Шарлот Бронте
Вийет (10)

ГЛАВА ДЕСЕТА
ДОКТОР ДЖОН

Мадам Бек имаше наистина твърд характер — бе снизходителна към целия околен свят и също толкова хладна към него. Дори децата й не бяха в състояние да нарушат равновесието на стоическата й сдържаност. Тя бе грижлива към семейството си, отблизо бдеше за неговите интереси и физическо здраве, но не познаваше, изглежда, порива да сложи някое от своите деца на скута си, да притисне розовите му устнички до своите, да го обхване с топла прегръдка, да го обсипе с мили ласки, с нежни думи.

Гледала съм я понякога как седи в градината и наблюдава отдалеч своите малки да се разхождат па алеите с бавачката Тринет; в изражението й четях загриженост и благоразумие. Зная — в ума й беше мисълта за тяхното добруване, ала случеше ли се най-малкото — слабичко и крехко, обичливо детенце, зърнало я отдалеч, да се отскубне от бавачката, да я приближи зарадвано и засмяно, клатушкайки се по пътеката, и да прегърне коленете й, мадам хладнокръвно протягаше ръка да не би да я разтърси внезапното връхлитане на детето. „Внимавай, дете мое!“, предупреждаваше го тя сдържано, търпеливо го оставяше да постои малко до нея, а сетне без усмивка, и без нито една гальовна дума ставаше и го отвеждаше пак при Тринет.

Отношението й към най-голямата й дъщеря бе също тъй характерно, по друг начин. Това дете беше злонравно. „Каква напаст е тази Дезире! Каква отрова е това дете!“, с такива думи я споменаваше и в кухнята, и в класните стаи. Сред многобройните си „дарби“ тя притежаваше особеното умение да дразни другите и съумяваше да доведе бавачката и прислужниците почти до изстъпление. Прокрадваше се в таванските им стаички, отваряше гардеробите и кутиите им, безпричинно накъсваше най-хубавите им бонета и изцапваше наметките им, издебваше случай да се промъкне до бюфета в трапезарията, където чупеше порцеланови и стъклени предмети, или пък отваряше долапа в килера, нападаше сладките, изпиваше сиропите, чупеше буркани и бутилки и умееше да представи нещата така, че да хвърли искрата на подозрението върху готвачката или нейните помощнички. А в отговор на всичко това — видяно или чуто от нея, — мадам отвръщаше с неподражаемо хладнокръвие.

— Дезире трябва да бъде наблюдавана особено грижливо.

И съответно държеше неизменно под око това обещаващо маслинено клонче. Но нито веднъж, доколкото зная, тя не я укори направо за белите й, не й обясни вредата от подобни навици, не й посочи лошите последствия от тях. „Наблюдението“ трябваше да я излекува. Естествено това беше невъзможно. До известна степен Дезире бе държана настрана от прислугата, но в замяна на това тя мамеше и ограбваше своята майка. Крадеше и криеше всяка вещ от работната маса и тоалетката на майка си, до която успяваше да се добере. Мадам виждаше всичко това, но се правеше, че не забелязва. Не й достигаха душевни сили да изтъкне пороците в очите на своето дете. Когато изчезваше нещо, чието връщане бе наложително, тя се преструваше, че Дезире го е взела, за да си поиграе, и я молеше да й го върне. Но Дезире не се оставяше да я подмамят. Научила се бе да подкрепя кражбите си с лицемерие и отричаше да е докосвала брошката, пръстена или пък ножиците. Според своята неискрена система, майка й спокойно се правеше, че й вярва, а след това неотстъпно наблюдаваше и следеше детето, докато успееше да открие неговите скривалища — някой отвор в градинския зид, процеп или дупка на тавана или във външната пристройка. Стореше ли това, мадам изпращаше Дезире да се поразходи с бавачката и се възползуваше от отсъствието й, за да ограби на свой ред крадеца. Дезире се показваше истинска дъщеря на своята лукава майка и никога, нито с изражение, нито с държане, не показваше яда си от загубата.

Смятаха, че второто дете, Фифин, прилича на своя покоен баща. Защото, макар майката да му бе дарила своето цветущо здраве, сини очи и розови бузи, душевните си качества то не бе наследило от нея. Беше почтено, весело създание. Тъй също страстно, темпераментно, буйно същество, от онези, които често си навличат беди и опасности. Един ден се сгромоляса от най-горното стъпало на каменната стълба, а мадам, когато чу патардията (тя долавяше и най-незначителния шум), излезе от трапезарията, вдигна детето и тихо заяви:

— Това дете си е счупило ръката.

Ние се надявахме да не е вярно. Но за жалост точно тъй излезе: една малка пълничка ръка висеше безпомощно надолу.

— Нека миис (имайки предвид мене) да я вземе — нареди мадам. — И някой веднага да повика фиакър.

С този фиакър тя с възхитително спокойствие и самообладание тръгна да търси хирург.

Не бе намерила семейния хирург у дома му, но това не я смутило. Търсила, докато открила друг, и се върна с него.

Междувременно аз разрязах ръкава на детето до рамото, съблякох го и го сложих в леглото.

Никой от нас (под „нас“ разбирам бавачката, готвачката, портиерката и себе си) не се вгледа по-внимателно в новия доктор, когато той влезе в стаята. Поне що се отнася до мен, аз се опитвах да усмиря Фифин, чиито викове (момиченцето имаше здрави дробове) бяха непоносими. Виковете се засилиха, щом непознатият доближи до леглото, а когато я привдигна, тя се разплака отчаяно и викна на своя завален английски (защото и тя тук като другите деца говореше този език):

— Пусни! Не иска тебе, иска доктор Пилюл!

— Доктор Пилюл е най-добрият ми приятел — долетя в отговор английска реч, — ала сега е на едно далечно място и аз идвам вместо него. Затова, като се успокоиш, ще се заемем с работа и скоро бедната ръчица ще е превързана и оправена.

След това поиска чаша подсладена вода, даде й няколко лъжици от сладката течност (Фифин обичаше да си похапва и пътят към сърцето й минаваше през небцето), обеща да й даде още, след като всичко свърши, и се залови за работа. Трябваше му помощник и той се обърна към готвачката, едра жена със здрави ръце, но тя, портиерката и бавачката побягнаха през глава. На мен също не ми се искаше да докосвам тази малка обелена ръчица, ала като видях, че няма изход, протегнах ръка да извърша необходимото. Изпревариха ме. Мадам Бек вече бе протегнала своята. Нейната ръка бе крепка, докато моята трепереше.

— Така е по-добре — забеляза докторът, обръщайки се от мен към нея.

Изборът му бе разумен. Моят стоицизъм щеше да е престорен, твърдостта ми — насилена. А нейните не бяха нито престорени, нито насилени.

— Мерси, мадам, чудесно, отлично! — възкликна докторът, когато свърши. — Чудесно хладнокръвие, използувано на място, което струва хиляди пъти повече от неуместната чувствителност.

Той бе възхитен от нейната непоколебимост, а тя — очарована от неговия комплимент. Цялата му външност, гласът му, изражението и държането му — всичко у него бе привлекателно. Когато човек го разгледаше по-внимателно — междувременно донесоха запалена лампа, защото вече се свечеряваше и падаше здрач, — аз го огледах и разбрах, че не би могло да е другояче, защото и мадам Бек бе както всяка друга жена. Този млад доктор (той беше млад) имаше необикновена външност. Фигурата му се извисяваше стройна и елегантна в малката стаичка сред групата ниски закръглени жени. Профилът му беше ясно очертан, изящен, изразителен. Наистина очите му пробягваха от лице на лице твърде живо, твърде бърже и твърде често, но те бяха хубави, такава беше и устата му; брадичката беше добре оформена, с цепка по средата, съвършена като на гръцка статуя. Що се отнася до усмивката, трудно е тъй прибързано да се намери подходящото прилагателно за нея; тя криеше нещо приятно, ала същевременно караше човек изведнъж да осъзнае всичките си недостатъци и несъвършенства, всичко, което би могло да стане прицел на присмех. Фифин обаче хареса двусмислената му усмивка и реши, че притежателят й е добър човек. Макар да й бе причинил болка, тя му подаде ръка на сбогуване и му пожела лека нощ. Той нежно потупа ръчичката, а сетне двамата с мадам тръгнаха надолу — докато тя говореше въодушевено и неспирно, той я слушаше с благодушна вежливост, примесена с някаква неосъзната присмехулност, за която не намирам подходящо сравнение.

Забелязах, че макар да владееше френския отлично, той говореше английски много по-добре; освен това цялата му външност, цветовете му, очите — всичко беше английско. Забелязах и още нещо. Докато се разминаваше с мен във всекидневната, той извърна лице — казваше нещо на мадам, но бе застанал тъй, че без да искам, го погледнах и изведнъж в съзнанието ми се избистри един спомен, който се бореше да изплува от оня миг, когато за пръв път чух гласа му. Това бе господинът, с когото разговарях в кантората, който ми бе помогнал за багажа, който ме бе превел през оня тъмен коридор на улицата, и разпознах неговите стъпки: същата решителна и равна походка, която бях следвала през прогизналите дървета.

Би трябвало да се смята, че първото посещение на този господин на улица „Фосет“ ще бъде и последно. Достопочтеният доктор Пилюл се очакваше да се върне на другия ден и нямаше да има нужда временният му заместник отново да се явява вместо него, ала орисниците бяха решили друго.

Доктор Пилюл беше повикан да прегледа някакъв богат стар ипохондрик в старинния университетски град Букен-Моази и след като му бе предписал промяна на климата и пътешествия, принуден бе да придружи своя страхлив пациент в една неколкоседмична обиколка. Не оставаше друго, освен новият доктор да продължи посещенията си на улица „Фосет“.

Виждах го, като идваше, защото мадам не смееше да повери болното дете на Тринет и ме караше да стоя доста време в детската стая. Мисля, че беше добър лекар. Фифин се възстанови бърже под грижите му, но дори с нейното оздравяване той не ни напусна. Съдбата и мадам Бек, изглежда, се бяха съюзили и бяха постановили той бавно и обстойно да се запознае с коридора, отделното стълбище и горните стаи на улица „Фосет“.

Тъкмо Фифин оздравя, Дезире се обяви за болна. Това прихватничаво дете беше неподражаема преструвана; очарована от вниманието и грижите към болното й сестриче, тя реши, че едно забавляване напълно ще подхожда на желанията й, и съответно се разболя. Дезире играеше ролята си добре, майка й — също, защото, макар случаят да бе съвсем ясен на мадам Бек, тя се отнасяше към „заболяването“ с удивителна сериозност и загриженост.

Онова, което ме изненада бе, че доктор Джон (младият англичанин бе научил Фифин да го зове така; всички ние взехме да го наричаме като нея, докато това стана навик и той си остана с това единствено име на улица „Фосет“), та изненада ме това, че доктор Джон безропотно възприе тактиката на мадам и стана неин съучастник. Наистина отначало усетих момент на насмешлива колебливост, той хвърли един-два бързи погледа от детето към майката, посъветва се мълчаливо със себе си и накрая добродушно реши да играе ролята си в този фарс. Дезире ядеше лакомо като гарван, скачаше от сутрин до вечер в леглото, строеше палатки от чаршафите и одеалата, изтягаше се като турчин сред възглавниците, развличаше се, като замеряше бавачката с обувките си и кривеше лице на сестрите си — с една дума, приливаше от здраве и злонравие и притихваше единствено когато майка й и докторът правеха ежедневното си посещение. За мадам Бек знаех, че бе доволна срещу каквато и да е цена да задържи дъщеря си в леглото, за да си почине от пакостите й. Чудех се обаче как доктор Джон не се уморява да се преструва.

Всеки ден поради тази измислена болест той пристигаше точно в уречения час. Мадам неизменно го посрещаше със същото усърдие, със същата радост, че го вижда, със същата великолепно изиграна загриженост за своето дете. Доктор Джон предписваше безвредни лекарства за пациентката и гледаше майка й с насмешливо искрящи очи. Мадам улавяше закачливите му погледи без да трепне — бе твърде разумна, за да се дразни. Колкото и да хитруваше, младият доктор не извикваше чувство на презрение; той очевидно се бе поддал на тази роля не за де се усмихва на своята работодателка. Макар да харесваше работата си в пансиона и да се навърташе тъй необяснимо на улица „Фосет“, той се държеше самоуверено, почти небрежно, ала често изглеждаше замислен и угрижен.

Може и да не ми влизаше в работа да се блъскам нас загадъчното му поведение, нито да търся неговата причина и цел, но положението просто ми го налагаше. Той ме оставяше да го наблюдавам, защото отделяше на присъствието ми в стаята също толкова внимание и грижа, колкото заслужаваше личност с моята външност — накратко, приемаше ме подобно безличните предмети от мебелировката, като обикновен стол на едноцветен килим. Често, докато чакаше мадам, той се умисляше, усмихваше се, напрягаше се или се ослушваше като човек, който знае, че е сам. Докато аз междувременно наблюдавах спокойно изражението и движенията му и се питах какво ли би могло да бъде обяснението за този негов интерес и привличане — примесени със съмнения и необяснимо направлявани от някаква властна магия, — които го тласкат към нашата манастирска обител, усамотена в оградената сърцевина на столицата, той сигурна съм, не се сещаше, че имам очи на лицето, камо ли ум в главата.

Така и нямаше да го разбера, ако един ден, докато седеше, огрян от слънцето, а пък аз наблюдавах цвета на косите, бакенбардите и лицето му — тоновете им се разпалваха от силната светлина (спомням си, че мислено сравних искрящите му коси с тия на „златното изображение“, което бе създал цар Навуходоносор) — изведнъж една мисъл, нова, внезапна, стряскаща, ме овладя с неудържима сила. И досега не зная как съм го изгледала. Тласъкът на изненадата и на увереността ме накараха да забравя, съвзех се едва когато забелязах, че съм събудила интереса му и че е доловил движението ми в една ясно, малко овално огледало, закрепено до вдлъбнатината на прозореца, с чиято помощ мадам често следеше отражението на разхождащите се в градината долу. Колкото и да беше с весел и лек нрав, той притежаваше оная нервна чувствителност, която те кара да се смущаваш от прям и изпитателен поглед. След като ме улови, той се извърна и заяви с тон, учтив, но достатъчно сух, за да изрази раздразнението му и да придаде на думите му укоризнена нотка:

— Мадмоазел не ме плаши. Не съм дотолкова суетен да си представям, че някое от качествата ми привлича вашето внимание, следователно това ще да е някой недостатък. Смея ли да запитам какъв е той?

Смутих се, както може да се очаква, но не изпитах особено дълбоко стеснение, защото знаех, че не нескрито възхищение, нито пък неоправдано любопитство са извикали това порицание. Можех да се оправдая на часа, ала не пожелах. Не отговорих. Не бях свикнала да разговарям с него. Оставих го да мисли каквото си иска и да ме обвинява в каквото ще, подхванах ръкоделието, което бях оставила, и останах със сведена глава чак докато си отиде. Има едно опърничаво състояние на ума, в което човек, вместо да се дразни, успокоява се, когато е криво разбран; и често, когато знаем, че не е възможно да опознаят истинската ни същност, предпочитаме изобщо да не ни забелязват. Почтеният човек, ако погрешно го сметнат за крадец, по-скоро се развеселява, отколкото да страда от недоразумението.