Брайън Перо
Ключът за Браха (3)

2
Пратеницата на барон Самди

От няколко месеца Амос живееше в укрепения град Берион. Заедно с родителите си Урбан и Фрила той заемаше най-луксозните стаи в замъка. Владетелят на града Жюно, кралят-готвач, както свойски го наричаха, с неприкрита гордост се назоваваше техен домакин. Общите им приключения с горгоните в Брател велики бяха създали непоклатими връзки между него и семейство Дарагон.

В една прохладна септемврийска утрин Амос кротко спеше в стаята си, когато приятелят му Беорф нахлу като ураган. Видимо разтревожен, дебеланкото изрева:

— Ставай, Амос! Господарят Жюно те вика в двора на замъка. Не се бави, важно е!

Още неразсънен, Амос се надигна и светкавично се облече. Набързо среса дългите си коси, сложи обецата си с форма на вълча глава и нахлузи кожената ризница, подарък от майка му. Слънцето току-що се бе показало, когато Амос се появи на мястото на срещата, във вътрешния двор на замъка. Всички обитатели на крепостта вече бяха тук и нетърпеливо очакваха младия Пазител на маските. Любопитната тълпа стоеше в полукръг около нещо или някого. Готвачите коментираха полугласно, докато стражите, рицарите и стрелците на кралството стояха в бойна готовност. Конярите бяха като препарирани, а прислужниците трепереха и си разменяха тревожни погледи.

Напрегнат и готов да се хвърли в бой, Беорф вече стоеше на централния подиум, рамо до рамо с Жюно, владетел на Берион. Той изглеждаше видимо разтревожен и все още бе по нощна риза. Бонето му, в жълти и зелени шарки, му придаваше комичен вид. Отдалече приличаше на възрастен клоун. Всички погледи бяха насочени към центъра на площада. Амос лесно си проправи път в гъстата тълпа, която се разделяше пред него. Родителите му Фрила и Урбан проследиха как синът им се присъедини към Жюно и Беорф на импровизирания подиум.

Амос бързо схвана какво става. В средата на множеството се бяха скупчили двадесетина мъже, гордо изправени и съвършено неподвижни. Кожата им беше черна като нощта, а по телата им имаше великолепни рисунки с ярките цветове на войната. Тези воини, дошли незнайно откъде, бяха с бръснати глави и носеха огромни накити от злато, скъпоценни камъни и животински кости. Те бяха леко облечени с дрехи от животинска кожа, които откриваха свободно мощните им мускули и дълбоките им бойни белези. Имаха широки и плоски носове, плътни месести устни, кървясали очи и остри зъби. Босоногите мъже бяха преметнали гигантски копия, а до тях се бяха излегнали пет черни пантери с провесени езици. Изумен, Амос прошепна:

— Искал си да ме видиш, Жюно? Какво става?

Владетелят му отговори с тих и неспокоен глас:

— Не аз! Те искат да те видят, приятелю! Пристигнаха пред вратите на града тази сутрин и изрично поискаха да се срещнат с теб. Това сигурно са демони, бъди много предпазлив! Погледни само котките им, гигантски са! Ако нещата тръгнат на зле, рицарите ми са готови за атака. При най-малък знак на враждебност ще ги изпратят право в ада!

Амос се обърна към приятеля си Беорф и му кимна. Той веднага разбра какво се очаква от него. Верният другар по приключения на младия Пазител на маските беше беорит, от народа на човеко-животните. Той притежаваше дарбата да се преобразява в мечка. Не само телосложението му, което напомняше бъчонка, но и веждите, сключени над носа, и широките русоляви бакенбарди, както и космите по дланите допълнително издаваха принадлежността му към расата на човеко-животните. Беорф слезе от подиума с Амос и застана на крачка зад него, готов да се превърне в мечка и да скочи.

— Аз съм този, когото търсите — заяви Амос с дружелюбен тон.

Чернокожите воини се спогледаха и бавно се дръпнаха настрани. Тогава всички видяха в центъра на групата момиченце на около дванадесетина години, което тръгна с горда походка към Амос. До този момент никой не го беше забелязал. Кожата му беше с цвят на абаносово дърво. Косите му, много дълги и сплетени на плитки, почти докосваха земята. На шията, кръста и китките си детето носеше бляскави златни накити. Широките гривни, красивият колан с фино преплетени нишки, майсторски изработената огърлица и тежките обеци му придаваха вид на истинска принцеса. Беше прекрасна. Дискретен накит с удължена форма пронизваше носа й между ноздрите. Момиченцето носеше черна кожена пелерина и рокля от леопардова кожа, през която се виждаше пъпът му, украсен с позлатен накит, инкрустиран със зелен камък. Момичето спря пред Амос, погледна го право в очите и изрече:

— Аз съм Лолия, кралица на племето на догоните. Извървях много, много дълъг път от родната ми земя дотук, за да се срещна с вас. Барон Самди, моят бог и духовен водач, ми се яви и ми нареди да ви предам това.

Кралицата щракна с пръсти. Един от тъмнокожите воини пристъпи и постави в краката й дървено ковчеже. Тя предпазливо го отвори. Зрителите, у които любопитството надделя над страха, се струпаха, за да зърнат тайнствения подарък.

— Вземете го! — тържествено обяви Лолия и почтително се поклони. — Сега това е ваше!

Амос се наведе над ковчежето и извади оттам великолепна маска. Присъстващите нададоха вик на възхита. Тя беше от чисто злато, имаше образа на мъж, чиято брада и коса бяха като пламък. Изумен, но и очарован от маската, Амос попита:

— Наистина ли ми подарявате тази маска? Тя е прекрасна!

— Този предмет принадлежи на моето семейство от… от много поколения — отвърна младата кралица след кратко колебание. — Много отдавна един от предците ми дори е бил Пазител на маските. С този дар аз ви предоставям силата на огъня. Надявам се, че ще я използвате по подобаващ начин, защото е безценна. Тя не може да ви бъде полезна без магическите си камъни, но вие несъмнено знаете това.

— Да — отвърна Амос. — Сега нося маската на въздуха. В нея е инкрустиран само един камък. Благодарение на това имам известно влияние върху вятъра.

— И в момента ли я носите? — запита младата кралица.

— Да. Маските напълно се сливат с лицето и стават невидими.

— Тогава вашето търсене започва. Трябва да откриете още две маски и петнадесет камъка.

— Но аз съм само на дванадесет години! — възкликна момчето през смях. — Пред мен има доста време!

— Мога ли нещо да ви попитам?

— Да, слушам ви.

— Предполагам, че изглеждаме малко необичайно за вас, а това може да ви отблъсне. Знайте, че сме тук като приятели. Догоните са миролюбив народ и вие няма от какво да се боите. Както вече ви казах, изминахме дълъг път, докато ви открием и…

Жюно бързо се намеси:

— Разбира се! Знам, че сте уморени. Нека се представя! Жюно, владетел на Берион, а вие сте мои гости. Да им се дадат най-хубавите стаи в замъка! — заповяда той на прислугата. — Тази вечер ще организираме пиршество в чест на нашите гости! Да се приготвим за празника и не се безпокойте, лично ще се погрижа за угощението! Рицари, гледайте на тези тъмнокожи мъже като на ваши приятели! Нека побързаме, горките хора сигурно са изтощени и гладни. Може би довечера ще ни научат на някои от техните песни и танци. Е, ще му дойде времето, нали? Ще намерим и място за гигантските ви котки. Господа Рицари на равновесието, тръгвайте! Изпълнявайте заповедта!

Всички обитатели на замъка радостно заръкопляскаха. Страховете им се бяха разсеяли. В този шумен изблик на въодушевление Лолия, изоставила официалностите, се наведе към Амос и с тревога му прошепна:

— Трябва незабавно да говоря с теб насаме. Наближават разни събития, а разполагаме с твърде малко време.

Амос кимна утвърдително и прошепна няколко думи на Беорф. Беоритът тутакси се озова при Жюно, за да поиска разрешението му да използват тайната стая на замъка. През това време Амос и Лолия незабелязано се измъкнаха от тълпата.

* * *

— Тук можем да говорим на спокойствие — каза Амос на Лолия.

Бяха поели по скришен проход, който ги заведе право в стаята за тайни съвещания на Рицарите на равновесието, съставляващи армията на владетеля Жюно. Само неколцина привилегировани знаеха това място. Помещението беше сравнително малко. Мебелировката му се състоеше от шест стола и една правоъгълна маса. Беорф влезе в стаята с една прислужница. Тя носеше огромна кошница, пълна с плодове, орехи, сушено месо и хляб, сложи я в средата на масата и веднага си тръгна. Беорф затвори вратата след нея и седна до Амос.

Лолия се усмихна с облекчение. Пусна на пода черната си пелерина, свали накитите, разплете косите си и ги вдигна на огромен кок. После скочи направо върху масата и зарови глава в храната. Придърпала кошницата между краката си, тя лакомо поглъщаше ястията, като едва си поемаше дъх. Двете момчета зяпнаха пред неочакваната гледка. Момиченцето захапваше плодовете и се тъпчеше с хляб, като издаваше доволни звуци. Пред очите им малката нежна и деликатна кралица се бе превърнала в изгладняло животно, което трескаво поглъща храната си. С широка усмивка Беорф се обърна към Амос:

— Ето такива момичета харесвам, приятелю!

— Да почваме и ние, а? — попита Амос.

— Напред! — отвърна Беорф.

Двете момчета скочиха върху масата и започнаха да се тъпчат заедно с Лолия. Очарована от това, че вече не е сама, тя започна да пъха в устата на Амос гроздови зърна, докато с другата си ръка се тъпчеше с орехи. Дори се съревноваваше с Беорф за това кой може да натъпче повече храна в устата си. Беоритът спечели с малка преднина. Трите хлапета се забавляваха до полуда, като се правеха на всеядни лами, подхвърляха си хапки и шумно се оригваха.

Когато вечерята свърши, Беорф падна от масата и се изтърколи на земята. С препълнен търбух, той потъна в дълбок сън на добре нахранен мечок. Разкопчал колан, Амос се бе отпуснал върху един стол, с провесени ръце и вдигнати върху масата крака. Лолия, сита и просната доволно върху масата между остатъците от плодове и орехови черупки, се обърна към него:

— Толкова бях гладна! Не можеш дори да си представиш! Не бях хапнала нищо от цяла седмица. С хората ми свършихме всички запаси. Днес ядох като кралица! Отдавна не съм се забавлявала така. Аз съм на единадесет години и се уморих да бъда господарка. Откакто родителите ми умряха, аз управлявам моя народ. Вече нямам право да се смея, да си играя и да се закачам. Мразя церемониите и…

Лолия млъкна, вдигна глава, за да се ослуша по-добре, и попита:

— Чуваш ли този шум, Амос? Какво е това? Сякаш ръмжи някакъв див звяр!

— Не се бой, това е Беорф, който хърка — изсмя се Амос.

— Това е ужасно! Винаги ли е толкова шумен, докато спи?

— О, това е нищо. След няколко минути няма да можем да се чуваме, докато говорим! — отвърна момчето, като се заливаше от смях.

Тъмнокожото момиче се обърна по корем и пропълзя до Амос. После сплете ръце, опря брадичка върху тях и сериозно каза:

— Сега да поговорим за някои важни неща. Не знам откъде да започна! Така… сигурно знаеш, че има различни видове магия?

— Разбира се, това ми е известно — отговори Амос.

— Пазителите на маските като теб имат власт над природните стихии, нали? — запита момичето.

— Точно така — потвърди момчето. — Четири маски: на земята, на водата, на въздуха и на огъня. В действителност тяхната магическа сила се дължи на камъните на могъществото и силата.

— Е, аз пък владея енергията на мъртвите — продължи младата кралица. — Правя нещо като магия, която при нас се нарича вуду. Мога да омагьосвам, да зомбирам, да правя бяла и черна магия, но най-добра съм в общуването с духове. Моят духовен учител е един бог, който се нарича барон Самди. От него знам, че светът на мъртвите се опитва да се свърже с теб. Някой иска да говори с теб. Затова съм тук. С моите умения трябва да ти отворя вратата, която води към света на невидимото.

Амос бързо бе възвърнал сериозността си, докато слушаше Лолия. Той попита:

— Знаеш ли нещо повече за това? Твоят учител барон Самди не ти ли каза още нещо?

— Това е всичко, което знам — отвърна момичето. — Той ми се яви в един сън и ме помоли да ти донеса маската. После, напътствайки ме в сънищата, ме доведе дотук. Заедно с пазачите ми прекосих много страни и преодолях много препятствия, докато те открия. Още малко и ще трябва да отворя тази прословута врата, но засега… Чакай тук, нека взема костите.

Лолия слезе от масата и сграбчи пелерината си. Оттам измъкна пъстра торбичка. Младата кралица седна до Амос и отбори кесийката, откъдето изпаднаха седем костици със странни форми.

— Затвори очи, Амос — каза тя. — Ще се опитам да разгадая бъдещето ти.

Кралицата на догоните постави палците си върху клепачите на момчето. После докосна с глава челото му. Амос усети как го залива гореща вълна. Докато Лолия се концентрираше и произнасяше неразбираеми слова, той напълно се отпусна. Внезапно момичето се дръпна, взе костите с една ръка и с все сила ги запрати към стената, като изкрещя някакво магическо заклинание, а после се укроти.

— Виж, Амос — посочи тя костиците на пода. — Положението, което са заели, ми подсказва много неща. Скоро ще се изправиш пред някакъв заговор. Някой иска да си послужи с теб, за да причини гибелта на този свят. Виждам съвсем ясно, че ти няма да можеш да се възползваш от уменията си, за да победиш враговете. Твоят ум и находчивост ще бъдат твоите оръжия. Трябва също да послушаш и сърцето си, за да стигнеш… почакай… да стигнеш до едно дърво. Не се доверявай никому, дори и на мен. Виждам и една лоша вест. В приключението, което ще предприемеш, ще загубиш приятел. Трябва да знаеш, че това същество ще се пожертва за теб, за да изпълниш мисията си.

Разтърсен от това разкритие, Амос попита:

— Знаеш ли името на този приятел?

— Не. Знам само, че някой, когото много обичаш, ще намери смъртта си. Някой много близък.

Момчето потъна в мълчание. Погледът му, както и този на Лолия, бавно се сведоха към Беорф, който продължаваше да хърка безгрижно.