Шарлот Бронте
Вийет (42)

ГЛАВА ЧЕТИРИДЕСЕТ И ВТОРА
КРАЙ

Човекът не може да предрича. Любовта не е оракул. Страхът понякога ни рисува неверни и страшни картини. Тези години на раздяла — ах, как съм се тревожила, като си ги представях! Скръбта, която щяха да ми донесат, ми се струваше по-страшна от смъртта. Знаех ги как ще преминат, предчувствувах как ще ме изтерзаят. Страшната колесница на Вишну надвесваше над мене своя тежък товар. Виждах я да приближава, раздираща с широките си колела смазаната земя, и аз, безсилната жертва, предварително усещах, болката от смъртоносното прегазване.

Странно е да се каже — странно, но вярно, защото животът носи много подобни преживелици, — предварителният ужас от прегазването бе всъщност всички или почти всичко, което се случи. Великият отмъстител в своята огромна колесница приближи надменен, громолящ и мрачен и отмина тихо като лека сянка, закрила слънцето по пладне. Не усетих друго освен хладен повей. Вдигнах очи. Колесницата е нейният демоничен колесничар бяха вече далече, жертвата беше оцеляла.

Господин Еманюел отсъствува три години. Читателю, това бяха трите най-щастливи години в моя живот. Не вярваш ли на този парадокс? Чуй тогава.

Открих училището си, работих — работих усърдно. Гледах на себе си като на управителка на неговото имущество и бях решила с помощта на бога да извела добри печалби. Ученички не липсваха — отначало обикновени гражданки, по-късно и аристократки. Към средата на втората година един неочакван случай сложи в ръцете ми сто лири стерлинги. Получих от Англия писмо с тази сума. Изпращаше я господин Мачмънт, братовчедът и наследникът на моята мила покойна господарка. Той току-що оздравявал от продължителна болест; парите изпращаше, за да облекчи съвестта си, която го гризяла под формата на не зная какви документи или бележки, които скрил след смъртта на сродницата си; там му се упоменавала или му се препоръчвала Люси Сноу. Мисис Барет му беше дала моя адрес. Не зная колко гузна е била съвестта му. Не питах нищо, ала взех парите и ги оползотворих.

Със сто лири се осмелих да наема съседната къща. Не исках да изоставя тази, която господин Пол беше избрал, където ме беше оставил, и в която очакваше пак да ме намери. И това се увенча с успех.

Тайната на успеха ми не се дължеше толкова на мене, на моите дарби, на способностите ми, колкото на по-различните обстоятелства, на един чудотворно променен живот, на едно облекчено сърце. Пролетта, която възраждаше силите ми, бе далеч, отвъд океана, на един южноамерикански остров. На раздяла аз бях получила в наследство една всеобхватна мисъл за настоящето, една чудесна надежда за бъдещето, един такъв подтик за постоянство, за труд, за предприемчивост, за търпелив, смел път в живота, че нямаше как да почувствувам униние. Почти нищо вече не можеше да ме разтревожи, нищо не можеше да ме ядоса, да ме уплаши, да ме разстрои, почти всичко ми доставяше радост, а дребните тревоги ми бяха едва ли не приятни.

Не мислете, че този чудесен пламък се е захранвал сам или че се е хранел единствено от надеждата на очакването или от обещанията при раздялата. Щедър доставчик ми изпращаше изобилно гориво. Не ме оставяха да мръзна, не търпях лишения, не ме подложиха на немотия, не живеех в напрегнато очакване. Той пишеше с всеки кораб, пишеше тъй, както умееше да дава и да обича, щедро и изобилно. Пишеше, понеже обичаше да пише; не съкращаваше, тъй като не обичаше да съкращава. Сядаше, взимаше перото и хартията, защото обичаше Люси и имаше много да й разказва, защото беше верен и грижовен, защото беше нежен и искрен. У него нямаше нищо неистинско, нямаше измама, нямаше душевна пустота. Празното хвалебствие ни веднъж не капна от своя хлъзгав елей по неговите устни, никога не ми предложи чрез перото му своите измамни преструвки и презрени безсмислици; той не прикриваше нищо, не ми пестеше разочарованията си, писмата му бяха истинска питателна храна, живителна, освежаваща вода.

Дали му бях благодарна? Бог знае! Смятам, че ни едно човешко същество, за което тъй са си спомняли, за което тъй са се грижил, към което са били верни, почтени, благородни, не би могло да чувствува друго освен вечна благодарност.

Поддръжник на своята религия (а той не беше от хората, които стават вероотстъпници), той великодушно ме остави на моята чиста вяра. Не ме подмамваше, не ме подлагаше на изкушения. Той каза:

— Остани си протестантка. Моя малка английска протестантко, обичам твоя протестантизъм. Признавам неговото строго очарование. в протестантския ритуал има неща, които аз не приемам, но за Люси това е единствената вяра.

Целият Ватикан да се бе вдигнал, не би могъл да го надъха с фанатизъм, да го превърне в истински йезуит. Той бе роден честен човек, а не измамник; простодушен, а не хитрец; свободен човек, а не роб. Нежността му го бе направила податлив в ръцете на свещеника, обичливото му сърце, предаността му, искреният му религиозен ентусиазъм понякога заслепяваха очите му, караха го да пренебрегва справедливостта към самия себе си, за да робува на користолюбивите и да служи на егоистите; но подобни недостатъци са тъй рядко срещани, тъй скъпо струват на оня, който ги притежава, че не се знае дали няма да дойде ден, в който ще се оценят като най-благородни качества.

Трите години са вече изминали, денят за завръщането на господин Еманюел е определен. Есен е, той ще бъде при мен в края на ноември. Училището ми процъфтява, домът ми е готов. Наредила съм му една малка библиотека, напълнила съм полиците й с книгите, които ми остави да му пазя. Отгледах от любов към него (защото самата не изпитвам склонност към градинарство) растения, които той обича и някои вече дадоха цветове. Мислех си, че го обичам, когато отпътува, сега го обичам по друг начин, той е повече мой.

Слънцето минава през своето равноденствие, дните се скъсяват, листата вехнат, но той си идва.

Нощем падат слани, ноември е изпратил мъглите си да ги причакат тук, вятърът подхваща есенните си жалби, но — той си идва.

Небесата тегнат тежки и тъмни — от запад иде ураган; облаците се вият в причудливи форми — сводести огромни сияния; утрините се раждат в блясък — победни, тържествени, пурпурни като царствуващи властелини; небесата представляват един огромен пламък, тъй бурни са, напомнят сърцевината на кърваво сражение, тъй алени, че посрамват Победата в нейното тържество. Познавам някои поличби на небето, изучавала съм ги още от детството си. Господи, бди над този кораб! О, боже, пази го!

Вятърът задухва откъм запад. Смири се, смири се, о, ти, дух на смъртта и злото, който блъскаш по всички прозорци! Но той вие, фучи, скимти пронизително и неспирно; лутам се цяла нощ из моя дом, ала не успявам да усмиря вятъра. С всеки нов час той става все по- бурен; в среднощ всички будуващи го чуват и се свиват пред югозападната буря.

Тази буря не стихна цели седем дни. Не спря, докато не осея целия Атлантически океан с корабни останки, не престана, докато дълбините не се наситиха с жертви. Рушителният ангел на вихъра не сви криле, докато не завърши подхванатото дело — всяко размахване на крилите му носеше мълния, трептенето на перата му извикваше буря.

„Тихо, да бъде мир!“ О, хиляди оплаквачи, коленичили молитвено на очакващия бряг, се ослушваха за този глас; той се разнесе едва тогава, когато настана затишието, ала мнозина не можаха да го почувстват. Накрая слънцето се завърна, но светлината му за някои беше вече мрак!

Тук спирам — спирам веднага. Казах достатъчно много. Не искам да тревожа кротките, добри сърца, нека слънчевото въображение да съхрани надеждата. Нека си мислят за насладите на радостта, родена отново из дълбините на големия ужас, за възторга на спасението, за чудотворния отдих след мъките, за блаженството на завръщането. Нека си представят брачен съюз и щастлив по-нататъшен живот.

Мадам Бек живя в доволство до края на дните си, тъй също и отец Силас. Мадам Валравен почина деветдесетгодишна. Сбогом!