Брайън Перо
Ключът за Браха (17)

16
Гладът на Беорф

Беорф беше препускал в пустинята, без да си отдъхне нито за миг. Умираше от жажда, но още повече от глад. Измежду всички човеко-животни беоритите най-малко издържаха на глад. Лишени от храна, те ставаха свирепи и потиснати — дотолкова, че можеха да погълнат всичко, което се изпречи пред очите им. Така че, надвивайки отвращението си, Беорф вече бе изял два малки живи гущера и насмалко да глътне един кръгъл скорпион. Животинчето се оказа по-пъргаво от него и му се изплъзна. В тази пустиня от камъни и пясък нямаше нищо, което да става за ядене. Нито растения, нито оазиси — навсякъде се простираха дюни и купища камънаци.

Докато дебеланкото се влачеше с наведена глава, отнякъде се понесе ухание на печено месо, което го накара да се посъживи. Беорф се огледа и на върха на една дюна съзря огромна маса, отрупана с лакомства. Свещници хвърляха мека светлина върху храната. Две жени се суетяха наоколо, докато подреждаха чиниите и приборите. С първите слънчеви лъчи, които отблъскваха нощта, масата сякаш се удължаваше и се покриваше с още ястия.

Беоритът поемаше нежното ухание на топли кестени и зеленчукова супа. В ноздрите му се смесваше ароматът на канела, мента и розмарин с благоуханията на плодове. Но над всичко властваше опияняващата миризма на печено месо! Беорф си го представяше, сочно и добре опечено. Замаян от това сладко издевателство над сетивата му, той се олюля и падна на земята по очи. Толкова беше гладен! Като събра всички сили, запълзя по дюната към трапезата. С цената на неимоверни усилия най-после се добра до върха на пясъчния хълм. Когато стигна до масата, беоритът нададе възглас на задоволство и се нахвърли върху едно сочно парче месо.

Докато ядеше, Беорф наблюдаваше съвсем отблизо битката между Кюр и Йон Пречистващия. Спектакълът беше величествен. Край затрупаната в Махикуи пирамида двамата противници, черпещи енергия от силата на боговете им, се биеха с опустошаващ плам. От Йон, който размахваше сабята си, беше останало само едно овъглено тяло. Скелетът му се виждаше изпод изгорялата кожа. Мускулите му бяха разкъсани, а от бронята висяха само няколко парчета. Главата му, останала без коса и брада, вдъхваше ужас. Единствено змийското му око, подарък от Сет, все още изглеждаше непокътнато.

Въпреки плачевното си състояние, Йон нападаше свирепо дракона. Напразно чудовището изхвърляше огнени пламъци срещу рицаря — сякаш нищо не можеше да го прекърши. Йон нанасяше мощни удари с меча си, които разкъсваха люспестата кожа на дракона. Звярът бе покрит с рани, от които течеше гъста черна кръв. На свой ред Кюр нанасяше мълниеносни удари ту с опашката, ту с муцуната си. Рицарят ги отбиваше, понякога падаше, но винаги успяваше да засегне животното с меча си.

Понякога противниците се отделяха един от друг, за да си поемат дъх и да си върнат силите. С един удар на крилата Кюр се отдалечаваше и кацаше малко встрани. Звярът се навеждаше и поглъщаше огромни купища камъни с фосфор. Йон се възползваше от това и събираше някои части от снаряжението си, които се опитваше да закрепи върху тялото си. Драконът приключваше почивката, като облизваше раните си. Облекчил временно болките, огнедишащият звяр отново подхващаше атака. Йон изваждаше меча си от ножницата и се хвърляше насреща му.

Рицарят знаеше, че всички дракони имат една уязвима точка, нещо като пролука в бронята. Това беше единственото място в тялото им, което не бе защитено от люспите. Достатъчен беше един лек удар и животното щеше мигновено да умре. Но при всеки дракон това място беше различно — можеше да се намира под опашката, зад главата, на лакътя или пък на гърба. Това беше най-пазената тайна на един дракон и той не би доверил никому своето слабо място.

Йон търсеше точно тази точка и със силни удари на меча изпробваше бронята на Кюр. Удряше по краката, по пръстите, по шията и ръцете на чудовището, като се надяваше случайно да попадне на ахилесовата му пета. Надарен с мощта на Сет, рицарят знаеше, че сам никога не би повалил дракона. Макар и отровен, мечът му би имал нищожен ефект срещу това създание. А като се има предвид това, че черната драконова кръв бе още по-силна отрова от тази на меча, рицарят буквално се давеше в плътта на звяра.

Кюр от своя страна също знаеше, че рицарят сега е неунищожим. Това вече не беше човек, а лич. Този вид живи мъртъвци бяха надарени с несравнима мощ. Като представител на някой земен бог, личът почти не усещаше ударите. Огънят на Кюр, колкото и да беше смъртоносен, не можеше по никакъв начин да довърши Йон. Рицарят бе получил още по-голямо могъщество от своя бог и нито един удар с крак, нокти или опашка не можеше да го сломи. Вече само магия на свръхсилен магьосник можеше да го спре или да му причини зло.

Съзнавайки своята неуязвимост, противниците все пак продължаваха ожесточено да се бият. Схватката вече не беше между дракон и рицар, а между Сет и барон Самди. Боговете мереха силите си чрез своите представители и всеки се надяваше да се възползва от слабостта на другия, за да го довърши. В тази пустиня боговете разиграваха бъдещето на света. Новият ред щеше да бъде наложен или от драконите, или от призраците. Хората и всички земни създания или щяха да станат роби на Древните, или в смъртта си щяха да се влеят в армията на лича. Сред пламъци и кървища двамата слуги се удряха безмилостно в името на злото.

Беорф, който продължаваше да яде, гледаше всичко това с изумление. Никога не бе виждал такава сила и жестокост в един двубой. Кюр свирепо бълваше огнени езици върху Йон, който въпреки изгарянията удряше дракона с всички сили, но успяваше само леко да го пореже. Битката беше грандиозна, сравнима с най-великите двубои на този свят.

Когато утоли глада си, беоритът се съвзе напълно и се зачуди какво прави тази отрупана с храна маса насред пустинята, при това в съседство със сцена на кърваво противоборство. Той се огледа отново и установи, че тук вече нямаше нито маса, нито храна, нито угощение. Нямаше и следа от свещниците, от прислужниците, от супата и топлите кестени. Беорф беше седнал на земята и наистина ядеше месо. Дъвчеше нещо, но какво? Като наведе глава, с вледеняващ ужас видя, че е разкъсал бедрото на един от наемниците на Йон Пречистващия, убит преди това от дракона. Ето какво миришеше така силно на печено месо! Ето кое го бе довело дотук, създавайки миража за отрупана трапеза!

Стомахът му, влязъл в заговор с въображението, го бе подвел. Беорф бе ял човешка плът. За един представител на човеко-животните това престъпление срещу природните закони имаше драматични последствия. То водеше до почти мигновена загуба на човешката му същност. При контакта с човешко месо обменните процеси в тялото претърпяваха необратими промени: отсега нататък беоритът щеше да бъде пленник на животинската си форма. Достъпът до човечеството щеше да му бъде забранен. Беорф щеше да се превърне в мечка и никога нямаше да ходи на два крака. Гърлото му щеше да се трансформира и да издава само животинско ръмжене. За него вече нямаше да има дом, легло и приятелски закачки. Щеше да се наложи да преследва храната си, да се бие с другите мечки за територия и да живее винаги в страх от ловци. Беше твърде късно да се върне назад.

Беорф се разплака. Докато лееше сълзи, усети как бавно му пораства козина. Против волята му, главата и крайниците му се преобразяваха. На върха на пръстите му поникнаха закривени нокти, които щяха да останат завинаги. Муцуна с огромни зъби бързо замени устата му. Две кръгли уши изникнаха на мястото на предишните. За няколко минути тялото му беше преобразено до неузнаваемост.

Все така седнал до трупа и виещ от мъка заради сполетялата го беда, Беорф усети как съзнанието му постепенно се размътва. Започна да забравя лицата на родителите си, горската колиба край Брател велики, а после и срещата си с Амос. Забрави детските си игри, Жюно и Берион. Последната му мисъл бе за Медуза, младата горгона, с която бе прекарал няколко дни в пещерата на родителите си по времето, когато магьосникът Кармакас бе завладял земите на Рицарите на светлината. Това момиче бе пожертвало живота си за него. Прекрасна история, която щеше да забрави напълно и която никой вече, освен Амос, нямаше да може да разкаже. В съзнанието му настъпи пълен мрак.

Младият мечок вдигна глава и се огледа. Въпреки глада и парчето месо в краката му, животното се уплаши. Пламъците на дракона събудиха у него ужас и то хукна да бяга през пустинята. Беорф, пълничкото жизнерадостно момче, бе изчезнало окончателно и необратимо.

В този миг настъпи слънчево затъмнение, което заля с мрак цялата околност.