Шарлот Бронте
Вийет (28)

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ОСМА
ЛАНЕЦЪТ

Господин Пол Еманюел бе особено чувствителен, когато някой, все едно кой, го прекъсваше по време на урок. Да се премине през класната стая при подобни обстоятелства, се смяташе и от учителки, и от ученички, заедно и поотделно, за равностойно на това, да изложиш живота си на смъртна опасност.

Дори и мадам Бек, когато се налагаше да го стори, „притичваше“ бързо, прихванала поли и внимателно заобикаляше страховитата „естрада“ подобно кораб, сепнат от бурните вълни. Що се отнася до портиерката Розин, върху която тежеше ужасяващото задължение на всеки половин час да извиква ученичките ту от един, ту от друг клас за техните уроци по музика или в параклиса, или в някой от двата салона, или в приемната, или в друга от стаите, в които имаше пиано — то тя при второто или третото изпълнение на дълга си направо се вцепеняваше от напрежение — състояние, предизвиквано от неописуемите погледи, хвърляни й през стрелкащите стъкла на очилата.

Една сутрин седях в карето и се занимавах с ръкоделието на една ученичка, която не бе успяла да го завърши навреме, докато пръстите ми шиеха, ушите ми се наслаждаваха на кресчендата и каденците на един глас, който долиташе назидателно от съседната класна стая и с всеки миг ставаше все по-гневен и по-застрашителен. Между мен и нарастващата буря имаше здрава стена, както и изход за бягство през стъклената врата на градината, тъй че изпитвах по-скоро удоволствие, отколкото ужас от предвестниците на урагана. Но бедната Розин бе в опасност, вече четири пъти тази сутрин тя бе извършила своите опасни набези, а сега й предстоеше за пети път да изпълни героичния си дълг и да извади съчката из огнената стихия — да измъкне една ученичка изпод носа на господин Пол.

— Боже, боже! — викна тя. — Какво правя? Господинът ще ме убие вече, сигурна съм, страшно е разгневен!

Обхваната от смелостта на отчаянието, тя отвори вратата.

— Госпожица Ла Мал на пианото! — долетя гласът й. Но преди още да се бе измъкнала навън и преди да бе затворила вратата, оня глас екна:

— От този момент забранявам да се влиза. Първият, който отвори тази врата или мине през тази стая, ще бъде обесен — ако ще да е и самата мадам Бек!

Не бяха минали и десет минути от издаването на тази заповед, по коридора отново долетяха стъпките от френските пантофки та Розин.

— Госпожице — промълви тя, — и срещу пет франка не влизам вече в този клас. Очилата на господина са ужасяващи, а е дошъл някакъв пратеник с вест от колежа „Атене“. Обясних на мадам Бек, че не смея да му съобщя, а тя ми каза вие да го сторите.

— Аз ли? О, не, само това не! Не е моя работа. Хайде, Розин! Изпълнете дълга си. Съберете смелост — атакувайте още веднъж!

— Аз ли, госпожице? Не е възможно! Днеска вече пет пъти го ядосах. За тази работа мадам би трябвало да наеме стражар. Уф! Омразна ми вече!

— О, стига! Вие май сте страхливка. Какво е съобщението?

— Точно от ония, които господинът най-много мрази — веднага да отиде в „Атене“, защото бил дошъл някакъв официален посетител, инспектор или нещо подобно, и господинът трябвало да се срещне с него. Знаете, че господинът мрази подобни принуди.

Да, знаех го отлично. Трескавият дребен мъж ненавиждаше насилването или пришпорването, всяко неотложно или задължително дело го караше да се бунтува. Но аз поех отговорността — естествено страхувах се, но едновременно с това изпитвах и други чувства, между които бе и любопитството. Отворих вратата, влязох, затворих я зад мен колкото можеше по-бързо и по-безшумно с разтрепераната си ръка, защото да се движиш мудно или припряно, да тракнеш ключалката или да оставиш вратата да зее полуотворена, това бяха отежняващи обстоятелства, често пъти по-страшни и от самото престъпление. И тъй, аз стоях ей тук, а той стоеше отсреща. Настроението му бе лошо — от най-лошите. Предаваше урок по аритметика — защото се хващаше да преподава по всеки предмет, който му дойдеше на ума, а пък аритметиката, като суха наука, му досаждаше. Всички ученички трепереха, когато заговореше за числа. Той седеше приведен над катедрата. Да вдигне поглед към влезлия, нарушил пряко разпоредбите и забраните му, очевидно не му бе по силите в момента. И толкоз по-добре. По този начин успях да спечеля време, за да прекося дългата стая, а и за мен бе много по-леко да срещна очи в очи избухването на гнева му, отколкото да го гледам как се готви да ме връхлети отдалеч.

Спрях точно пред катедрата. Естествено не бях достойна да привлека веднага вниманието му. Той продължи да предава урока. Не желаех да приема пренебрежението му. Той бе длъжен да ме изслуша и да отговори на съобщението.

Не бях достатъчно висока, за да вдигна глава над катедрата върху естрадата, и понеже не го виждах от мястото, на което стоях, позволих си първо да надзърна отстрани с намерение да огледам добре лицето му, което при влизането ми бе заприличало на черен и болнав тигър. На два пъти успях да го огледам безнаказано, да приближа и да се оттегля безнаказано, но на третия път, едва що погледът му бе проникнал зад преградата на катедрата, той бе хванат и прикован от самите му зеници — прикован от очилата. Розин имаше право; тези инструменти криеха някакъв загадъчен и неизменен ужас, който надминаваше по сила променливия гняв в открития поглед на оня, който ги носеше.

Сега открих предимството на това да бъдеш наблизо. Тези очила за късогледство бяха безполезни за оглеждане на престъпника, застанал под самия нос на господина, и той съответно ги свали, тъй че сега и двамата бяхме на равни начала.

Драго ми бе, че не бях истински стресната от него — че всъщност, изправена отпреде му, изобщо не изпитвах страх, защото пред разлюляното от бесилката въже, на което бе заплашил да увеси всеки, който наруши издадената от него заповед, аз бях в състояние да размотая кълбо от сърмените конци на сладкодумието и да отнема поне частичка от набралия се у него гняв. Естествено не си позволих да сипя учтивости пред очите на всички. Преметнах конеца през катедрата на учителя и го впримчих около облегалката на стола му.

— Какво искате? — изръмжа той, но гласът му се разнесе тихо от гърлото и гърдите, защото говореше със стиснати зъби, сякаш си бе дал клетва нищо на света да не го накара да се усмихне. Моят отговор последва ясен и неотстъпчив.

— Господине — заявих му, — аз искам невъзможното, небивалото. — И като сметнах за по-добре да не обърквам нещата, и да изрека съобщението, решително, тихо, но бързо предадох вестта от „Атене“, като цветущо преувеличих нейната неотложност.

Той естествено не поиска и да чуе. Нямало да отиде, нямало да остави часа си, та, ако ще, всички управници на Вийет да настоявали за това. Нямало да мръдне на сантиметър от пътя си, дори кралят, Министерският съвет и Народното събрание, да му наредели това.

Ала аз знаех, че трябва да отиде — че каквото и да приказваше, дългът и интересите му налагаха незабавно и дословно да се подчини на повикването. Затова стоях и чаках мълчаливо, сякаш не ми бе казал нищо. Той запита какво още искам.

— Само отговора на господина, за да го предам на пратеника.

Той махна нетърпеливо.

Осмелих се да протегна ръка към шапката му, която лежеше мрачно върху перваза на прозореца. Той проследи с поглед този смел жест, обхванато от смесено чувство на жалост и удивление пред моята дързост.

— Аха — промърмори, — ако сме стигнали дотам, ако мис Люси си позволява да докосва шапката ми, нека тогава да я сложи на главата, да се предреши на мъж и да бъде любезна да иде в „Атене“ вместо мен.

С най-голямо уважение сложих шапката на катедрата, откъдето тя сякаш ми кимна възмутено с периферията си.

— Ще напиша бележка, за да се извиня: това ще сторя! — заяви той, все още решен да се съпротивлява.

Знаех, че това е невъзможно, затова леко побутнах шапката към ръката му. Поместена от мене, тя се хлъзна по гладкия наклон на полираната и гола катедра, понесе след себе си леките очила в стоманени рамки и — ужасявам се да си спомня! — те паднаха върху естрадата. Колко пъти преди това ги бях виждала да падат, без да им стане нещо, но този път за нещастие на Люси Сноу те паднаха така, че всяко ясно стъкълце се превърна в безформена и натрошена звезда!

Сега вече се слисах — слисах се и се изпълних със съжаление. Знаех колко ценни са тези очила. Зрението на господин Пол бе особено, трудно да се коригираше, а тези стъкла му подхождаха много добре. Чувала го бях да ги нарича „съкровища“. Когато ги вдигнах, натрошени и безполезни, ръката ми потрепера. Дълбоко бях стресната от белята, която направих, но струва ми се, че бях обзета по-скоро от жалост, отколкото от страх. Известно време не смеех да погледна сполетения от бедата учител. Той проговори пръв.

— Ето! — рече. — Останах си без очила! Мис Люси, вярвам, ще признае, че въжето и бесилото са напълно заслужени. Трепери в очакване на присъдата. А, изменнице, изменнице! Решили сте да ви падна в ръцете безпомощен и сляп!

Вдигнах поглед. Лицето му, вместо да е разлютено, застрашително и намръщено, преливаше в оная усмивка, розовееше в оная руменина, която го озаряваше вечерта в хотел „Креси“. Не бе разгневен, не бе дори тъжен. Спрямо истинските бели, той откликваше с пълно опрощение; пред истинското предизвикателство се превръщаше в търпелив светец. Случката, която ми изглеждаше толкова злополучна — която според мен бе провалила отведнъж всичките ми шансове да го убедя — се бе превърнала в мой пръв помощник. Неподатлив към убеждаване, докато не му бях сторила нищо лошо, той бе сърдечно склонен на всякакви отстъпки, щом вече стоях пред него в ролята на умишлен и разкаян злосторник.

Той продължаваше мило да ме укорява, че съм била „силна жена, ужасна англичанка, същински ураган“, и накрая заяви, че нямал друг изход, освен да се подчини на оная, дала му такъв пример за опасната си сила, постъпила съм точно като „великия император“, който разбил една ваза, за да смае околните. Накрая той наложи шапката си, стисна окуражаващо и опрощаващо ръката ми, измъкна от нея счупените си очила, поклони се за сбогом и се понесе към „Атене“, развеселен и в чудесно настроение.

След гореспоменатата дружелюбност читателят ще съжали, когато научи, че преди още да се бе стъмнило, отново се карах с господин Пол, но тъй стана, и то не по моя вина.

Той имаше обичая — един много похвален и приятен обичай — да пристигне вечер, без да е предупредил, да нахлуе в тихия час за занимания, да се натрапи неочаквано на нас и на заниманията ни, да накара да се затворят учебниците, да е измъкнат ръкоделията и като разгъне пред себе си някоя дебела книга или книжка с памфлети, да ни предложи наместо противния урок по вероучение, четен монотонно от позаспалата ученичка, някоя трагедия, внушителна благодарение на пламенния му глас — някоя драма, която до този миг аз не съм оценявала както трябва; защото господин Еманюел съумяваше да я превърне в съд за излияния и да я напълни, с вродения си размах и страст, като купа с живителна течност. Друг път поразяваше мрака на нашито ежедневие с лъч, отразен от друг, по-слънчев свят, даваше ни възможност да надзърнем в съвременната литература, прочиташе ни пасажи от някое увлекателно четиво или пък последния фейлетон, предизвикал бурен смях в парижките салони, като всякога със строгата си ръка се стараеше да премахне от трагедията, мелодрамата, разказа или есето всеки пасаж, фраза или дума, които според него бяха неподходящи за ушите на тази аудитория от млади девици. Забелязаха бях, и то неведнъж, че там, където пропускът остава безсмислена празнота или обезсилваше фразата, той можеше и съумяваше да измисли цели параграфи, също толкова въздействуващи, както пропуснатите. Диалозите и описанията, които съчиняваше, бяха често дори по-хубави от съкратените.

И тъй, в описаната вечер ние седяхме тихи като монахини в „усамотение“; ученичките учеха, а учителките работеха. Спомням си моето ръкоделие. Беше красиво и ми доставяше удоволствие. Работех го с определена цел, не само за да убивам времето. Смятах, като го завърша, да го подаря, а понеже часът за поднасяне на подаръка наближаваше, трябваше да бързам, шиех усилено.

Чухме познатото ни рязко иззвъняване, сетне до нас стигна тропотът от забързаните стъпки. Думите „господинът идва“ още не бяха доизречени, когато двукрилата врата се разцепи (защото тя наистина се „разцепваше“, когато влизаше той; дума, бавна като „отвори“, не е в състояние да опише действията му) и той застана сред нас.

Имаше две маси за занимания, дълги и оградени с пейки, над всяка от тях висеше лампа. Под тази лампа, от двете страни на масата, седеше по една учителка. Ученичките се нареждаха отляво и отдясно, най-възрастните или най-ученолюбивите по-близо до лампите или „тропиците“, а по-мързеливите и по-малките към „северния“ и «южния» полюс. Господинът имаше обичай учтиво да предлага стол на някоя от учителките, обикновено на Зели Сент Пиер, главната учителка, сетне да се настани от освободеното от нея място и да се възползува от цялото сияние на Рака или Козирога, нещо, което поради лошото зрение му бе необходимо.

Както винаги, Зели стана живо, засмяна до уши, разкрила две редици бели зъби в оная нейна особена усмивка, която минаваше от ухо до ухо и се бележеше единствено с острота, тънка извивка на устните, без да се разпростре по изражението й, без трапчинки по бузите, без светлинки в очите. Предполагам, че господинът не я забеляза или по-скоро бе решил да не я забелязва, защото бе капризен като някоя жена; освен това очилата (беше си купил нови) му служеха за извинение при подобен пропуск и недоглеждане. Все едно какво му е било в ума, но той отмина Зели, тръгна към отсрещната страна на масата и преди да съм успяла да мръдна, прошепна: «Не мърдайте», и се настани между мен и мис Фаншоу, постоянната моя съседка, която всякога ме допираше с лакът, макар вечно да й повтарях:

— Дженевра, няма ли най-сетне да ме оставите на мира!

Лесно бе да се каже «Не мърдайте», но какво друго можех да сторя? Трябваше да му сторя място, трябваше да помоля ученичките да се отдръпнат, за да се отдръпна и аз. На Дженевра й беше добре да се залепи до мене, «за да й бъдело топло», както обясняваше, в студените зимни вечери и да ме боде в сърцето с нейните вечни задевки и побутвания — дотам, че ме принуждаваше понякога да скривам по някоя карфица в колана си, за да се пазя от острия й лакът; но смятах, че с господин Еманюел не мога да се държа по същия начин, затова отдръпнах конците и ножиците, за да освободя място за книгата му, и се поместих, всъщност отдалечих се на не повече от метър — нещо, което всеки разумен човек би сметнал за естествено, прилично разстояние. Ала господин Еманюел не бе разумен човек; като прахан и кремък, какъвто си бе — той припали и пламна изведнъж.

— Значи не ме искате за съсед — измърмори. — Значи ще се делим на касти, отнасяте се с мен като с парий — кипеше учителят. — Добре! Ще го наредим другояче! — И се хвана на работа.

— Станете, госпожици! — викна господин Пол.

Момичетата станаха. Той ги накара да се оттеглят от другата страна на масата. Мене ме заведе до края на дългата пейка и след като ми донесе кошничката за ръкоделие, коприната, ножиците и всички принадлежности, сам се настани на противоположния край.

Колко абсурдно изглеждаше всичко, сторено дотук, никой не посмя да се изсмее, беда щеше да сполети нещастницата, която би си позволила да се изкиска. Що се отнася до мен, приех всичко с пълно спокойствие. Седях си тям усамотена и откъсната от света. Седях, гледах си работата и не се чувствувах нещастна.

— Достатъчно ли ви е това разстояние? — запита той.

— Господинът ще прецени най-добро — отвърнах.

— Много сте добре. Вие поискахте да сте нашироко. Не съм крив аз.

И с това твърдение той започна да чете.

За беда избрал си бе френския превод на онова, което обяви като «драма Вилямс Шекспир; лъжливото божество — гласяха по-нататъшните обяснения — на ония езичници, англичаните». Как би допълнил описанието, ако настроението му бе се помръкнало, не смея и да си представя.

Естествено преводът на френски бе много лош, а пък и аз не си направих труд да прикривам възмущението, извикано от някои безобидни пропуски и несъвършенства. Не беше необходимо да казвам каквото и да е, ала човек може да показва мнението, което му е забранено да изрази с думи. Очилата на господина бяха нащрек и той забелязваше всеки мой възмутен поглед, не вярвам да е пропуснал ни един. Накрая махна очилата, за да остави очите си да искрят на воля, и тъй яростно се разгорещи на северния полюс, където доброволно се бе изолирал, както не би могъл да се затопли в тази студена стая дори под отвесните лъчи на самото съзвездие Рак.

Свърши да чете и аз очаквах да видя дали ще се оттегли, без да е дал израз на яда си, или ще го пусна да се изрази. Не бе в нрава му да се владее, но всъщност какво му бях сторила, за да му дам повод за открита вражда? Не бях промълвила нито думи и не би било справедливо да ме кори или наказва за това, че съм пораздвижила малко по-волно мускулите край очите и устата си.

Донесоха вечерята, която се състоеше от хляб и мляко, разредено с хладка водица. От уважение към присъствието на учителя оставиха настрана кифлите и чашите, вместо незабавно да ги раздадат.

— Вечеряйте спокойно, госпожици — рече той, като се преструваше на залисан в някакви бележки, които правеше по полето на своя «Вилямс Шекспир». Те започнаха да се хранят. Дадоха и на мен чаша и кифла, не мръднах от мястото на наказанието и продължих да шия, като отпивах от чашата и отхапвах от кифлата най-хладнокръвно — с една самоувереност, непривична за мен и приятно нова за усещанията ми. Сякаш присъствието на човек, тъй спокоен, раздразнителен и обидчив като господин Пол поглъщаше всички трескави и смущаващи влияния подобно някакъв магнит и ме оставяше спокойна и уравновесена.

Той стана. «Дали ще си тръгне без нито дума?» Да, запъти се към вратата.

Не, върна се, но изглежда само за да си прибере кутията за моливи, която бе забравил на масата.

Взе я, сложи вътре молива, счупи върха му с ръба й, подостри го, мушна кутията в джоба и тръгна право към мен.

Ученичките и учителките, сбрани край другата маса, разговаряха оживено. По време на хранене винаги приказваха; привикнали към подобно държане, не се стараеха и сега да говорят по-тихо.

Господин Пол дойде и застана зад мене. Запита ме какво бродирам и аз му обясних, че правя един ланец.

Запита:

— За кого?

А пък аз отвърнах:

— За един господин — един от моите приятели.

Господин Пол се понаведе и продължи — както пишат писателите и както всъщност си беше в неговия случай — да «съска» в ухото ми язвителни слова.

Заяви ми, че от всички жени, които познавал, аз съм била онази, която умеела да се държи най-отблъскващо. Била съм тази, с която било невъзможно да се поддържат приятелски отношения. Имала съм «несговорчив характер» и съм била невероятно своенравна. Как съм успявала да го правя и какво ме прихващало, не можел да разбере, но колкото и миролюбиво и дружелюбно да постъпвал човек към мене — тряс! — изведнъж съм превръщала съгласието в несъгласие, доброжелателството във враждебност. От своя страна, той — господин Пол — бил най-добронамерен към мене. Доколкото си спомнял, не ми бил сторил никакво зло. Можел да се смята в правото си да иска от мен поне да го приемам като неутрален познайник, невинен откъм враждебни чувства. А вижте как съм се държела — с каква хапливост, колко бунтовно, с каква «необуздана» несправедливост!

Тук не се сдържах да отворя широко очи и дори да възкликна:

— Хапливо! Бунтовно! Необуздано! Не знаех това.

— Шт! Замълчете! Ето нa! Избухнахте веднага като барут!

Съжалявал — много съжалявал, окайвал ме заради тази ми злощастна странност. Тази моя «буйност», тази «пламенност» — може би благородна, но малко прекалена — щяла според него да ми навлече беди. Жалко. Притежавала съм според него и добри качества и ако съм била благоразумна да стана по-сдържана, по-трезва, не тъй надменна, не тъй «кокетна», не тъй устремена към показност, не тъй склонна да надценявам външния блясък — да се възхищавам от вниманието на хора, забележителни единствено с по-високия си ръст, с контешкия си вид и с огромната си самонадеяност, — може би съм щяла да се окажа полезен, дори великолепен човек. Но тъй, както било… И тук гласът на малкия човек секна.

Искаше ми се да го погледна, да му подам ръка или да изрека успокоителна дума, ала се страхувах, че помръдна ли, или ще се разсмея, или ще заплача, толкова странно в своята цялост бе това смесване на трогателно с абсурдно.

Помислих, че си е отишъл. Но не, той седна, за да продължи по-спокойно.

Докато той, господин Пол, все още приказвал по тези мъчителни въпроси, щял да рискува да извика гнева ми за мое добро, щял да се осмели да спомене за една промяна, която бил забелязал в облеклото ми. Готов бил да признае, че когато се запознал с мен — по-скоро когато ми хвърлял по някой бегъл поглед от време на време, — в това отношение съм го задоволявала. Сериозното ми облекло, строгата простота на дрехите ми го карали да вярва в мен. Чие съдбоносно въздействие ме било накарало напоследък да кича с цветя периферията на шапката си, да нося бродирани яки и дори веднъж да се появя в червена рокля, той може би се досещал, но засега не искал да го изрича на глас.

Отново го прекъснах и този път в гласа ми прозвуча възмущение и дори ужас:

— Но как тъй червена, господин Пол? Не беше червена. Беше розова, и то светлорозова, освен това се закриваше от черна дантела.

Розова или червена, жълта или пурпурна, граховозелена или небесносиня, всичко било все същото. Това били показни, вятърничави цветове, а пък дантелата, за която съм споменала, тя вече била като капак на всичко. И той въздъхна над моето падение. За голямо съжаление не можел да опише с подробности всичко, което искал да каже. Понеже не знаел точните названия на тия «джунджурии», сигурно щял да сбърка някоя дума и щял да се изложи на присмеха ми, да възбуди моя припламващ и страстен характер. Ограничавал се само да каже с общи думи — а знаел, че тези общи думи са на място, — напоследък облеклото ми било станало «светско по вид», нещо, което го наранявало.

Какво «светско» намираше в зимната ми вълнена дреха и бяла яка, не можех да разбера; а когато го запитах, отвърна, че всичко било изпипано с прекалено голямо желание, за да блесне, и освен това на шията си съм носела панделка.

— Но щом ви дразни панделката в облеклото на жената, господине, сигурно ще се възмутите от ей това нещо, носено от мъж, така ли? — И му показах светлата малка верижка от коприна и злато. Отвърна ми дълбока въздишка, подбудена очевидно от моята вятърничавост.

Той поседя няколко минути мълчаливо и като наблюдаваше как работя ланеца, който сега бродирах още по-усърдно от преди, запита ме дали онова, което току-що е изрекъл, ме е накарало дълбоко да го ненавидя.

Не помня какво точно му отговорих и как му го казах, дори не зная дали изобщо проговорих, но се разделихме приятелско; след като бе стигнал до вратата, господин Пол се върна само за да ми обясни: «да не съм смятала, че изобщо не е харесал червената ми рокля» («Розова! Розова!», вметнах аз), че «всъщност ми приличала» (истината е, че вкусът на господин Пол клонеше към ярките цветове), искал само да ме посъветва, когато я нося, да си внушавам чувството, че материята е «груба», а цветът «пепелявосив».

— Ами цветята на шапката ми, господине? Те са много дребни…

— Тогава ги оставете дребни. Не им позволявайте да пораснат.

— А панделката, господине?

— Панделката може! — долетя благосклонният отговор.

Тъй уредихме въпроса.

Браво, Люси Сноу, здравата те смъмриха, насапунисаха те с лют сапун, и то защо — заради грешната ти склонност към светската ти суета. Да не вярваш просто. А ти се мислеше за меланхолична и сериозна личност! Мис Фаншоу те смята за втори Диоген. Неотдавна господин Дьо Басомпие тактично промени темата, когато се заговори за неукротимата Вашти, защото — както учтиво се изрази — «мис Сноу се смущава». Доктор Бретън те знае единствено като «кротката Люси», «същество, безобидно като сянка» — тъй каза и ти го чу, като го каза. «Люси страда от прекалено строг вкус и държане, липсва й цвят на характера и на облеклото.» Такива са твоите впечатления, тъй си мислят и приятелите ти и изведнъж се явява един дребен мъж, различаващ се диаметрално от всички тях, който те обвинява, че си прекалено свободна и весела, прекалено открита и приказлива, твърде пъстра и цветна. Този безпощаден малък мъж — този безжалостен цензор — сбира всичките ти незначителни прегрешения в суетността, злощастната ти розова рокля, мъничкото ти венче, тъничката ти панделка, жалката ти дантелка и те призовава да се оправдаваш за всяко едно от тях. Ти си навикнала да те вземат за сянка в слънцето на живота. Колко е необичайно да видиш, че някой вдига ръка да предпази очи, защото го заслепяваш като ярък лъч.