Шарлот Бронте
Вийет (5)

ГЛАВА ПЕТА
ОБРЪЩА СЕ НОВА СТРАНИЦА

След като господарката ми беше мъртва и пак останах сама, трябваше да си подиря ново място. По онова време, изглежда, съм била с леко — но съвсем леко — разстроени нерви. Признавам, не изглеждах добре — бях слаба, изнемощяла, със сенки край очите; като болногледачка след нощно бдение, като преуморена слугиня, като бездомница, потънала в дългове. Дългове нямах, не бях и съвсем бедна, защото, макар мис Мачмънт да не бе успяла да ме облагодетелствува тъй, както бе споменала в последната си нощ, все пак след погребението заплатата ми беше изплатена от втория й братовчед, наследника, алчен на вид, с остър нос и тясно лице, който наистина, както научих по-късно, се оказал невиждан скъперник — пълна противоположност на щедрата си родственица, мрачен фон, на който се откроява светлата й памет, благославяна и до днес от бедни и нуждаещи се. Притежателка на петнадесет лири, на здраве, поизтощено, но незасегнато, и на също тъй крепък дух, аз можех все още, сравнена с други, да се смятам в завидно положение. Завидно наистина, но твърде объркано — нещо, което усетих с голяма острота, защото точно след една седмица трябваше да напусна настоящото си убежище, без да имам къде да се приютя…

В тази моя дилема ми остана — като единствена възможност — да отида и да се посъветвам с една стара служителка на нашето семейство, някогашна моя бавачка, а сега домоуправителка на голямо имение близо до мис Мачмънт. Тя се опита да ме утеши, ала не знаеше какво да ме посъветва. Когато си тръгнах на здрачаване, в душата ми все още беше пълен мрак. Чакаха ме две мили път. Беше ясна, мразовита нощ. Въпреки самотата, бедността и вътрешната ми обърканост сърцето, подхранвано и окуражавано от жизнеността на моята младост, която наброяваше едва двадесет и две лета, туптеше леко и силно — туптяло е силно, убедена съм, защото иначе бих се страхувала да вървя сама по пътя, която минаваше през стихнали поля, без никъде да проблясва светлинка от село, чифлик или колиба; бих треперила от мрака, защото единствено по звездите успявах да следвам неясната пътека; бих трепкала още по-силно от непривичното присъствие на онова, което в споменатата нощ светеше на север, една движеща се загадка — звездата Вечерница. Но тази тържествена странница ми подействува другояче — не ме уплаши. Тя ми донесе сякаш нова вяра. Почерпих сили от режещия, равен ветрец, който духаше по нейната пътека. Смела мисъл прониза ума ми; разумът бе готов да я възприеме.

— Остави тази пустош — чух да ми се казва — и се махни оттук.

— Къде? — запитах.

Не трябваше да се озъртам много. Вдигайки поглед от селската енория в равната, богата Средна Англия, аз видях с мисълта си онова, което никога не бих съзирала в тленните си очи — видях близкия Лондон.

На другия ден пак отидох в имението и като потърсих отново домоуправителката, съобщих й за намерението си.

Мисис Барит беше сериозна, здравомислеща жена, макар и да не бе странствувала повече от мен. Но каквато бе сериозна и здравомислеща, не сметна, че съм загубила ума си, защото, нека кажа, от мен винаги се е излъчвала една уравновесеност, която всякога ми е била последна като монашеска плащеница, под чието прикрие съм успявала да извърша безнаказано и дори при всеобщо одобрение дела, които, предприети при външна възбуда и вълнение, биха накарали мнозина да ме сметнат за фантазьорка и дори фанатичка.

Домоуправителката изреждаше някои вероятни затруднения и белеше портокали за конфитюр, когато някакво дете изтича край прозореца и се втурна в стаята. Беше хубавко и както подскачаше и ми се усмихваше — защото ние се познавахме (познавах и майка му, младата омъжена жена на това семейство), — аз го вдигнах на коленете си. Макар общественото ни положение сега да се различаваше, с майката на това дете бяхме съученички, когато аз бях на десет, а тя на шестнадесет години; не бях я забравила — хубавка, но глуповата, в по-долен от моя клас.

Възхищавах се на хубавите тъмни очи на момченцето, когато майката, младата мисис Ли, влезе при нас. В каква красива и благородна жена се бе превърнало добродушното и приятно, но несхватливо момиче! Съпружеството и майчинството я бяха променили така, както съм виждала да променят и други, по-невзрачни от нея. Мен тя беше забравила. Аз също се бях променила, макар за жалост към лошо. Не се и опитах да припомня познанството ни; защо да го сторя? Дошла бе да отведе сина си на разходка, а подир нея вървеше бавачка с бебе в ръце. Споменавам случката само защото, обръщайки се към бавачката, мисис Ли заговори на френски (ужасен френски между другото, с непоправимо лошо произношение, което принудително ме върна пак към ученическите ни години) и аз разбрах, че жената е чужденка. Малкият също говореше свободно френски. Когато всички се оттеглиха, мис Барит обясни, че младата й господарка довела тази чужденка бавачка преди две години, на връщане от едно пътуване из Европа, че с нея се отнасяли също като с гувернантка и че не правела друго, освен да разхожда бебето и да говори френски с господарчето Чарлс. „И — добави мис Барит — тя разправя, че много англичанки в чуждестранни семейства там са поставени не по-зле от нея самата тук.“

Постарах се да запаметя това незначително сведение, така както грижливата домакиня събира безполезните на пръв поглед парцалчета и остатъци, които практичният й ум някой ден ще оползотвори. Преди да се сбогувам с моята стара приятелка, тя ми даде адреса на една почтена, старомодна странноприемница в Лондон, която, обясни ми тя, чичовците ми посещавали навремето.

Нека читателят не мисли, че решавайки да тръгна за Лондон, съм била застрашена от нещо или че ми е струвало кой знае какви усилия. Средства имах предостатъчно, за да отида, да престоя няколко дни и ако не намеря смисъл да оставам, да се върна обратно. Гледах на това по-скоро като на кратка ваканция за един уморен човек, отколкото на приключение на живот или смърт. Да приемаш всяко свое начинание като нещо в реда на нещата, е най-добре. Това ти позволява да останеш спокоен телом у духом, докато прекалените очаквания те правят трескав и телом, и духом. По онова време петдесет мили бяха един ден път (защото ви разправям за отдавна отминали дни. Косата ми, която до късни години устоя на скрежа на времето, сега се вие бяла под бялата шапчица, като сняг под снежна пряспа.) Около десет часа на една февруарска вечер пристигнах в Лондон.

Уверена съм, че ти, читателю, си от ония, които не биха ми благодарили за едно поетическо възпроизвеждане на първите ми впечатления, и толкоз по-добре, защото нямах време, нито пък настроение за подобно нещо, тъй като пристигнах късна, тъмна, сурова дъждовна вечер, в един Вавилон и сред един мравуняк, чиято безбрежност и неизвестност напрегнаха до крайна степен всичките ми способности за здравомислие и самообладание, с които поради липса на по-блестящи качества природата ме е надарила.

Когато слязох от дилижанса, речта на кочияшите и на другите, които се навъртаха наоколо, ми се стори странна, като непознат език. За пръв път чувах английския, насечен по този начин. Както и да е, успях да ги разбера и да ги накарам и те да ме разберат поне дотолкова, че да пренеса и себе си, и сандъка до старата странноприемница, чийто адрес притежавах. Колко трудно, колко потискащо, колко объркващо ми изглеждаше моето бягство! В Лондон за пръв път, за пръв път в странноприемницата, уморена от пътя, от мраза, премръзнала от студ, без опит, без никой да ме посъветва как да действувам — а тласкана към действие!

Оставих нещата в ръцете на здравия разум. Но здравият разум бе също тъй вцепенен и объркан, както всичките ми чувства, и единствено под натиска на неизбежната необходимост с усилие, изкомандува своята довереница. Подтикната от него, тя плати на носача. Предвид критичния момент не я обвинявам, че остави да я измамят. Помоли прислужника за стая, боязливо повика камериерката, нещо повече — успя да понесе, без видимо да се уплаши, надменното държане на тази млада дама.

Припомням си същата камериерка — образец за представата ми за градска хубост и мода. Като гледах тънкото й кръстче, бонето, дрехата й, чудех се кой ги е изработил тъй съвършени. С такава плавност оформяше тя гласните в устата си, че аз изпитвах срам от своето произношение; спретнатото й облекло хвърляше презрителен укор към моята проста провинциална одежда.

„Няма какво, ще се търпи — казах си; — за мене всичко тук — и обстановката, и обстоятелствата — е непознато; ще се оправя постепенно.“

Възприех много смирено поведението към арогантната млада прислужница, тъй също и към свещеникоподобния, облечен в черна дреха, стегнат с бяла яка прислужник и с това ги накарах да ме приемат добре. Отначало, смятам, ме взеха за прислужница, ала след малко се разколебаха и в държането им се усети нещо средно между покровителство и почитание.

Успях да се сдържа, докато се навечерям, постоплих се край огъня и се затворих в моята стая, ала щом седнах на леглото и отпуснах глава и ръце на възглавницата, усетих се ужасно потисната. Изведнъж положението, в което се намирах, се надигна пред очите ми като призрак. Необичайно отчайващо, безнадеждно се разкриваше то пред мен. Какво дирех сам-сама в големия Лондон? Какво ще правя, когато съмне? Какви надежди за бъдещето имам? Имам ли приятели на този свят? Откъде ида? Накъде отивам? Какво да сторя!

Намокрих възглавницата, ръцете, косите си с нестихващи сълзи. Това избухване бе последното от мрачно потъване в най-горчиви размисли. И все пак не съжалих за предприетата стъпка, не ми се искаше да я залича. Някаква внушителна, необяснима увереност, че е по-добре да вървя напред, отколкото да отстъпвам, че имам сили да вървя напред, че все някакъв път, макар да е тесен и труден, след време ще се открие пред мен — надделя над другите ми чувства. Въздействието й го отпъди надалеч и аз се успокоих дотолкова, че да си изрека молитвата и да си легна. Тъкмо бях духнала свещника и задрямвах, когато един дълбок, плътен, могъщ звук прониза нощта. Отпърво не го познавах, ала когато прозвуча дванадесет пъти, на дванадесетия гръмовен тътен и трепетливо звънтене си казах: „Лежа в сянката на катедралата «Свети Павел».“