Брайън Перо
Ключът за Браха (18)

17
Събуждането на Амос

Амос внезапно отвори очи. Душата му се бе върнала в тялото си. За първи път от много време насам той имаше чувството, че диша с пълни гърди. Сърцето му биеше силно и кръвта изпълваше мускулите му. Неспособен все още да помръдне, момчето обходи с поглед наоколо. Ангелът го бе предупредил да не изпада в паника, защото за няколко минути вкочанените му крака щяха да се отпуснат.

Пазителят на маските бе легнал върху голяма каменна маса в средата на една стая, каквато виждаше за първи път. Стотици свещи осветяваха помещението. Стените бяха изрисувани със странни символи, изобразяващи положението на звездите. Имаше и написани магически заклинания, йероглифи и текстове на неразбираем език. Слаб лъч светлина, с диаметър не по-голям от монета, се провираше през една дупка в каменния табан. Светлинният сноп попадаше точно в изображението на луната върху една от стените. Амос усети, че силите му се възвръщат и успя да седне на масата.

В подножието й видя мъж, проснат на земята. Беше целият в кръв и дишаше тежко. Амос веднага позна своя приятел Жюно. Клекна до него и сложи ухо на сърцето му. То биеше, ала… едва-едва. Младият Пазител на маските повдигна главата му и се опита да го върне в съзнание:

— Жюно, това съм аз… Амос… Съвземи се, Жюно!…

— Амос? — прошепна владетелят на Берион, като мъчително отвори очи. — Е — продължи той, като кашляше, — радвам се, че си добре. Няма да повярваш, но… видях ангели… истински ангели… Те запалиха свещите и после… взеха тялото ти, което беше до мен… после… после видях душата ти да лети и да се връща в… твоето… твоето тяло. Беше толкова красиво!

— Вярвам ти, Жюно! — с усмивка отвърна Амос. — Ако знаеше аз какво съм видял, ангелите хич нямаше да ти направят впечатление!

— Ох… — въздъхна владетелят. — Много бих искал да чуя тази история, но… но не мисля, че разполагам с толкова време.

— Какво се е случило? — разтревожи се Амос. — Кой те докара до това състояние?

— Прекалено… прекалено е дълго за обяснение — отвърна Жюно, като едва дишаше. — Мисля, че времето ми е дошло… мисля, че скоро ще настъпи краят…

— Кажи ми как да те измъкна оттук! — рязко каза Амос. — Ще намерим кой да те излекува!

— Аз няма да изляза оттук… знам го! — продължи Жюно, като изплю едри съсиреци кръв. — Навън има един гигантски черен дракон и един луд рицар. Остави ме… Направи каквото трябва да направиш и не се занимавай с мен. Ти вече веднъж ме спаси… в гората Тарказис… но този път трябва да ме оставиш на собствената ми съдба!

— Няма да те изоставя, Жюно!

— Слушай, младежо… — бавно каза Жюно с нотка на строгост. — Аз и моите хора те… те доведохме тук, за да изпълниш своята мисия… Не ме разочаровай, не ни разочаровай! Мнозина от нас загубиха живота си… в това… в това приключение. Бъди достоен за нашето доверие и върви да изпълниш дълга си… Аз съм с теб, всички ние сме с теб. Тръгвай! Тръгвай… бързо!

И Жюно склопи очи. Амос се наведе над гърдите му и разбра, че сърцето на владетеля на Берион бе престанало да тупти.

Момчето избърса една сълза и си рече: „Стига ми толкова! Уморих се от тези игрички, предателства и цялото това страдание. Наистина ли човешките същества и всички други земни създания трябва да плащат толкова висока цена за войната между боговете? Уморих се да бъда марионетка, която да командват както си поискат!“ Обърна се към тленните останки на стария си приятел и продължи на глас:

— Кълна се, Жюно, че ще те спася още веднъж. Ще започна всичко отначало и после аз ще дърпам конците в това приключение. До нови срещи, приятелю! Ще се видим пак, и то много скоро!

Амос се огледа и съзря слънчевия лъч, който прекосяваше цялата стая. Той постепенно започна да гасне, преди да изчезне съвсем. Вън от пирамидата слънчевото затъмнение беше в апогея си. Когато слънчевият лъч се скри, в една от стените се отвори врата. Тежките дялани камъни се разместиха така, че да открият друга стълба, която се спускаше още по-надолу в търбуха на зданието. Амос взе няколко свещи и се приближи до стъпалата. Стотици паяжини, дебели и плътни, скриваха стълбата.

След като си бе възвърнал тялото, Амос вече можеше да използва и магическите си умения като Пазител на маските. Съсредоточи се и протегна ръка към стълбището. Веднага между пръстите му се породи вятър, който задуха мощно. Разкъсани от въздушната струя, паяжините се разлетяха и откриха целия проход. Като си осветяваше пътя, Амос пое по дълъг тунел.

По стените край стълбата обилно избиваше влага. Стипчива миризма стисна гърлото на момчето. Вонята го принуди да запуши нос. Стотици паяци се разхождаха по камъните наоколо. По всичко личеше, че човешки крак не бе стъпвал тук много отдавна. В продължение на близо двадесет минути Амос слизаше по витата стълба. Докато навлизаше все по-дълбоко в самото сърце на пирамидата, той си помисли за Сянката, Аркийон и Угосил. Те сигурно се чудеха какво му се е случило. Амос бе помолил Сянката да продължи разследването си в съдебната палата. Никога нямаше да чуе доклада му. Черният елф и едрият варварин бяха скроили план да елиминират Уриел и брат му, съдията Ганхаус. Пазителят на маските бе открил в Браха истински приятели, готови да му помогнат, и това, че не можеше да общува с тях, го измъчваше. Много му се искаше да им прати известие, да им каже, че е добре. Сега Амос се бе върнал в света на живите и бе напълно откъснат от света на мъртвите.

Стълбите свършиха точно пред една врата с формата на арка, от която започваше просторно помещение. Когато Амос прекрачи прага му, в четирите ъгъла се запалиха четири факли и осветиха цялата зала. Тогава момчето видя странно същество, седнало на един стол пред огромна метална врата. Чудовището имаше глава на козел с дълга грива от твърди и мръсни косми, над която стърчаха два дълги рога, подобни на рогата на антилопа. Издълженото му тяло беше сиво, космато, хилаво и гърбато. Краката му завършваха с мощни конски копита. Беше голо до кръста и носеше метални панталони, наподобяващи рицарска броня. Тази единствена дреха отразяваше светлината на факлите и пръскаше червеникави отражения из цялата зала. На шията му висеше доста голям златен ключ, изящно обкован с ярък сребрист метал.

Създанието бавно се отправи към голяма коса, облегната до стената, взе я и се върна в центъра на залата. Амос отстъпи няколко крачки. Като не знаеше какво да очаква, той внимателно наблюдаваше сцената и се опитваше да анализира всяка подробност. Чудовището зае бойна поза и каза с прегракнал глас, смътно напомнящ блеене на овен:

— Аз съм Фугър, пазачът на вратата. Този, който иска да стане бог, първо трябва да ме победи. Приготви се да умреш, младежо!

Беше очевидно, че Амос не можеше да победи такъв противник. Цялата му сила се ограничаваше до владеене на въздушните маси. Но тя не беше достатъчна, за да вдигне ураган или дори много силна вихрушка, така че шансовете да победи Фугър изглеждаха нищожни. Само хитрост и находчивост можеха да го спасят. Амос пристъпи напред и тържествено заяви:

— Ние ще се бием един с друг, но по-късно! Първо трябва да се уверя, че ти наистина си пазачът на дървото на живота.

— Аз съм, да! — отвърна съществото, леко раздразнено. — Не мога да ти представя доказателства, освен този ключ. Аз бях избран от великия съвет на шестте пъкъла за пазач на тази врата. Ти победи ангела, първия пазач. Сега трябва да повалиш и мен, за да докажеш правото си да бъдеш божество. От векове чакам да изпълня дълга си. Защитавай се!

— Щом чакаш от векове, ще почакаш още няколко минути — отвърна Амос с глас, който издаваше напрежението му. — Искам да се уверя, че ключът на шията ти е точно този, който ми трябва. Преминах през толкова изпитания, чух толкова лъжи, че сега не съм много доверчив.

— Ще вземеш ключа само през трупа ми! — побесня Фугър. — Приготви се да умреш!

— Престани да ме заплашваш и ме чуй! — заповяда Амос, като полагаше всички усилия да скрие тревогата си. — Настоявам да разбера дали това е точният ключ и дали ти наистина си пазачът на това място. Виждаш прекрасно, че не мога да избягам! Много лесно ще ме хванеш на стълбите. Давам ти честната си дума и ти можеш да ми се довериш. Почакай, ще ти предложа една сделка…

Амос сложи на пода една от свещите, които носеше, и я закрепи внимателно пред себе си.

— Чуй предложението ми — продължи той. — Дай ми този ключ, за да проверя дали това е ключът, който ми трябва. Когато тази свещ угасне сама, ще ти го върна и вече можем да се бием.

— Добре — избоботи пазачът и свали ключа от шията си. — Оставям ти време, докато свещта догори.

— Аз имам само честната си дума — каза Амос с надеждата, че хитрината му ще проработи. — Кълна се пред боговете, че ще ти върна ключа и ще се бия с теб, щом свещта угасне сама. Заклеваш ли се да спазиш уговорката?

— Заклевам се и аз — отговори Фугър. — Заклевам се пред царете на ада и пред силата на мрака, че ще ти оставя ключа дотогава, докато свещта угасне сама. Заклевам се също после да те убия!

— За после ще видим. Дай ми сега този ключ.

Пазачът се усмихна зловещо. В крайна сметка момчето имаше право. Нямаше как да избяга и схватката беше неизбежна. Фугър наистина чакаше този миг толкова отдавна, че няколко минути повече или по-малко не бяха от голямо значение. Създанието бе доловило в гласа на Амос напрежение и силен страх. Това хлапе беше недоверчиво и без съмнение знаеше, че е осъдено на гибел. При тези обстоятелства, защо да не удължи удоволствието и да се позабавлява с измишльотините му, преди да му отреже главата? Пазачът доверчиво подаде ключа.

Амос го взе и го нахлузи на шията си. После най-спокойно се наведе над свещта и я духна. Фугър попита, едновременно любопитен и ядосан:

— Хей, какви ги вършиш? Дори не погледна ключа!

— Той си остава у мен — твърдо отговори Амос. — Вече е мой.

— Какво дрънкаш? Имахме споразумение. Ти държиш ключа, докато свещта не угасне сама.

— Да, но аз току-що загасих тази свещ. Следователно тя не угасна сама, защото го направих аз преди малко.

— Това беше клопка! Това беше клопка! — ревна Фугър. — Ще те убия!

— Не можеш! — храбро се опъна пред заплахата Амос. — Ти се закле да ме убиеш, когато ти върна ключа. Не ти поставих клопка, просто те победих! Ключът е у мен, а обещанието ти ще ме пази от самия теб. Сега се дръпни, трябва да отида да си хапна една ябълка от светлина!

— И дума да не става! — закрещя чудовището. — Няма тъкмо сега да откажа да изпълня дълга си! Твърде дълго чаках деня, когато някой ще има силата и куража да стигне до мен. Ще ти отрежа главата и ще те накълцам на парчета!

Фугър вдигна косата си. Но миг преди острието да се стовари с все сила върху момчето, пазачът изведнъж се превърна в камък. Вцепенен в замаха си, той се бе преобразил на неподвижна статуя. Амос беше прав — той чисто и просто бе победил.

Пазителят на маските се приближи до металната врата и се запита как може да я отбори. Изглеждаше тежка и добре укрепена. Внушителни панти я държаха от двете страни. Единствената й украса беше малка ключалка точно в средата и. Амос пъхна ключа в отвора и го завъртя. Отстъпи крачка назад. Върху вратата се появиха следните думи, които една подир друга преминаха пред погледа му с огнени букви:

Този, който умре и се върне към живота,

този, който отплава по Стикс и открие пътя си,

този, който отговори на ангела и победи демона,

той ще намери ключа за Браха.

Земята започна да се тресе. Засилващите се вибрации се концентрираха около стаята и изведнъж стените от двете страни на вратата експлодираха с гръм. В помещението нахлуха потоци вода. В центъра на стихията, Амос разбра каква е ролята на тази врата. Тя го бе предпазила от отломките от камъни, тухли и скални парчета. Сега момчето се изправи пред друг проблем. Водата се изкачваше бързо в стаята, която само след секунди щеше да бъде наводнена догоре. Той трябваше да плува под водата, за да се издигне на повърхността. Щеше ли да му стигне въздухът?

Амос умееше да плува, но досега нямаше кой знае какви героични прояви в тази област.

Момчето бързо събра мислите си. Като повдигна едната си ръка, то образува около себе си мощен въздушен поток, който леко изтласка водата, колкото да образува въздушен мехур. Въздухът се задържа около момчето и продължи да се върти около него. Това движение във водата направи мехура още по-устойчив. Сега беше непробиваем. Все така концентриран, Амос усети, че се раздвижва. И тъй като въздухът, освободен във водата, винаги намира пътя към повърхността, Пазителят на маските разбра, че скоро ще бъде спасен. Въздушният мехур бързо се измъкна от стаята и започна да се издига нагоре.

Докато се оглеждаше на всички страни, Амос видя във водата тела и лица. Кожата им беше зелена и изглеждаше лепкава. Всички тези странни същества имаха дълги кафяви коси, които се виеха около главите им в причудливи извивки. Кръглите им очи приличаха на жабешки, а зъбите им, остри и яркозелени, не вдъхваха никакво доверие. Бяха стотици. Те бавно помръдваха и спокойно гледаха преминаването на Амос. Ужасен от странните създания, той затвори очи, за да не загуби концентрацията си. Не можеше да позволи въздушният му мехур да се спука. И дума не можеше да става да почне да плува в същата вода, където се носеха водните чудовища. Докато Амос се бореше с обезпокоителните мисли, най-после усети, че изплува на повърхността.

Когато отвори очи, загуби концентрация и се озова във водата. Наблизо съзря малък остров. Никога през живота си Амос не бе плувал толкова бързо, за да се добере до брега. Мисълта, че някое от зелените същества можеше да го сграбчи за крака и да го повлече към дъното, му придаваше силата и бързината на шампион по плуване. Задъхано и изтощено, момчето най-после стъпи на острова.

Когато се успокои и се съвзе напълно, видя пред себе си, в средата на острова, дървото на живота на Браха. Приличаше на гигантски баобаб, беше с огромен ствол и несъразмерно големи клони и покриваше цялото небе с листака си. Ябълките от светлина образуваха бляскави и неописуемо красиви съзвездия. Това, което Амос бе помислил за остров, всъщност беше самото дърво. Пазителят на маските стоеше върху корените му. Когато сведе поглед към тях, видя, че те тънеха дълбоко във водата.

Зелените кръглооки създания плуваха под дървото и го хранеха. Те се гмуркаха последователно във водните дълбини и се връщаха с нещо като гъста каша в ръцете си. Намазваха корените с тази кафява кал, вероятно много богата на хранителни елементи, и веднага след това отново слизаха надолу. Това постоянно движение, организирано и хармонично, на Амос се стори като истински танц с великолепна хореография.

Пазителят на маските откъсна поглед от този спектакъл и на няколко крачки пред себе си видя Бялата дама. Веднага я позна. Вече я бе виждал като малко момиченце и като старица. Сега беше около тридесетгодишна жена, красива като зората. Около нея се вееше бяла рокля, изтъкана от светлина. На главата си имаше корона от пера, които образуваха фигура на лебед. Лека като въздуха, Бялата дама се приближи до Амос и погали дългите му коси. Усмихна се и му каза:

— Амос Дарагон, млади Пазителю на маските, не очаквах да те видя толкова скоро по тези места. Избрах те заради голямото ти сърце и виждам, че не съм се излъгала. Аз съм майка на всички богове и на всички земни създания. Аз създадох света и аз те избрах да възстановиш равновесието. Ти си още млад и имаш много да учиш. Боговете, моите деца, ти устроиха клопка, за да се освободят от теб. Великата война на божествата ме изпълва със скръб, но реших никога да не се намесвам пряко в живота на моя свят. Дойдох при теб, за да те подкрепя в изпитанието, на което ще бъдеш подложен. Скоро ще отхапеш от ябълката на светлината и самият ти ще станеш едно от божествените създания. Това ще повлече ужасни последствия. Ще загинат милиони хора и други създания. Светът на живите ще се срещне със света на мъртвите. Чета в теб като в отворена книга и знам какво възнамеряваш да направиш. Искаш да си послужиш с новата си божествена сила, за да поправиш положението, но трябва да знаеш, че ще ти бъде трудно да изпълниш плана си. Имам ти доверие и в мислите си ще бъда с теб. Не се отричай от себе си заради власт и могъщество, мисли винаги за другите, преди да помислиш за себе си. Прави каквото трябва и твори добро. До скоро виждане, млади Пазителю на маските.

При тези думи Бялата дама изчезна. Амос бавно се запъти към един от плодовете на светлината. Протегна ръка, за да откъсне ключа за Браха. Плодът беше прозрачен като кристал и необикновено лъчист. Момчето го поднесе към устата си и го захапа.