Брайън Перо
Ключът за Браха (6)

5
Разкритията на Лолия

В град Берион отново бе настъпил покой. Жюно се бе разкаял по подобаващ начин пред поданиците си. Бе признал погрешната си преценка и прекомерното си благодушие и берионците бързо простиха на господаря си. Всички знаеха, че кралството има владетел с голямо сърце и никой вече не спомена онзи злощастен бунт.

Всички догони бяха хвърлени в затвора преди погребението на Амос. След петдневния траур Жюно извика младата кралица в двора на замъка. Понеже не се знаеше докъде се простират магическите й умения, доведоха я с оковани ръце и крака. Лолия с достойнство поздрави присъстващите, под дъжд от обиди, ругатни и клетви. След като настоя за тишина, Жюно заяви:

— Лолия, кралице на догоните, ние ви посрещнахме в това кралство, вас и хората ви, като приятели. Вие предадохте нашето доверие! В моята страна не наказваме убийството с убийство. Вие ще платите за гибелта на моя приятел Амос Дарагон. Осъждам ви на наказанието на феите от гората Тарказис. Пазителките на страната на Гуенфадрил ще ви накарат да танцувате и ще откраднат безценни години от живота ви. Ще влезете в тази гора като дете и ще излезете на петдесет години, стара като баба.

— Вие наистина ли мислите, че съм убила Амос Дарагон? — отрече очевидното Лолия.

Побеснял, Беорф извика:

— Всички видяхме как го уби! Сърцето му спря да бие…

— Той не е мъртъв! — гневно отвърна Лолия. — Сега ме чуйте добре, защото, ако не сторите нищо, приятелят ви рискува да загуби душата си. Не знам как да ви обясня… Аз действах по заповед на барон Самди. Той е мой учител…

— Чух достатъчно! — викна Жюно. — Отведете я в гората Тарказис! После ще изпроводим хората й до границите на кралството. Нямам вяра на тази малка лъжкиня, която…

Внезапно Лолия нададе пронизителен вик и падна на земята, разтрисана от гърчове. Гледката беше такава, че никой от присъстващите не посмя да помръдне от страх дали не беше поредният й магьоснически номер. С обърнати очи и пяна на уста, момиченцето трепереше с цялото си тяло и надаваше откъслечни стонове. Кризата продължи няколко минути. Когато се успокои, младата кралица бавно се изправи на крака. Избърса устните си и каза с дълбок, глъхнещ глас:

— Глупави човеци! Не умеете да слушате и вярвате на всичко, което ви предават несъвършените ви сетива!

— Що за магия е това? — настъпателно попита Жюно. — Хванете я!

Лолия избухна в плътен смях. Двама рицари се опитаха да я сграбчат, но ръцете им пламнаха в мига, в който я докоснаха. Двамата хукнаха към чешмата в двора, виейки от болка. Момиченцето се усмихна злобно.

— Никой не може да хване барон Самди!

Кралицата на догоните вдигна ръце и сложи веригата, с която бяха оковани, в устата си. Пред невярващите очи на присъстващите тя изпращя като орехова черупка между зъбите й. Само със силата на волята си след това разтопи металните халки, които придържаха краката й.

— Чуй ме, владетелю Жюно, или ще изпържа цялата ти армия! — заговори Лолия с глас, който сякаш идваше от преизподнята.

Веднага след като тя произнесе тези думи, доспехите на рицарите се подпалиха. Ножовете и мечовете се нажежиха до червено. Мъжете се замятаха във всички посоки, като се мъчеха да свалят броните си. Някои от присъстващите се опитаха да избягат, но дръжките на вратите на замъка опасно червенееха. Жюно извика:

— Спрете този цирк! Слушам ви!

— Чудесно! — започна момиченцето, като прекрати магията. — Ти виждаш Лолия, но тя вече не е тук. Взех назаем тялото й, за да ти кажа нещо. Аз съм барон Самди, бог от един някогашен свят, който не познаваш. Имам много имена, много форми и силата ми е огромна.

— И какво очаквате от нас? — предизвикателно се провикна Беорф.

— Ето един, който не се бои от смъртта! — отбеляза баронът. — В очите ти се чете същата смелост като при баща ти и майка ти, млади беорите. Човеко-мечките са силни и горди като теб. Именно аз посрещнах родителите ти в света на мъртвите, когато бяха живи изгорени от Йон Пречистващия.

— Радвам се да го чуя — отвърна Беорф дръзко и презрително. — А сега говори и се върни там, откъдето си дошъл!

Момиченцето се усмихна и продължи с гласа на барон Самди:

— Успокойте се! Амос Дарагон, Пазителят на маските, в действителност не е мъртъв. По моя заповед Лолия го изпрати в друго измерение. Бъдете по-мили с това дете! Никакви вериги повече и никакъв затвор! Това същество е надарено с голяма жизнена сила. Пътуването й до Берион беше дълго и трудно, половината от хората й измряха по пътя. Лично аз изработих в ковачницата на ада маската на огъня, която тя подари на Амос. В нейното семейство никога не е имало Пазител на маските, нито изобщо сред догоните. Лолия ви излъга, защото не биваше да разкрива истинските ни намерения, а трябваше да спечели доверието ви. Както поисках от нея, тя изпрати Амос Дарагон за Браха, великия Град на мъртвите. Нуждая се от него за една специална мисия. Но имам нужда и от вас! Ще ви кажа какво трябва да направите сега, за да върнете Амос Дарагон към живота. Бързо изровете тялото му и го занесете в пустинята Махикуи. Там, в средата на пясъците, има една пирамида, на която само върхът се подава над земята. Трябва да влезете през една врата, но единствено Лолия знае как да задвижи механизма й. Ще положите тялото на Пазителя на маските в центъра на пирамидата. Лолия ще ви води по целия път. Тялото на момчето трябва да бъде там по време на следващото слънчево затъмнение, което ще настъпи точно след два месеца. Нямате време за губене. Мнозина от вас ще умрат в това пътешествие. Не се доверявай на никого, Жюно! Някой тук, в двореца, иска да ти навреди. Приютил си шпионин. Сега тръгвам… Не губете време! Беорф! Пак ще се видим… До скоро!

В този момент духът на барон Самди напусна тялото на Лолия и тя се строполи в безсъзнание на земята. Беорф хукна с все сила към гробищата. Там се преобрази на мечка и започна трескаво да разравя пръстта. За няколко минути тялото бе извадено. Амос бе върнат в двореца и Жюно заповяда да се погрижат за Лолия.

Вечерта, когато страстите се поуталожиха, Беорф отиде при тленните останки на приятеля си. Бяха сложили Амос в стаята му, в собственото му легло. Покрито с бял чаршаф, момчето сякаш бе потънало в дълбок сън. Бяха запалили десетки свещи и танцуващите им пламъци къпеха стените в нежна светлина. Беорф приседна на леглото и тихо заговори на приятеля си:

— Здравей, Амос. Не знам дали можеш да ме чуеш, но трябва да говоря с теб. Когато бях малък, моят баща ми разказа историята на ковача от съседното село. Един ден той отишъл при свещеника. Бил силно развълнуван и помолил мъдрия старец да му позволи да напусне селото, за да се скрие високо в планината. Ковачът бил съзрял самата смърт и тя го погледнала страшно. И тъй като не искал да умре, решил да се скрие и така да избегне съдбата си. Свещеникът му дал благословията си и селянинът бързо побягнал. Но когато стигнал върха на планината, омаломощен от дългия път, за зла беда се подхлъзнал на един камък и си счупил врата. Смъртта начаса застанала до него. Агонизиращ, ковачът запитал: „Защо ме погледна така страшно, когато те видях в селото? Ти знаеше, че ще умра, защо тогава ме накара да страдам?“ Смъртта отговорила: „Ти си се заблудил за погледа ми, той не беше изпълнен със заплаха, а с изненада. Вчера получих заповед да дойда да те търся в планината. И когато те видях в ковачницата в селото, си казах: «Но как е възможно утре този човек да се озове в планината, щом днес е затрупан с работа и изглежда напълно щастлив? Та той няма никаква причина да замине!»“

Беорф въздъхна и след известно мълчание поде:

— Изглежда, приятелю мой, никой не може да избяга от съдбата си. Барон Самди ме поздрави и ми каза, че скоро ще се видим. Както и в историята, която ти разказах, аз току-що видях смъртта за първи път. Страх ме е да умра, Амос…

Още докато довършваше изречението си, Беорф забеляза как една сянка се промъкна в коридора. Той тихо тръгна към полуотворената врата. И тогава дебеланкото позна един от готвачите в замъка, облечен като за път, тайно да слиза по стълбите и да тича към конюшните. Разпозна мъжа, когото Лолия бе преследвала с нож в кухнята на замъка. Тогава младата кралица го бе обвинила в измяна и бе казала, че има лоши очи. Готвачът открадна един кон и изчезна в нощта. Без да се поколебае, Беорф се преобрази на мечка и се втурна след беглеца.

„Ако съдбата ми е отредила да умра в това приключение — мислеше си той, — ще умра с вдигната глава, както майка ми и баща ми! Няма да побягна подло пред опасността!“