Шарлот Бронте
Вийет (22)

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ВТОРА
ПИСМОТО

Когато всичко в къщата утихна, когато вечерята привърши и премина шумният час за вечерна разходка, когато се спусна мракът и кротката лампа на учението бе запалена в училищната трапезария, когато приходящите се бяха разотишли по домовете, вратата престана да се блъска и звънецът да звъни постоянно, когато мадам се бе прибрала в своята всекидневна заедно с майка си и някакви приятели — тогава аз се прокраднах до кухнята, помолих да ми дадат една свещ за около половин час за нещо важно и молбата ми бе удовлетворена от моята приятелка Готон, която отвърна: „Ама, разбира се, миличка, и две вземете, ако искате.“ Със свещта в ръка се изкачих безшумно до спалнята.

Голяма бе разочарованието ми, когато намерих в стаята една болна ученичка, която си бе легнала, а още по-голямо стана, като разпознах под муселинената шапчица самата мис Дженевра Фаншоу — наистина в момента тя спеше, но сигурно щеше да се събуди и да ме засипе с думи тъкмо когато прекъсването би било най-нежелано. Ала докато я наблюдавах, леко трепване на клепачите й ме предупреди, че се преструва на заспала, за да проследи действията на „Тимон“. Не можех да й вярвам. А тъй много исках да съм сама, за да прочета безценното си писмо на спокойствие.

Реших да отида в класните стаи. Потърсих и намерих съкровището си в ковчежето и поех надолу. Злощастието ме преследваше. Класните стаи се почистваха и подреждаха при светлината на свещи, нещо, което се вършеше веднъж в седмицата. Пейките бяха струпани върху чиновете, въздухът бе потъмнял от прахоляк, влажна утайка от кафе (използувана от лабасекурските прислужници вместо чаени листа) покриваше пода — цареше безнадежден хаос. Объркана, ала не сразена, аз се оттеглих, твърдо решена да намеря усамотение все едно къде.

Взех ключа от мястото му, изкачих се три етажа нагоре, стигнах до една тъмна, тясна, тиха площадка, отворих проядената от червеи врата и се вмъкнах в дълбокия, черен, студен таван. Тук вече никой нямаше да ме последва, никой нямаше да ме прекъсне — дори самата мадам. Затворих таванската врата, поставих свещта върху един разклатен и плесенясал скрин, наметнах се с шала, защото въздухът бе ледено студен, измъкнах писмото, разтреперана от радостно нетърпение, разчупих печата му.

„Дали ще е дълго, или късо?“, чудех се, докато изтривах с ръка замъглените си от радостни сълзи очи.

Беше дълго.

„Дали ще е сдържано, или мило?“

Беше мило писмо.

А пък на мен, която бях подтиснала, заюздила, ограничила надеждите си, то ми се стори по-мило, отколкото беше.

Толкова малко се бях надявала, а много се бях страхувала; сега изпитах дълбоко наслаждение от сбъднатите надежди — такова, каквото мнозина не познават през целия си живот. Бедната английска учителка в ледения таван, зачела при мъждивия пламък на свещта, раздухван от зимния въздух, което бе добронамерено, но нищо повече — макар неговата добронамереност в оня момент да ми се струваше божествена, — тази бедна учителка се чувствуваше по-щастлива от царицата в своя палат.

Естествено, подобно плитко щастие е и краткотрайно, ала докато продължаваше, то бе искрено и върховно — мехурче, но сладко мехурче, от сладка медена роса. Доктор Джон ми бе писал надълго и широко. Писал ми бе с удоволствие, писал бе в добро настроение и бе нарисувал с лъчезарна ведрост сцени, разиграли се пред неговите и моите очи — места, посещавани заедно, разговори, които бяхме водили; накратко, спрял се бе на всички дреболии, които се бяха случили през последните две прелестни седмици. Но същността на удоволствието ми произтичаше от това — убеждаваше ме веселият, сърдечен тон на писмото, — че го бе писал не само за мое, но и за свое удоволствие; нещо, което в бъдеще той може би никога вече нямаше да пожелае, нито да потърси, по всяка вероятност тъй щеше да бъде. Но в този момент аз не изпитвах болка, съмнения, желания — спокоен, съвършен, идеален, този момент ме изпълваше с щастие. Минаващ наблизо ангел бе спрял да си отдъхне до мене, склонил бе глава до сърцето ми и бе укротил трепета му с мекото си, успокояващо, лекуващо, свято крило. Доктор Джон, по-късно ти ме нарани. Простено да ти бъде всяко зло — простено да ти е от все сърце — заради онова незабравимо добро, което ми стори!

Съществуват ли зли изчадия, нечовеци, които завиждат на човешкото щастие? Съществуват ли зли духове, които витаят във въздуха и го правят отровен за човека? Нима подобно нещо се бе надвесило над мен?

В този огромен странен таван се понесе странен звук. Уверена бях, че чувам, както ми се стори, крадливи стъпки по пода, нещо като че се измъкна откъм ъгъла, населяван от зловещите наметки. Извърнах се. Свещта едва мъждукаше, стаята беше дълга; но с очите си видях ясно като в бял ден по средата на тази страховита стая някаква фигура, облечена в черно и бяло; полите й бяха прави, тесни, черни; глава бе увита и забулена в бяло.

Мисли, каквото искаш, читателю, разправяй ми, че съм била развълнувана от писмото, заявявай ми, че съм сънувала. Кълна се: видях там, в онази стая, в оная нощ, един образ, досущ като МОНАХИНЯТА.

Извиках; призля ми. Ако образът ме беше приближил, сигурно щях да припадна. Той се оттегли. Аз хукнах към вратата. Не помня как съм слязла по всичките ония стълби. Инстинктивно отминах училищната трапезария и се отправих към всекидневната на мадам. Нахлух вътре. Изкрещях:

— Горе на тавана има нещо. Бях там, видях нещо. Вървете и го вижте — вървете всички.

Казах „всички“, защото стаята ми се стари пълна с хора, макар всъщност да имаше само четирима — мадам Бек, майка й — мадам Кинт, която беше болна и бе дошла при дъщеря си, брат й, господин Виктор Кинт, и още някакъв мъж, който, като влязох, разговаряше със старата дама и бе гърбом към вратата.

От смъртния страх и слабостта, които изпитвах, трябва да съм била бледа като вощеница. Чувствувах студ и треперех. Всички скочиха разтревожени, заобиколиха ме. Аз настоявах да бързат към тавана. Присъствието на госта ме зарадва и окуражи. Стори ми се, че щом има мъже, те ще помогнат. Тръгнах към вратата, подканвайки ги да ме следват. Те се опитаха да ме спрат, но аз крачех напред. Трябваше и те за видят онова, което бях видяла — онова странно нещо, застанало в средата на тавана. И тогава си спомних за моето писмо, оставено на скрина заедно със свещта. Безценното ми писмо! Човекът или духът трябваше да бъдат пропъдени, за да си го върна. Затичах нагоре окрилена, защото сега знаех, че не съм сама. Те бяха длъжни да дойдат.

Уви! Когато стигнах до тавана, вътре беше тъмно като в рог, свещта беше изгаснала. За щастие някой, май че мадам, с привичното й хладнокръвие, бе донесла лампата от стаята. Щом те дойдоха, светъл лъч прониза плътния мрак. Ето я свещта ми, закрепена на скрина. Но къде бе писмото? Започнах да се оглеждам за него, а не за монахинята.

— Писмото ми, писмото ми! — задъхвах се и хленчех аз извън себе си от тревога. Заопипвах пода, извивайки неистово ръце. Жестока, жестока орис! Единствената капчица утеха ми бе измъкната преждевременно, преди да вкуся докрай сладостта й!

Не зная какво са правили другите в това време, не ги и поглеждах. Задаваха ми въпроси, на които не отговарях, ровеха из ъглите, приказваха за някакви разхвърляни наметки, за някакъв счупен или разместен прозорец на покрива — не зная за какво още. Заявиха дълбокомислено, че „нещо или някой е бил тука!“

— О, те са ми взели писмото! — извиках аз полудяла, като опипвах пода и лазех по него.

— Какво писмо, Люси? Мило момиче, какво писмо? — запита познат глас в ухото ми. Можел ли да вярвам на слуха си? Не, вдигнах поглед. Да вярвам ли на очите си? Не ме ли мамеше гласът? Нима сега пред мен стоеше авторът на моето писмо? Нима този господин, застанал край мен в мрачния таван бе Джон Греъм — доктор Бретън?

Да, той беше. Извикали го тук тази вечер, защото старата мадам Кинт се почувствувала зле; той е бил вторият мъж във всекидневната, когато съм нахлула там.

— Това моето писмо ли беше, Люси?

— Да, вашето — вашето — писмото, което вие ми написахте. Дошла бях да го прочета тук на спокойствие. Не успях да намеря друго място, където да останем насаме с него. Пазих го през целия ден — отворих го чак вечерта. Едва го бях прочела. Не искам да го загубя. О, писмото ми!

— Ш-т! Не плачи, не се окайвай тъй отчаяно. Та какво струва то? Тихо! Хайде да излезем от този студен таван. Ще повикат полицията да разследва. Няма защо да стоим тука. Ела, ще слезем долу.

Една топла ръка хвана ледените ми пръсти и ме заведе долу в някаква стая, където грееше огън. Доктор Джон и аз седнахме пред печката. Той ме заприказва, успокои ме с неописуема доброта, обеща ми двайсет други писма срещу загубеното. Ако има думи и дела като острието, дълбоките рани от които никога не зарастват — разкъсващи обиди и огорчения, нанесени с назъбен и отровен нож, — тъй също има утешителни слова, изречени с такава нежност, че ухото никога не забравя тяхното ехо, галещата им доброта, милува ги, припомня си ги цял живот с все същата нежност и откликва на неизличимия им блясък дори от оня черен облак, предвещаващ самата Смърт. По-късно научих, че доктор Бретън не бил толкова съвършен, колкото си го мислех, че характерът му не притежавал онази дълбочина, онова съвършенство, онази всеобхватност и устойчивост, каквито му приписвах аз. Не зная. За мен той беше това, което е кладенецът за ожаднелия пътник, каквото е слънцето за измръзналата и пленена птица. Спомням си го героичен. И искам да остане в съзнанието ми завинаги такъв.

Запита ме усмихнат защо чак толкова държа на онова писмо. Помислих си, ала не му го казах, че за мен то бе ценно като кръвта в жилите ми. Отвърнах само, че писмата, които получавам са твърде малко на брой.

— Уверен съм, че не сте го прочели — каза той, — иначе сигурно нямаше да държите толкова на него.

— Прочетох го, но само веднъж. Исках да го прочета отново. Съжалявам, че го загубих. — И отново се разплаках.

— Люси, Люси, моя малка сестро-кръщелнице (съществува ли изобщо подобно роднинство?) — ето, ето ти писмото. Жалко, че то не заслужава чак толкова сълзи и толкова прекомерна радост.

Странна, типична постъпка! Проницателният му взор съзрял писмото на пода, където го бях търсила, ръката му, също тъй бърза, го взела. Скрил го в джоба на жилетката си. Ако се бях отнесла към загубата малко по-безразлично, той сигурно нямаше да си признае и да ми го даде. Сълзи, с един градус по-хладни от моите, щяха само да развеселят доктор Джон. Щастието от възвърната загуба ме накара да му простя, че тъй дълго ме измъчи, преди да ми го върне. Радостта ми бе голяма, не успях да я скрия, но смятам, че я изразих по-скоро с усмивка, отколкото с думи. Не казах почти нищо.

— Сега доволна ли сте? — запита доктор Джон.

Отвърнах утвърдително — доволна бях и щастлива.

— Добре тогава — продължи той, — а как се чувствувате физически? Успокоихте ли се? Май не кой знае колко, защото треперите като лист.

А на мен ми се струваше, че съм съвсем спокойна — поне не изпитвах ужас. Казах му, че се владея.

— Следователно вече можете да ми разкажете какво сте видели. Знаете ли, че разказът ви бе много мъгляв? Изглеждахте бяла като стената, говорехте единствено за „нещо“, ала не определихте какво е то. Мъж ли беше?! Животно ли? Какво беше?

— Никога няма да кажа какво точно съм видяла — отвърнах, — докато и друг някой не го види; тогава аз ще потвърдя неговите думи, инак никой няма да ми повярва и ще ме обвинят, че бълнувам.

— Кажете ми — настоя доктор Бретън, — ще ви изслушам като лекар. Сега разговарям с вас от професионална гледна точка и мога да прочета всичко, което и опитвате да прикриете — чета го в очите ви, които са странно оживени и неспокойни, в страните ви, които са съвършено бледи, по ръцете ви, които не можете да овладеете. Хайде, Люси, проговорете и ми кажете.

— Ще ми се изсмеете…

— Ако не ми кажете, няма да ви напиша ни едно писмо.

— Ето вече ми се разсмивате.

— И ще си взема и това писмо. То е мое и смятам, че имам право да си го поискам.

В думите му прозвуча заплаха. Те ме отрезвиха и стреснаха. Сгънах писмото и го скрих.

— Както и да го скриете, щом пожелая, мога да си го прибера. Не познавате ловките ми ръце. Стига да поискам, мога да стана изкусен фокусник. Мама понякога казва, че също тъй ловко съм умеел да се изразявам и всичко да виждам, но вие никога не сте съзирало подобно нещо у мен — нали, Люси?

— Всъщност когато бяхте малко момче съм забелязвала и двете — проявявахте ги много по-очебийно, отколкото сега; но днес сте по-силен, а силата не се нуждае от ловкост. Но вие, доктор Джон, притежавате онова, което в тази страна наричат „un air fin“ (изискан вид), и то се вижда от пръв поглед. Мадам Бек го видя…

— И това и допадна — прекъсна ме той засмяно, — защото тя самата го притежаваше. Е, Люси, дайте ми писмото. Всъщност не държите чак толкова на него.

Не отвърнах на тези предизвикателни думи. Когато беше развеселен, Греъм не биваше да се опрощава. В този миг на устните му играеше друга усмивка — тя бе много мила, но това ме натъжи; в очите му играеха други светлинки — не враждебни, но не и много приветливи. Станах. Пожелах му лека нощ с натъжен глас.

Неговата чувствителност — онова негово странно, проницателно, детективско качество — мигом долови неизреченото оплакване, скрития упрек. Запита ме тихо дали ме е огорчил. Поклатих отрицателно глава.

— Тогава, преди да си отидете, ще ми позволите да ви поговоря сериозно. Намирате се в силна нервна възбуда. От онова, които проличава в погледа и държането ви, макар да опитвате да се владеете, разбирам, че тази вечер, докато сте били сама в оня отвратителен, прогнил, гробовен таван, в оня затвор под покрива, вмирисан на влага и мухъл, вонещ на разруха и тление, място, където изобщо не би трябвало да пристъпвате — вие сте видели или сте си въобразили, че виждате някакъв образ, умишлено създаден да поразява въображението. Зная, че не се боите и никога не сте се страхували от крадци и т. н.; ала не съм съвсем сигурен дали появата на някое привидение няма да ви разтърси из основи. Сега запазете спокойствие. Знам, всичко това се дължи на нервна възбуда; опишете как изглеждаше видението.

— Ще го запазите ли в тайна?

— В пълна тайна, уверявам ви. Можете да ми се доверите тъй безрезервно, както на отец Силас. Всъщност лекарят е може би по-сигурен изповедник и от свещеника, макар да няма бели коси.

— И няма да ми се присмеете?

— Може и да ви се присмея, за да ви успокоя, но няма да ви подиграя. Люси, аз съм ваш истински приятел, макар че вие не сте човек, който лесно се доверява.

Сега наистина изглеждаше като приятел. Онази неописуема усмивка, както и искриците в очите му, бяха изчезнали, неприятните извивки на устните, ноздрите и веждите се бяха заличили, от него се излъчваше спокойствие, на лицето му бе изписано внимание. Призована към доверие, аз му разправих подробно какво съм видяла. Преди време му бях разказала легендата за този дом, запълвайки по този начин един час от топлия октомврийски следобед, когато се разхождахме с карета в Етанския лес.

Той замълча и се замисли, а докато мислеше, чухме другите да слизат долу.

— Ще влязат ли тук? — запита той и погледна раздразнено към вратата.

— Няма да дойдат — отвърнах аз, защото ние се намираме в малкия салон, в който мадам никога не влизаше вечерно време и където по някаква случайност все още беше топло.

— А сега — продължи доктор Джон — ще започнат да говорят за крадци, апаши и т. н. Не им пречете. Внимавайте да не се издавате и не споменавайте никому за монахинята. Тя маже отново да се яви. Не се плашете.

— Значи вие смятате — обадих се, обзета от скрит ужас, — че тя е плод на моето въображение, че се е скрила пак там и може в някой ден и час отново да се появи, когато най-малко я очаквам?

— Предполагам, че наистина е плод на въображението — последствие от продължителни вътрешни конфликти.

— О, доктор Джон, ужасявам се, че съм склонна към подобни неща! Изглеждаше ми толкова истинска. Няма ли лек? Няма ли как да го предотвратя?

— Единственият лек е щастието, единственото предпазно средство е веселото разположение на духа. Опитайте да го култивирате в себе си.

И най-голяма безсмислица на този свят не ми се е струвала по-празна, отколкото съвета да култивирам щастието у себе си. Какво означаваше подобен съвет? Щастието не е картоф, който се посажда в почвата и наедрява при добро наторяване. Щастието, това е блаженство, което ни озарява свише. То е божествена роса, с която неувяхващите цветове и златните плодове на Рая поръсват душата в най-хубавите й летни утрини.

— Да култивирам щастието! — повторих рязко. — А вие умеете ли да го култивирате? Как го правите?

— Аз съм жизнерадостен по природа, освен туй не съм бил сполетяван от нещастие. Злополучието отправи веднъж към мен и мама своята злобна гримаса, докосна ни, ала ние го отблъснах ме или по-скоро — присмяхме му се и то избяга.

— В това няма никакво култивиране.

— Не се поддавам на меланхолията.

— Поддавате се. Виждала съм ви подчинен на това чувство.

— Заради Дженевра Фаншоу, нали?

— Нима понякога не ви е правила нещастен?

— Ха! Глупости! Празни думи! Както виждате, сега аз съм по-добре.

Ако замисленият поглед и искрящите очи, ако лицето, озарено от здраве и енергия, можеха да служат за свидетелство, че е по-добре, значи наистина беше по-добре.

— Не ми изглеждате нито болен, нито много разстроен — признах аз.

— А защо и вие, Люси, да не изглеждате като мене — енергична, смела, готова да отблъсне всички меланхолии и залъгалки на този свят? Готов съм да платя богато, само за да ви видя как махате пренебрежително с ръка. Хайде, опитайте се.

— Ами ако сега отида и доведа тук мис Фаншоу?

— Кълна се, Люси, няма да ме развълнува; или по-скоро тя може да ме развълнува само с едно — с истинска, да, и страстна любов. Срещу нищо друго на света не съм в състояние да й простя.

— Тъй ли? А доскоро само една нейна усмивка бе за вас цяло щастие.

— Вече съм друг човек, Люси — съвсем друг. Спомнете си, веднъж ме назовахте роб; но днес аз съм свободен.

Той се изправи. В стойката на главата му, в изправената му фигура, в блясъка на очите и в цялото му държане се усещаше една освободеност, което не можеше да бъде престорена, едно настроение, което говореше за презрение към предишните му окови.

— Госпожица Фаншоу — продължи той — ме накара да преживея едни чувства, които вече не изпитвам. Навлязох в друго състояние и сега съм готов да разменя само любов за любов, страст за страст, и то не какви да е, а истински.

— Ах, докторе, докторе! А разправяхте, че по характер сте склонен да преследвате неосъществимата любов, да се увличате по гордата безчувственост.

Той се засмя и отговори:

— Характерът ми е променчив. Днес може да съм в една настроение, а утре в противоположното. Е, Люси, как мислите (той си сложи ръкавиците), дали монахинята ще ви споходи тази нощ?

— Не ми се вярва.

— Ако се появи, поздравете я от мен — от доктор Джон — и а помолете да бъде тъй добра да ме приеме. Люси, а хубава ли беше тази монахиня? Красива ли бе в лицето? Не сте ми казала, а това е нещо извънредно важно.

— Лицето й бе забулено с бял воал — отвърнах аз, — ала очите й искряха.

— Ах, дявол да ги вземе призрачните й одежди! — възкликна той богохулно. — Но поне очите й са били хубави — светли и меки.

— Студени и втренчени — долетя моят отговор.

— Не, не, не ни е притрябвала. Тя няма да ви споходи вече, Люси. Разтърсете й ръката ей така, ако пак се появи. Дали ще издържи на това, как мислите?

Според мен ни един дух не би издържал подобно мило и сърдечно ръкостискане; в такъв смисъл беше и усмивката, която съпровождаше неговото „лека нощ“.

 

 

Всъщност дали наистина имаше нещо на тавана? Какво бях открила там? Струва ми се, че след внимателно претърсване те не откриха почти нищо. Отначало разправяха, че наметките били разбъркани, но по-късно мадам Бек ми каза, че според нея си висели както преди; що се отнася до счупеното стъкло на таванското прозорче, тя заяви, че там винаги имало по някое счупено стъкло, освен това скоро бе паднала тежка градушка. Мадам ме разпита много внимателно за онова, което съм видяла, но аз й описах само някаква неясна фигура, облечена в черно. Внимавах да не изтърва думата „монахиня“, защото знаех, че тази дума ще я наведе на мисълта за фантазиране и небивалици. Тя ме задължи да не говоря пред прислугата, пред ученичките и учителите и много ме похвали, загдето съм предвидила да отида в личната й всекидневна, вместо да разкажа ужасната си преживелица в училищната трапезария. С това въпросът се приключи. Останах тайно и опечалено да се питам — от този свят ли бе онова странно видение, от селенията отвъд смъртта ли, или наистина бе плод на болестта ми, а аз самата — жертва на тази болест.