Шарлот Бронте
Вийет (9)

ГЛАВА ДЕВЕТА
ИЗИДОР

Сега вече времето ми беше добре и смислено запълнено. Учех другите, самата аз се учех и нямах ни един свободен миг. Това ми беше приятно. Усещах, че напредвам: вместо да бъда бездушна жертва на застоя и разложението, аз развивах своите способности и ги усъвършенствувах с постоянни упражнения. Пред себе си имах широки възможности за набиране на жизнен опит. Вийет е космополичен град и в нашето училище имаше момичета от почти всичко европейски народности, от почти всякакъв социален произход. И равноправието е нещо обичайно в Лабасекур. Макара по форма да не е република то е република по същността си и на чиновете в класните стаи на мадам Бек млада контеса сядаше редом до млада буржоазка. А и по външни признаци беше трудно да се различи благородницата от простосмъртната — единственото различие всъщност беше това, че момичетата от народа бяха често по-откровени и по-възпитани, докато благородничките обичаха да демонстрират с държането си една смесица от наглост и лукавост. В жилите на аристократките най-често буйната френска кръв бе смесена с флегматичния нрав на крайблатните жители. И за съжаление ефектът от тази живителна течност обикновено се изявяваше в упойващо сладкодумие, с което езикът лееше ласкателства и небивалици, и в приятно и живо, ала дълбоко безсърдечно и неискрено държане.

За да бъда справедлива, ще кажа, че и коренячките жителки на Лабасекур обичаха да лицемерят, ала те го вършеха по-откровено и трудно можеха да те заблудят докрай. Когато трябваше да те излъжат, изричаха неистината някак небрежно, отърсени от угризенията на съвестта. Всичко живо в дома на мадам Бек — от слугинята до самата директорка — не се стесняваше да излъже; това за тях беше в реда на нещата. Да измисляш, наистина не беше добродетел, обаче беше най-простимият от греховете. „На няколко пъти казах истината“ — тези думи се срещаха в ежемесечната молитва на всяка девойка и всяка жена. Свещеникът ги изслушваше невъзмутим, опрощаваше охотно. Ако обаче бяха пропуснали богослужение или пък бяха прочели глава от забранен роман, то вече беше друго. Това бяха престъпления, за които порицанието и покаянието бяха напълно заслужено наказание.

Непосветена докрай в това състояние на нещата, непоучена от възможните последици, аз успешно напредвах в новата си работа. Преподавах първите трудни уроци, обкръжена от опасности, стъпала на ръба на един вулкан от страсти, които кипяха под нозете ми и пръскаха искри и горещ дим в очите ми; след това духовете на бунта като че се усмиряваха. Решена бях да успея. Мисълта, че мога да бъда провалена от ученическата недисциплинираност, непокорство и мързел към учението в този мой пръв опит да се преборя с живота, ми бе непоносима. С часове будувах и търсех начин да сложа ръка на тези бунтовнички, да превия в послушание това твърдоглаво племе. Преди всичко ясно осъзнавах, че не мога да очаквам помощ от мадам. Тя беше в правото си да се стреми към ненакърнената обич на своите ученички, все едно какви неправди и притеснения щеше да струва това на учителите. Учителка, потърсила нейното съдействие в потушаване на размирици, обричаше себе си на незабавно уволнение. При взаимоотношенията със своите питомци мадам запазваше за себе си само онова, което беше приятно, мило и я представяше в добра светлина, а от помощниците си строго изискваше да се справят с всяка изникнала неприятност — в ония случаи, когато да проявяваш строгост, означаваше да извикаш неприязън. Тъй че трябваше да разчитам единствено на себе си.

Преди всичко ясно бе като бял ден, че това бунтовно мнозинство не биваше да се покорява със сила. Трябваше да ги предразположа, да ги прикоткам търпеливо; учтивото, ала невъзмутимо поведение ги караше да стихват, умствената шега ги ободряваше. Те не искаха — или не можеха — на задълбочено и продължително умствено натоварване. Не позволяваха да се насилват паметта, ума, вниманието им. В случай, където една средно надарена английска ученичка безропотно би подхванала дадена тема и бе се отдала на задачата да я разбере и овладее, лабасекурката се изсмиваше направо в лицето ти и ти я хвърляше обратно с думите: „Господи, колко е трудно! Не искам. Ужасно ме нервира!“

Учителка, която си разбира от работата, го приемаше веднага, без да се колебае, без да спори и без да увещава, даваше вид, че полага двойно по-голямо от истинското усилие, за да опрости урока, преработваше темата така, че да им стане разбираема, връщаше я в този вид и тогава стоварваше върху им своя безжалостен сарказъм. Те усещаха бодването, трепваха от него, ала не бяха злопаметни към подобни нападки, при условие, че подигравката криеше не злоба, а сърдечност и че с ясни думи и съвсем открито — тъй че да не остава никакво съмнение — им се даваше да разберат своята некадърност, невежество и леност. Те бяха готови да се разбунтуват, ако им предадеш дори три реда повече от някой урок; но аз не помня да са възроптали от рана, нанесена им върху достойнството им. Дори и малкото, което притежаваха от това човешко качество, тъй бе смачкано в душите им, че те сякаш предпочитаха да ги тъпчеш, отколкото да ги галиш.

С течение на времето, когато станах по-уверена и овладях езика им, когато вече умеех да си служа с по-острите изрази, съответствуващи на поведението им, по-възрастните и по-интелигентни момичета дори започнаха да ме харесват. Забелязах, че от мига, в който ученичката биваше разтърсена дотолкова, та да усети в себе си трепета на благородното съревнование или пък жилването на срама, от този миг тя беше вече победена. Успеех ли да накарам поне веднъж техните (обикновено големи) уши да запламтят под тежките им лъскави коси, нещата започваха да се оправят. Все по-често сутрин намирах букетчета, оставени върху писалищната ми маса. В знак на признателност за това внимание, по време на почивките аз се разхождах с някои от ученичките. Стана така, че в нашите разговори веднъж-дваж необмислено се опитах да изправя някои от техните съвсем объркани представи за морала; особено задълбочено изложих схващането си за злочинството и унижението от лъжата. Без да се замисля, заявих, че от двата гряха лъжата е по-страшна от една случайно пропусната църковна служба. Бедните девойки, възпитани така, веднага донесли на католическите си настойници казаното от учителката протестантка. Последствията бяха поучителни за мене. Нещо — едно невидимо, неопределимо, безименно нещо — се прокрадна между мен и най-добрите ми ученички. Букетите продължаваха да се явяват на масата ми, ала разговорите ни секнаха. Когато се разхождах по алеите или седях в беседката, от дясната ми страна се сядаше момиче, а като по магия отляво до мен се настаняваше някой учител. Тъй също, колкото да е чудно, безшумните обувки на мадам непрестанно я довеждаха зад гърба ми — бързо, нечуто и неочаквано, подобно лек зефир.

Мнението на католическите ми познати относно съдбата на моята душа ми бе обяснена веднъж, макар и по наивен начин. Една от пансионерките, на която бях направила незначителна услуга, възкликна, сядайки до мене:

— Колко жалко, че сте протестантка, мадмоазел!

— Защо, Изабел?

— Защото, когато умрете, душата ви ще иде направо в ада.

— Вярвате ли, че ще стане така?

— Разбира се, че вярвам, всички го знаят, и свещеникът ми го каза.

Изабел беше ограничено, объркано същество. Тя додаде шепнешком:

— За да осигурите спасение на душата си на небето, ще трябва да ви изгорят жива тук, долу.

Засмях се, защото това беше единственото, което можех да сторя.

Читателю, помниш ли мис Дженевра Фаншоу? Ако си я забравил, позволи отново да ти представя тази млада дама като една от преуспяващите ученички на мадам Бек. Когато пристигна на улица „Фосет“ два-три дни след моето внезапно настаняване там, тя ме срещна и не се изненада. В жилите й очевидно течеше синя кръв, защото и една дукеса не би могла да бъде по-съвършено, по-истинска, по-дълбоко невъзмутима от нея. Слабо, нехайно учудване бе всичко, което знаеше за удивлението. Повечето от чувствата й, изглежда, се намираха в подобно недоразвито състояние. Симпатии и антипатии, обич и омраза — всичко това бе паяжинна нишка; единственото устойчиво и здраво нещо у нея бе нейният егоизъм.

Не беше горделива и макар да бях безлична бавачка на деца, тя ме превърна в своя приятелка и изповедница. Отегчаваше ме със стотици глупави оплаквания за ученически спречквания и битови неудобства. Храната не й била по вкуса; хората наоколо — учители и ученички — й били отвратителни само защото бяха чужденци. Търпеливо понасях нападките й към солената риба и варените яйца в петъчен ден, изслушвах хулите й за супата, за хляба, за кафето; докато накрая се ядосах и я сложих на място — нещо, което е трябвало да сторя още в началото, защото смъмрянето я караше да се осъзнае.

Много по-дълго бях принудена да отстъпвам пред онова, което тя че караше да върша. Гардеробът й, що се отнася до горното облекло, се състоеше от хубави и елегантни вещи; но другите й дрехи не бяха тъй грижливо подредени. Всичко беше занемарено. Сама тя мразеше иглата и затова ми носеше гащите си и т. н., струпваше ги накуп и чакаше да й ги оправя. Услужвах й месеци наред, но като видях, че това заплашва да се превърне в постоянна тегоба, заявих, че ще трябва сама да се заеме с изкърпването на собственото си бельо. Тя се разплака, обвини ме, че съм престанала да я обичам, ала аз не отстъпих и я оставих да се успокоява както знае.

Въпреки тези дреболии и още много подобни на тях, които е безсмислено да споменавам, защото са твърде недостойни и унизителни, тя беше много красива! Колко чаровна изглеждаше, когато слизаше в слънчевото неделно утро нагиздена, весела, облечена в бледолилава коприна, с дълги руси къдрици, разпилени по белите й рамене! Неделята винаги прекарваше с приятели, които живееха в града, а сред тези приятели, скоро ми се подсказа, имало някой, който вероятно щял да се превърне в нещо повече. С погледи и думи тя ми подмяташе, а от самоувереното й държане и външен вид кама разбрах, че е прицел на горещо обожание, дори на истинска обич. Наричаше своя почитател „Изидор“. Това всъщност не било истинското му име, но тя предпочитала да го нарича така, защото неговото не било „много хубаво“. Веднъж, когато ми се перчеше с жарта на „Изидоровото“ чувство, запитах я обича ли го тя от своя страна.

— И да, и не — отвърна ми. — Той е хубав и безумно ме обича, тъй че това ме забавлява. И е достатъчно.

Когато забелязах, че историята продължава, нещо учудващо при нейното лекомислие, реших да разбера дали господинът има качества, които родителите й и най-вероятно вуйчо й — той, изглежда, я издържаше — биха одобрили. Тя ми отвърна, че се съмнявала, защото Изидор според нея не бил богат.

— А вие давате ли му надежди?

— Големи понякога — засмя се тя.

— Ами ако не ви оставят да се омъжите за него?

— Уф, колко сте старомодна! Че аз и не искам да се омъжвам. Млада съм още.

— Но ако наистина ви обича толкова и ако накрая не излезе нищо, той ще страда.

— Естествено, това ще му разбие сърцето. Ужасно ще се разочаровам и възмутя, ако не стане тъй!

— Питам се дали този Изидор не е някой глупак — възкликнах аз.

— По отношение на мене да, но иначе бил, както чувам, много умен. Мисис Чолмондли го смята за извънредно способен. Разправя, че щял да се издигне много с дарбите си. Единственото, което знам, е, че когато е с мене, само въздиша и че мога да го въртя на малкия си пръст.

Исках да получа по-ясна представа за този покосен от любовта Изидор, чието положение ми се струваше крайно несигурно, затова я помолих да опише как изглежда, но тя не умееше да описва. Липсваха й думи, лишена бе и от дарбата да ги съчетава така, че да се получат образи. Май не го бе и разгледала както трябва. Нищо от вида му, нито от изражението му не бе докоснало сърцето й, не се бе запечатало в ума й — „хубав, но по-скоро красив мъж, отколкото прелестно момче“ — това бе всичко, което можа да ми каже. Търпението ми не би издържало, интересът ми би намалял при тия нейни приказки, ако не бе едно! От всички подхвърлени думи, от всички подробности, които споделяше, тя несъзнателно успяваше да докаже, че Изидор й се възхищаваше с много вежливост и уважение. Заявих й направо, че според мен не го заслужава, казах й също тъй, че я смятам за суетна кокетка. Тя се засмя, отмахна къдриците от челото си и се отдалечи с танцова стъпка, сякаш й бях направила комплимент.

Училищните занятия на мис Дженевра бяха почти нищожни. Тя се занимаваше сериозно само с три неща — с музика, с пеене и с танци; също тъй бродираше изящните си батистени кърпички, които иначе струваха прекалено скъпо. А дреболии като уроците по история, география, граматика и аритметика дори не поглеждаше или оставяше другите да й ги подготвям вместо нея. Голяма част от времето си прекарваше в посещения. Мадам уверена, че престоят й в училището бе за определен период, който не би се удължил, все едно дали успява в учението, или не, й даваше голяма свобода в това отношение. Мисис Чолмондли — нейната настойница, — весела, модна дама, я канеше всякога, щом имаше гости, а често я водеше и на вечерни сбирки в домовете на свои близки. Дженевра напълно одобряваше това. Но то си имаше и неприятна страна: принуждаваше я да бъде всякога добре облечена, а тя нямаше достатъчно пари за дрехи. Всичките й мисли се въртяха около това затруднение, цялата й душа бе обладана от кроежи за разрешаването му. Удивително бе да се наблюдава как усърдно заработва в тази насока иначе мързеливият й ум, да се види безстрашната дързост, към която я подтикваше чувството за необходимост и желанието да блесне.

Тя просеше смело от мисис Чолмондли — повтарям смело. Не с чувство на неудобство, а така:

„Моя скъпа мисис Ч., направо нямам какво да облека за празненството ви през другата седмица. Трябва да ми дадете една муселинена рокля и към нея един небесносин колан. Умолявам ви — защото сте тъй добра! Не ми отказвайте!“

„Скъпа мисис Ч.“ отначало се поддаваше, но като видя, че исканията ни нямат край, принуди се подобно всички приятели на мисис Фаншоу да окаже съпротива на домогванията й. Скоро престанах да чувам за подаръци от мисис Чолмондли, ала посещенията не секнаха и най-необходимите дрехи продължаваха да се доставят, а също и многобройни малки, но скъпи добавки — ръкавици, букети, дори накити. Тези неща, противно на обичая й, а и на нейния характер — защото не беше прикрита, — остана доста време в пълна тайна, но една вечер, когато отиваше на някакъв голям прием и трябваше да се облече със старание и елегантност, не устоя на изкушението да влезе в стаята ми и да ми се покаже в целия си блясък.

Изглеждаше наистина красива: млада, свежа, с характерна за англичанките нежна кожа и гъвкава фигура — качества, които липсват в списъка на европейските женски чарове. Роклята й беше нова, скъпа и съвършена. От пръв поглед разбрах, че е изпипана с тънкости, които струват скъпо и прибавят към общото впечатление чувство за елегантна завършеност.

Огледах я от глава до пети. Тя се въртеше грациозно пред мене, за да я видя от всички страни. Уверена в очарованието си, бе в отлично настроение; малките й сини очи искряха весело. Тъкмо искаше да ме целуне тъй, както ученичките изказват радостта си, когато аз я спрях:

— Спокойно! Да запазим спокойствие, да премислим какво предприемаме, да осъзнаем значението на твоето величие. — И с тези думи я отдалечих от себе си, за да я разгледам безстрастно.

— Бива ли ме? — запита тя.

— Дали ви бива? — отекнах аз. — Зависи за какво, а пък аз, честна дума, не зная какво имате предвид.

— Но как изглеждам?

— Изглеждате добре облечена.

Тя сметна оценката ми за твърде хладна и започна да привлича вниманието ми върху различните допълнения на облеклото.

— Погледнете този накит — възкликна. — Брошката, обиците, гривните — ни едно момиче в училището няма подобни неща, дори и самата мадам.

— Виждам ги. — Кратко мълчание. — Господин Басомпие ли ви даде тези скъпоценности?

— Вуйчо ми не знае нищичко за тях.

— Мисис Чолмондли ви ги подари, така ли?

— Нищо подобно. Мисис Чолмондли е стиснато, свадливо същество; тя вече нищо не ми дава.

Не желаех да питам повече, но рязко се извърнах.

— Хей, Сърдитко, ей, Диогене — така ми викаше, когато се сдърпахме за нещо, — какво ви става пък сега?

— Махайте се. Не ми е приятно да гледам вашите накити.

За миг стана като втрещена.

— Какво има, Благонравке? Не съм задлъжняла заради тях — искам да кажа, за накита, ръкавиците и букета. Роклята ми още не е платена, но вуйчо Басомпиер ще я плати от общата сметка. Той никога не се взира в подробностите, поглежда само сбора; а толкова е богат, че две-три гвинеи повече нямат за него значение.

— Тръгвате ли си? Защото искам да затворя вратата. Дженевра, нека хората си разправят, че сте красива в тази бална одежда; в моите очи обаче сте най-хубава в оная евтина памучна рокля и простичка сламена шапка, с които ви срещнах за пръв път.

— Не всички са пуритани като вас — гневно отвърна тя. — И после, с какво право ме наставлявате?

— Така е! Нямам право на това; още по-малко право имате пък вие да нахлувате, цветуща и пърхаща, в моята стая — сврака, накичена с чужди пера. Аз не питая капка уважение към кичилата ви, мис Фаншоу, най-вече към тия паунови перушини, наречени „накит“. Неща красиви, ако ги бяхте купили със собствени пари, каквито можехте да си спестите, ала отблъскващи при дадените обстоятелства.

— Дойдоха за мадмоазел Фаншоу! — съобщи портиерката и Дженевра изтича навън.

Загадката с „накита“ се изясни едва след няколко дни, когато тя се появи в стаята ми, за да се изповяда доброволно.

— Не ми се сърдете — подхвана, — не си мислете, че разорявам някого — татко или господин Дьо Басомпиер. Уверявам ви, всичко е платено освен ония няколко нови рокли, които си направих напоследък. Всичко друго е уредено.

— „Тъкмо в това се крие загадката — казах си на ума, — не са ти дадени от мисис Чолмондли, а както знаем, разполагаш само с няколко шилинга, които пазиш като очите си.“

— Слушайте! — продължи тя, приближи ме и заговори с глас поверителен и гальовен, защото й беше неприятно да съм „сърдита“. Обичаше да ме нарича готова за разговори и изповеди, макар думите ми най-често да бяха хапливи, а изповедите й да ми даваха повод за укори. — Слушайте, мили Мърморко! Ще ви разкажа подробно как е и защо е, и ще се уверите, че не само всичко е както трябва, но и колко хитро е измислено. Първо: аз трябва да се движа в обществото. Сам татко желае да си поживея; той особено наблегна на мисис Чолмондли, че макар да съм очарователно същество, досега съм водила доста затворено, ученическо съществование, от което желая да се отърва, влизайки в тукашното общество, преди да направя своя дебют в Англия. Тогава? Щом излизам, трябва да съм и облечена. Мисис Чолмондли изведнъж се стисна и нищо не иска да ми дава. Жестоко ще е спрямо вуйчо, ако го кара да плаща всичко, от което се нуждая; това вече не можете да отречете — това подхожда на собствените ви наставления. Добре, но някой, който ме чу (съвсем случайно, повярвайте ми) да се окайвам пред мисис Чолмондли за своята бедност и за това, в какво затруднение са намирам за едно-две украшения — този някой вместо да се скъпи за подаръците, с истинска радост поиска разрешение да ми подари някоя и друга дреболия. Трябваше да го видите колко смутен изглеждаше, когато се осмели да заговори за това — как се колебаеше, как червенееше, как трепереше от страх да не получи отказ.

— Достатъчно, мис Фаншоу. От всичко казано аз трябва да разбера, че тоя благодетел е господин Изидор, че от него сте получили скъпия накит, че той ви снабдява с букетите и ръкавиците.

— Колко противно се изразявате — възкликна тя. — Да се чуди човек как да ви отговори. Исках само да кажа, че понякога разрешавам на Изидор удоволствието и честта да ми покаже своето почитание, като ми подари по някоя дреболия.

— Все това е. А сега, Дженевра, да си призная, аз тези неща много не ги разбирам, обаче в едно съм убедена — постъпваш лошо, много лошо. Но може би вече си сигурна, че ще се омъжите за господин Изидор? Родителите ви и вуйчо ви може би са склонни, а вие от своя страна горещо го обичате — така ли е?

— Нищо подобно! — кипна тя и произнесе следните безсърдечни слова: — Аз съм негова повелителка, ала той не е мой господар!

— Извинявайте, но смятам думите ви за празни и суетни. Самата вие не представлявате нищо особено; как тогава си позволявате да се държите тъй надменно и да се облагодетелствувате от добрината и кесията на човек, към когото се напълно безразлична? Вие сигурно обичате господин Изидор далеч повече, отколкото си мислите и искате да си признаете.

— Не. Онази вечер танцувах с един млад офицер, когото обичам хиляди пъти повече от него. Често се питам защо съм тъй безразлична към Изидор, за когото всички казват, че бил хубав, и когото другите дами обожават; мен той ме отегчава. Чакайте да видя защо е така.

И тя сякаш се опита да размисли. Реших се да я поощря.

— Да — казах. — Помъчете се да изясните мислите си. На мен ми се струват съвсем объркани — хаотични като торба с кълчища.

— Ето какво е! — възкликна тя след малко. — Той е прекалено романтичен и предан и очаква от мен да бъда нещо повече от онова, което съм всъщност. Мисли ме за съвършена — надарена с всички прелестни качества и върховни добродетели, каквито всъщност нито съм притежавала, нито възнамерявам да придобия. Когато съм с него, без да искам, се опитвам да оправдая доброто му мнение за мен; а тъй е, защото той наистина ме смята за разумна. При вас съм много по-отпусната, моя стара госпожо — при вас, мили Мърморко, защото ме виждате от най-лошата ми страна, знаете каква съм кокетка, невежа, флиртаджийка, непостоянна, глупава, егоистка и имам още много подобни прелестни недостатъци, за които и двете признаваме, че са част от моя характер.

— Всичко дотук е чудесно — отвърнах, насилвайки се да остана сериозна и строга въпреки смеха, който ме напушваше от чистосърдечното й откровение, — но то не променя отвратителната история с тези подаръци. Съберете ги в едно пакетче, Дженевра, и като добро момиче — върнете ги обратно.

— И дума да не става — рязко викна тя.

— В такъв случай вие мамите господин Изидор. Предполага се, че приемайки подаръците му, с това му обещавате да дойде ден, който той от своя страна да получи равностойно внимание от ваша страна.

— Но това няма да стане — прекъсна ме тя. — Тази равностойност му се предлага сега в удоволствието да ме гледа, като ги носа — а това му стига, защото е буржоа.

Този израз в цялата му безсмислена арогантност изведнъж ме изцери от временното ми разнежване, което ме бе накарало да променя и тона, и отношението си. А тя продължаваше да дърдори:

— Единственото за мен сега е да се радвам на младостта и да не мисля да се обвързвам с обещания или клетви към който и да е бил мъж. Когато се запознах с Изидор, помислих си, че с него ще ми е весело. Вярвах, че ще му е достатъчно да ме приеме като млада девойка и ще му стига да се срещаме и разделяме, да пърхаме като две пеперуди и да сме щастливи. Но нищо подобно! Понякога той е по-строг и от съдия, влюбен и замислен. Как не! Мислителите, вглъбените и разумните мъже не са ми по вкуса. Полковник Алфред дьо Амал ми е далеч по- приятен. Предпочитам хубавите нехранимайковци и веселите гуляйджии! Да живеят радостите и удоволствията! Долу силните страсти и възвишените добродетели!

Очакваше да чуе отговор на своята тирада. Аз замълчах.

— Обичам моя хубав полковник — продължи тя. — Никога няма да залюбя неговия съперник. Никога няма да стана жена на буржоа.

Дадох й да разбере, че стаята ми незабавно трябва да бъде освободена от почитаемото й присъствие. Тя си отиде, като се заливаше от смях.