Брайън Перо
Ключът за Браха (7)

6
На път към Браха

От няколко часа Амос се опитваше да проумее обясненията на Йерик. Секретарят бе оставил главата си върху едно буре, за да отпочинат ръцете му.

— Добре де, Йерик, ако нямаш нищо против, ще обобщя — каза Амос. — Първо, в този момент ние плаваме по Стикс, реката на смъртта. Тази река тече в друго измерение и живите не могат да я видят. Нали така?

— Да, точно така! — възкликна Йерик. — То е същото като ключовете за Браха, които отварят вратите! Жив — да, възможно е! Но мъртъв… не! Тъкмо това казвах…

— Едно и също! — прекъсна Амос главата, която не спираше да подскача при всяко движение на челюстите. — Всички души на покойници задължително трябва да се качат на този кораб, за да стигнат до някакъв много голям град, наречен Браха. Гробищата всъщност представляват пристанищни кейове. Харон е капитан на този кораб и задачата му е да прибира душите и да ги превозва до Браха, където те трябва да бъдат съдени. Този град е обитаван само от привидения. Това са призраци, като теб и мен, които очакват да заминат или към ада, или към рая. Там трима съдии решават кой отива в света на боговете на доброто и кой — в света на злото, така ли е?

— Точно… виж… всичко е така, освен, разбира се, ключът! — отговори Йерик.

— Ще стигнем и до това. Ти, Йерик, работиш за Мертелус. Освен него съдии са Ганхаус и Корилион. Една сутрин, без никакво предупреждение, двете врати, през които душите напускат този град, се затварят. И не могат вече да бъдат отворени. Тогава вие ме посочвате, за да ви помогна. Сега аз трябва да намеря този ключ, за да ви реша проблема, така ли е?

— Съвсем правилно! Но има още един проблем… за обясняване… да речем… по-скоро… за уреждане… Както казвах… една душа не може…

Внезапно корабът спря. Амос прекъсна Йерик:

— Ще ми разкажеш за това по-късно, да отидем да видим какво става!

Четири или пет други души измежду пасажерите тръгнаха след момчето и също се отправиха към подвижния корабен трап. На кея на едно съвсем малко гробище, пълно с цветя, Харон отказваше да качи някакво семейство. Мъжът молеше капитана да се смили:

— Умолявам ви, не мога да ви дам нищо друго освен тази монета! Трите ми деца, жена ми и аз умряхме в пожара, когато се подпали нашата колиба. Ние сме селяни и нямаме толкова пари. Не ни причинявайте това! Бяхме много сплотени приживе, моля ви, не ни разделяйте в смъртта…

— И дума да не става! — злобно кресна Харон. — По една монета на човек! Законът си е закон! Пет човека — пет монети!

— Но аз нямам с какво друго да ви платя!

— Толкова по-зле! — ревна старецът. — Децата и жена ви ще станат скитащи души и никога няма да намерят покой!

Амос не можеше да остави семейството в такава беда и се намеси:

— Капитане! Позволете на това семейство да се качи! Щом този човек не може да плати пътуването на близките си, ще платя аз! Оставете ги да се качат на борда и ще ви платя като едното нищо, че дори и двойно!

— Добре! — каза Харон. — Правиш ми се на голям хитрец — е, тогава ставаме двама! Ако не ми дадеш дължимото, при това двойно, ще те изхвърля през борда! Спазаряваме ли се?

— Спазаряваме се! — отвърна Амос с широка усмивка.

И така семейството се настани на кораба. Мъжът горещо благодари на Амос. Бащата, майката и трите деца се свиха в един ъгъл и зачакаха как ще се разбият събитията по-нататък. През това време Йерик пристъпи към Амос и каза:

— Работата е там, че… вие вероятно не знаете, но… как да кажа… Всяка душа, която докосне водите на Стикс, автоматично се… да речем… разтваря и отива във вечната бездна. И понеже имам нужда от вас в Браха… мисля… че… да речем… тази намеса не беше много добра идея от ваша страна! Харон наистина ще иска да си получи своето „двойно“ и… ами… не мисля, че „двойно“ всъщност въобще е нещо… видимо… а още по-малко материално!

— Това зависи от начина, по който гледаме на нещата — най-спокойно отвърна Амос, докато капитанът идваше към него.

— А сега плащайте, господин Дарагон! — викна Харон с изражение на закоравял престъпник. — Искам си дължимото, при това двойно!

— Веднага — отвърна Пазителят на маските. — Сложете, моля, тук, на масата, кожената книга, която е в чантата ви.

— Защо? — попита капитанът.

— Направете го и ще ви дам точно това, което ви дължа — учтиво отговори Амос.

Харон се подчини, ругаейки. Когато книгата бе сложена на масата, момчето каза:

— А сега повдигнете тази дебела книга и ми кажете какво има отдолу!

— Ами… нищо! — изрева Харон, след като погледна отдолу.

— Е, щом сте го видели, вземете го, то е ваше! Повторете всичко това още веднъж и ще получите точно това, което ви обещах, тоест едното нищо, и то двойно. Ще ви помоля обаче да спрете дотук, защото тройното нищо вече съм го обещал на един друг човек!

Скелетите-моряци изобразиха, доколкото можаха, нещо като широка усмивка. Всички души на пасажерите избухнаха в звънък смях. За първи път в живота си на капитан Харон също изкриви уста в усмивка. Смутен, той се опита да задържи смеха си, но без особен успех. Старецът се приближи до момчето и заяви:

— Вие сте голям дявол, млади пътниче! В бъдеще ще ви държа под око!

— За мен винаги ще бъде удоволствие да ви служа, капитане. И използвайте добре онова, което получихте от мен! — намигна му Амос в отговор на закачката.

Замаян от обрата, който взеха събитията, Йерик се отпусна на земята.

— А аз си мислех, че това ще завърши… как да кажа… долу в Стикс! Не вярвам на очите си… вие извършихте невъзможното, господарю Дарагон… Накарахте Харон да се усмихне! Пред мен… пред очите ми… той наистина се усмихна! Вие сте точно този, който ни е необходим в Браха, господарю Дарагон! Вие вършите… чудеса!

— Благодаря за комплимента — отвърна Амос, наистина доволен от себе си.

* * *

Бяха минали няколко дни, откакто Амос бе напуснал земите на Берион. Времето му се виждаше безкрайно. Корабът плаваше по Стикс, спираше често при някое гробище покрай брега и качваше нови пасажери. Така момчето се запозна с една странна персона — един много начетен човек, който се бе качил на борда, ронейки едри сълзи. Представляваше покъртителна гледка. След няколко часа, прекарани на кораба, мъжът естествено изплака болката си пред Амос.

С цената на неизброими часове изследователски труд ученият придобил енциклопедични познания. Владеел не само езиците, но и обичаите на всички народи, говорел за звездите така, сякаш ги бил посещавал, и нито едно растение не представлявало тайна за него. Но знанията си по история и география той бил получил само от книгите. Никога не бил пътувал. От най-ранно детство до четиридесетгодишна възраст негово единствено убежище била библиотеката на родния му град.

След като научил всичко за света, мъжът решил да предприеме първото си пътешествие. Качил се на един кораб, който трябвало да го заведе на друг континент. Сигурен в себе си и в своята наука, той попитал капитана, стеснителен човечец, дали е изучавал граматика. Онзи отговорил отрицателно.

— А може би математика?

— Не.

С желанието да покаже своето интелектуално превъзходство ученият човек продължил да настоява:

— А астрономия?

— Не.

— Алхимия?

— Не.

— Реторика?

— Не — все така почтително отговарял старият морски вълк.

— Е — заявил ученият, — пропилял си живота си в глупости, старче!

Разстроен и ядосан, капитанът направил погрешна маневра и се блъснал в подводна скала. Корпусът се разцепил и корабът започнал да потъва. Капитанът погледнал многознайкото, който бил загубил всичката си арогантност. Бял като платно, той приличал на уплашено дете.

— Я ми кажи — попитал го капитанът, — щом като знаеш всичко, сигурно си се научил и да плуваш?

— Не, не умея да плувам — признал ученият.

— Е — отбелязал капитанът, — не мисля, че от нас двамата аз съм човекът, погубил живота си в глупости.

Старият капитан изплувал до брега, а всезнайкото потънал заедно с кораба. Харон прибрал душата му на борда, зъзнеща и съвършено мокра, от брега на Стикс. Този учен се казваше Уриел дьо Бланш Тер, което ще рече Уриел-от-Бялата-земя. С течение на времето той се сприятели със секретаря и момчето и вече не се отделяше от тях.

Докато Амос играеше на карти с Уриел и Йерик, за да минава времето му по-бързо, един от скелетите-моряци го потупа по рамото, за да привлече вниманието му. Амос се обърна и видя, че капитанът му прави знаци с ръка. Момчето остави играта и тръгна след Харон.

— Какво мога да направя за вас? — попита Амос.

— Влез в каютата ми, малък мошенико! — викна мъжът.

Момчето го послуша, без да разбира какво става. Харон му посочи стол. Капитанът остана прав и нервно започна да крачи из малката стаичка.

— Искам да ми помогнеш — каза най-после. — Имам нужда от теб.

— Но, капитане, вие вече не викате?

— Не — отвърна Харон. — Ако викам, то е, за да скрия чувствата си. Моят занаят е труден и заповедите ми са безпрекословни. В никакъв случай не бива да показвам съчувствие към пасажерите. Ще ти призная дори, че когато съм сам в каютата, плача при мисълта за тези деца, които трябва да изоставя на кейовете, защото нямат и едно петаче. А като си помисля и за всички онези самотни души, изплашени и безпомощни в смъртта… С две думи, трябва постоянно да изхвърлям подобни картини от главата си. Колкото по-суров се показвам, толкова повече потискам истинските си чувства. Когато пристигна ти, разбрах, че не си като другите и мога да ти имам доверие. Ето защо днес ще ти доверя нещо.

— Говорете, слушам ви. Трогнат съм от вашето доверие и ще направя всичко, което е по силите ми, за да ви помогна.

— И тъй, значи… — започна Харон — аз плавам от векове на този кораб. Виждал съм ги всякакви, ако… ако разбираш какво искам да кажа! Но има нещо, което така и не успявам да изтрия от паметта си. Нещо, което непрестанно ме преследва. Скоро ще пристигнем до един голям остров, чиито обитатели бяха прокълнати преди триста години. Всички умряха от жажда по време на една небивала суша, предизвикана от техния бог. Той е зъл и продължава да се забавлява, като ги кара да страдат. Пречи им да се качат на моя кораб. Този техен бог им е задал една гатанка, която трябва да отгатнат, ако искат да се освободят от мъките на жаждата. Била много трудна, но мисля, че ти си достатъчно хитър, за да им помогнеш. Само да ги видиш — секундата е цяла вечност за горките прокълнати жадници!

— И… каква е гатанката? — попита Амос.

— Трябва да предизвикат дъжд, като използват само две стомни, пълни с вода — отговори Харон, повдигайки отчаяно рамене. — Струва ми се невъзможно, но… щом е гатанка, трябва да има някакъв отговор.

— Но какъв дъжд с две стомни вода? — замисли се Амос.

— Наистина нямам представа! Ако знаех, нямаше да ти говоря за това! — капитанът вече започна да губи търпение. — Е, помисли си — добави той, поомекнал. — Скоро ще наближим острова. Ако нещо може да се направи, направи го! Ако ли не… ако ли не, те ще страдат до края на времената. А аз ще продължа да си минавам покрай острова, без да мога да променя нещо.

Амос излезе от капитанската каюта и се запъти към Уриел и Йерик. Двамата тихо разговаряха:

— Значи Сет ме е освободил от ада, за да премахна това момче? — поиска да се увери Уриел. — И кога да го убия? Това е детска игра за мен! А как е моят брат, великият съдия Ганхаус?

— Добре, добре… Той е добре… — прошепна Йерик. — Мисля, че Амос смята… мисля, че той си въобразява, че ти наистина си голям учен… Ти добре си изигра ролята… Твоят разказ и твоите… да речем… сълзи бяха напълно достоверни! Но ние не трябва… как да кажа… не трябва да прескачаме етапите… Ще убиеш Дарагон, когато той се добере до ключа… ключа за Браха. После ти трябва да го дадеш на… на брат си…

— Аз съм търпелив, повярвай ми! Ще направя каквото трябва! — увери го Уриел.

— Замълчи! — прошепна Йерик. — Идва!

Амос се приближи до спътниците си. Като видя угрижения му вид, Уриел се престори на разтревожен:

— Какво се е случило? Мога ли да ти помогна, млади приятелю?

— Не — отвърна момчето. — Това е нещо между мен и Харон. Хайде да продължим играта, ако искате!

— Да, предпочитам го… предпочитам да не ми досаждат с личните си проблеми, господарю Дарагон. Стигат ми моите, които са… да речем… достатъчно усложнени — продължи Йерик, докато раздаваше картите. — Всеки да си пере мръсното бельо у дома, както… както казват у нас!

Амос вдигна поглед, изгледа Йерик и избухна в искрен и освобождаващ смях.

— Йерик, ти току-що спаси стотици души от проклятие! — каза той на секретаря, като го целуна по челото.

Корабният трап се спусна и Амос стъпи на острова.

— Давам ти един час, червей! — провикна се Харон. — Ако не се върнеш, ще те оставя тук, сополанко дребен!

— Защо слиза тук? — попита Уриел, загрижен, че губи от поглед момчето.

— Гледай си твоята работа и си затваряй човката! — ревна капитанът. — Прави се на умрял! Да не съм те чул повече!

— Като че ли можеш да се правиш на нещо друго на този кораб — злобно измърмори Уриел.

* * *

Амос пое към вътрешността на пустинния остров и не след дълго стигна селото на прокълнатите. Огнено слънце изгаряше земята и всички жители бяха насядали в сянката на колибите си. Телата им бяха почти изсъхнали. Клетниците имаха само кожа върху костите си. Един мъж се изправи мъчително да посрещне Амос. Със слаб глас го предупреди:

— Върви си. Ние… ние сме прокълнати и…

— Знам какво ви се е случило — прекъсна го момчето. — Вашият бог ви се подиграва и на пръв поглед от бедата ви няма спасение. Само че има начин да се измъкнете от това положение! Аз знам как да направите така, че да завали дъжд от две стомни с вода.

— Изрично ни е казано, че не трябва да… да ги пием — поде мъжът, като с мъка преглътна праха между зъбите си. — Ако използваме водата не по предназначение, съдбата ни ще бъде… ще бъде завинаги скрепена с печата на страданието.

— Имайте ми доверие, мисля, че мога да ви измъкна от този капан. Донесете ми първата стомна с вода, както и едно голямо ведро, моля — поиска Амос. — Трябва ми и сапун!

Младият Пазител на маските уверено изсипа съдържанието на първата стомна във ведрото. После смъкна панталона си, потопи го във водата и започна да го пере със сапуна. Цялото село, на ръба на силите и отчаянието, гледаше сцената, загубило всякаква надежда. Когато свърши с прането, Амос изпразни ведрото и поиска да му донесат втората стомна. Старейшината му рече умолително:

— Но… но защо правите това? Ето че сега сме… осъдени за вечни времена!

— Имайте ми доверие! Имам нужда от втората стомна, това сега е най-важното!

Жителите на селото безропотно изпълниха молбата му. Бездруго всичко вече е загубено, мислеха си те. Амос взе втората стомна, изсипа я до дъно в голямото ведро и старателно изплакна панталона си. Когато отми и последната следа от сапун, отново лисна водата на земята. За всеобщо отчаяние Амос попита:

— Може ли да просна панталона си да се суши на това въже?

Обезсърчен, старейшината кимна. Щом дрехата бе опъната на въжето, небето бързо се покри с облаци и се разрази мощна буря. Пред изумените лица на обитателите на прокълнатия остров Амос, горд с постъпката си, простичко обясни:

— Майка ми винаги казва, че още щом окачиш прането си на простора, веднага почва да вали дъжд, за да ти го съсипе! Сега загадката на вашия бог е разрешена. Вие сте свободни да напуснете този остров. Проклятието е отменено. Впрочем възползвайте се от дъжда! Там при онзи нос ви чака кораб… А, и не забравяйте да си вземете по една монета да си платите пътуването, че капитанът има много проклет характер!