем на масата за преговори и да разговаряме честно при наличие на големи разногласия между двете страни.

За нашите гаранти още по-сериозно стоеше проблемът с методите на финансиране, свързани с традиционната японска система на краткосрочни заеми. В Япония е обичайно фирмите да работят с голям брой подновявани 90-дневни заеми. Някой ме попита: „Как можете да управлявате дейността си при толкова много краткосрочни заеми? Ако банката ги изиска обратно, вие сте загубени“. Обяснихме, че няма опасност банката да изиска сумите и че това е традиционният най-евтин начин за осигуряване на средства. Той осигурява на японските фирми голяма гъвкавост — те могат да подновят заема при необходимост или да го изплатят, ако повече не се нуждаят от средства. Банките обръщат особено внимание на фирмите длъжници и се грижат преди всичко за отпуснатите средства. Но американските колеги настояваха за писмени гаранции от банката, че заемите ще се подновят. Обясних им доверието, което съществува между банките и фирмите. Те казаха, че предпочитат нещо в писмена форма пред доверието. В крайна сметка разбраха идеята ни и възприеха нашия начин на действие. Ние също научихме много неща.

След три месеца денонощна работа решихме, че сме приключили с работата в Япония и се преместихме в Ню Йорк за окончателно уточняване на регистрацията. Борсата в Токио затваряше в 15 часа местно време, което съответствуваше на 2 часа сутринта в Ню Йорк. Трябваше много внимателно да следим токийската борса, защото ако курсът на акциите се колебаеше прекалено силно, можехме да срещнем затруднения с Комисията по ценните книжа и борсите. Ето защо всяка вечер работехме поне до 2 часа след полунощ в представителството на „Номура Секюритиз“ в Ню Йорк. Последната ни задача беше да се обадим в Токио и да попитаме за курса на пазара. После вземах метрото до апартамента, който бях наел на Петдесет и шеста улица точно срещу „Газлайт Клъб“. Всяка нощ се връщах около 2:30 часа, капнал от умора. Вратата неизменно беше заключена и звънях на портиера да ми отключи. Престоят ми се удължи с няколко седмици и портиерът започна да се чуди на издръжливостта ми. Всяка сутрин, когато едва се довличах до дома, той ми хвърляше поглед, изпълнен с лукаво възхищение. Накрая той се изсмя и каза: „Категорично не разбирам откъде намирате сили всяка нощ да стоите до толкова късно в заведението отсреща“.

Когато свършихме всичко, бяхме толкова уморени, че едва се държахме на крака. Най-накрая дойде денят за уточняване на курса. Това означаваше, че трябва да получим от Токио цената преди затварянето на борсата, което беше в 2 часа след полунощ в Ню Йорк, да вземем съгласието на гарантите в лицето на Ърни Шварценбах, да впишем цената в проспекта и незабавно да го отпечатаме. След това един от адвокатите трябваше да вземе влака за Вашингтон в 6 часа сутринта (тогава нямаше редовен сутрешен полет) и да депонира документите в Комисията по ценните книжа и борсите в 9 часа. След регистрацията и разрешението, той трябваше да се обади по телефона от Комисията в Ню Йорк, за да пуснем сертификатите на пазара. Към края на онзи последен ден обаче Ърни Шварценбах вече не беше в състояние да стои прав. Оставаше единствено да се уточни цената, а механизмът за това беше разработен. Затова той реши да се прибере у дома и да си почине. „Защо не ми се обадите по телефона когато получите съобщение за цената?“, предложи той, „Мога да дам съгласие и по телефона, вместо да чакам тук“.

Идеята ни се стори добра. Шварценбах си отиде вкъщи. Там си легнал на канапето до телефона и веднага заспал. Когато му се обадихме, той спеше толкова дълбоко, че не можехме да го събудим. Звъняхме безброй пъти. Никакъв отговор. Времето летеше. „Номура“, Токио и аз се бяхме споразумели за курса на новата емисия ценни книжа. Никога няма да го забравя — 17 долара и 50 цента за един сертификат, състоящ се от 10 акции. Оставаше само съгласието на Шварценбах. Телефонът звънеше, той продължаваше да спи в хола си в Грейт Нек, ние гледахме часовниците си и се чудехме какво да предприемем. Помощникът на Ърни, Сам Хартуел се сети, че Шварценбах между другото е кмет на Грейт Нек и можем да се обадим на тамошната полиция и да ги помолим да пратят патрулната кола до къщата му и да го събудят. Идеята ни въодушеви. Оказа се обаче, че само преди седмица някакъв съмнителен тип в Грейт Нек досаждал по телефона на кмета и полицейския началник. Затова позвъняването на Хартуел беше посрещнато хладно. Всъщност те направо се изсмяха на молбата на Сам. Наложи се той надълго и нашироко да обяснява случая. Накрая те повярваха и изпратиха един полицай да събуди кмета.

Бях изтощен, когато всичко свърши, но резултатът приятно ме изненада. Той представляваше чек за 4 милиона долара от първата ни продажба на акции в чужбина. Никога през живота си не бях виждал чек за такава сума. Върнах се вкъщи толкова уморен, че в продължение на две седмици не ми се ставаше от леглото. По-късно публикувахме много подробна книга, нещо като библия или настолно четиво за всички японски компании, които възнамеряват да продават акции на американския пазар. Тя стана доста популярна. Шварценбах напусна „Смит Варни“ през 1966 година и аз веднага се възползувах от случая да го поканя да заеме поста президент на американския филиал на „Сони“ на мое място, защото аз междувременно се издигнах до председателското място. След всичките ни преживелици покрай продажбата на акции, той знаеше за „Сони“ почти толкова, колкото и аз самият. Шварценбах заемаше този пост до смъртта си през 1968 година.