Шарлот Бронте
Вийет (6)

ГЛАВА ШЕСТА
ЛОНДОН

На другия ден беше първи март и когато се събудих, станах и разтворих завесата, видях изгрялото слънце да си пробива път в мъглата. Над главите ми, над покривите, изравнени почти с облаците, съзрях една тържествена, закръглена маса, тъмносиня и неясна — купола. Докато го наблюдавах, душата ми се раздвижи, духът ми разтърси вечно окованите си криле и ги освободи;изпитах внезапното чувство, че аз, която до днес не бях живяла истински, най-сетне ще вкуся живота. В онази сутрин душата ми израсна бързо като кратунката на пророк Йона.

„Добре сторих, че дойдох — помислих, докато забързано се обличах. — Харесва ми духът на този голям Лондон, който чувствувам край себе си. Кой друг освен страхливеца прекарва целия си живот в селската хижа и обрича способностите си на прояждащата ръжда на едно невзрачно съществование?“

Като се облякох, слязох долу — но вече не измачкана от пътя и изморена, а спретната и освежена. Когато прислужникът донесе закуската, съумях да го поздравя сдържано, но приветливо. Поговорихме си десетина минути и чрез разговора завързахме полезно запознанство.

Той беше белокос, възрастен мъж и както узнах, живееше и работеше тук вече двадесет години. Като се уверих в това, сметнах, че познава двамата ми чичовци Чарлс и Уилмът, които допреди петнадесет години често бяха отсядали тук. Споменах имената им. Той си ги спомни отлично и с чувство на уважение. Изясних му роднинските ни връзки, а с това заех съответното място в очите му. Каза, че съм приличала на чичо си Чарлс. Предполагам, казал е истината, защото мисис Барит ми разправяше същото. Сега вече колебливото му и неуверено държане се смени с дълбоко почитание; от този миг на всеки свой смислен въпрос получавах учтив отговор.

Улицата, към която гледаше малката ми дневна, беше много тясна, много тиха и сравнително чиста. Малцината минувачи по нищо не се различаваха от ония, които човек вижда в провинциалните градове. Дотук нямаше нищо страшно. Реших, че ще се осмеля да изляза сама.

Вече закусила, тръгнах. Сърцето ми туптеше възбудено и радостно. Дори една самотна разходка из Лондон бе равна вече на приключение. Скоро се намерих на улица „Патерностер“ — известно място. Влязох в една книжарница, собственост на някой си Джоунс. Купих малка книжка — разточителство, което не биваше да си позволявам, ала реших, че някой ден ще я дам или ще я изпратя на мисис Барит. Мистър Джоунс, съсухрен старец, седеше зад бюрото си. Изглеждаше тъй, сякаш беше най-великият и най-щастливият сред човеците.

Изумително много неща преживях в тази единствена сутрин. Озовала се пред „Свети Павел“, влязох. Изкачих се до купола. Оттам разгледах Лондон, реката му, мостовете, църквите, видях старинния Уестминстър, зелените „Темпъл Гардънс“, огрени от слънцето, увенчани от приветливото, синьо пролетно небе, а между градините и небето — прозрачен облак от мъглица.

Слязох долу и тръгнах накъдето ми видят очите, обзета от екстаза на свободата и радостта, и попаднах, кой знае как, в самия център на града, в Сити. Най-сетне видях и усетих Лондон. Вървях по широкия Странд, поех нагоре по Корнхил, смесих се с гъстата тълпа, престраших се да прекося опасните кръстовища. Фактът, че съм сторила това, че съм го извършила съвсем сама, ми достави може би неоправдано, но огромно удоволствие. Оттогава насам съм била и в театралния център Уест Енд, и в големите паркове, и на големите площади, но до днес от всичко най-много обичам Сити. В Сити всичко изглежда много по-истинско; търговията, суетнята, шумът — там това е действие, гледка и звуци сериозни, истински. Сити си вади хляба — Уест Енд си гледа удоволствието. В Уест Енд може да се забавляваш, но Сити те кара да се вълнуваш от сърце.

Накрая, изморена и гладна (от години не бях изгладнявала така), върнах се към два часа в моята мрачна, стара, тиха странноприемница. Взех само две блюда — варено месо и зеленчуци. И двете ми се сториха чудесни — далеч по-вкусни от скромните, измити гозби, които готвачката на мисис Мачмънт приготвяше за добрата ми покойна господарка и за мен и които трудно възбуждаха нашия апетит. Приятно уморена, аз се изтегнах за един час върху три стола (стаята не можеше да се похвали с отделна софа). Спах, сетне се събудих и около два часа размишлявах.

Вътрешното ми състояние и всички обкръжаващи ме обстоятелства сега бяха такива, че благоприятелствуваха за вземане на нова, крайна и смела — а може би и отчаяна — линия на поведение. Нямаше какво да губя. Неописуемо омразното ми досегашно съществование не ме караше и да помисля за връщане. Не успеех ли в онова, което възнамерявах да предприема, кой друг освен мен щеше да пострада? Ако загинех далеч от — щях да кажа дома, но аз нямам дом, — далеч от Англия, кой щеше да ме оплаква?

Щях може би да страдам, бях привикнала към страдания. Самата смърт дори не ме плашеше така, както би изплашила разглезените от съдбата. Поради това не се страхувах от смъртта. И тъй, готова на всичко, съставих своя план.

Още същата вечер поисках от приятеля ми, прислужника, сведения за корабите, които тръгват от европейското пристанище Бу Марин. Установих, че време за губене няма; още през тази нощ трябваше да заема своята кабина. Всъщност бих могла да почакам и да се кача на палубата другата сутрин, но не желаех да рискувам.

— По-добре да отидете не кораба веднага, мадам — посъветва ме прислужникът.

Съгласих с него и след като уредих сметката и дадох на приятеля си бакшиш — който, сега преценявам, е бил огромен и който на него самия се е сторил чудовищно голям, защото, докато го прибираше, лека усмивка издаде мнението му за великодушието на дарителката, — той отиде да извика кола. Препоръча ме и на кочияша, като му нареди да ме заведе на самия кей и да не ме оставя в ръцете на лодкарите; нещо, което оня обеща, но не изпълни. Тъкмо обратното — принесе ме в жертва, подхвърли ме като къс вкусно печено, принуждавайки ме да сляза сред тълпа лодкари.

Беше мъчително преживяване. Нощта беше непрогледна. Кочияшът си тръгна веднага щом получи полагаемото му се. Лодкарите се сборичкаха за мен и моя сандък. Ругатните им още ми кънтят в ушите. Те разклатиха възгледите ми по-силно и от нощта, и от самотата, и от необикновената обстановка. Един посегна към сандъка ми. Аз наблюдавах и търпеливо изчаквах; ала когато друг един се опита да посегне към самата мене, вдигнах глас, отблъснах му ръката, влязох веднага в една лодка и строго заповядах сандъкът ми да се сложи до мене — „Ей тук!“, — което бе изпълнено незабавно; защото собственикът на лодката, избрана от мен, бе сега мой съюзник. Той ме отведе.

Реката беше черна като мастилен порой. Светлини поглеждаха към нея от струпаните по бреговете сгради, кораби се люлееха върху гръдта й. Лодкарят ме заведе до няколко от корабите. На светлината на фенера сричах имената им, изписани с големи букви върху тъмен фон. „Океан“, „Феникс“, „Съгласие“, „Делфин“ — отминахме всички тия, но моят кораб „Ослепителний“, изглежда, се намираше някъде по-надолу.

Хлъзгахме се по мрачното течение, мислех си за Стикс и лодкаря Харон, отвеждащ някоя самотна душа към Страната на сенките. Сред тази враждебна обстановка, когато леденият вятър ме удряше в лицето, а среднощните облаци ръсеха дъжд над главата ми, със спътници двамина грубияни лодкари, чиито непоносими ругатни още измъчват слуха ми, запитах се дали чувствувам отчаяние, или страх. Не изпитвах нито едното, нито другото. Неведнъж в живота си съм била далеч по-отчаяна и изплашена, при много по-безопасни обстоятелства. „Но защо? — учудих се аз. — Усещам се въодушевена и решителна, вместо да съм потисната и тревожна!“ Не можах да си го обясня.

Най-сетне „Ослепителний“ лумна бял и блестящ из нощния мрак.

— Пристигнахме! — обяви лодкарят и веднага поиска шест шилинга.

— Но това е много — възразих аз. Той се отблъсна от кораба и се закле, че нямало да приближи, докато не платя. Някакъв млад човек, стюардът, както разбрах по-късно, надничаше над перилата. Той се усмихна в очакване на пазарлъка. За негово разочарование платих веднага исканата сума. За трети път този следобед плащах лири там, където дължах шилинги, ала ме утеши мисълта: „Това е цената на спечеления опит.“

— Но те ви измамиха — викна стюардът ликуващо, когато се намерих на борда. Отвърнах равнодушно, че знам, и слязох долу.

Снажна, хубава и кипра жена обслужваше дамската каюта. Помолих я да ми покаже леглото. Тя ме огледа студено, промърмори, че било необичайно пасажерите да се явяват на кораба по това време, и се показа склонна към още по-голяма грубост. Какво лице — хубаво, нагло и егоистично!

— След като вече съм дошла, смятам да остана — отвърнах й. — Ще ви обезпокоя да ми покажете леглото.

Подчини се, но неохотно. Свалих си бонето, понаредих си нещата и легнах. Благополучно бях преминала през някои неприятности, удържала бях победа. Бездомна, безкотвена, самотна, пак можех да си поема дъх. Докато „Ослепителний“ стигне до пристанището, от мен не се изискваше никакво усилие, но след това — о, след това! Не смеех да надникна по-далеч. Измъчена и изтощена, лежах в полусън.

Стюардесата не млъкна през цялата нощ — не спря да разговаря с младия стюард, неин син и нейно подобие. Той влизаше и излизаше непрестанно от каютата. Разговаряха, караха се, сдобряваха се поне двадесет път през тази нощ. Оказа се, че тя пише писмо до дома — според думите й, до баща си. Прочете цели пасажи на глас, като че аз изобщо не съществувах; сигурна е смятала, че спя. Повечето от пасажите разкриваха семейни тайни и се отнасяха най-вече до някоя си Шарлот, нейна по-малка сестра, която, според думите на писмото, се готвела да встъпи в необмислен брак по любов. По-възрастната дама се възмущаваше гръмко от този непристоен съюз. Послушният син се присмиваше на майка си. Тя отстояваше писаното и му се караше яростно. Бяха странна двойка. Тя бе около четиридесетте, но бе напета и цъфтяща като двадесетгодишна мома. Здрава, шумна, суетна и проста, от нея се излъчваше нещо безочливо и вечно. Предполагам, че още от детски години е живяла по обществени сборища, а на младини трябва да е прислужвала в пивница.

Някъде на разсъмване в разговорите им се промъкна нова тема — Уотсънови, семейство пасажери, които тя очевидно познаваше и високо ценеше заради щедрите им бакшиши. Каза: „В джоба ми остава едно малко богатство всеки път, щом те пътуват с нас.“

На разсъмване всички бяха на крак, а когато слънцето изгря, пасажерите се качиха на кораба. Стюардесата посрещна Уотсънови развълнувано и вдигна голям шум в тяхна чест. Бяха четирима — двама мъже и две жени. Освен тях имаше само една друга пасажерка — млада дама, придружавана от благороден на вид, но някак си бездушен господин. Двете групи бяха видимо различни. Уотсънови бяха очевидно богаташи, защото от държането им се излъчваше самочувствието на заможните. Жените — и двете млади, а едната направо красива, що се отнася до физическата й хубост — бяха облечени скъпо, крещящо и напълно несъответствуващо на обстоятелствата. Шапките с ярки цветя, кадифените наметки и копринените рокли бяха по-подходящи за някой парк или разходка, отколкото за този влажен пощенски кораб. Мъжете бяха ниски на ръст, безлични, дебели и прости. Скоро открих, че по-възрастният, по-безличният, по-мазният, по-набитият е съпругът — всъщност младоженецът, струва ми се, защото тя беше много млада — на хубавото момиче. Огромно бе удивлението ми от това откритие, а още по-дълбоко стана то, когато осъзнах, че вместо да се чувствува дълбоко нещастна, тя бе радостна до безразсъдство. „Смехът й — казах си, — изглежда, отразява безумието на отчаянието.“ Ала докато тази мисъл прекосяваше ума ми, аз се облягах безмълвна и самотна на една стена на палубата, тя се приближи с танцова стъпка към мен, непознатата, и усмихвайки се с широка, лекомислена усмивка, която ме учуди, макар да показа идеално подредените й великолепни зъби, ми предложи да седна на едно походно столче, което държеше в ръка. Естествено отказах колкото можеше по-учтиво. Тя си отиде, пристъпвайки все тъй безгрижно и вятърничаво. Вероятно беше добродушна, но какво я бе накарало да се омъжи за този тип, който приличаше повече на мях със зехтин, отколкото на мъж?

Пътничката с придружителя беше момиче, хубавко и русокосо. Простичката й рокля на цветя, сламената й шапка и големият шал, красиво надиплен по нея, довършваха облеклото, което бе по квакерски скромно, макар да й отиваше. Преди да се раздели с нея, забелязах господинът да хвърля изпитателни погледи към всички пътници, сякаш да се увери кому оставя своята довереница. Очите му се извърнаха възмутено от дамите с пъстрите цветя. Той погледна към мен, а след това каза нещо на своята дъщеря, племенница или каквато му беше там. Тя също погледна към мене и леко присви късата си горна устна. Може би аз самата, а може пък траурната ми простичка одежда да бе извикала презрителния израз — но най-вероятно причина бяха и двете. Чу се звън на камбана. Баща й (след това разбрах, че й бил баща) я целуна и слезе на сушата. Пощенският кораб потегли.

Чужденците смятат, че единствено английските девойки биват оставяни да пътешествуват сами, и доверието им от доверчивостта на английските родители и опекуни е безмерно. Що се отнася до тези „jeunes miss“, някои назовават тяхната неустрашимост „мъжественост“ и „неприличие“, а други ги причисляват към безпомощните жертви на една образователна и религиозна система, която безотговорно ги оставя без нужния надзор. Дали тази млада дама бе от онези, които спокойно можеха да се оставят ненаблюдавани, не зная или по-скоро тогава още не знаех, но скоро пролича, че достойнствата на усамотението не са по вкуса й. Тя премина два-три пъти по палубата, хвърли неприязнен и възмутен поглед към бухналите коприни и кадифета, чиито собственички с готовност очакваха дружелюбния й знак, а след това пристъпи към мен и ме заговори.

— Обичате ли морски пътешествия?

Обясних, че „обичта“ ми към морското пътешествие в момента ще бъде подложена на изпитание, защото пътувам за първи път.

— Ах, колко мило! — възкликна тя. — Завиждам ви за преживяването. Първите впечатления са тъй приятни. А пък аз съм пътувала толкова много, че вече не си спомням първия път. Преситена съм от морето и от всичко това.

Не успях да скрия усмивката си.

— Защо ми се присмивате? — запита ме тя с раздразнение, което ми допадна повече от спокойствието й.

— Защото сте твърде млада, за да сте „преситена“ от каквото и да било.

— Аз съм вече на седемнадесет — изрече тя обидено.

— А не изглеждате на повече от шестнадесет. Обичате ли да пътувате сама?

— Ха? Все ми е едно. До сега десет пъти съм прекосявала Ламанша, но се старая да не оставам дълго сама. Всякога си намирам познати.

— Този път трудно ще намерите, струва ми се — казах и погледнах към групата на Уотсънови, които се смееха гръмко и вдигаха голям шум на палубата.

— Не сред тези странни мъже и жени — рече тя. — Такива хора трябва да пътуват в трета класа. Да се учите ли отивате?

— Не.

— А къде?

— Нямам представа — във всички случаи отвъд пристанището Бу Марин.

Тя ме загледа, а сетне продължи безгрижно:

— Аз пък отивам на училище. О, колко много чужди училища съм сменила досега! Но въпреки това съм същинска невежа. Нищо не знам, наистина нищичко, уверявам ви, освен гдето свиря и танцувам много хубаво; естествено знам да говоря и френски, и немски, но да пиша или да чета не умея кой знае колко. Знаете ли оня ден ме помолиха да преведа една страница от някаква лесна немска книга на английски и аз не можах. Татко щеше да умре от ужас. Казва, че господин Басомпие — кръстникът ми, който ми плаща всички училищни такси — бил пропилял парите си на вятъра.Освен това по въпросите на положителните знания, например по история, география, аритметика и прочие, аз съм като някое бебе; а как пиша на английски — нито граматиката, нито правописът ми са като хората. На всичкото отгоре вече съвсем забравих и религията си. Наричат ме протестантка, но всъщност самата не зная протестантка ли съм, или не. Не ми е много ясна разликата между католицизма и протестантството. Тъй или иначе, хич не ме интересуват. Навремето в Бон, бях станала лутеранка — милият Бон! Чаровният Бон — ах, колко много хубави студенти има там! Всяко хубавко момиче в училището си имаше обожател, знаеха часовете ни за разходка и минаваха край нас по алеята. „Schones Madchen!“ — чувахме ги да ни подхвърлят. Неизмеримо щастлива бях в Бон!

— А сега къде сте? — запитах я.

— О! В… chose (от фр. „нещо“) — отвърна ми тя.

Искам да поясня, че мис Дженевра Фаншоу (тъй се зовеше младата дама) заместваше с френското слово „chose“ всяка дума, която в момента беше забравила. Имаше този навик. На всеки две думи в разговора й третата неизменно беше chose — най-удобният заменител на всяка липсваща дума във всеки език, на който разговаряше. Французойките често постъпват така. От тях бе добила този навик. Тъй или инак, аз веднага открих, че в случая „chose“ е Вийет, голямата столица на голямото кралство Лабасекур.

— Харесвате ли Вийет?

— Доста. Всъщност местните хора са много глупави и прости, но там живеят няколко симпатични семейства.

— Посещавате ли някакво училище?

— Да.

— Добро ли е?

— О, не! Отвратително! Но аз излизам всяка неделя и никак не ме е грижа нито за maitresse, нито за proffesseurs, нито за eleves и пращам уроците au diable (на английски това звучи ужасно, но на френски не е неприлично) и тъй се оправям чудесно. Пак ли ми се присмивате?

— Не, усмихвам се на собствените си мисли.

— Какви са те? — И без да дочака отговора ми, продължи: — А сега казвайте накъде пътувате!

— Накъдето ме отведе съдбата. Трябва да си припечелвам прехраната там, където намеря.

— Да припечелвате ли? — извика тя смаяно. — Значи сте бедна, така ли?

— Като църковна мишка.

След кратко мълчание тя възкликна:

— Ух! Колко неприятно! Знам много добре какво е да си беден. У дома и ние сме бедни — и татко, и мама, и всички. Татко се нарича капитан Фаншоу. Той е офицер на половин заплата, но от благородническо потекло, а някои от роднините ни са видни личности; но моят чичо и кръстник Дьо Босампие, който живее във Франция, е единственият, дето ни помага. Той плаща за образованието на нас, момичетата. Имам пет сестри и трима братя. Малко по малко ще се омъжим — за по-възрастни господа, предполагам, със суха пара. С това се занимават татко и мама. Сестра ми Огъста сега е омъжена за един, на вид много по-стар от татко. Огъста е много красива — не моя тим, а тъмнокоса. Съпругът й мистър Дейвис, е боледувал от жълта треска в Индия и все още е жълт като лимон, обаче е богат и Огъста си има собствен екипаж и свои слуги и всички намираме, че се е подредила много добре. Да, това е по-приятно, отколкото „да си изкарваш прехраната“, както казвате. Всъщност вие умна ли сте?

— Не, никак

— Можете ли да свирите, да танцувате, да говорите три-четири езика?

— Нищо подобно.

— И все пак аз ви намирам за умна. — Тя замълча и се прозина. — Ще ви хване ли болест?

— А вас?

— О, здравата, още щом се покаже морето. Всъщност вече я усещам. Ще сляза долу и ще повикам оная дебела, противна стюардеса.

И тя тръгна по стълбите.

След малко я последваха и другите пътници. През целия следобед останах на палубата сама. Като си спомня спокойното, дори щастливо настроение, в което прекарах онези часове, и едновременно с това, като връщам в съзнанието си положението, в което се намирах, неговата рискованост — някои биха казали направо безнадеждност, — чувствувам, че както:

 

Тъмница би могъл да е и царският палат,

а клетка тясна — ширната градина.

 

тъй опасностите, самотата, неизвестното бъдеще не са застрашителни, когато тялото е здраво и умът — буден: дотогава всъщност, докато Свободата ни дарява с крилете си, а пътят ни се чертае от звездата на Надеждата.

Морската болест ме остави на спокойствие дълго след като бяхме отминали Маргейт и аз с върховна наслада вдишвах лекия бриз, изпитвах радост да съзерцавам къдравите вълни на Ламанша, морските птици по гребените им, белите платна на тъмния хоризонт и кроткото облачно небе, легнало над всичко това. Въобразявах си в мечтанието, че съзирам далеч пред мене европейския континент подобно просторна земя на блянове. Заливаше я слънчево сияние и превръщаше дългата й крайбрежна ивица в чисто злато; ажурна рисунка на скупчени къщи и белоснежна кула сред тях, на гъсти лесове, на зъбести чукари, на тучни пасбища и лъкатушни поточета изпълваше тази лъскава рамка. За фон се вдигаше небето, тържествено и теменуженосиньо, а от север до изток се извиваше, величествена и царствена в обещанията си, нежна в своята магия, дъгата — арката на надеждата.

Ако желаеш, читателю, зачеркни всичко това; не — по-добре остави го и извлечи от него следната поука: „Мечтанията са творения на сатаната!“ Сполетяна от тежък пристъп на болестта, залитнах по коридора към каютата.

Леглото на мис Фаншоу се случи до моето и трябва да кажа, че през цялото време на общите ни страдания тя ме измъчваше със своя непоносим егоизъм. Нетърпението капризите й надминаваха всички граници. Уотсънови, които също бяха болни и на които стюардесата отдаваше цялото си внимание, в сравнение с нея приличаха на стоици. Оттогава съм забелязала, че жени, надарени с лекия, безгрижен темперамент и с русата, крехка хубост на Дженевра Фаншоу, не са издръжливи. Пречупват се дори при мисълта за някаква трудност. Мъж, който вземе такава жена за съпруга, трябва да й осигури безоблачно съществование. Раздразнена накрая от непоносимото й хленчене, аз й викнах да млъкне. Забележката я разстрои и ми се стори, че от това не ме намрази.

С падането на нощта вълнението се засили. Големи вълни се разбиваха о корпуса на кораба. Непривична ми беше мисълта, че сме обгърнати само от нощ и вода, както и чувството, че корабът се носи право напред по своя неочертан път въпреки шума, вълните и засилващия се вятър. Край нас започнаха да падат предмети от мебелировката, та трябваше да ги връщаме на местата им. Пасажерите се почувствуваха още по-зле; стенейки, мис Фаншоу заяви, че умира.

— Потърпете още малко, мила — обади се стюардесата. — Ей сега влизаме в пристанището.

И наистина след около четвърт час над нас легна спокойствие, а в полунощ завърши и пътешествието.

Съжалявах — истински съжалявах. Свърши се времето ми за почивка, моите мъки, непреодолимите ми трудности започваха отново. Когато излязоха на палубата, студеният въздух и черната гримаса на нощта сякаш ме упрекваха за своеволието да се намирам там, където бях. Светлините на чуждия пристанищен град, примигващи край чуждото пристанище, се срещнаха като безброй заплашителни очи. Приятели се качиха на кораба да посрещнат Уотсънови; цяло семейство наобиколи и отведе мис Фаншоу; аз — но аз дори за миг не посмях да правя каквито и да било сравнения между моето и нейното положение.

И все пак — накъде да поема? Все някъде би трябвало да отида. Принуждението не оставя място за избор. Когато плащах на стюардесата дължимата й такса — тя с изненада видя монета, по-ценна, отколкото бе очаквала от пътничка като мене, — аз казах:

— Бъдете добра да ме упътите към някоя тиха, почтена странноприемница, за да пренощувам.

Тя не само ме упъти, но извика един прислужник и му нареди да се грижи за мене и — не, не и за багажа ми, защото той беше отнесен в митницата.

Последвах този мъж по едрия калдаръм на някаква улица, осветявана от слабата лунна светлина. Той ме заведе до странноприемницата. Предложих му шест пенса, които той отказа. Реших, че е малко, и му дадох цял шилинг, но той отблъсна и него и ми отвърна някак грубо, на непознат за мен език. Един камериер, който идваше към нас по осветения от газена лампа коридор на странноприемницата, ми обясни на завален английски, че парите ми били чуждоземни, не на тази държава. Дадох да ми смени една лира. Като уредих това, поисках стая. Невъзможно беше да вечерям — все още ми беше лошо, бях напрегната и цялата треперех. Как бях благодарна, когато най-сетне вратата на тази мъничка стая се затвори и ме остави сама с моето изтощение! Отново можех да си почина, макар облаците на съмнение да ме очакваха пак на другия ден, а необходимостта да действувам да беше още по-неотложна, опасността (или отчаянието) по-близо, борбата (за съществование) по-жестока.