Шарлот Бронте
Вийет (34)

ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА
МАЛЕВОЛЯ

В четвъртък следобед мадам Бек ме повика и ме запита дали имам някаква важна работа, която би ми попречила да отида в града и да й купя нещо от магазините.

Бях свободна, тя ми връчи един списък на вълнени, копринени и други конци за бродерия, необходими за ръкоделието на ученичките; облякох се добре, защото денят предвещаваше да завърши с дъжд и вятър, и тъкмо дръпвах резето на външната врата, за да изляза, гласът на мадам отново ме призова в трапезарията.

— Прощавайте, мис Люси — извика тя, сякаш току-що осенена от някаква мисъл, — спомних си още нещо, за което бих искала да ви помоля, ако бъдете тъй добра да не си помислите, че ви претоварвам.

Естествено, уверих я в противното, и мадам, като изтича в малкия салон, върна се оттам с красива кошничка, пълна с парникови плодове, розови, съвършени, изкусителни, подредени сред тъмнозелените, сякаш восъчни листа и жълтите звезди на неизвестно за мен тропическо растение.

— Ето — каза тя, — не е тежка и няма да посрами хубавите ви дрехи, защото не прилича на кухненска, слугинска кошница. Направете ми услугата да я оставите в дома на мадам Валравен с моите благопожелания за рождения й ден. Тя живее в стария град, на улица «Влъхвите» 3. Може да ви се види малко далечко, но целият следобед е на ваше разположение, та няма защо да бързате. Не успеете ли да се върнете за вечеря, ще наредя да ви запазят порцията или пък Готон, чиято любимка сте, ще ви достави удоволствие да ви приготви нещо специално. Няма да бъдете забравена, моя хубава мийс. И, ах, моля ви (отново ме повика обратно), непременно настоявайте да видите лично мадам Валравен и да сложите кошничката лично в ръцете й, за да не стане някаква грешка, защото тя е твърде взискателна личност. Довиждане! На добър час!

Най-сетне тръгнах. Покупките от магазините ми отнеха доста време, защото избирането и съчетаването на конци е отегчителна работа, но накрая изпълних всички поръчки. Подбрах необходимото за моделите на чехлички, за шнуровете за звънци, взех нужните закопчалки и пискюлчета за чантички — изобщо всички тези залисии ми се махнаха от ума, останаха само плодовете и поздравите, които трябваше да предам.

Мисълта за продължителната разходка из старинния и мрачен Бас Вий ми бе всъщност приятна, още повече, че вечерното небе се превръщаше в маса от синьо-черен метал, нажежена в краищата и бавно припламваща в някакво тъмночервено.

Страхувам се от ветровито време, защото бурята изстисква от човека енергия и усилия, нещо, което за мен е мъчително, ала пороят, гъстият снеговалеж или монотонният ромон на дъжда те карат единствено да им се покориш — стига да не мислиш за туй, че дрехите ти или ти самият си щял да се намокриш. В замяна дъждът измива столицата пред твоите очи. Отваря ти спокоен път през широките, красиви булеварди, сякаш с помощта на източна магия вкаменява цял един жив град, превръща един Вийет в един опустял Тадмор. Тогава нека да валят дъждове, да настава, ако ще, и потоп, но първо да се отърва от тази кошница.

Незнаен часовник от незнайна църковна кула («Йоан Кръстител» бе твърде отдалечена, за да се чува дотук) отмерваше пет и четвърт, когато стигнах до улицата и дома, указани от мадам Бек. Всъщност това не бе никаква улица, по-скоро напомняше част от площад. Беше тихо, големите бели камъни и настилката бяха обраснали с трева. Къщите бяха огромни и изглеждаха много стари, зад тях се виждаха върхове на дървета, които подсказваха, че отзад има градина. Всички бе облъхнато от старинност, работата с нейните залисии бе побягнала надалеч. Навремето тук са живели богаташи и е царял разкош. Църквата, чиито тъмни, полуразрушени кули се вдигаха над площада, приличаше на почитания и някога пищен храм на Влъхвите. Ала богатството и величието отдавна бяха разтворили позлатени криле и бяха побягнали, оставайки старите си гнезда за приюти на беднотията, или пък, пустеещи и празни, за да се разпадат самотни през дългите зими.

Като пресичах този празен площад, чиято настилка вече тъмнееше от дъждовни капки колкото петфранкова монета, не срещнах жива душа освен някакъв залитащ, престарял свещеник, който ме отмина, приведен върху своята тояга — синоним на старост и разруха.

Излязъл бе от същия дом, в който отивах, а когато застанах пред портата, едва затворила се подире му, и дръпнах звънеца, той се извърна да ме види. И остана да ме гледа. Вероятно с моята кошница от летни плодове и както бях лишена от достойнството, дарявано от възрастта, бе сметнал, че не ми е мястото пред този декор. Зная — ако врата ми бе отворила някоя румена прислужница, щях да си кажа, че и тя няма място в подобно жилище, ала когато се озовах пред една старица, облечена в старинна селска носия, с шапка, също тъй натруфена с висулките си от старинна дантела, с фуста и платнен жакет и на краката с дървени сабо, по-скоро като лодки, отколкото като обувки, казах си, че всичко е наред и напълно подхожда на останалото.

Изражението й обаче далеч не беше тъй на място, както облеклото; едва ли бях срещала по-свадливо лице. Измърмори нещо неразбираемо в отговор на запитването ми за мадам Валравен. Уверена съм, че щеше да изтръгне кошничката от ръката ми, ако не бе старият свещеник, който приближи, куцайки, спря я и сам изслуша съобщението, което имах да предам.

Глухотата му пречеше да разбере, че трябва да видя лично мадам Валравен и лично да й предам плодовете. Накрая все пак проумя какви са нарежданията, които съм получила, и че съм задължена да ги изпълня докрай. Заговори на възрастната прислужница, но не на френски, а на местното наречие, увеща я да ми позволи да пристъпя негостоприемния праг и сам ме заведе горе в нещо като салон, където ме остави.

Стаята беше просторна, с красив старинен таван и прозорци като в църква, с цветни стъкла, ала там нямаше никой, а здрачът от приближаващата буря я правеше странно прихлупена. От салона се влизаше в една по-малка стая; щорите на единствения й прозорец бяха спуснати. Мебелите едва се различаваха в сумрака. Опитах се да се развлека, като ги разпозная, особено ме привлече очертанието на някаква картина на стената.

Малко по малко картината сякаш се раздвижи. Пред смаяния ми поглед тя се разклати, потъна и изчезна напълно. След нейното изчезване остана сводест отвор, водещ към сводест коридор със загадъчна вита стълба; и коридорът и стълбището бяха от гол камък, без килим, небоядисани. По тази тъмничарска стълба се дочу потропване като от бастун, скоро върху стъпалата падна някаква сянка, накрая се показа и самата фигура.

Но всъщност човешка фигура ли бе това видение, което пристъпваше насам, тази пречка, която отчасти затъмняваше свода?

Привидението приближи и вече го виждах ясно. Започнах да осъзнавам къде се намирам. Този стар площад не бе наречен случайно «Влъхвите», не случайно трите кули, извисени над него, бяха кръстени на трима мистични служители на едно мъртво и тайнствено изкуство. Тук владееше древна магия. Магически думи бяха открили пред мен царството на елфите — стаята, подобна на килия, изчезващата картина, сводът и коридорът, каменното стълбище — всички те бяха съставки на някаква приказка. Но най-ярко от всичко останало се открояваше главната героиня — Кунегунда, магьосницата — Малеволя, нимфата на злото. Как изглеждаше тя?

Беше висока около метър и двадесет, но безформена. Кокалестите й ръце бяха вкопчени едно о друго и стискаха златната топка на магически жезъл от слонова кост. Главата й бе едра, поставена не върху раменете, а на гърдите, сякаш нямаше шия. Бих казала, че лицето й бе поне стогодишно, очите й — още по-стари, — злобни, недружелюбни очи с дебели сиви вежди и избелели клепки. Като строго ме гледаха, с мътна неприязън!

Това същество носеше дреха от брокат, боядисана в ярко светлосиньо като тинтява, ошарена със сатенени едри листа. Върху дрехата имаше скъп шал, с пищен бордюр и толкова голям за фигурата й, че разноцветните му ресни се влачеха по пода. Но най-яркото у нея бяха накитите. Имаше дълги, прозрачни обици, искрящи с блясък, който не можеше да бъде фалшив; на мъртвешките си пръсти имаше пръстени от дебели златни халки и камъни — алени, зелени и рубинени. Гърбава, безформена, престаряла, тя се бе окичила като варварска царица.

— За какво ме търсите? — запита тя хрипливо, по-скоро с мъжки, отколкото с женски старчески глас; и наистина по брадичката й се виеха гъсти бели косми.

Предадох й кошничката и съобщението.

— Това ли е всичко?

— Това е всичко — отвърнах.

— Та то не си струваше — сряза ме тя. — Върнете се при мадам Бек и й кажете, че ако пожелая, и сама мога да си купя плодове, а що се отнася до поздравленията, ще мина и без тях! — И учтивата дама ми обърна гръб.

Тъкмо когато се извръщаше, се разнесе грохот от гръмотевица, мълния освети ярко салона и будоара. Магическата приказка продължаваше под съпровода на природните сили. А странникът подмамен в омагьосания замък, чуваше как навън се надига събудената от синя стихия.

Какво трябваше да мисля за мадам Бек след всичко видя от мене тук? Имаше странни познати. Поднасяше приветствия и дарове в едно неповторимо светилище, но предсказанията на невероятното същество, което обожаваше, бяха злокобни. Мрачната Сидония се отдалечаваше, немощна и безпомощна като парализирана, почукваше с кокаления жезъл по мраморната мозайка и продължи да мърмори злобно, докато изчезна.

Дъждът се лееше стихийно, небето се бе смъкнало ниско. Облаците, доскоро червеникави в своята чернота, сега бяха мъртвешки бледи, като подплашени. Макар да се бях похвалила, че не се боя от пороя, не ми се щеше да излизам навън. Мълниите проблясваха безжалостно, гръмотевиците падаха наблизо. Тази буря се бе развихрила внезапно над Вийет, сякаш бе избухнала в зенита си; валеше неудържимо, двувърхи коси гръмотевици прорязваха потоците, които се сипеха отгоре, червени зиг-заги изпъстряха валежа, блед като бял метал; всичко това падаше от едно небе, тежко и почерняло от гъсти облаци.

Напуснах негостоприемния салон на мадам Валравен и излязох на студеното стълбище. На площадката имаше пейка, останах да чакам там. Някой се появи на галерията горе — беше старият свещеник.

— Госпожицата не бива да стои тук — рече той. — Нашата благодетелка ще се огорчи, ако разбере, че тъй се отнасяме с гостите си.

Той толкова усърдно ме замоли да се върна в салона, че не можех да откажа, без да проявя неучтивост. По-малката стая беше по-добре подредена и по-уютна от голямата, там ме заведе. Като открехна леко завесата, зад нея се откри нещо, наподобяващо по-скоро параклис, отколкото будоар, тиха малка стаичка, място за реликви и спомени, а не за ежедневно ползуване и почивка.

Добрият отец седна, сякаш искаше да ми прави компания, но вместо да подхване разговор, взе някаква книга, впери очи в страниците и устните му зашепнаха молитва или литания. Жълтата електрическа искра от небето позлати голото му теме. Тялото му бе в сянка, дълбока и розова, седеше неподвижно като скулптура. В молитвите си сякаш бе забравил за мене, вдигаше очи само когато просветваше по-силна мълния или оглушителен трясък прогърмяваше застрашително. Но дори и тогава в погледа му се четеше не страх, а страхопочитание. И аз бях като занемяла, но тъй като не изпитвах истински ужас, можех спокойно да размишлявам и наблюдавам.

Да си призная, започнало бе да ми се струва, че този стар свещеник прилича на оня отец Силас, пред когото бях коленичила в църквата на Бегинажа. Не бях уверена, защото бях видяла изповедника в здрач и в профил, но все пас намирах известна прилика. Стори ми се също, че познах гласа му. Докато го оглеждах крадешком, той се издаде, че усеща изпитателния ми поглед. Извърнах се да разгледам стаята; и в нея имаше нещо загадъчно.

До кръст от странно изваяна слонова кост, пожълтял от старост и изправен пред тъмночервен олтар, на който лежаха скъп требник и броеница от абаносово дърво, висеше картината, чиито очертания бяха привлекли вниманието ми неотдавна — картината, която се движеше, изчезваше заедно със стената и пускаше в стаята привидения. В неяснотата на здрача бях я взела за Мадона; сега на светло тя се оказа портрет на жена с монашески одежди. Лицето, макар и некрасиво — бледо, младо и засенчено от унинието на скръбта или на болестта. Повтарям — не беше хубаво, не беше дори интелигентно, неговата дружелюбност бе дружелюбност на слабо тяло, на замрели страсти, на покорство, и все пак останах дълго загледана в тази картина е не можех да отделя погледа си.

Старият отец, който ми се бе сторил глух немощен, очевидно бе успял да съхрани донякъде силите си, колкото и да изглеждаше погълнат от четивото, без ни веднъж да вдигне глава — поне доколкото забелязах — да отмести поглед, долови посоката, в която гледах, и бавно, с ясен глас изрече следните четири заключения:

— Тя бе много обичана.

Тя се бе отдала на бога.

Тя все още живее в спомените, все още скърбят за нея.

— Кой, възрастната дама, мадам Валравен ли? — запитах, защото си въобразих, че нелечимата скръб от тежката загуба обяснява лошото настроение на старата дама.

Отецът поклати глава полуусмихнат.

— Не, не — рече той; — скръбта на една дама за децата на нейните деца може да бъде голяма, нейната печал за загубата им може да е нестихваща, ала любимият годеник, комуто съдбата, надеждата и смъртта трикратно са отказвали благословията на брака, той е, който скърби дълго и истинско за Жустин-Мари.

Стори ми се, че добрият отец очаква въпросите ми и аз запитах кой е оня, който е загубил и още скърби за «Жустин-Мари». В отговор чух един романтичен разказ, предаден вълнуващо под шума на нестихващата буря. Трябва да кажа, че би прозвучал още по-вълнуващо, ако не бе изпълнен с тъй много френски сантименталности в стила на Жан-Жак-Русо, ако бе предаден по-простичко. Ала достойният отец бе истински французин (все повече се уверявах в приликата му с моя изповедник), бе истински син на католицизма, а вдигнеше ли поглед към мен, оглеждаше ме крадешком и очите му се четеше по-голяма проницателност, отколкото можеше да се очаква от един седемдесетгодишен старец. И все пак вярвам, че беше добър човек.

Героят на разказа бе негов бивш ученик, който сега наричаше благодетел и който, оказа се, обичал тази бледа Жустин-Мари, дъщеря на богати родители, по времето, когато материалното му положение позволявало да претендира за нея и нейното богатство. Бащата на ученика — навремето богат банкер — се разорил, умрял и оставил след себе си само дългове и нищета. Тогава забранили на сина му изобщо да мисли за Жустин-Мари; най-много се съпротивлявала на брака онази стара вещица, грандамата, която видях, мадам Валравен — противопоставяла се с цялата ярост на своя нрав, който физическия недъг превръщал понякога демонически. Кротката Мери не била достатъчно измамна да хитрува, нито достатъчно волева да застане непоколебимо до любимия си. Отказала се от своя пръв обожател, ала не пожелала да приеме друг някой с по-тежка кесия, тя се оттеглила в манастир и там починала още като послушничка.

Нестихващата скръб обхванала сърцето, което я обожавало, и дълбочината на неговата любов и неговата скръб се изявили по начина, който трогна и мен, докато слушах печалния разказ.

Няколко години след смъртта на Жустин-Мари домът й също бил сполетян от разруха. Баща й, който бил бижутер, но всъщност играел доста и на борсата, се замесил в някакви финансови операции, които го злепоставили и разорили. Умрял от скръб по загубата и от срам заради преживения позор. Старата му гърбава майка, опечалената му съпруга останали без стотинка и също щели да загинат от бедност, ала презреният от тях, но предан обожател на дъщеря им научил за нещастието и с невиждана вярност се притекъл на помощ. На обидната им горделивост той отмъстил с най-чистосърдечна благотворителност — дал им дом, поел грижа за всичко, оградил ги с приятелство, с нежност и грижа, каквито не би проявил дори един истински син. Майката — добра по сърце — умряла, благославяйки го. А странната, невярна, студена, мизантропична баба живеела и до днес, издържана изцяло от този самопожертвувателен човек. Към нея, която била проклятието на живота му, която разбила надеждите му и вместо любов и семейно щастие му навлякла вечна скръб и безрадостна самотност, той се отнасял като преданият син — към добрата си майка. Довел я в тази къща…

— И — продължи свещеникът, а очите му се насълзиха — подслони тука и мене, старият си учител, и Агнес, престарялата прислужница от бащиния си дом. Зная, че за нашата издръжка и за други благотворителни деяния той отделя три четвърти от своя доход, а за себе си оставя само четвъртинка, с която да си купува хляб и да задоволява най-насъщните си нужди. Така за него е невъзможно да се задоми. Отдал се е на бога и на своята покойна любима, сякаш и той е свещеник като мене.

Отецът беше избърсал сълзите си и като произнасяше тези последни думи, вдигна за миг очи. Прозрях погледа му, макар да се опитваше да се прикрие. В това мигновение успях да прочета в него нещо, което ме удиви.

Католиците са особени хора. Ето например този, когото познавах не повече, отколкото последния инка на Перу или първия император на Китай — той бе прозрял в душата ми и всички мои грижи и докато аз си мислех, че разговорът се е повел случайно, той знаеше точно защо ми казва всяко нещо, съобразил бе да нареди така, че да дойде в определен ден, на определено място, при определени обстоятелства, а целият този умисъл на мен ми се бе сторил случайно стечение на обстоятелствата или последствие от нещо неотменимо. Внезапното досещане на мадам Бес да ме изпрати с честитките и подаръка, безхитростното ми пътешествие до площада на Влъхвите, появата на свещеника по стълбите и прекосяването на площада, застъпничеството му пред прислужницата, която иначе щеше да ме отпрати, повторната му поява на стълбището, поканата му да вляза в тази стая, портретът, готовността, с която ми разказа историята — всички тези малки случайности изглеждаха независими една от друга подобно разпилени зрънца на скъсана броеница. Ала нанизани от оня бърз и проницателен поглед на йезуита, те се подредиха в дълъг и строен низ. Къде беше възелът, къде се криеше закопчалката на тази монашеска броеница? Усетих скритото единство, ала все още не успях да открия обединяващата точка.

Умисленият ми вид, изглежда, се бе сторил подозрителен на отеца. Той кротко се обади:

— Госпожице, надявам се, че пътят, който ви предстои по тези мокри улици, не е много дълъг?

— Около два километра.

— Къде живеете?

— На улица «Фосет».

— Да не би — лицето му се оживи — да не би да сте от пансиона на мадам Бек?

— Да.

— Но вие познавате — и той плесна с ръце, — та вие познавате моя благороден ученик Пол!

— Господин Пол Еманеюл, учителят по литература?

— Самият той!

Настъпи кратко мълчание. Внезапно бях напипала възела, който завързваше конеца на броеницата. Усетих го да се отпуска под силния напор.

— За него ли ми говорехте преди малко? — запитах аз. — Той ли е вашият ученик и благодетелят на мадам Валравен?

— Да, а тъй също и на Агнес, старата прислужница; и нещо повече — додаде отецът натъртено, — той беше и все още е любимият, верният, предан, и вечен обожател на тази светица в небето — на Жустин-Мари.

— А вие, отче, кой сте вие? — Зададох въпроса, макар вече да бях подготвена за отговора. Знаех какво ще последва.

— Аз, дъще, съм отец Силас — оня недостоен син на светата църква, когото преди време удостоихте с вашата искрена и трогателна изповед, като ми разкрихте дълбините на едно сърце и тайното светилище на един ум, на чийто устрем към истинската вяра, признавам, дълбоко завидях. Оттогава нито за миг не съм ви изпускал от поглед, за секунда не съм преставал да се интересувам от вас. Приучен на дисциплината на католицизма, оформен от високите му идеали, надъхан от достойните му доктрини, аз оцених достойнствата на вашия дух и на ума ви и завидях на ереста за нейната плячка.

Тази гледна точка ме порази — едва не видях себе си в неговото положение — приучена на дисциплината на моята вяра, оформена от идеали, надъхана от доктрини, вдъхновена и т. н. «Това е вярно», си казах, ала се въздържах да отговоря и останах невъзмутима.

— Господин Пол, изглежда, не живее тук, нали? — обадих се след малко, защото сметнах, че е по-добре да говорим за това, вместо да разискваме верски теми.

— Не, идва само понякога, да поднесе почитанията си на своята възлюбена светица, да ми се изповяда и да изкаже уважението си към онази, която назовава своя майка. Неговото жилище се състои само от две стаи. Сам той няма прислужник, но въпреки това не желае мадам Валравен да се раздели с великолепните накити, с които я видяхте украсена и с които се гордее, защото са накитите на младостта й и последният спомен от богатството на сина й, бижутера.

«Колко често — казах си — съм укорявала този човек, този господин Еманюел, че не умее да проявява великодушие по отношение на дреболии, а колко велик бил той спрямо големите неща!»

признавам — сред проявите на великодушие не наредих нито неговите изповеди, нито обожанието към светеца.

— Преди колко години е умряла младата дама? — запитах с поглед върху портрета на Жустин-Мари.

— Преди двадесет години. Тя е малко по-възрастна от господин Еманюел. Тогава той беше много млад, защото днес е на повече от четиридесет.

— И все още плаче за нея?

— Сърцето му ще плаче вечно. Същността на неговият характер е постоянството.

Това бе изречено много натъртено.

Изведнъж слънцето се показа бледо и сълзливо. Дъждът продължаваше да вали, но бурята бе престанала, разгорещеното небе бе изстреляло и отпратило светкавиците си. Забавех ли се още, щеше да се стъмни, затова станах, благодарих на отеца за гостоприемството и за разказа, получих неговата благословия, която приех със смирение, защото ми се стори изречена искрено, но не тъй добродушно ми прозвучаха последните и неясни думи: «Дъще, ти ще бъдеш такава, каквато ти е писано да бъдеш!» — предсказание, което ма накара да вдигна пренебрежително рамене в мига, в който излязох из вратата.

Малцина от нас знаят със сигурност какво ги очаква, ала след всички, преживяно от мен дотогава, аз още се надявах да дочакам сетния си час като трезва протестантка. В «светата» църква на католиците имаше нещо, което ми се струваше кухо отвътре и лъскаво отвън, а това не ме примамваше. Вървях по пътя си замислена над най-различни неща. Каквито и да бяха тия католици, сред тях имаше и добри хора. Този мъж Еманейл бе измежду най-добрите — заразен от суеверията, прекланящ се пред свещениците, той въпреки всичко бе запазил възхищението си към истинската вяра, бе предан докрай, самопожертвувателен, милосърден. Оставаше да се разбере по какъв начин Ватиканът посредством своите свещенослужители възприема подобни похвални прояви — оценява ли ги заради тях самите и в името на бога, или ги оставя да се олихвяват, за да заграби после и лихвите.

 

 

Когато стигнах в пансиона вече се здрачаваше. Готон ми бе запазила вечерята, от която наистина се нуждаех. Покани ме да хапна в малката трапезария, а след миг там се появи и мадам Бек, която ми донесе чаша вино.

— Е — подхвана тя развеселена, — как ви посрещна мадам Валравен? Голяма чудачка е, нали?

Разказах й какво съм преживяла и й предадох дума по дума учтивото съобщение, с което бях натоварена.

— Ах, това гърбаво джудже! — изсмя се тя. — Представяте ли си колко ме ненавижда — въобразява си, че съм влюбена в братовчеда Пол, в този верующ, който не смее да помръдне без разрешението на своя изповедник! А освен туй и да искаше да се ожени — все едно дали за мен, или за друга, — не би могъл да го стори; на ръцете му вече лежи огромно семейство — мадам Валравен, отец Силас, прислужницата Агнес и цяла тълпа безименни просяци. Не съм виждала друг човек, който така да се товари с непосилни за него отговорности, доброволно да се нагърбва с излишни грижи. На всичко отгоре храни някакви сантиментални чувства към бледата Жустин-Мари — според мен твърде глупавото същество (тъй пренебрежително се изрази мадам), — която от дълги години вече е ангел на небето или другаде някъде и при която възнамерява да се възнесе чист като кладенчова вода, щом се освободи от земните окови. О, ще умрете от смях, ако знаете приумиците и странностите на господин Еманюел! Но аз ви преча да се храните, моя хубава мийс — забравете ги тия ангели, гърбави баби и най-вече учителите — и лека нощ!