Шарлот Бронте
Вийет (4)

ГЛАВА ЧЕТВЪРТА
МИС МАЧМЪНТ

Напуснах Бретън шест седмици след заминаването на Полина — без да подозирам, че никога не ще се върна там, никога не ще премина пак по тихите му стари улички — и се прибрах у дома след шестмесечно отсъствие. Предполага се, както е редно, че съм се радвала да се хвърля в обятията на моите сродници. Подобно доброжелателно предположение не вреди никому, затуй ще го оставя без възражение. И вместо да го отрека, позволявам на читателя да ме вижда през следващите осем години като лодка, залюляна блажено на слънцето, в пристанище, гладко като стъкло, а кормчията — изтегнат на малката палуба, с лице извърнато към небето, с притворени очи, унесен, ако щете, в дълга молитва. Многобройни са жените и момичетата, които прекарват живота си по този начин, защо и аз да не съм сред тях?

Та, казвам, представете си ме безгрижна, облагодетелствувана, пълничка и щастлива, изтегната на малкия палубен стол, сгрявана от незалязващо слънце, полюшвана от мекия бриз. В този случай обаче не би могло да се скрие, че аз някак си трябва да съм паднала през борда или че корабът е претърпял крушение. Защото прекалено ясно си спомням един период — и то твърде, твърде дълъг — на студ, на опасности, на съперничество. Дори до днес, присъни ли ми се този кошмар, усещам в гърлото ми да нахлуват горчивите солени морски вълни и ледената им тежест върху гърдите си. Знам, дори, че имаше буря, и то буря, която продължи не един час и не един ден. Дълги дни и нощи не се показваха нито слънцето, нито звездите; със собствените си ръце изхвърляхме такелажа от кораба; тежък ураган ни връхлетя; всяка надежда за спасение бе загубена. С две думи, корабът потъна, екипажът му загина.

Доколкото си спомням, никому не се оплаках за тези си беди. А и кому да се оплача? Следите на мисис Бретън бях загубила много отдавна. Пречки, издигнати от други, бяха прекъснали връзката ни още преди години. Освен това времето бе донесло превратности и за нея. Значителното състояние, което бе наследила за сина си и което бе вложено в някакво акционерно дружество, се бе стопило, както разбрах, до една стотна от първоначалната сума. Греъм, както се говореше, вече имал някаква професия. И той, и майка му напуснали Бретън и сега били май в Лондон. Тъй че възможността да се облегна другиму бе загубена, трябваше да разчитам единствено на себе си. Неподозирах, че мога да бъда самостоятелна и дейна, но тази самостоятелност и действеност ми бяха наложени от обстоятелствата, както се случва и с хиляди други като мен; затова, когато мис Мачмънт, възрастна госпожица, наша съседка, прати да ме повикат, отзовах се на поканата й с надежда, че тя ще ми предложи работа, която ще мога да изпълнявам.

Мис Мачмънт беше богата и живееше в красива къща, ала бе скована от ревматизъм, със схванати ръце и нозе близо двадесет години. Никога не слизаше на долния етаж. Приемната й бе в съседната спалня. Неведнъж бях слушала за мис Мачмънт и нейните странности (по характер била много особена), но не се бе случвало да я видя. Срещнах сбръчкана белокоса жена, мрачна от самота, сурова от продължителната болест, а тъй също раздразнително и сигурно много взискателна. Разбрах, че нейната прислужница или по-скоро компаньонка, която я гледала от дълги години, сега щяла да се омъжва, а тя, научила за сполетялото ме нещастие, ме повикала с надеждата да заместя другата. Направи ми предложение след чая, докато тя и аз седяхме сами край камината.

— Животът ви тук няма да е лесен — заяви тя открито, — защото имам нужда от много грижи и ще сте твърде заета; и все пак сравнен със съществуванието, което водите в момента, може да ви се стори поносим.

Размислих. Разбира се, казах си; и все пак по някаква странна съдбовност няма да е така. Да живея тук, в тази затворена стая, свидетелка на страдания — а често вероятно и отдушник на гнева й, — тъй ли трябва да прекарам младостта си, след като всичко, преживяно от мен досега, меко казано, не би могло да се нарече щастие? За миг сърцето ми се сви и натежа, но бързо се съвзех, защото, макар да успявах да осъзная злините, бях, струва ми се, твърда прозаична, за да умея да фантазирам и съответно да ги преувеличавам.

— Питам се дали ще ми стигнат силите за това — казах.

— Това се чудя и аз — отвърна тя, — изглеждате ми изтощена.

Така беше. Видях се в огледалото, в траурната дреха — унило привидение с измъчени очи. Но тъжната гледка не ме разтревожи. Знаех, че унинието ми е само външно, усещах живота да пулсира в мене.

— А какво друго имате предвид? Изобщо имате ли някакви планове?

— Все още нищо определено, но се надявам да намеря.

— Така си мислите. А може би сте права. Опитайте своя метод тогава и ако не успеете, изпитайте моя. Възможността, която ви предлагам, е на ваше разположение до три месеца.

Това бе много мило. Казах й го и й благодарих. Докато говорех, обхвана я пристъп на болка. Аз й помогнах, направих необходимото, както тя ми нареди, и когато болките отминаха, между нас вече се бе създала някаква близост. От начина, по който тя понесе тази атака, аз разбрах, че е твърда, търпелива жена (търпелива на физическа болка, но може би понякога трудно издържаща на продължителен душевен гнет); а тя пък от готовността, с която й помогнах, откри, че би могла да ме привлече към себе си (защото усети, че й симпатизирам). На другия ден пак ме повика; пет-шест дни последователно търсеше моята компания. По-близкото запознанство, макар да показа някои нейни недостатъци и причудливости, откри в същото време един характер, достоен за уважение. Макар да бе понякога строга и дори мрачна, бих могла да се грижа за нея и да бъда край нея с онова спокойствие, което ни осенява, когато знаем, че държането, присъствието, близостта ни радват и успокояват личността, на която служим. Дори когато ме сгълчаваше — кореше ме понякога, и то твърде рязко, — правеше го без да ме унижи, и аз бързо го забравях. Беше по-скоро сприхава майка, укоряваща дъщеря си, отколкото господарка, смъмряща своята слугиня. Да, тя не умееше да мъмри, но често избухваше. Ала в гнева й всякога се усещаше нишката на разума; беше логична дори и когато се гневеше. Не мина много и растящото чувство на привързаност започна да ми представя мисълта да й стана компаньонка в съвсем нова светлина. След седмица приех.

Тъй две горещи, задушни стаи се превърнаха в моя свят, а една недъгава стара жена ми стана господарка, приятелка и всичко. Да й служа ми беше задължение — болките й станаха мое страдание, успокояването й — моя надежда, гневът й — мое наказание, благодарността й — моя награда. Забравих, че съществуват поля, гори, реки, морета, забравих дори вечно изменящите се небеса отвъд замъгления от пара решетъчен прозорец на тази болнична стая; доволна бях дори, че ги забравях. Всичко в мен се устреми към задължението ми. Приучена и укротена от дългогодишния навик, дисциплината от съдбата си, аз не копнеех за разходки на открито; стомахът ми се засищаше от малките порции, поднасяни на болната. Срещу това тя ми даваше възможността да изучавам необикновения й характер; бих добавила — да се възхищавам от непоклатимостта на нейните добродетели, от силата на страстите й, да се доверявам на истинността на чувствата й. Тя притежаваше всичко това и поради него не се отделях от нея.

И пак заради същото готова бях да кретам с нея още двадесет години, ако мъченическият й живот продължи още толкова. Но друго било писано. Трябвало е, изглежда, да бъде тласната към действие, трябвало е да бъде подканвана, подбутвана, мушкана, подтиквана към деятелност. Късчето човешка обич, което ценях повече от скъп маргарит, трябваше да се стопи в ръката ми и да изчезне подобно зърно от градушка. Задължението, което изпълнявах с такава радост, бе изтръгнато от успокоеното ми сърце. Поискала бях да се споразумея със Съдбата, да се предпазя от случайни, по-големи страдания, приемайки един живот на лишения и дребни скърби. Провидението наказва подобни боязливи ленивци и страхливи безделници.

В една февруарска нощ — не мога да я забравя — край дома на мис Мачмънт се извиси глас, дочут от всички, но разтълкуван, изглежда, само от един. След спокойната зима, бурите тласкаха към нас пролетта. Бях сложила мис Мачмънт да си легне, седях и шиех край огъня. Вятърът стенеше в прозорците. Стенал беше тъй през целия ден, но с падането на нощта тонът му се промени — стана по-остър, по-пронизителен, по-ясен, вопъл, раздиращ и смразяващ нервите, се долавяше във всеки негов напор.

„О, спри! Спри!“ — извиках мислено, оставих разстроена ръкоделието и направих безуспешен опит да запуша уши, да не чувам този пронизителен, остър плач. Същия глас бях чувала и преди и опитът ме бе навел на една теория за онова, което той вещаеше. Три пъти в живота събитията ме бяха научили, че тези странни интонации на бурята — този неспокоен, безнадежден плач — предсказват приближаването на атмосферни промени, неблагоприятни за живота. Епидемичните болести според мен твърде често се предшествуват от такъв хълцащ, стенещ, измъчен, жалостив източен вятър. От това според мен води началото си ирландската легенда за злия дух „банши“, чийто злокобен вой предвещава смърт в дома. Струваше ми се тъй също — но не бях достатъчно учена, за да си обясня съществува ли връзка между обстоятелствата, — че по същото време стават вулканични изригвания в далечни части на света, реки внезапно заливат бреговете си, необясними приливи връхлитат разгневено върху ниски морски брегове. „В подобни периоди — казвах си — нашата земя изглежда разкъсана и объркана: по-немощните от нас посърват от гневния й дъх, изригващ горещ из димящите вулкани.“

Вслушвах се и треперех; мис Мачмънт спеше.

Към полунощ за около половин час м бурята настъпи пълно затишие. Жарта, която тлееше, бурно се разгоря. Почувствувах, че въздухът се е променил и е станал по-остър. Повдигнах транспаранта и завесата, подадох глава навън и видях звездите да проблясват ярко в студа.

Извърнах се и очите ми срещнаха будния взор на мис Мачмънт, която бе вдигнала глава от възглавницата и ме гледаше с необичайно вълнение.

— Хубава ли е нощта? — запита тя.

Отвърнах утвърдително.

— Така и предположих — рече, — защото се чувствувам много бодра и много добре. Повдигнете ме. Тази нощ се усещам млада — продължи тя, — млада с весело сърце, щастлива. Дали пък болестта ми няма да отмине, дали не ми е отредено да се порадвам на здраве? Ще бъде истинско чудо.

„А не живеем във века на чудесата“ — помислих си, зачудена, че я чувам да приказва така. Тя продължи, заговори за миналото и взе да си припомня някогашни случки, сцени и хора с учудваща яснота.

— Тази нощ ми е приятно да мисля за миналото — каза тя, — ценя го като мой най-скъп приятел. В момента то ми доставя дълбоко удоволствие, връща в сърцето ми жива и красива действителността — не само кухи представи, а онова, което някога е било действителност и което аз вече смятах за отдавна разложено, стопено, размесено с гробовна песен. Сега съм господарка на часовете, на мислите, на надеждите на моята младост. Съживявам любовта на живота си, единствената ми любов, едва ли не единственото ми дълбоко чувство, защото не съм особено добра жена — не съм дружелюбна. Но въпреки това съм имала дълбоки чувства, и тези чувства са имали обекти, които в своята неповторимост са ми били скъпи, тъй както всички ония неизброими неща, по които мнозинството от мъжете и жените пилеят своето внимание. Докато обичах, докато бях обичана — ах, как живеех тогава! Каква вълшебна година от живота си припомням! Колко лъчезарна се връща пак при мене тя! Каква пищна пролет, какво топло, прелестно лято, каква мека лунна светлина, посребрила есенните вечери, какви несдържани надежди под заледените води и заскрежените поля на зимата! През цялата тази година сърцето ми живя със сърцето на Франк. О, благородният ми Франк. О, верният ми Франк! Добрият ми Франк! Толкова по-добър от мене — толкова по-извисен във всичко! Сега знам това, сега мога да го кажа. Малко са жените, престрадали така дълбоко загубата на любимия, но и малко са ония, обичани тъй силно, както бях аз. Любовта му не беше като другите. Знаех, че ме обича, вярвах му дълбоко. Неговата любов правеше чест, тя покровителствуваше и извисяваше; но също тъй тя радваше оная, на която бе отдавана. Нека сега попитам, сега, в този миг, когато разумът ми е тъй странно прояснен — нека размисля защо ми бе отнета. За какво престъпление съм била наказана, та след дванадесет месеца на върховно блаженство да изстрадам тридесет години на дълбока скръб? Не зная — продължи, след като помълча, — не мога, не мога да видя причината, но в този час мога да изрека от сърце нещо, което не съм могла до този миг: непроницаеми боже, да бъде волята ти! И в този миг вярвам, че смъртта ще ме върне при Франк. Никога досега не съм го вярвала.

— Той е умрял, така ли? — запитах тихо.

— Мило момиче — започна тя, — една Бъдни вечер се облякох и премених, защото моят любим, моят бъдещ съпруг щеше да ме посети. Седнах да го чакам. Отново изживявам този миг. Виждам снежния здрач да се прокрадва през прозореца, над който завесата не бе спусната, защото исках да го съзерцавам, докато язди към мен по снежната алея. Виждам и усещам мекия огън, който ме стопля, играе по копринената ми дреха и от време на време озарява младежкия ми лик в отсрещното огледало. Виждам луната на спокойната зимна нощ да плува пълна, ясна и студена над тъмната растителност и посребрените ливади на имението ми. Чакам, пулсът ми бие нетърпеливо, ала в ума не се промъква никакво съмнение. Пламъците в огнището бяха замрели, но жаравата бе още искряща, луната се бе изкачила високо, но все още се виждаше от прозореца, наближаваше десет. Обикновено той идваше по-рано, ала веднъж-дваж бе закъснял както сега. Дали макар веднъж няма да ме разочарова? Не, нито веднъж; и сега вече идваше, идваше бързо, да навакса изгубеното време. „Ах, Франк, неразумни ездачо — рекох си, заслушана радостно и тревожно в наближаващия тропот на коня, — ще ти се карам за това. Ще ти кажа, че на опасност ти излагаш моята шия, защото всичко, което е твое, ми е по-ценно и по-скъпо, отколкото ако беше мое.“ Той приближаваше, съзирах го, но май очите ми бяха замъглени от сълзи, не виждах добре. Ето коня, чух тропота му или по-скоро видях някаква грамада, долових глъчка. Кон ли беше това наистина? Ако ли не, какво бе тежкото, влачещо се нещо, което прекосяваше тъй странно черно, поляната пред къщи? Как бих могла да назова онова, което виждах в лунния светлик пред мен? И как да изрека чувството, което се надигна в душата ми?

Изтичах безмълвна навън. Едно огромно животно — всъщност черния кон на Франк — стоеше разтреперано, задъхано, запенено пред портата. Някакъв човек го държеше — предположих, че е Франк.

— Какво става? — запитах.

Томас, собственият ми слуга, ми отвърна троснато:

— Влезте вътре, госпожо. — А сетне нареди на прислужничката, която притича към кухнята, тласкана сякаш от някакво предчувствие: — Рут, прибери господарката вътре! Веднага!

Но аз вече коленичех на снега до онова, което лежеше там — което бях видяла да се влачи по земята, — което пъшкаше, стенеше на гърдите ми, когато го привдигнах и го притиснах до сърцето си. Не беше мъртъв, беше в полусъзнание. Заповядах да го внесат вътре. Не им позволих да ми нареждат каквото и да било и да ме отделят от него. Имах достатъчно присъствие на духа не само да владея себе си, но да разпореждам и на другите. Опитали се бяха да ме третират като дете, както най-често се отнасят с хора, поразени от божия гняв, но аз не слушах никого освен хирурга, а когато той стори онова, което бе по силите му, останах сама при моя умиращ Франк. Той събра сили да ме вземе в обятията си, намери глас да назове името ми, чу ме как се моля над него шепнешком, усети ме, докато нежно и любовно се грижех за него.

— Мария — каза той, — умирам щастлив като в рая.

С последния си дъх ми се закле във вярност. Когато изгря зората на Коледния ден, моят Франк беше при бога.

— И всичко това — продължи тя — се случи преди тридесет години. Оттогава живея в страдание. Едва ли съм извлякла дълбока поука от всичките си злощастия. Всяка по-мека, по-дружелюбна душа те биха превърнали в светица, силните, зли души биха станали демони, а що се отнася до мене, аз си останах една поразена от беда себична жена.

— Но вие сте вършили много добрини — прекъснах я, защото тя беше известна с големите си материални подаяния.

— Искаш да кажеш, че не съм скъпила парите си там, където те биха могли да смекчат нечие нещастие! Ала какво от това? Да давам, не ми е струвало усилие, нито ми е причинявало болка. Но от днес нататък аз съм готова да променя начина си на мислене, да се подготвя за срещата си с Франк. Виждаш ли — още мисля за Франк повече, отколкото за бога; и дано поне ми се признае, че обичайки едно божие творение тъй силно, тъй продължително и тъй истински, с това не съм поругала Твореца — иначе изгледите за спасение на душата ми са нищожни. Ти какво мислиш по тези въпроси, Люси? Бъди мой духовен съветник, кажи ми.

Не бях в състояние да отговоря, нямах думи. Тя, изглежда, си въобрази, че вече съм й отговорила.

— Много правилно, дете мое. Трябва да си признаем, че бог е милостив, но не всякога е разбираем за нас. Трябва да приемем собствената си участ, каквато и да е тя, и да се опитаме да направим щастлива участта на другите. Нали така? Да, и от утре ще се опитам да те направя щастлива. Ще се постарая да сторя нещо за тебе, Люси — нещо, което да те облагодетелствува, когато аз умра. Главата ме заболя от много приказки, затова пък съм щастлива. Върви да спиш. Часовникът отмерва два. Колко до късно стоиш — или по-скоро до колко късно аз с моя егоизъм те задържам тук. Сега върви. Не се тревожи повече за мене. Чувствувам, че истински ще си отпочина.

Тя се нагласи като за сън. Аз също се оттеглих в нишата към нейната стая. Нощта премина спокойно. И също тъй спокойно, изглежда, е настанал сетният й час — спокойно и безболезнено. На сутринна я намерихме бездиханна, почти изстинала, отпусната кротко, непомръднала. Възбуденият й дъх и промяната в настроението й са били предупреждение за наближаващия удар, а този единствен удар е бил достатъчен, за да прекъсне нишката на нейното съществувание, изтрита до скъсване от болестта.