Акио Морита, Мицуко Шимомура, Едуин Рейнголд
Произведено в Япония: Акио Морита и „Сони“ (30)

2

През 1962 година Федералната комисия по съобщенията ни създаваше известни главоболия, защото изискваше всички наши телевизори да имат превключвател за ултрависоки честоти заедно със стандартния високочестотен превключвател, въпреки че по онова време съвсем малко телевизионни станции излъчваха сигнал на ултрависоки честоти. Произвеждахме няколко модела съвсем малки телевизори, включително прочутия „Тъми“ — минителевизорче, захранвано от батерии с размер на екрана едва 4 инча. Поставянето на допълнителен механичен въртящ се превключвател за ултрависоки честоти успоредно със стандартния представляваше голямо предизвикателство за конструкторите. Смятах, че допълнителните разходи ще бъдат неоправдани поради ограниченото разпространение на ултрависоките честоти. (По-късно усъвършенствувахме технологията и всички канали бяха поставени на електронен превключвател, който реши проблема).

Нютън Миноу беше председател на Федералната комисия по съобщенията, когато беше приета разпоредбата за ултрависоките честоти. Той проявяваше интерес към Япония и се присъедини към Шимодската конференция. При запознаването ни изрекох нещо от рода на: „Г-н Миноу, Вие не ми харесвате. Причинили сте ми доста неприятности още преди да се запозная с Вас“. Това, разбира се, беше не само шега. Той ме помоли да обясня какво имам предвид и аз му разказах историята. До ден-днешен той ми напомня онези думи. С него станахме добри приятели и когато отидох във Вашингтон за представянето на новата ни видеосистема формат поканих Миноу на тържеството. Той ме попита може ли да доведе един приятел. Аз естествено отговорих утвърдително. Приятелят се оказа Хенри Кисинджър, който тогава беше политически съветник в Белия дом. Миноу ми каза, че Кисинджър ще представлява много важна фигура в бъдеще. С Кисинджър поговорихме петнадесетина минути и бегло се опознахме. Срещнахме се след няколко години на един прием в Токио. Той беше станал държавен секретар и бях поласкан, че ме помни. Не очаквах да ме познае, но той ме погледна и веднага каза: „Здравейте, г-н Морита“.

Тогава търговските проблеми между САЩ и Япония бяха централна тема на разговорите. Фактически в САЩ се говореха много неприятни неща за Япония поради липсата на баланс в двустранната търговия. Някои хора обвиняваха Япония, че залива Америка с поток от стоки и така увеличава безработицата в САЩ. Производителите се оплакваха от конкуренцията и недостъпността на японския пазар. Много от обвиненията бяха несправедливи, други за съжаление бяха оправдани. Аз се тревожех най-много от въздействието на търговските спорове върху цялостните двустранни отношения. Вече бях създал търговската фирма „Сони Трейдинг Корпорейшън“ и активно внасяхме чуждестранни стоки в Япония. Менажерите на чуждестранните ни филиали бяха инструктирани да търсят стоки, които биха се търсили на японския пазар. При всяка възможност изтъквах пред правителството и промишлените асоциации значението на вноса и отварянето на японските пазари за стоки от чужбина.

На приема, където се срещнахме с Хенри Кисинджър, се отделихме в единия край на залата и дълго разговаряхме. Казах му нещо, в което съм искрено убеден: „Знаете ли, г-н Кисинджър, ние, японците, се чувствуваме много близки със Съединените щати. Това чувство съществува от дълго време. Затова войната за нас беше ужасна трагедия, която не трябваше да се повтаря никога вече. Тревожа се, че днес САЩ понякога погрешно приемат приятелите си за врагове. В продължение на над сто години Япония е била по принцип стабилен приятел на САЩ, като се изключи трагедията на Втората световна война. Подписахме силен отбранителен договор. Ние твърдо стоим сред свободния свят. Наличието на политически стабилна и икономически силна държава само по себе си е фактор за сигурността в Тихоокеанския и азиатския район на света. Винаги сме искали да принадлежим към свободния свят и да не допуснем комунизма в Азия.

Още в училище ме учеха, че комунизмът и Съветският съюз са главните врагове на Япония. Съединените щати абсолютно никога не са били считани за потенциален враг. Надявам се, г-н Кисинджър, че японците и американците ще се постараят да не допуснат същите грешки, които в миналото ни противопоставиха като врагове.“ Припомних историческите факти: американското законодателство издигна бариера пред емиграцията на японци в САЩ, японските стоки се сблъскваха с високите митнически тарифи в Америка, „нефтеният път на живота“ на Япония беше прекъснат, за да се принудят японците да се изтеглят от Китай. Ако двете страни не бяха допуснали толкова грешки, може би комунизмът нямаше да има такова влияние в днешна Азия.

След няколко седмици получих писмо, в което Кисинджър подчертаваше колко впечатлен е бил от разговора. Оттогава сме се срещали много пъти по време на честите му пътувания до Япония. Имах възможност да го представя неофициално на редица японци, които са видни фигури в правителствените и делови кръгове. Кисинджър проявява голям интерес към бъдещето на Япония. Миналата година устроих коктейл у дома, на който поканих някои представители на младото поколение японски бизнесмени, за да може той да се запознае с начина на мислене на бъдещите ръководители.

В качеството си на загрижен гражданин на Япония и приятел на САЩ винаги съм се старал и по частен път да изразя мнението си, че двустранните ни отношения са твърде ценни, за да си позволяваме да ги рушим от едната или другата страна. Познавам редица представители на американската администрация, сред които са бившият държавен секретар Сайръс Ванс, бившият министър на отбраната Харолд Браун и др. Познавах Джордж Шулц още от времето на съвместната ни работа в Международния съвет на „Морган“ преди той да поеме поста държавен секретар в Рейгъновата администрация. Пред тях споделям същото, което изтъквам пред познатите си конгресмени, сенатори и американски бизнесмени — залогът на двете държави е много голям и целта трябва да бъде хармония помежду ни.

Не трябва да пренебрегваме друг съществен проблем в отношенията ни: политиците и от двете страни на океана се кандидатират в изборите и не могат да пренебрегват избирателите си. В това се състои силата на демокрацията. Понякога тя се превръща в слабост, но ние трябва да я приемаме и да се съобразяваме.

Гласоподавателите от дадено промишлено предприятие могат да се оплачат от щетите, нанесени им от вноса и да се обърнат с молба за защита. А веднъж поетото обещание за закрила много трудно се изоставя. Със сигурност мога да твърдя това, защото приблизително 44% от стоките, които изнасяме за САЩ попадат под една или друга форма на ограничение — „доброволни“ съкращения на вноса, квоти или тарифи. Установих, че повечето американци не са запознати с този факт.

Както вече казах, Япония е изправена пред търговски проблеми, произтичащи от собствения й протекционизъм. Затова тя либерализира всички сектори на икономиката си, с изключение на някои подотрасли на селското стопанство, но почти всички държави в света, включително САЩ, имат търговски бариери в тази област. Япония се нуждаеше от доста продължителен период от време, за да осъзнае, че либерализацията на пазарите й е не само необходима, но и изгодна. Нашият консерватизъм, предпазливостта ни и досадното чувство за уязвимост ни възпираха от смели действия, въпреки че те се налагаха, особено в областта на либерализацията на инвестициите.

Но темповете постепенно се ускоряват. Американските и европейски кантори за ценни книжа са заели мястото си на токийската борса. Чуждестранните банки засилват участието си в доходното банково попечителство и в японската финансова дейност. Японската йена печели признание като международна валута. Накратко, независимо от страховете на някои консервативни министерства и банки, процесите се развиват в положителна насока. Разбира се, ние, японците, едва ли ще възприемем широкото отваряне, напомнящо премахване на държавната граница, които в САЩ в началото на 80-те години, когато банките, спестовните каси и кредитните сдружения неудържимо се разрастваха, много от тях се провалиха и държавата трябваше да гарантира за тях с обществените фондове. Тревожим се също така от прекаленото увеличаване на кредитите и огромния дефицит в САЩ.

Един японски мъдрец е казал някога, че маймуната може да падне от дървото, да се натърти или да се нарани, но тя ще стане, ще се поизтупа от праха и ще си остане същата маймуна. Когато обаче един изтъкнат и могъщ политик изгуби изборната борба, става ясно, че той е смъртен като всички останали.

Всяка демократическа политическа система автоматически се ориентира предимно към вътрешната политика, защото политиците или трябва да бъдат лоялни към избирателите, или ще изгубят поста си. Падането от политическото дърво е ужасно, ако можем да си послужим със сравнението на японския мъдрец. Ето защо американските и японски политици се грижат главно за собствените си сънародници (да не кажа „собствените си кожи“). Нашата стопанска система съзряваше след войната с неочаквано високи темпове. В тази връзка ми се струва нормално желанието на японците да задържат колкото е възможно по-дълго тенденцията на растеж и въпреки това Япония сега се отърсва от протекционистките методи.

Към средата на 80-те години Япония продължаваше да се отваря към другите страни с нарастващи темпове. Но точно тогава из Европа и САЩ отново се заговори за протекционизъм. Още веднъж се подеха обвиненията срещу старата политика на Япония. През 60-те години американската икономика нарасна над 2,5 пъти, но за същия период японският съвкупен национален продукт се увеличи над 4 пъти. Темповете спаднаха през 70-те и 80-те години. Сега Япония разполага със здрава икономика, развиваща се с по-ниски, но задоволителни темпове, независимо от някои остри проблеми. Производителността ни все още е много висока и нараства с изпреварващи темпове в сравнение с други държави. Ние бавно се преориентираме към превес на услугите, но обемът на износа се е запазил и представлява 13-15% от съвкупния национален продукт.

Както подчертах по-горе, не ни беше лесно да стигнем до сегашното състояние. Нашата парламентарна система създава впечатлението, че министър-председателят на Япония притежава голяма власт, защото той е същевременно ръководител на Либерално демократическата партия (ЛДП), която управлява и създава политическа стабилност в страната от 1955 година насам. Министър-председателят прави изявления пред международни форуми, както всеки добър ръководител и може да поддържа добри лични контакти с други световни ръководни дейци. Министър-председателят на Япония Ясухиро Накасоне е в дружески отношения с президента Роналд Рейгън и редица други. Въпреки всичко изпълнението на поетите обещания е много по-трудна задача, отколкото изглежда.

След като Накасоне обеща на президента Рейгън да ускори отварянето на японските пазари за чуждестранните стоки, той изненада много скептично настроени японци и американци със забележителните успехи, които постигна в раздвижването на бюрокрацията и правителството за разработка на програми за отваряне на пазара. Тези програми включваха редица мерки — намаляване на митническите тарифи, премахване на извънтарифните ограничения и отваряне на държавните предприятия за чуждестранните доставчици на стоки. Постижението наистина е забележително, като се има предвид, че обикновено бюрокрацията, а не политическото ръководство забавя действията на Япония. Повечето проектозакони, представени за одобрение в японския парламент, идват от бюрокрацията, не от политическите ръководители на ЛДП. Често политиците са прекалено заети с борбата за власт помежду си и затова не обръщат внимание на някои от по-сложните проблеми, с които се справя компетентната бюрокрация.

Имаме късмет, че бюрокрацията ни се състои от добри професионалисти — цвета на нашите университети. Проблемът с тях се състои по мое мнение в следното: тези професионалисти са превъзходни технократи, но като правило те не знаят нищо за работата извън собствените си учреждения и тъй като системата се възпроизвежда отвътре, няма никакъв шанс в по-горните ешелони на администрацията да проникне свежа кръв и да донесе със себе си оригинални идеи.

Данъчните специалисти отлично се справят с данъчната система, с правилата и разпоредбите за данъчното облагане, но те са абсолютно непознати с бизнеса или с начина, по който обикновените хора изкарват препитанието си. Поради липсата на строг контрол отгоре, с изключение на някои други бюрократи от съперничещите им учреждения, те налагат нереалистична данъчна система, която облага прекомерно някои слоеве от населението и облагодетелствува други. Но осъществяването на данъчна реформа в Япония е много трудно или даже по-трудно, отколкото в другите демократични държави, защото паричните въпроси са жизненоважни за всички японски граждани.

Когато през 1964 година се завърнах в Япония, за да поема управлението на бащиното наследство, научих много неща от тази област. Данъчните експерти дойдоха и направиха оценка на всичко, включително антикварните предмети и произведенията на изкуството. По време на работата им разбрах, че добре поддържаната японска градина с някое особено красиво дърво или скала с изящна форма и художествено разположение се оценява като произведение на изкуството. Представете си — данък върху наследството, което се състои в красив камък на двора! Нищо чудно в японското твърдение, че наследството отива в ръцете на данъчните агенти за три поколения.

Осъзнавайки слабостта си, подобна на безсилието на президентите на фирми, които не контролират различните поделения, повечето японски министър-председатели се сблъскват с редица трудности в опитите си да осъществят дълбоки промени. Чужденците не могат да разберат колко е сложно да направиш и най-простото нещо поради японската бюрокрация. Министрите най-често получават политически назначения от министър-председателя, за да се задоволят претенциите на една или друга вътрешнопартийна фракция. Те идват и си отиват, а бюрократите остават на работа, за да поддържат системата, статуквото. Ето защо твърде често заповедите отгоре се обсъждат, анализират и оспорват, докато министърът не почине или не бъде сменен от друг.

Отварянето на японските пазари започна по време, когато ние, бизнесмените, настоятелно поставяхме този въпрос пред правителството и бюрокрацията. Ние влизахме в ежедневен досег с реалностите в света и с мнението на чуждестранните бизнесмени и потребители. Повечето бюрократи са далеч от тази действителност. Япония отдавна правеше малки, но важни стъпки към отваряне на пазарите си. Този процес обаче се проточи толкова дълго, че много американци подцениха фактически завоювания напредък.

Ясухиро Накасоне — най-активният министър-председател в следвоенния период — заяви през 1985 година, че японската бюрокрация е прекалено затворена в себе си и прекалено добре е усвоила елитарните традиции на англичаните и французите. Тогава Накасоне каза, че след като е заел високия пост, той наредил на редица заместник-министри — бюрократите с най-възлови позиции — да пътуват в чужбина. Някои от тях за пръв път излизали извън пределите на Япония. Той ги извикал в кабинета си и направо им заявил какво очаква от тях. Това е доста смела постъпка за един министър-председател, от когото се очаква по-скоро да представя правителството, отколкото да го ръководи в действителност. Той дал указания на редица министерства да поощряват издигането на хора с по-широк поглед върху света на влиятелни постове. „Нанесох удар на много заместник-министри“, призна той с усмивка в една от речите си, в която по-нататък изтъкна колко интелигентен народ са японските бюрократи.

През 1986 година Накасоне направи гигантска крачка напред като пое лично обещание пред президента Рейгън да направи всичко възможно за изпълнение на амбициозната програма, разработена от щателно подбрана работна група за дълбоки промени в японската икономика и начин на живот. Начело на работната група беше един от бившите ръководители на „Банк ъв Джапан“ Харуо Маекава. Тя препоръчваше преминаване от предимно експортната ориентация към приоритет на търсенето на вътрешния пазар, което между другото щеше да превърне Япония, която вече беше станала държава кредитор, в по-голям вносител на чуждестранни стоки. Изпълнението на препоръките изисква продължителен период, ако изобщо бъдат официално възприети, но японските бизнесмени, свързани с международните делови кръгове, все повече осъзнават необходимостта от развитие в тази насока.

Бюрокрацията трудно ще се откаже от завоеванията си. Системата се съпротивлява на всякакви промени. Мога да дам пример за нежеланието й по повод денационализацията на телефонната система през 1985 година. Тогава бях председател на японската Асоциация по електроника. Тъй като беше държавна корпорация старата телефонна компания „Ен Ти Ти“ беше подчинена на Министерството на пощите и съобщенията, което фактически представляваше нещо като фирма майка. Но след като „Ен Ти Ти“ стана частна компания, министерството започна да изпълнява само регулиращи функции по отношение на телефонната компания. Новата телефонна система предполага поява на нови технологии и местни телефонни и други съобщителни мрежи. Задачата на Министерството на пощите и съобщенията при това положение се свежда до утвърждаването на технологичните стандарти и новото оборудване, както действува американската Федерална комисия по съобщенията. Затова Министерството на пощите и съобщенията трябва да е в течение на новите технологии в тази област.

Но технологиите са под контрола на Министерството на външната търговия и промишлеността. Очевидно съществуват предпоставки за огромен потенциален проблем във връзка с преплитането на отговорностите и тесноведомствения бюрократичен подход. За чужденците тази система е непонятна, но тя затруднява и самите японци. Случва се по време на някои мудно напредващи търговски преговори с американците, дадено министерство да се въздържа от сключване на споразумение до последната минута, да не би друго министерство да се намеси и да се опита да промени нещо в договореностите. През дългите периоди на привидно бездействие, чуждестранните участници в преговорите обвиняват японците в протакане. Изясняването на възприетата тактика би успокоило всички, но в такъв случай съществува опасност едно министерство да отстъпи на съперниците си.

Не вярвам, че с тези думи ще изненадам специалистите по въпросите на бюрокрацията. Идеята ми е, че в една демократична система, било то Япония или Съединените щати, политиката в основата си е една и съща.

Когато в миналото обсъждахме американо-японските търговски отношения, ние често наблягахме на различния мироглед в Япония и останалия свят. Днес все повече бизнесмени се запознават със световната култура и мирогледните различия намаляват. Но търговските проблеми продължават да съществуват, защото са политизирани. Затрудненията произтичат не толкова от светогледа, колкото от различията в държавното устройство и функции. Аз наричам това явление „интербюрократичен проблем“.

В Япония бюрокрацията е институционализирана. Тя е могъщ орган, който се отличава с такава последователност, че изпълнява всяка утвърдена линия, независимо от смяната на ръководните дейци в министерствата. В САЩ хиляди държавни служители сменят местоработата си при смяна на администрацията. Това не може да се случи в Япония. Ето как бизнесмените по света започват да се разбират помежду си, а правителствата все още изостават от съвременността, не могат да постигнат съгласие и да решат дори най-банални проблеми, които бизнесмените биха могли незабавно да преодолеят, ако пряко се заемат с тях. Ако използуваме модерния език на компютърното поколение, можем да кажем, че ни липсва интерфейс — средство, което да свърже бизнесмените и правителствата, за да работят върху едни и същи проблеми с една и съща степен на разбиране.

Японците понякога си мислят, че се справят по-добре от американците с отношенията между правителството и частния бизнес. Опитваме се да закриляме западащите предприятия до пълното им премахване, след което работниците се преквалифицират и насочват другаде. Тогава отпада необходимостта от защита на вече несъществуващо предприятие или на работниците в него. Често това представлява продължителен процес. В Япония все още има редица неразрешени проблеми в тази връзка, като например устройването на около 25000 „излишни“ работници и служители в националната железопътна система. Няколко хиляди в момента се преквалифицират за работа в други отрасли, тъй като съществува план за усъвършенствуване на гигантската система на железниците. Десетки правителствени органи и комисии продължават да съществуват, въпреки че ведомствата и дейностите, които би трябвало да регулират, оценяват и контролират вече са изчезнали. Но ние не защитаваме предприятията, чиято дейност може да се извършва по-добре, по-икономично или по-ефективно от други, с изключение на селското стопанство, което получава помощ от държавата почти навсякъде по света.

Разговарях с покойния министър-председател Масайоши Охира преди отпътуването му за срещата на високо равнище на най-напредналите индустриални държави и го помолих да се изкаже в защита на японската политика. „Да, зная какво имате предвид, но моят английски не е достатъчно добър и…“, отговори ми той. Помислих си, че е прекалено скромен в оценката на знанията си по английски. „Не говоря достатъчно свободно, за да изразя мислите си и затова ще постъпя по японски“ означава практически да не се каже нищо или да се правят намеци чрез учтиви, косвени забележки.

Казах му на шега: „Е, щом като искате да постъпите наистина по японски, защо не се появите на срещата в традиционното японско облекло?“ Така хората биха оценили самобитността ни и биха обърнали повече внимание. Те биха се заслушали по-внимателно в желанието си да разберат оратора чужденец. Тази идея не противоречи на мнението ми, че японците трябва да се интернационализират. Напротив, тя го засилва. Ние твърде често избягваме да се показваме или да говорим. Но нашите ръководители ще изпуснат много, ако се появяват на международни срещи в европейски дрехи и се преструват, че разбират за какво става дума.

Министър-председателят Накасоне и министърът на външните работи Шинтаро Абе знаят английски много добре, но като правило малцина от висшите политически дейци говорят свободно този международен език. Редица видни японски бизнесмени се сблъскват със същия проблем, въпреки че по-младото поколение започва да се чувствува по-удобно в интернационална среда.

Опитах се да убедя г-н Охира и останалите, че ако не се присъединим към международната общност върху основата на нейните правила и условия, най-доброто, което може да се направи е да обявим, че сме различни, за да ни забележат и изслушат сериозно, Япония има сериозно намерение да отвори пазарите си към света, но изпитваме затруднения с привличането на достатъчен брой чуждестранни фирми поради страха им, че ще се изискват прекалено големи капиталовложения или че печалбите ще се забавят твърде много. По мое мнение чуждестранните фирми се нуждаят от допълнителни стимули.

През 1972 година, когато създадох търговската фирма „Сони Трейдинг Корпорейшън“, публикувах обяви в престижни американски и европейски издания, че търсим подходящи изделия за продажба на японския пазар. Незабавно получихме над 3000 запитвания. Рекламата ни на втора страница на списание „Таим“ беше следната: „“Сони" иска да продава американски продукти в Япония… Япония е чужда страна за американските бизнесмени. Но за „Сони“ тя е родна страна и ние познаваме както пазара, така и потенциала й". Сега притежаваме верига от над 40 магазина, наречени „Сони Плаза“, където продаваме чуждестранни стоки за потребление и продължаваме да търсим начини за разнообразяване на асортимента. Освен това, когато през 1985 година министър-председателят подкани всички японци да купуват повече вносни стоки, ние се присъединихме към десетки други фирми, които публично поеха задължение да направят това. Един допълнителен жест беше решението ни да внасяме направени в Сан Диего кинескопи за цветни телевизори „Тринитрон“ за монтаж в японски заводи и реализация на вътрешния пазар.

По отношение на международните икономически връзки японското правителство се придържа към правилото, че нашите пазари са отворени и ограниченията върху вноса са само редки изключения. Разбира се, надяваме се изключенията да са колкото е възможно по-малко. Но в действителност дори министър-председателят и другите висши политически ръководители, които бяха автори на това чудесно правило, не могат винаги да го спазват, защото в края на краищата те са политици в една демократична система.

Ето един пример: колкото и успешни да бяха мерките на министър-председателя Накасоне за отваряне на японските пазари, не беше премахнато ограничението (бихме могли да кажем по изключение) върху вноса на растението „коняку“, което се добавя към японското ястие „сукиняки“ или други варени ястия. Оказа се, че калата се отглежда главно в префектурата Гума в централна Япония, където са избирателните окръзи на двама от най-влиятелните съвременни японски политически дейци — самия министър-председател Накасоне и бившия министър-председател Такео Фукуда, който има голямо влияние върху политиката на управляващата партия.

Опасно е американците и европейците да изпадат в прекалено емоционално състояние без да се замислят разумно върху проблемите. Днес Япония е най-добрият партньор на Америка. Япония просто не може да живее без Америка, защото тя е нашият най-голям пазар, нашият най-голям доставчик на суровини, хлебно и фуражно зърно, технологии, идеи и модни новости. Същевременно Япония е най-добрият чуждестранен клиент за американските селскостопански продукти и най-добър партньор от технологична, промишлена и пазарна гледна точка. Сътрудничим в областта на стотици технологии, включително за целите на отбраната. Нашият двустранен търговски обмен представлява най-големият презокеански поток в историята — през 1984 година той възлезе на 84 млрд. долара. Много американци не разбират степента на нашата взаимозависимост, поради която увеличаването на безработицата в американската промишленост не може да бъде изгодно за Япония или която и да е друга държава.

Но в перспектива Япония също ще съкрати много работни места. Този процес вече започна в алуминиевата промишленост и корабостроенето. Същевременно обаче ще възникват нови и разнообразни работни места във връзка с разширяването на сферата на услугите. Трябва да се намерят начини за сближаване на американската и японска политическа линия, защото то ще ни помогне да предвиждаме проблемите и предварително да разработваме средства за преодоляването им. Когато силният долар доведе до голям търговски дефицит и принуди американските индустриалци да заявят, че губят конкурентоспособността си и се налага да затварят някои промишлени предприятия, междувременно се наблюдаваше приток на долари от Япония за финансиране на дефицита (около 40 млрд. само за 1984 година) и ние се озовахме в затворен кръг. Емоционалните изблици не помагаха. Правителствата на най-развитите индустриални държави разбраха това и през 1985 година се опитваха да възвърнат до известна степен контрола върху разменните курсове, особено на йената спрямо долара. Според мене именно това е най-големият проблем в съвременната международна търговия. Но първите мерки създадоха сериозни затруднения, защото се провеждаха извънредно бързо.

В началото на 60-те години световната търговия беше на кръстопът. Тогава Америка поведе свободния свят към т.нар. „кръг на Кенеди“ в търговските преговори. Тази смела акция предотврати разделянето на света на търговски блокове. Държавите седнаха на кръглата маса и решиха да намалят съществено тарифните бариери в търговията. Това ускори развитието на всички участвуващи в процеса държави. Но никой от нас не си даваше сметка тогава, че световната търговия ще продължава да изпитва затруднения от извънтарифните ограничения, съкращаването на търговския обмен, „доброволните“ споразумения за намаляване на вноса, допълнителните такси, квотите за внос и даже вътрешните разпоредби за данъчното облагане. Тези пречки също трябваше да бъдат премахнати. По онова време ги използувахме за защита на някои процъфтяващи предприятия и политически опасни територии.

Тогава мислех, че тъй като две трети от населението на света живее при много ниско икономическо равнище, развитите страни имат отговорността и възможността да им помогнат да навлязат в сферата на по-високото икономическо развитие, което би било от полза за всички. В края на краищата всички народи от развиващите се страни имат право да се радват на постиженията на съвременната цивилизация — продоволствие, облекло, образование и развлечения, но ние, развитите страни не сме направили достатъчно, за да им помогнем. Това от наша страна е проява на късогледство, защото те са нашата бъдеща опора, нашите бъдещи съюзници, партньори в производството и клиенти. Спомням си историята за двамата търговци на обувки, които посетили една слаборазвита страна. Първият изпратил до фирмата следната телеграма: „Няма никакви изгледи за продажби. Тук никой не носи обувки“. Текстът на другата телеграма гласял: „Незабавно изпратете стока. Населението е босо. Нуждата от обувки е крещяща“. Ние твърде много приличаме на първия търговец. Още не сме направили необходимото, за да окажем помощ на „третия свят“. Помощта, оказвана от Япония, расте, но тя е все още недостатъчна според официалните признания на правителството. Погледнато в по-широки мащаби, нито свободният свят, нито комунистическият блок са направили необходимото.

През 1969 година бях поканен да свидетелствувам пред Подкомитета по външноикономическата политика на САЩ към Обединения икономически комитет на американския Конгрес. Списание „Бизнес Уик“ публикува на корицата си моята снимка с най-новия модел цветен телевизор „Сони“ в ръце. Предположих, че това представлява един вид нападка в резултат на търговските проблеми. Говорих за необходимостта от премахване на извънтарифните ограничения в световен мащаб, съпътствувано от помощи за слаборазвитите страни с цел приобщаването им към световния стопански живот не само чрез инвестиции за изграждане на пътища, язовири, стоманолеярни и национални авиолинии, но и чрез развитие на човешките ресурси и поощряване на тези народи да последват примера на японците по собствено желание.

След като прочетох предварително подготвения текст, смятах, че всичко е приключило, но няколко конгресмени поискаха да ми зададат въпроси. Японският печат писа, че съм бил „въртян на шиш“ от разгневените конгресмени. Смятам този израз за пресилен. Единият от въпросите беше за начина, по който беше създадена фирмата „Сони“. Аз отговорих. Последва забележка в типично адвокатски тон:

— Бих искал да узная дали е било възможно за нас, американците, да основем фирма в Япония по времето, когато Вие сте създавали там „Сони“.

— Не, не беше възможно — отвърнах аз.

— Но сега „Сони“ има собствена фирма в Америка. Защо тогава не позволявате на Америка да проникне в Япония?

Отговорът ми беше доста многословен, но смятам, че беше по същество:

— Непосредствено след войната Америка изглеждаше гигант в очите на безпарична Япония. Японците имаха страхов комплекс, че свободният достъп на Америка до Япония веднага ще им отнеме пазара. Каквато и да е причината, докато този страх съществува, японците ще се съпротивляват на либерализацията.

— Идеалът ни е свободната търговия — продължих аз — и Япония се е насочила към него. Но както американското правителство трябва да преценява обстановката преди да прави политически изявления, така и японското правителство, което поддържа в голяма степен планова икономика, понякога се оказва в затруднено положение. Аз лично смятам, че мерките, предприети от правителството за либерализация са твърде бавни, но съм сигурен, че в крайна сметка ще се постигне свобода.

Тогава не знаех, че за тази цел ще е необходимо толкова дълго време.

Често казвам, че процъфтяващата японска икономика ще бъде най-силното оръжие против комунизма в ръцете на свободния свят в Тихоокеанския или който и да е друг район на света. За съжаление бавните действия на Япония изглеждат неоправдани за САЩ, които са придобили особено чувство на „гузна съвест“ по отношение на Япония. Америка е страна на хуманизма и емоциите. Американците обичат да покровителствуват унижените и оскърбените. Според някои японски учени силата на американския печат, възмутен от отношението на Испания към малката по територия Куба, е възбудила националния дух и е довела до Испанско-американската война. Американското съчувствие към Чан Кайши като жертва на войната с Япония (подсилено от очарователната му съпруга с американско образование, която говореше английски език) се превърна в общонационално настроение, което в крайна сметка улесни войната между САЩ и Япония.

Тук ми хрумва стария лозунг на фирмата „Авис“ за даване на коли под наем — „Ние сме №2, затова се стараем повече“. Той е красноречив пример за американския хуманизъм. Но Америка не е №2. Второто място се заема от Япония и тя е много щастлива от положението си. С течение на времето Япония се изменяше. От жертва на Русия тя се превърна в натрапник в Китай и агресор спрямо САЩ. Последва катастрофалното поражение и след него — второ място в света. Американското отношение към Япония също трябваше да се изменя. Дори второто място се струва прекалено на някои от Капитолия, които често съм посещавал. Има политици, които изживяват драматични емоционални състояния, произнасят сензационни речи или правят изявления за печата, необходими за предизборните им кампании. Американската политика твърде много разчита на ефектни ходове. Фактите се замъгляват от реторика. Именно това ме тревожи във връзка с бъдещите насоки на нашите отношения.

През 1919 година американският Конгрес се поддаде на емоции и прие закон за забрана на алкохола. Днес оценяваме „сухия режим“ като глупава постъпка. Положително много милиони американци още тогава са разбирали, че той е неправилен. Сред тях вероятно е имало конгресмени и сенатори, но те се примириха. Законът беше нарушаван от милионите американци, които даже не бяха сънували, че ще направят още нещо незаконно, освен употребата на алкохол. „Сухият режим“ беше отменен през 1933 година.

Лично за мене поуката от тази история е, че общественото мнение може да въздействува върху американската политика. Ако Америка бъде залята от наистина отрицателно отношение към Япония, могат да се случат неприятности, за които ще съжаляват всички. Трудно е да спреш, когато си стигнал твърде далеч. Всъщност вярата на американците в собствената им правота често представлява усложняващ фактор. САЩ няма да прокарат антияпонски закон, подобен на „сухия режим“. Те няма да повторят грешките от 30-те години, но както Япония, така и САЩ трябва да осъзнават опасностите, които се крият в емоционалността и дребнавостта в отношенията ни, защото те биха могли да доведат до икономически и политически проблеми.

В продължение на дълги години наблюдавам американците и ми прави впечатление, че те винаги бързат. В Америка са много разпространени изрази от рода на: „Няма време!“, „Направи го сега!“, „Този, който се колебае, е загубен“ и т.н. Америка затъна във Виетнам поради емоционална треска. Американските политици заявиха, че САЩ са длъжни да постъпят по този начин във Виетнам в името на световния мир. Те изгубиха реализма на всестранната преценка. Ако американците обичат, те са всеотдайни. Ако мразят, често стигат до крайности. Много чуждестранни приятели на САЩ споделят тези впечатления от Америка.

Да вземем за пример Китай. Дълго време САЩ не искаха да признаят съществуването на Китай, въпреки почти милиардното му население. Америка се опита да изолира Китай, защото не харесваше политиката му. Признавайки правителството в Тайван, САЩ направи опит да накаже Пекин, преструвайки се, че не забелязва съществуването на континентален Китай. По онова време всеки, който си купеше китайска дрънкулка от Хонг Конг при пътуването си дотам през отпуската, можеше да си навлече неприятности, ако му хрумнеше да я донесе в САЩ. В дипломатическата област като че ли една трета от населението на земята не съществуваше. Тогава Япония също не признаваше комунистически Китай и не поддържаше дипломатически отношения с него. Но японците често посещаваха Китай. Те пътуваха, занимаваха се с бизнес, поддържаха контакти и носеха новини оттам. Изведнъж Америка промени отношението си. Президентът Никсън посети Китай. Без да предупреди никого, включително най-близките китайски съседи като например Япония, която подкрепя американската политика, Никсън внезапно реши да признае съществуването на един милиард души.

Ние, японците, сме наследници на аграрна традиция, култура и философия, повлияни от природата и смяната на сезоните. Може би поради това не сме прибързани. Имаме хилядолетна история и традиции. Затова не ни е приятно да бъдем третирани като новодошли от една толкова млада, макар и велика държава като Съединените американски щати. Една японска поговорка казва: „Всичко се променя за 70 дни“. Тя ни учи да не избързваме, да не отвръщаме остро, да не реагираме бурно. Не може да няма някакъв среден подход между двете крайности — прибързаност и мудност.