Брайън Перо
Ключът за Браха (15)

14
Огнедишащият звяр

Беорф не вярваше на очите си. Само на няколко метра от него Лолия се превръщаше в дракон. Най-напред кожата на младата кралица започна бавно да се топи. Костите на черепа й се раздвижиха, а после започнаха да се уголемяват и да се събират отново. На гърба й се появиха крила, а на пръстите й — дълги закривени нокти. Ръстът й стана исполински. Беоритът се вцепени от страх. Неспособен дори да помръдне с пръст, той стоеше неподвижен до звяра, без дори и да помисли да побегне. От дракона се носеше силен аромат на мускус. Беше черен като абанос и покрит със здрави люспи. Пастта му беше огромна, а зъбите му приличаха на внушителни по размер сталактони. Звярът се обърна към дебеланкото:

— Запазих живота ти, Беорф Бромансон, за да бъдеш свидетел на възраждането на Древните и да кажеш на човеците да се подчинят на новия ред, който ще се възцари на Земята. Лолия вече я няма, моето ново име е Кюр и съвсем скоро ще бъда властелинът на този свят. Лолия беше моята обвивка, моето яйце, моят млечен зъб. Аз растях в нея, като я зареждах с моята сила. На езика на Древните Кюр означава „планина“. Скоро ще възродя една раса на по-низши създания — равнинните дракони. Те са по-малки от мен и хората ще ги разпознават по цветните им люспи и острите им шипове по гърба. Именно те ще отворят пътя и ще подготвят света да посрещне Древните. Хората ще се подчинят и ще станат наши слуги. Както догоните, те ще трябва да жертват живота си, за да ни служат. Някога в езерото Анаватапа, в центъра на света, живееха Нанда и Упананда, двамата пазители на златната колона, която сега наричат космическа ос. Хората ги убиха от алчност. Златната колона бе осквернена и оттогава земната ос промени посоката си и предизвика ужасни катаклизми! Ето на какво са способни човеците! В старите времена всяка планина имаше своя дракон и между всички създания цареше мир. Ние бяхме господарите, съдиите и адвокатите и управлявахме чрез силата на страха. Но забравихме, че хората могат да преодолеят страха, когато са водени от жажда за богатства и власт. А ние притежавахме несметни богатства, легла от злато, планини от скъпоценни камъни! Всичко ни бе откраднато! И защо? За да бъде пръснато по четирите краища на света. Този път никой нищо няма да ни отнеме безнаказано!

Беорф слушаше със зяпнала уста и ококорени очи. Всичко това му идваше в повече! Сърцето му препускаше лудо, а краката му трепереха. Пред очите му стоеше най-чудовищното създание, което някога е ходило по тази планета. Мислите му хаотично се премятаха в главата му. Ужасът го сковаваше и объркваше. Стигнал до тънката граница между разума и лудостта, той продължаваше да слуша монолога на дракона.

— Ази-Дахака бе окован и подложен на мъчения в продължение на девет хиляди години от поколения човеци, които искаха да го принудят да разкрие къде е скрито съкровището му. Той никога не проговори, не каза и дума! Неговото мълчание и бавната му агония ще бъдат възнаградени! Именно в неговата пещера, върху неговото легло от злато, аз ще подготвя възраждането на моя народ. Ще стана по-велик от Руимон, слепия дракон, който убиваше хората само с гласа си. Дори и той, който загина във великата война на боговете, разкъсан от светлинните мечове на няколко небесни духове, ще се гордее с мен!

Откакто бе започнал да говори, Кюр бе погълнал поне десетина огромни камъка. Скалите около пустинята Махикуи се отличаваха с високо съдържание на фосфор. Благодарение на този химичен елемент Кюр и всички дракони можеха да бълват огън. Когато попаднеха в корема на звяра, фосфорните камъни се разлагаха до киселини, като образуваха леснозапалим газ. На дракона не му оставаше нищо друго, освен да издиша през устата си този газ, който се възпламеняваше при контакт с въздуха. Огнената струя можеше да се изхвърли на двеста метра разстояние и да достигне температура хиляда градуса. Следователно Кюр се подготвяше за кървава разправа.

— Върви! — викна драконът на Беорф. — Не те задържам! Вече ти спасих живота и няма да ти го взема обратно. Знам, че твоята раса на беоритите е на път да бъде изтребена. След всичко, което ти разказах, си разбрал, че изпитвам съчувствие към народите в смъртна опасност. Затова животът ти ще бъде запазен. Искам също да говориш, да разкажеш какво си видял и да повтаряш всичко, което ти казах. Създай от мен легенда! Разкажи на всички за моето величие и великолепие! Смятай се за привилегирован, Беорф Бромансон, задето си стоял толкова близо до дракон, без да умреш. Хайде! До скоро виждане, млади мечоко! Новият властелин на света те поздравява!

Кюр погълна един последен камък и разгъна крилата си. С гъвкаво и непоколебимо движение той се вдигна във въздуха. Само с няколко удара на мощните си крила изчезна в облаците и остави Беорф, потресен от всичко, което бе преживял, сам край пустинята.

Когато младият беорит възвърна разсъдъка си, нощта бе настъпила. На Беорф му се струваше, че това невероятно приключение е било сън. Нещо като кошмар, който оставя само неясни образи. Беоритът бързо се преобрази в мечка и хукна към лагера на Жюно. Подозираше, че берионците може вече и да ги няма. Може би щеше да ги открие мъртви, овъглени от дъха на дракона. Но какво от това! Той трябваше да види, да се убеди, че Лолия наистина се е превърнала в дракон и всичко това не е било съновидение.

В лагера вече нямаше жива душа. Бяха останали всичко на всичко палатки и една четириколка. На земята Беорф видя телата на петима рицари, а багажът и провизиите бяха пръснати в ужасен безпорядък. Тук действително бе имало битка, но не с дракони. Като се вгледа в раните на единия от убитите рицари, момчето разпозна почерка на Йон. Самият той беше получил същите порезни рани, инфектирани с отрова. За Беорф беше повече от очевидно, че Йон е нападнал лагера, убил е няколко воини и е взел останалите в плен. Тялото на Амос също бе изчезнало. Нямаше никакво съмнение, че Пречистващия бе продължил пътуването към пирамидата в пустинята Махикуи.

Мечокът си плю на петите и хукна с всичка сила към селото. Спомни си думите на Лолия, че то се намира на около час път от лагера. Значи не беше много далече. Но когато Беорф пристигна в селото, за жалост бе твърде късно. Кюр вече бе минал оттук и бе превърнал това място в зловещ символ на своето ново раждане. Къщите, изгорели от избите до таваните, още димяха. По земята бяха пръснати тела на мъже и жени, полуовъглени или разкъсани. Нито едно от децата не бе пощадено, сякаш звярът с особено удоволствие бе раздирал нежната им плът.

Беорф, вече в човешкия си вид, обходи развалините, но безуспешно. Нямаше нито един оцелял. Дори домашните животни се валяха овъглени по земята. Момчето отиде към кладенеца, за да се напие. Гърлото му бе пресъхнало от свирепа жажда. Но водата бе замърсена и не ставаше за пиене. Беоритът определено бе попаднал в безизходица. Сега имаше две възможности: първата — да се върне назад и да се подчини на Кюр, като стане глашатай на възраждането на драконите и края на света; втората — да се впусне с бясна скорост из пустинята и да открие Жюно, пирамидата и тялото на Амос. Щеше да се изправи отново пред Йон, или още по-лошо — пред проклетия дракон.

Беорф въздъхна дълбоко, вгледа се в пустинята, която се сливаше с хоризонта, и каза на глас, като бършеше челото си:

— Да се случи точно на мен, който ненавиждам плажовете!

С пресъхнала от жажда уста и на четири лапи, дебеланкото нагази в пустинята.

* * *

Имаше няколко дни, откакто Йон бе навлязъл в пустинята със своите наемници и с пленниците. С почивки през деня и усилен ход през нощта рицарят успяваше да следва плана, който Сет му бе начертал. Берионците и догоните почти не бяха пили вода и не бяха хапнали нито залък, откакто бяха пленени. Те се приближаваха пеш, докато похитителите им яздеха камили. Когато минаваха през последното селище, на самия праг на пустинята, Йон бе разменил конете срещу тези животни, които понасяха отлично местния жарък климат. Върхът на затрупаната пирамида вече се открояваше на хоризонта. Йон извика Жюно при себе си и грубо запита:

— Какво трябва да се направи с тялото на Амос, когато стигнем пирамидата?

— Не знам… — едва промълви жадният и изтощен Жюно. — А и да знаех, нямаше да ти кажа!

— Ще кажеш и още как, отрепко!… Сигурен съм, че ще кажеш! — И Йон срита Жюно с все сила.

След като отпрати владетеля на Берион, Йон Пречистващия извади от провесената през седлото торба сферата, която бе получил от Сет. Този предмет криеше огромна мощ, чрез него той щеше да държи в своя власт армията от призраци. Могъщата магия щеше да ги накара да изпълняват и най-Древните му прищевки. Йон щеше да стане едноличен и безспорен властелин на света. Той нежно целуна малката кристална топка и внимателно я върна на мястото й.

Когато стигна до пирамидата няколко часа по-късно, рицарят пак накара да му доведат Жюно. Той беше с изпръхнали устни, а кожата му беше ужасяващо обгоряла от слънцето. Строполи се в краката на Йон Пречистващия.

— Кажи ми какво да направя! — ревна Йон. — Имаме тялото на Амос, пирамидата и пустинята! Какво още ни трябва?

— Не зная, Йон, нищо не зная… — с мъка изговори Жюно.

— Значи не знаеш, а! Пътуваш си ей така, за удоволствие, така ли? Е, аз ще те накарам да говориш! Кълна се…

Рицарят даде знак на един от наемниците. Той освободи един берионец и го накара да коленичи пред Йон, досами Жюно. С един удар Йон отсече главата му, която се изтърколи в пясъка. Една сълза потече по лицето на господаря на Берион.

— Е? — продължи Йон, докато изтриваше острието в пясъка. — Един от твоите рицари току-що умря заради теб! Няма ли да спасиш останалите? Говори и ще ги оставя живи, мълчи и ще ги обезглавя един подир друг… И тъй, повтарям: кажи ми какво трябва да се направи?

— Само Лолия, младата кралица на догоните, знае как се отваря вратата… Аз…

— Доведете още един да се нагълта с пясък! — викна Йон към наемниците си.

— Не! — изкрещя Жюно. — Ще ти кажа каквото знам, всичко, което знам…

— Браво, ето че взе да ти се възвръща разсъдъкът! — изсмя се Пречистващия. — Хайде, слушам те!

— Ами… барон Самди, духовният учител на Лолия, дойде да ни говори… Каза ни да дойдем тук, в тази пустиня… да… да открием върха на пирамидата, който стърчи от пясъка. Лолия трябваше да задейства механизма за отваряне на някаква тайна врата… Там, в центъра на пирамидата, трябваше да оставим тялото на Амос, той да се съживи и да изпълни мисията си… Имахме срок от два месеца за това… всичко трябваше да бъде готово до следващото слънчево затъмнение…

Внезапно отнякъде долетя глас. Дълбок и мрачен, той каза съвсем ясно:

— Браво, Жюно! Добре си си научил урока…

— Кой си ти? — провикна се Йон. — Излез от скривалището и спри тези игрички!

— Твоите желания са заповед за мен! — отговори гласът.

Иззад върха на пирамидата се надигна сянка. Огромен и могъщ, драконът Кюр изникна от пясъците. Догоните, изпаднали в екстаз, се хвърлиха на земята и започнаха пламенно да се молят. Забили колена в пясъка и вдигнали към небето ръце, те започнаха да припяват дребен религиозен химн. Йон и Жюно се спогледаха невярващо. Наемниците, изпаднали в панически страх пред чудовището, хукнаха да бягат. Кюр си пое дълбоко дъх, после с все сила издиша въздуха подир тях. Мъжете мигом пламнаха и се строполиха на земята, овъглени и димящи.

— Само с един дъх изтребих всичките ти хора, дребен слуга на Сет! — каза Кюр на Йон.

— Какво искаш от мен, драконе? Махни се оттук или ще понесеш последиците от гнева ми! — заплаши го рицарят, след като се прокашля.

— Колко храбро змийче! — спокойно отвърна Кюр. — Какво искам ли?… Много просто, искам да стана властелин на този свят, както и ти! Знам, че служиш на Сет, аз пък съм служител на барон Самди. Ние с теб сме двама слуги на боговете, но от тази среща само един от нас ще излезе жив. Искаш да влезеш в пирамидата, добре — отварям вратата…

В този момент три огромни камъка се отместиха и разкриха в стената една врата.

— Но за да влезеш — продължи драконът, — трябва да ме убиеш.

— Сет никак няма да одобри тази намеса в делата му — заяви Йон, като стисна меча с две ръце.

— Пазителят на маските не трябва да открие ключа за Браха. Ако той се върне в тялото си и падне в капана, който двамата със Сет сте му приготвили, ти ще поведеш най-голямата армия от призраци, която някога е съществувала на Земята. Това не бива да се случва, защото барон Самди подготвя възраждането на господството на Древните. Светът ще принадлежи на него, не на Сет!

— Добре си изиграхте картите — и ти, и твоят барон — отбеляза Йон. — А сега идва часът на истината…

Докато двамата противници се ругаеха, Жюно пропълзя настрани и успя да развърже неколцина от хората си. Догоните продължаваха да се молят със същия фанатичен плам. Жюно бързо метна тялото на Амос на гърба си и даде знак на войниците си, които веднага скочиха на камилите и побягнаха. Това привлече вниманието на дракона. Жюно се възползва от този миг и се втурна в отвора на пирамидата заедно с тялото на Амос. Вратата тутакси се затвори и Жюно се понесе стремглаво в мрака по дълга каменна стълба, без обаче да изпусне нито за миг тялото на приятеля си.

След немалко претъркулвания двамата с трясък се приземиха в една прашна зала, опасана цялата в паяжини. Паднал по гръб, Жюно примираше от болка. Той се опипа, като дишаше дълбоко. Страхът му скоро се потвърди — беше си счупил крака, а също и две ребра. В почти непрогледния мрак владетелят успя да намери тялото на Амос. Измърмори на себе си:

— Значи тъй… Драконът сигурно няма да дойде да ме търси тук… Той… е прекалено голям… вратата се затвори… Мисля, че няма… няма вече от какво да се страхувам… Мисля, че… мисля… мис…

Жюно загуби съзнание, преди да е завършил изречението си. Умората от пътуването, гладът, жаждата, болката и наситените с преживявания последни няколко минути бяха изчерпили всичките му сили.