Акио Морита, Мицуко Шимомура, Едуин Рейнголд
Произведено в Япония: Акио Морита и „Сони“ (5)

2

Докато още не бяхме решили какво точно да произвеждаме, на Ибука внушаваха да правим радиоапарати, защото в Япония все още имаше голямо търсене на приемници, а не само на късовълнови приставки, Ибука категорично отказваше. Аргументът му беше, че големите компании съвсем скоро ще се възстановят от войната и ще използуват своите части първо за производството на собствени изделия, а след това за продажба на конкурентите си. Освен това те щяха да запазят за себе си най-новите технологии, водени от желанието да задържат водещото си място в конкуренцията колкото е възможно по-дълго време. С Ибука често разговаряхме за това, че според нашата концепция фирмата ни трябва да бъде новатор, умна фирма, която да влага цялата си изобретателност в нови изделия въз основа на съвременни технологии. По наше мнение пътят към тази цел не минаваше през производството на радиоапарати.

Проведохме собствено, макар и научно несъвършено, проучване на оцелелите японски домакинства. Вече бяхме продали доста късовълнови приставки за грижливо запазените през войната радиоприемници за средни вълни. Оказа се, че освен тях японците са запазили и доста голям брой фонографи. По време на войната беше невъзможно да се намерят нови двигатели и магнитни елементи. Затова, очевидно, такива части много се търсеха, за да се ремонтират и усъвършенствуват старите военновременни и предвоенни фонографи. Вече пристигаха плочи с новата, популярна американска музика — суинг и джаз — и хората жадно я слушаха. Американците донесоха със себе си своята музика, а по време на окупацията Япония започна да получава информация за САЩ и американския начин на живот. Окупационните власти контролираха радиостанциите. Английският език отново можеше да се изучава в училищата и да се използува в радиопредаванията, след забраната му по време на войната. След толкова много години контрол над мислите и убежденията и военна диктатура идеите за демокрация, лична свобода и равенство намираха благодатна почва.

По време на окупацията имаше недостиг на всякакви стоки. Всички купуваха от черната борса. Новата ни компания „Токио Цушин Когио“, която официално регистрирахме на 7 май 1946 година, успя да закупи малък износен камион марка „Датсун“ за около 100 долара. Оказа се, че само Ибука и аз, двамата най-старши ръководители на компанията, имаме шофьорски книжки, така че ни се наложи да превозваме доставките, да ходим на пазар и да докарваме покупките и материалите във фабриката. Вършехме „управленска“ работа, помагахме при товаренето на камиона, въртяхме манивелата, за да запали двигателят и превозвахме продукцията или изпълнявахме разни поръчки.

Токийските улици бяха изпълнени с безпорядък, шум, пушек и миризми. Бензинът беше дефицитен и се продаваше скъпо, ако изобщо можеше да се намери. Много коли, камиони и автобуси бяха приспособени да работят с отработени масла, въглища или друго твърдо гориво, включително отпадъци и въглищен прах. Те все още се движеха след войната. Понякога по улиците можеха да се видят даже магарешки каруци. Винаги успявахме да намерим бензин за камиона чрез законни или други средства. Толкова много американски войници продаваха бензин, който източваха от джиповете и камионите или направо предлагаха на варели, че военните власти се опитаха да ги спрат като поставяха червен оцветител в бензина. По пътищата се устройваха хайки. Полицията спираше движението, военният полицай слагаше дълга стъклена тръбичка в резервоара, запушваше отвора й с пръст, изваждаше я и проверяваше цвета. Ако той се оказваше червен, следваха безкрайни обяснения. Скоро обаче започнаха да хващат все по-малко хора, защото някакъв находчив японец беше открил, че розовият цвят може да се премахне с въглен и въртеше процъфтяващ бизнес за обезцветяване и „узаконяване“ на купения на черно бензин.

Знаехме, че големите електротехнически компании не проявяват интерес към подмяната на части. Те произвеждаха и продаваха нови фонографи. Колкото и бизнесът с части да беше далеч от идеала ни за съвременна технология, Ибука знаеше какво прави. Новите мотори и магнитни елементи, които произвеждахме, бяха не по-лоши от всички останали на тогавашния пазар и освен това поддържаха финансите на фирмата. Парите не достигаха. Строгите мерки против инфлацията ни създаваха проблеми, защото те замразяваха голяма част от паричните средства в обръщение. Властите поставиха горна граница на сумите, които отделни лица или фирми могат да теглят от банката. Това беше първопричината за нашите електрически одеяла — искахме да продаваме нещо направо на потребителите и да реализираме печалба.

Ибука обаче беше решил твърдо да произвежда съвършено нов продукт, а не просто да усъвършенствува предвоенни изделия. Той искаше нещо съвсем ново и непознато в Япония — жичен записващ уред. Бяхме виждали такива апарати, произведени в Германия. В университета „Тохоку“ в северна Япония се разработваше специален стоманен проводник за такива уреди. Научните работници вече бяха разработили отлична нова технология за магнитна стомана в лабораториите си.

Ибука научи, че „Сумитомо Метълз Корпорейшън“ е в състояние да произвежда такъв стоманен проводник, от какъвто имахме нужда. Това беше специален проводник с диаметър точно една десета от милиметъра, чието производство беше извънредно трудно. Ибука отпътува за Осака, за да разговаря със „Сумитомо“ по въпроса, но компанията не прояви интерес към поръчката му. Той представляваше малка неизвестна фирма и искаше високо технологичен продукт, който изискваше големи разходи и щеше да има само един клиент. Другите фирми производителки на този вид проводник реагираха по същия начин. Но както понякога се случва, отказът беше за добро. Ние не можахме да осъществим жичния записващ уред, което ни разочарова. Хубавото в случая беше, че все пак в бъдеще щяхме да произвеждаме много по-хубаво записващо устройство — магнетофон — въпреки че тогава не подозирахме това.

Окупационните власти контролираха японската радиоразпръсквателна компания „НХК“, японският еквивалент на „Би Би Си“, и се нуждаеха от нова техника като например апарати за смесване на записи и друго студийно и радиотехническо оборудване, добре познато на Ибука. Ибука направи оферта за договор за изграждане на голям смесителен пулт за „НХК“. Американският бригаден генерал, който отговаряше за „НХК“, дойде в бараката ни на Готеняма да види тази неизвестна фабрика и да уточни спецификациите. Приятелят на Ибука Шигео Шима ръководеше инженерната реконструкция на „НХК“ след войната. Той препоръча Ибука за договора. Шима дойде с бригадния генерал при инспекцията. Когато генералът видя помещенията ни, той се изуми от примитивността и поклати отрицателно глава. Не можеше да си представи защо онзи човек от „НХК“ му препоръчва малката, неизвестна фирма с толкова примитивни условия за работа. Приятелят на Ибука можеше единствено да помоли генерала да се довери на оценката му. Накрая убеди американския офицер да приеме препоръката, но толкова се изненада от ужасната ни сграда, че ни посъветва да сложим навсякъде кофи вода и пясък в случай на пожар.

Когато оборудването беше доставено в управлението на „НХК“, което по онова време се намираше само на половин миля от щаба на генерал Макартър в Токио, всички се възхитиха от качеството. Особено много се впечатли офицерът скептик, който все още не можеше да проумее как една малка, нова фирма в приспособена временна сграда произвежда изделия на такова високо техническо равнище. Отвсякъде ни поздравяваха и се усмихваха. Генералът остана много доволен. Мисля, че успяхме да получим нови поръчки от Радиотехническата служба на американските въоръжени сили и Далекоизточните военновъздушни сили благодарение на пробива в доверието, направен при първата доставка поради високото качество. Докато предавал оборудването в „НХК“ и приемал поздравления, Ибука забелязал един американски магнетофон „Уилкокс-Гей“ в канцеларията. Това бил първият магнетофон, който виждал през живота си. Разгледал го набързо и решението вече се оформило. Жичното записващо устройство изобщо не можеше да се сравнява с магнетофона. Независимо от блестящата концепция, жичният уред има очевидни недостатъци. Така например, за да се постигне прилично звуковъзпроизвеждане, проводникът трябва да преминава през записващата и възпроизвеждащата глава с много висока скорост, което предполага голямо количество проводник на широки ролки. Ролките побират само определено количество проводник: в противен случай или проводникът трябва да е прекалено тънък, или ролките трябва да са огромни. Още по-голям недостатък е невъзможността записът да се редактира лесно. Затова всичко, което се записва, трябва да е идеално. Ако трябва да се промени част от записа, тя трябва да се презапише в съвършен синхрон с вече направения запис, а това е много трудно изпълнимо.

Както личи от пръв поглед, с магнетофона се работи по-лесно. За разлика от проводника, лентата може лесно да се реже и залепва, така че записите се правят отделно и се залепват там, където е необходимо. На сравнително малки ролки се побира доста голямо количество лента. Най-голямото предимство е по-голямата вярност на звуковъзпроизвеждането в сравнение с жичното устройство. Бяхме чели нещичко за магнетофонния лентов звукозапис, разработен в Германия. Всъщност по време на войната германците използуваха записи на лента за пропагандните си програми, които продължаваха часове наред. Американската компания „Ампекс“ беше сред първите, които започнаха да произвеждат метални части за тези апарати след войната, а главният производител на магнетофони стана „Минесота Майнинг енд Манифакчъринг Къмпани“, известна сега под името „Три Ем Къмпани“. Технологията се развиваше и усъвършенствуваше. Именно такава машина, а не жичен уред, искаше Ибука за нашата фирма.

По онова време Ибука говореше с колегите си за толкова много различни продукти като евентуални възможности, че на тях, особено на счетоводителя, вече им бе омръзнало. Ибука знаеше, че се поражда проблем с доверието в него. Той беше решил да произведе нов японски магнетофон и трябваше да убеди колегите си и нашия стиснат финансист, че идеята си струва. Ибука разговаря с американския офицер в „НХК“ и помоли да му даде за малко магнетофона, за да го покаже на сътрудниците си. Офицерът отначало не искаше, но най-накрая склони лично да донесе магнетофона при нас и да ни го демонстрира. Всички се скупчихме около него и когато демонстрацията свърши, бяхме убедени, че си заслужава фирмата ни да работи по такъв проект. Искам да кажа всички, с изключение на счетоводителя Юничи Хасегава, когото баща ми беше изпратил от семейното предприятие да ни помага във воденето на финансовите дела на фирмата.

Хасегава и административният директор Шузабуро Тачикава гледаха студено и критично на всичко, което правехме. Според тях новата идея щеше да струва прекалено скъпо и никак не беше многообещаваща. Те не искаха да влагаме средства в разработката на новия проект. Ибука и аз бяхме толкова въодушевени от концепцията на магнетофона и толкова сигурни в осъществяването й, че решихме да притиснем Хасегава и да го вразумим. Поканихме го на вечеря в един черноборсаджийски ресторант, където подготвихме прекрасно угощение с бира, която беше голяма рядкост в онези времена. Ядохме и пихме до късно през нощта. Разказвахме му за всички достойнства на магнетофона, как той ще предизвика революция в промишлеността, как ако успеем навреме да се заемем с производството му, ще победим всички бавноподвижни конкуренти от големите компании, но същевременно трябва да сме разумни и здраво да се държим на краката си. Трябва да сме били страшно убедителни, защото той одобри проекта ни още там, на пълен стомах и ние почувствувахме, че вече имаме зелена улица.

Или поне така си мислехме. Скоро разбрахме, че основното затруднение произтича от това, че не знаем абсолютно нищо за най-съществената част от системата, т.е. за лентата за запис. Лентата беше сърцевината на новия проект и представляваше пълна загадка за нас. От работата с жичните устройства бяхме натрупали доста опит в механичната и електронната част на магнетофона, но лентата беше нещо съвсем различно. Никой в Япония нямаше опит в магнитните ленти за запис и възпроизвеждане. Нямаше никакъв внос и ни стана ясно, че трябва да разработим собствена лента. Още от самото начало стратегията ни беше да произвеждаме не само магнетофони, а и ленти, защото знаехме, че клиентите ни ще продължават да търсят на пазара ленти след покупката на магнетофона. Ако продавахме само магнетофони без ленти, щяхме да направим добра услуга на евентуалните си конкуренти.

Първият и най-труден проблем беше да се намери или произведе изходният материал. Не разполагахме с пластмаса. Имахме само целофан, за който знаехме, че не върши работа, но беше единственото, което се намираше. Ибука, аз и един блестящ млад инженер, Нобутоши Кихара, работехме заедно. Разрязвахме целофана на дълги ивици с ширина четвърт инч и ги покривахме с най-различни експериментални материали. Скоро ни стана ясно, че тази работа е безперспективна, защото дори най-здравият и висококачествен целофан минаваше само 1–2 пъти през записващия механизъм и след това се разтягаше безнадеждно, което изкривяваше възпроизвеждания звук. Наехме химици, за да разработят начини за заздравяване на целофана, но и това се оказа неизпълнимо. Опитахме с по-дебел целофан. Нищо не се получи. Накрая помолих един мой братовчед, Горо Кодера, който работеше в хартиената фирма „Хоншу“ да провери дали могат да произведат много здрава, много тънка и много гладка крафтхартия, която би могла да се използува като основа за лентата. Той отговори, че ще се опита и не след дълго ние получихме доброкачествена хартия. Разрязването с ножчета за бръснене продължи.

Осигуряването на добър магнитен материал за покритие на лентите беше почти невъзможно в онези времена на дефицит. Сега ми се струва невероятно как Ибука, Кихара и аз правехме ръчно първите ленти. Изрязвахме достатъчно дълга ивица за една ролка и я разпростирахме по пода на лабораторията. Първите ни опити да направим магнитни ленти бяха неуспешни, защото използувахме неподходящи материали — магнитите, които стривахме на прах, се оказаха прекалено силни. Трябваше ни слабо магнитен материал за лентите. Кихара стигна в опитите до оксаловия ферит, който при изгаряне се превръща в железен окис. Ура, открихме го! Но как да си го набавим? Грабнах Кихара и отидохме в квартала на търговците с фармацевтични средства на едро. Там намерихме единствения магазин, който продаваше този материал. Купихме две шишета и ги отнесохме в лабораторията. Нямахме електрическа пещ за загряване на веществото, затова взехме назаем един тиган и започнахме да нагряваме като бъркахме с дървена лъжица, докато не се получи смес от нещо кафяво и черно. Кафявото беше железен окис, а черното — двужелезен четириокис. Кихара знаеше как да проверява цвета на сместа и да отделя праха от тигана, когато стигнеше до желания цвят. Смесвахме го с чист японски лак, за да получим необходимата консистенция и пръскахме хартиената ивица. Пръскането обаче се оказа неподходящ способ. Опитвахме какво ли не, докато най-накрая започнахме да полагаме покритието на ръка с фини четки, направени от мека козина от корем на енот. За наше учудване резултатите от тази техника бяха най-добри.

Разбира се, първите ни ленти бяха ужасни. Ибука казваше, че те са толкова лошокачествени, че на тях не може да се запише думата „моши-моши“, японския израз по телефона, съответствуващ на „ало“. И все пак ние се гордеехме с тях. Тогава за нас работеха 45 души и над една трета бяха завършили университет. Разполагахме с достатъчно сиво вещество, но не можехме да произвеждаме висококачествени изделия без пластмаса за лентите. Когато се снабдихме с пластмаса, разработихме собствена технология за обработката завършили. Технологията беше готова и излязохме с лентата на пазара много рано. (Ибука толкова настояваше да разработим производството и продажбата на ленти, че положихме доста допълнителни усилия в тази насока. Той, и всички останали, получихме пълно удовлетворение след няколко години, през ноември 1965 година, когато фирмата „Ай Би Ем“ избра нашите магнитни записващи ленти за съхраняване на данни за компютрите си. Бяхме много въодушевени от поръчката на „Ай Би Ем“ за магнитни ленти и се радвахме на нашата техника и специалисти в завода на „Ай Би Ем“ в Боулдър, щата Колорадо).

В началото лентата беше ключът към бъдещето на нашия бизнес. Що се отнася до механичната част, бяхме усъвършенствували звукозаписния и звуковъзпроизвеждащ механизъм до нивото на произведение на изкуството. Машинната, която произведохме през 1950 година, беше обемиста и тежка, но според нас работеше превъзходно. Бях напълно убеден, че след всички положени усилия най-накрая бяхме открили пътя към големия успех. Когато машината беше готова за продажба, ние вярвахме, че щом като потребителите видят и чуят изделието ни, ще ни засипят с поръчки.

Действителността обаче ни отрезви най-безцеремонно. Магнетофонът беше такава новост за Япония, че почти никой не беше чувал за него, а повечето от хората, които все пак знаеха за какво става дума, не разбираха защо трябва да си го купуват. Магнетофонът не беше вещ, от която хората изпитваха потребност и ние не можехме да го продаваме.