Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Villette, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 36 гласа)

Информация

Набиране
Гергина

Източник: http://bezmonitor.com

 

Редактор Красимира Абаджиева

Излязла от печат 26 март 1989

Издателство „Отечество“, София

История

  1. — Корекция

ГЛАВА ОСМА
МАДАМ БЕК

Предадоха ме на грижите на възпитателката и през дългия тесен коридор тя ме заведе в една чуждестранно кухня, много чиста, но и много особена. В нея не се виждаха никакви уреди за готвене — нямаше нито огнище, нито печка; тогава не разбрах, но голямата черна пещ, която заемаше един цял ъгъл, замества отлично и огнището, и печката. Гордостта мълчеше, стихнала в сърцето ми, но все пак усетих облекчение, когато, вместо да ме оставят в кухнята, както се страхувах, ме заведоха в малка вътрешна стая, наречена „кабинет“. Готвачката в жакет, къса пола и дървени обувки ми поднесе вечеря — месо, неизвестно какво, със странен, кисел, но вкусен сос; нарязани картофи, подправени с нещо непознато — вероятно с оцет и захар; филия хляб с масло и печена круша. Както бях гладна, ядох с благодарност.

След вечеря лично мадам Бек дойде да ме отведе. Нареди ми да я последвам на горния етаж. Минахме при няколко свързани една с друга миниатюрни и странни спалнички (по-късно научих, че това били някогашни монашески килии, тъй като част от сградата била старинна) и през параклиса (дълга, ниска, мрачна стая, с бледо разпятие на една от стените, край което бдяха две тънки свещи), тя ме въведе в една стая, където на три малки легла спяха три деца. От нажежената печка беше станало задушно; освен това усещаше се някаква миризма, по-скоро остра, отколкото неприятна — аромат, всъщност изненадващ и необичаен за обстоятелствата, защото напомняше смесица от пушек и спиртна напитка — накратко, миришеше на уиски.

На стол, край маса, на която трептеше фитилът на разтопена докрай свещ, седеше, потънала в дълбок сън, тромава жена, облечена безвкусно с лъскава копринена рокля на широки райета, с вълнена престилка. За да завършат картината и да не оставят никакво съмнение за състоянието на нещата, до лакътя на спящата красавица се мъдреха бутилка и празна чаша.

Мадам Бек разгледа забележителната гледка с пълно спокойствие. Не се усмихна, нито се намръщи;по сериозното й лице не премина гняв, нито отвращение или пък изненада; тя не се потруди да събуди жената. Посочи четвъртото легло и ми даде да разбера, че там ще спя, като загаси свещта и я замени с нощна лампа, през междинната врата, която остави открехната, се вмъкна в своята собствена стая — голямо, добре обзаведено помещение, както се виждаше през пролуката.

Молитвите ми през тази нощ се състояха главно от благодарности. Какво ли не бях преживяла от сутринта, напътствувана като от невидима сила, и как благополучно завършиха патилата ми! Едва можех да повярвам, че съм напуснала Лондон само преди четиридесет и осем часа без ничии напътствия, без никакви надежди!

Спя много леко. Посред нощ внезапно се събудих. Навред беше тихо, но в стаята стоеше изправена бяла фигура — мадам в дълга нощница. Приближавайки се безшумно, тя нагледа трите деца в трите легла. Приближи. Престорих се на заспала и тя дълго стоя втренчена в мен. Последва кратка, странна пантомима. Мадам остана цял четвърт час край леглото ми, изучавайки моето лице. Сетне се наведе внимателно, повдигна нощната ми шапка и се отдръпна, за да види косите ми. Огледа ръката ми, отпусната върху завивката. След това се обърна към стола с дрехите. Като я чух да ги докосва и да ги повдига, отворих очи, защото, признавам, исках да разбера докъде ще доведе желанието да ме проучва. А то я отведе доста далеч; прегледа всяка част от облеклото ми. Разбрах мотивите за постъпката й — желаеше от състоянието на облеклото да се информира за неговата собственица, за средствата й, за чистотата й и т. н. Целта й оправдавах, но средствата — не. В роклята ми имаше джоб. Тя го обърна. Преброи парите в кесията, отвори бележничето ми, хладнокръвно го разлисти и измъкна измежду страниците малък, сплетен кичур от сивите коси на мис Мачмънт. Особено внимание отдели на връзката с трите ключа — от куфара, от бюрото и от кутията ми за бродерия. Всъщност тя се оттегли с тях в своята стая. Тихо се привдигнах и я проследих с поглед. Ключовете, читателю, не бяха върнати, преди да са оставили отпечатъците си върху восъка на тоалетната в съседната стая. След като всичко туй бе извършено внимателно и скришно, имуществото ми бе върнато на мястото си, а дрехите ми бяха сгънати внимателно както преди. От какъв характер бяха заключенията на проучването? Благоприятни ли бяха, или не? Напразен въпрос. Каменното лице на мадам (защото на нощното осветление то наистина изглеждаше каменно; в салона изражението му бе човешки и майчинско) не издаваше нищо.

След като изпълни дълга си — уверена съм, че в нейните очи извършеното изглеждаше като дълг, — тя се привдигна, безшумна като привидение. Тръгна към своята стая. На вратата се извърна и спря очи върху героинята на бутилката, която все още спеше дълбоко и похъркваше. Мисис Свини (предположих, че това е мисис Свини — Англис, или Ибернис Суини) — присъдата на мисис Свини се четеше в очите на мадам Бек; те излъчваха непоколебимост. Мадам не наказваше за грешките веднага, но неизменно наказваше. Всичко това беше неприсъщо на англичаните; намирах се наистина в чужбина.

Утрото ми позволи да се запозная по-отблизо с мисис Суини (както всъщност се наричаше). Тя се беше представила на своята настояща работодателка като английска дама — жителка на Мидълсекс, изпаднала в беда, която, уж говорела английски с най-чест лондонски акцент. Мадам разчитайки на своите собствени средства за незабавно откриване на истината и с присъщата си неустрашимост да наема служители без препоръка (нещо, доказано блестящо в моя случай), ангажирала мисис Суини за гувернантка на трите си деца. Едва ли е необходимо да обяснявам на читателя, че тази дама всъщност произхождаше от Ирландия. Не се осмелявам да определям произхода й. Тя смело заявила, че била „възпитала и отгледала дъщерята и сина на един маркиз“. Според мене е била бавачка, кърмачка или перачка в някое ирландско семейство. Говореше на селски диалект, смешно примесен с купешки думи. По някакъв съмнителен начин се бе сдобила с дрехи с подозрителна пищност — рокля от плътна и скъпа коприна, които й стояха смешно, шити очевидно за друга, бонета, украсени с истинска дантела, и накрая — най-важната част от тоалета й, един предмет, който извикваше бурното възхищение на цялото домакинство и укротяваше иначе зле настроените към нея учители и прислужници, и докато широките й плещи се криеха под това царствено наметало, бе в състояние да смири дори самата мадам — един истински индийски шал, „un veritable Cachmire“, както се изразяваше мадам Бек с нескрито уважение и удивление. Уверена съм, че без този „кашмир“ тя не би се задържала в пансиона дори и два дни; благодарение на него и само на него преживя там цял месец.

Ала щом мисис Суини разбра, че съм дошла да заема нейното място, тя показа ноктите си, вдигна се срещу мадам Бек с цялата си ярост и се стовари върху мен с всичката си тежест. Мадам понесе това разкриване на картите и тази ярост тъй достойно, тъй стоически, че макар и смутена, аз бях принудена да я подкрепям мълчаливо. Мадам Бек напусна стаята само за миг, десет минути по-късно сред нас се появи един агент на полицията. Мисис Суини и багажът й бяха изнесени. Челото на мадам не се сви нито за миг по време на тази сцена, устните й не пророниха ни една остра дума.

Цялата кратка драма на уволнението приключи преди времето за закуска — съобщението за освобождаване, повикването на полицията, извеждането на бунтовницата, проветряването и почистването на детската стая, отварянето на прозорците — и най-малката следа от изисканата мисис Суини, чак до лекия дъх и спиртния мирис, които тъй многозначително и фатално бяха издали нейната постъпка, бяха пропъдени от улица „Фосет“. Всичко това, повтарям, се извърши между минутата, в която мадам Бек, подобно Аврора, излезе от своята стая, и в оня момент, в който тя невъзмутимо седна край масата и си наля първата чаша студено кафе.

Към обяд ме повикаха да облека мадам. (Длъжността ми, изглежда, щеше да бъде някаква смесица между гувернантка и прислужничка на господарката). Чак докъм обяд мадам се разхождаше из къщата по пеньоар, наметната с шал и по домашни чехли. Как би се отнесла директорката на някое английско училище към подобен навик?

Подреждането на прическата й ме смути. Косата й беше буйна — кестенява, все още непрошарена, макар мадам да беше четиридесетгодишна. Забелязвайки смущението ми, тя рече:

— Изглежда не сте били камериерка в родината си?

И като взе четката от ръката ми, любезно и с усмивка ме бутна настрана и се среса сама. При по-нататъшното й обличане тя ме напътстваше и ми помагаше без ни най-малка следа от яд или нетърпение. (Това бе първият и последен път, в който ме повика да я обличам. След това задължението падна върху Розина, портиерката.)

След като се облече, мадам Бек се оказа жена с ниска и пълна и все пак някак си изящна фигура; изяществото идваше от правилното съотношение на отделните части на тялото й. Кожата на лицето беше свежа и бледорозова, но не румена, очите й бяха сини и ясни, тъмната копринена рокля й прилягаше добре, както само една френска шивачка може да я ушие. Изглеждаше елегантна, макар да приличаше на буржоазка — но всъщност такава си и беше. Не зная каква бе хармонията, която цареше в душата, но лицето й излъчваше контрасти. Чертите му в никакъв случай не бяха от онези, които се срещат при подобна свежа кожа и вътрешно спокойствие. Бяха остри. Челото й бе високо, но тясно, говореше за способности и известно доброжелателство, но не и за широта, а пък спокойните, но бдителни очи не познаваха оня пламък, който лумва в доброто сърце и прелива в погледа. Устата й беше сурова — дори мрачна, устните бяха тънки. Към чувствителните и надарени хора с присъщите им изяви на нежност и дързост мадам сигурно би се отнесла като същински Минос в женска дреха.

С течение на времето открих, че тя не е само Минос в женски образ. Името й беше Модеста Мария Бек, родена Кинт. Беше милостива жена и вършеше много добрини. Не би могло да има господарка, при която да се служи по-леко. Научих, че ни веднъж не бе направила забележка на непоносимата мисис Суини въпреки любовта й към чашката, въпреки безредието и немарливостта й; но все пак мисис Суини трябваше да напусне в същия миг, в който това стане възможно. Научих също, че в този пансион възпитателите и учителите никога не ги мъмрят, но често и възпитатели и учители бяха сменявани. Те изчезваха, други заемаха местата им — как, трудно можеше да се каже.

Институцията беше едновременно пансион и екстернат. Екстернатите или приходящите ученички бяха повече от сто на брой: пансионерките бяха двадесетина. Мадам, изглежда притежаваше завидни качества на администратор. Тя управляваше всичко това, както и четирима възпитатели, осем преподаватели, шест прислужнички и три деца, като същевременно поддържаше отлични отношения с родителите и приятелите на ученичките, и успяваше да работи без видимо усилие, без шум, умора, напрежение, без никакви външни признаци на излишна вълнение. Заета беше винаги, но претоварена — никога. Вярно е, че мадам си имаше свой, и то отличен метод за управляване и регулиране на този голям механизъм. Читателят бе свидетел на една негова изява в обръщането на джобовете ми и в прочитането на личните ми бележки. „Надзор“ и „шпиониране“ — това бе нейното верую.

И все пак мадам знаеше какво значи честност и обичаше честността — поне дотогава, докато тя не й пречеше с тромавите си задръжки да налага своята воля и своите интереси. Изпитваше уважение към Англия, а що се отнася до англичаните, ако зависеше от нея, би допуснала до децата си жена от никоя друга народност.

Често вечерно време, след като цял ден бе заговорничила и разкривала чужди заговори, след като бе шпионирала и изслушвала докладите на своите шпиони, тя идваше в моята стая с чело, по което се четеше истинска умора, сядаше и слушаше как нейните малки казват молитвата си на английски. А после, когато ги слагах в леглата, тя разговаряше с мене (скоро научих френски толкова, че да разбирам и дори да й отговарям) за Англия и англичанките, питаше ме защо са по-интелигентни, защо повече може да им се вярва и са по-неподкупни. Често ме учудваше със своето здравомислие, с умните си разсъждения. Очевидна бе осъзнала, че да държиш девойките под контрол, изпълнен с недоверие, в сляпо невежество и надзор, който не им оставя нито миг, нито място за почивка, това не е най-добрият начин да ги оформиш като почтени и скромни жени; и все пак твърдеше, че за европейските деца тази е единственият начин на възпитание, ако искаш да ги предпазиш от провала. Те дотолкова били свикнали да ги държат здраво, че всяко малко отпущане, макар и под контрол, щяла да бъде изтълкувано погрешно и да се окаже съдбоносно за тях. Сърцето я боляло, казваше тя, от методите, които била принудена да използува, и все пак трябвало да ги използува; а след като си говореше с достойнство и вежливо с мене, тя се отдалечаваше с безшумните си пантофи, промъкваше се подобно привидение по коридорите, бдеше и шпионираше навсякъде, поглеждаше зад всяка ключалка, ослушваше се зад всяка врата.

Всъщност системата на мадам не беше лоша — длъжна съм да й го призная. Тя правеше всичко за физическото добруване на своите ученички. Ничий ум не беше претоварен с уроци, заниманията бяха разпределени разумно, усвояваха се лесно от ученика, имаше свобода на развлеченията и достатъчно разходки, за да бъдат момичетата здрави, храната беше в изобилие и вкусна. На улица „Фосет“ не се виждаше ни една бледо или измъчено лице. Тя позволяваше на ученичките да празнуват празниците: оставяше им достатъчно време за сън, обличане, миене, ядене; отношението на мадам към всички тези неща беше изпълнено с разбиране, либерално, здраво и рационално. Не една английска директорка би сторила много добре, ако последваше нейния пример, и аз съм уверена, че мнозина биха й подражавали, ако не им пречеха взискателните английски родители.

След като мадам Бек управляваше с помощта на шпионажа, тя, естествено, си имаше и шпиони. Познаваше отлично качествата на оръдията, с които си служеше; не изпитваше никакви угризения да използува непочтения за всякаква мръсна работа, а после да се отърве от него, захвърляйки го подобно ненужна обелка, след като е изяла портокала. Но, от друга страна, съм я виждала и придирчиво да търси чист метал и неръждаем инструмент, трепереше грижливо над него и го пазеше в коприна и памук. Но тежко на оная жена или на оня мъж, който разчиташе на нея повече, отколкото тя бе решила да му се довери. Основният ключ за характера на мадам бе интересът, той бе главната пружина на нейните действия, алфата и омегата на живота й. Виждала съм да се апелира към чувствата и съм изпитвала желание да се усмихна на молителката с укор и съжаление. Никой не бе успял да спечели симпатиите на мадам по този начин, нито пък бе променил нейното решение с това средство. Напротив — всеки опит да се стигне до сърцето й извикваше неизменна антипатия към просителя, превръщаше я в негов скрит враг. Защото така й се доказваше, че тя няма сърце, което да бъде умилостивено, напомняше й се, че в това отношение тя е импотентна и мъртва. Мадам Бек беше най-съвършеният пример за разликата между благотворителност и милосърдие. Неспособна да усеща чувства на симпатия, тя бе изпълнена с разумна доброжелателност. С най-голяма готовност даваше на хора, които никога не беше виждала — даваше всъщност с готовност по-скоро на класата, отколкото на личността. „За бедните“ щедро разтваряше кесията си, но за „бедняка“ по правило я завързваше по-здраво. Всяка филантропична проява за благото на обществото можеше да разчита на нейно участие; личните скърби не я докосваха, нито дълбочината, нито тежестта на скръбта, изпитана от някое определено сърце, можеха да разчувствуват нейното.

Пак повтарям: мадам беше много силна и много способна жена. Училището предлагаше за нейните възможности твърде ограничено поле; тя бе способна да управлява цяла нация, имаше енергия да ръководи бурно законодателно събрание. Никой не бе в състояние да я сплаши, да я раздразни, да изчерпи търпението й или да я надхитри. В своята личност тя би могла да обедини и да изпълнява едновременно задълженията на министър-председател и на директор на полицията. Мъдра, неотстъпчива, недоверчива, потайна, силна, безстрастна, вечно нащрек и неразгадаема, съобразителна и безчувствена, с много хубава външност — какво повече би могло да се желае?

Прозорливият читател едва ли би помислил, че съм събрала, за да мога да му разкажа, всички гореизложени познания за нея в течение само на един месец или на половин година. Не! Онова, което отпърво забелязах, беше процъфтяващата външност на един преуспяващ образователен институт. Виждах голяма сграда, изпълнена със здрави, весели момичета, всички облечени добри, повечето от които хубавици, които получаваха знания по удивителен лесен метод, без болезнено напрежение или напразно пилеене на сили; наистина не напредваха кой знае колко бързо по ни един предмет; не се преуморяваха, но бяха непрестанно заето и никога — потиснати. Учителското тяло бе по-претоварено, защото, за да се щадят учениците цялата истинска умствена работа падаше върху преподавателите и възпитателите, но задълженията се разпределяха така умело, че когато работата беше уморителна, те се сменяха през къси периоди. Накратко това беше чуждестранно училище, чийто живот, ритъм и разнообразие, представляваха пълен и много привлекателен контраст в сравнение с много английски институции от подобен вид.

Зад къщата имаше обширна градина и лятно време ученичките прекарваха по-голяма част от времето навън, сред розовите храсти и плодородните дървета. През летните следобеди мадам се настаняваше пред обширната и обрасла със зеленина беседка, викаше класовете един по един и караше момичетата да сядат край нея, да шият и четат. Междувременно учителите идваха и си отиваха — изнасяха кратки и интересни лекции вместо уроци, а ученичките си записваха казаното или не записваха в зависимост от настроението, спокойни, че всякога могат да препишат изпуснатото от своите другарки. Освен редовните месечни почивни дни католическите религиозни празници носеха чести почивки през цялата година; понякога в светла лятна утрин или лятна привечер пансионерките биваха извеждани на дълги разходки в полята, където се подкрепяха с банички и бяло вино, с прясно мляко и селски хляб или пък с кифли и кафе. Всичко това изглеждаше много приятно, а мадам се проявяваше като самата доброта; учителите и те не бяха лоши, защото можеха да бъдат къде по-зли, а и ученичките, макар малко шумни и буйни, олицетворяваха здраве и веселие.

Така приятна изглеждаше картината, погледната от разстояние, ала дойде време, когато разстоянието се скъси — тук става дума за мен, — когато ме смъкнаха от кулата ми в детската стая, откъдето наблюдавах, и ме накараха да се сблъскам лице в лице с този малък свят на улица „Фосет“.

Един ден стоях горе, както обикновено изпитвах децата по английски и в същото време преправях една копринена рокля на мадам, когато тя влезе в стаята с присъщото й изражение и чело, свъсено от сериозни мисли, което я правеше неприветлива. Седна на стола насреща ми и остана мълчалива. Дезире, най-голямото момиченце, ми четеше някакво кратко есе от учебника на мисис Барбо, а пък аз я карах да превежда начаса от английски на френски, за да се уверя, че разбира онова, което чете. Мадам слушаше.

Веднъж без уговорки, тя заяви с обвинителен тон:

— Мис, в Англия вие сте били гувернантка!

— Не, госпожо — отвърнах усмихната, — грешите.

— Значи за пръв път преподавате английски на моите деца?

Отвърнах утвърдително. Тя отново се смълча, но докато измъквах една карфица от игленика, вдигнах поглед и видях, че съм обектна на наблюдение. Тя ме държеше под око, оглеждаше ме в мислите си, преценяваше ми от всички страни да види подхождам ли за нещо, замислено от нея, претегляше ме колко струвам. Мадам вече беше огледала всичките ми принадлежности и смятам, че също тъй добре познаваше душевните ми качества, но от този миг в продължение на петнадесетина дни тя ме подложи на нови изпитания. Подслушваше зад вратата на детската стая, когато стоях вътре с децата й, следваше ме отдалеч, когато ги извеждах на разходка в парка или по булеварда. След този обстоен предварителен оглед мадам направи следващата стъпка.

Една сутрин тя влезе при мен внезапна, много забързана, и ми заяви, че се намирала в затруднение. Мистър Уилсън, учителят по английски, закъснявал да се яви на урок, страхувала се, че може да е болен. Ученичките чакали в клас, нямало кой да вземе часа им: не бих ли се съгласила, по изключение, да им дам диктовка, та да не кажат после, че са изпуснали урока по английски?

— В клас ли, мадам?

— Да, в клас — във втори клас.

— Където има шейсет ученички? — възкликнах, защото знаех колко са много, и с привичната си боязливост се отдръпнах вътрешно, подобно охлюв в черупката си, като изтъкнах за предлог своята неподготвеност и неопитност. Да зависеше от мен, щях да оставя този случай за ме отмине. Несмела, лишена от импулсите на амбицията, аз бях в състояние цели двайсет години да уча дечурлигата на азбука, да преправям копринени дрехи и да шия детски престилки. Това глупашко примирие не се дължеше на вътрешно задоволство от положението ми. Работата ми не ме привличаше, нито ми беше интересна, но на мен ми стигаше да не ме измъчват големи притеснения и душевни тревоги. Бягството от дълбоките страдания ми се струваше най-близкият заместител на онова щастие, което можех да позная. Освен това съдено ми било очевидно да водя двойствен живот — живот в света на мислите и живот в действителния свят; при положение, че мисловният ми живот биваше подхранван от чудни магически радости на въображението, насладите на реалния биха могли да се ограничават: насъщният хляб, с часовете на работа и със сигурен покрив над главата.

— Хайде — подкани ме мадам, докато аз се взирах съсредоточено в кройките на една детска престилка, — оставете това.

— Но Фифин има нужда от нея, мадам.

— Фифин ще отстъпи, защото аз имам нужда от вас!

И тъй като мадам Бек наистина имаше нужда от мен и бе решила да ме има — отдавна бе недоволна от учителя по английски заради неговата неточност и небрежното му преподаване, — и понеже тя самата притежаваше решителност и способност да действува, макар аз да бях лишена и от двете, без да се мае повече, накара ме да хвърля напръстника и иглата; ръката ми се намери стегната в нейната и аз бях отведена долу. Когато стигнахме в „карето“ — голям квадратен коридор между жилищната сграда и пансиона, — тя поспря, пусна ръката ми, обърна се към мен и ме огледа. Аз бях пламнала и разтреперана от главата до петите. Да си призная, дори се разплаках. И наистина трудностите, пред които бях изправена, не бяха само въображаеми. Те бяха съвсем реални и една от тях беше непознаването на езика, с чиято помощ трябваше да преподавам. Вярно, изучавала бях френски съвсем прилежно от деня на идването си във Вийет, като денем го учех на практика, а вечерно време — на теория, дотогава, докато се разрешаваше стоенето на свещ, но все пак не можех да разчитам на знанията си, нито да се изразявам правилно.

— Хайде, кажете — строго извика мадам, — наистина ли се чувствувате толкова безпомощна?

Да! — могла бих да отговоря и да се върна в невзрачието на детската стая, където да вехна до края на дните си, ала като погледнах изражението на мадам, видях там нещо, което ме накара да се поколебая преди да отговоря. В този миг тя повече приличаше на мъж, отколкото на жена. Някаква особена сила се излъчваше от всяка нейна черта и тази сила не бе от вида, който ме възхищава; тя не будеше нито симпатия, нито възхищение, нито страх. Стоях без да съм утешена, придумана или пък подчинена. Усещах се така, сякаш у мен се бореха две различни сили, и изведнъж разбрах колко срамна бе моята безпомощност, колко малодушно бе нежеланието ми да се преборя.

— Назад ли, или напред ще вървите? — запита ме тя, като показа с ръка първо малката вратичка към жилищната сграда, а сетне големите двойни врати към класните стаи.

— Напред — отвърнах.

— Но — продължи мадам, охладняла, докато аз се запалвах, ала погледът й бе толкова остър, че дълбоко чувство на неприязън засили волята и решителността ми — ще намерите ли сили да се изправите пред класа или сте превъзбудена?

При тези думи в гласа й прозвуча подигравка. Нервната възбудимост бе едно от нещата, които тя ненавиждаше

— Не съм по-развълнувана от този камък — отвърнах и тупнах с крак по каменния под — или от вас самата — додадох, отвръщайки на погледа й.

— Добре! Но нека ви предупредя — тези момичета по нищо не приличат на кротките, възпитани английски девойки. Те са лабасекурски девици, закръглени, резки, решителни и бунтовни.

— Зная — отговорих й, — както зная и това, че макара да изучавам френски усилено, откакто съм тук, все още го говоря твърде нерешително и неправилно, за да мога да задържа вниманието им. Ще правя грешки, които ще ме превърнат в обект на подигравки за по-невежите. И въпреки това ще изнеса урока.

— Те безжалостно пропъждат стеснителните учители — каза тя.

— Зная, госпожо, чух как са се разбунтували и са подгонили мис Търнър! — Една бедна самотна английска учителка, която мадам бе назначила и уволнила с лека ръка и чиято тъжна история ми бе добре известна.

— Това е тъй — отговори тя хладнокръвно. — Мис Търнър за тях не беше повече от прислужница в кухнята. Беше безволева и нерешителна, лишена беше от тактичност, и от интелигентност, не притежаваше нито сила на волята, нито достойнство. Мис Търнър беше съвсем неподходяща за тези момичета.

Не отвърнах, а пристъпих към затворената училищна врата.

— Не се надявайте на помощ нито от мене, нито от другиго — предупреди ме мадам. — Подобно нещо от първия миг ще ви представи като неподходяща за този пост.

Отворих вратата, пуснах я учтиво да мине преди мене и я последвах. Имаше три училищни стаи, и трите големи. Стаята на втори клас, където трябваше да отида, беше най-голямата от трите и в нея се събираше най-многобройният, най-бурният и най-необузданият от трите класа. След време, когато опознах нещата, си казвах (ако подобно сравнение изобщо е позволено), че кроткият, възпитан, цивилизован първи клас в сравнение с буйния, бунтовен, неукротим втори прилича на английската Камара на лордовете в сравнение с Камарата на общините.

От пръв поглед разбрах, че повечето от ученичките вече не са малки момиченца — те бяха всъщност млади жени; знаех, че някои от тях произхождаха от благородни семейства и отлично съзнавах, че всички до една знаят какво положение заемах в домакинството на мадам. Когато се качвах на подиума — малко възвишение с едно стъпало над пода, където стояха катедрата и столът на учителя, — съзрях пред себе си една редица очи и чела, които предвещаваха буря — очи, излъчващи нахална светлина, и чела — студени и безчувствени като мрамор. Жената от „континента“ е съвсем различна от „островната жена“ на същата възраст и от същия произход. Никога в Англия не бях виждала подобни очи и подобни чела. Мадам Бек ме представи с една хладна фраза, излезе от стаята и ме остави да се оправям сама.

Не ще забравя оня първи урок, нито подмолното течение на сблъскването на характери и отношения, които той разкри пред мен. Тогава за пръв път започнах да осъзнавам разликата, която дели „младата жена“, идеал на поета и белетриста, от живата „млада жена“ от плът и кръв.

По всичко личеше, че три хубавици от първите чинове се бяха настанили там, предварително решени да не допускат една „детска бавачка“ да им преподава урок по английски. Знаеха си, че са изпъждали и други неприятни учители, знаеха, че мадам е готова да изхвърли всеки преподавател или възпитател, който не се хареса на учениците — че тя никога не поощрява слабохарактерния да запази мястото си, че ако той самият не притежава достатъчно сили да се пребори или пък тактичност — за да се наложи, трябва да си отиде. А как оглеждаха „мис Сноу“, победата им изглеждаше съвсем лека.

Госпожиците Бланш, Виржини и Анжелик подхванаха кампанията, като започнаха да се кискат и да си шушукат; това прерасна в гръмогласен шепот и смехове, които се подеха и от задните редици. Организираният бунт на шестдесет срещу един скоро взе да ме гнети, защото едва владеех френски, а бях принудена да говоря при подобни мъчителни обстоятелства.

Струва ми се, че ако можех да приказвам на родния си език, непременно щях да въдворя тишина, защото, макар да съзнавах колко неприветлива е външността ми и изобщо да знаех, че не блестя с особени качества, природата ме бе дарила с глас, който привличаше вниманието, когато се извисяваше от вълнение или пък се приглушаваше от някое дълбоко чувство. Освен това, макар при обикновени обстоятелства да не бях ораторка, в случаи като този, извикани от разбунтуваното мнозинство, ако можех да говоря на английски, щях да изрека слова, с които да заклеймя държането им, както подобава, а после с ирония, наситена с горчивина на възмущението от постъпката на подбудителките и с насмешка, щях, струва ми се да хвана юздите на това диво стадо и накрая да ги принудя да внимават в урока. Но единственото, което можех да сторя сега, бе да пристъпя към Бланш — госпожица Дьо Мелси, млада баронеса, най-голямата, най-стройната, най-хубавата и най-проклетата, — да застана пред нейния чин, да измъкна от ръката й тетрадката за домашна работа, да се кача отново на катедрата, да прочета умишлено на глас съчинението й, което наистина бе ужасно глупаво, и също тъй умишлено и пред очите на целия клас да съдера нечисто изписаната страница.

Това действие най-сетне спря шума и привлече вниманието им. Едно-единствено момиче, седнало чак в дъното на стаята, продължаваше да буйствува. Погледнах го внимателно. Имаше бледо лице, коса черна като нощта, широки, внушителни вежди, решителни черти и тъмни, бунтовни, зловещи очи. Забелязах, че девойката е седнала до вратичката, която, както вече казах, водеше към малко килерче за книги. Беше се изправила, та по-бодро да подбужда другите. Премерих ръста й, пресметнах силите й. Видя ми се висока и жилава, но понеже конфликтът щеше да се краткотраен и атаката — неочаквана, сметнах, че ще се справя с нея.

Прекосих стаята с най-спокойно и безгрижно изражение. Леко бутнах вратата и видях, че е открехната. Бързо и рязко се извърнах към ученичката. Миг след това тя се бе озовала в килера, вратата бе затворена, а ключът се намираше в моя джоб.

Това момиче, Долорес, по произход каталонка, беше от хората, чийто характер извиква едновременно ужас и омраза у околните. Гореописаното наказание получи всеобщо одобрение. Момичетата мълчаливо акламираха постъпката ми. За миг всички замлъкнаха, а след това от чин на чин премина усмивка — но не смях. Аз вече се бях върнала спокойно на катедрата, сякаш нищо не се бе случило, а перата тихо заскърцаха по хартията и останалата част от часа премина тихо и спокойно.

— Много добре — възкликна мадам Бек, когато излязох от клас зачервено и изтощена. — Ca ira (Така трябва да бъде.).

Тя през цялото време бе слушала и бе надничала през някаква си шпионка.

От него ден престанах да бъда детска гувернантка и станах учителка по английски. Мадам ми повиши заплатата, но получаваше от мене наполовина по-евтино три пъти повече работа, отколкото от мистър Уилсън.