Брайън Перо
Ключът за Браха (2)

1
Затварянето на вратите

Мертелус седеше на писалището си. Призракът прелистваше голямата книга със законите. Приживе той беше един от най-великите съдии, които светът бе познавал. Когато умря, боговете отново го натовариха с функциите на магистрат. Именно той стана председател на великия съд в Браха, Градът на мъртвите. Вече петстотин години Мертелус всяка нощ отиваше в съда. Заедно с помощниците си Корилион и Ганхаус той беше съдник на душите на мъртвите, които се представяха пред него.

Починалите влизаха в сградата на съда един по един. Тримата съдии внимателно разглеждаха личното им досие, след което произнасяха решението си. Ако мъртвият бе извършил лоши дела, отваряха дверите на ада, където огромно стълбище го отвеждаше в утробата на Земята, при боговете на злото. Напротив, ако животът му е бил изпълнен с доброта и съпричастие, посочваха му вратата към небесните селения, където беше раят на боговете на доброто.

В повечето случаи тримата съдии вземаха решенията си с единодушие и процесът си беше чиста формалност. Все пак, понякога попадаха и на по-трудни случаи. Възможно беше например да е била допусната грешка при изчисляването на добрите и лошите дела. Случваше се също така душата на покойника все още да е свързана със света на живите с много силна емоционална връзка. Неизпълнените обещания, дадени преди смъртта, допълнително затрудняваха вземането на решение. Понякога, за да усложни още повече нещата, към досието се прибавяше и проклятието на боговете.

И най-малкото усложнение водеше до връщането на мъртвеца в град Браха, където той се осъждаше да пребивава като пленник в очакване на нова присъда. В такива случаи съдебната процедура можеше да продължи десетилетия. Горкият уплашен призрак, комуто бе отказан достъп до райските или адовите двери, бродеше из необятния град. Градът на мъртвите беше пълен с привидения в очакване на присъдата и въпреки неуморната си работа Мертелус и помощниците му така и не успяваха да поосвободят града от обитателите му. Всеки ден нови и нови пристигащи се установяваха в Браха и проблемът със свръхнаселеността се задълбочаваше все повече.

* * *

Удобно настанен зад писалището си, Мертелус прелистваше голямата книга със законите, за да си изясни един сложен казус. Някакъв обикновен човек, нито добър, нито лош, приживе бе отказал в тежка зимна нощ да приеме в дома си една жена, която му бе поискала подслон. Призори той я бе открил мъртва, замръзнала на прага на вратата му.

Боговете на доброто искаха възмездие за жената. Те настояваха този негодник да бъде осъден да посещава като привидение собствената си къща, докато изплати дълга си към друг човек, изпаднал в беда. Боговете на злото обаче го искаха незабавно в ада. Те сочеха член Б124-ТР-9, или така наречената „клауза за необратимото провинение“, според която всяко човешко същество трябва най-напред да бъде съдено според тежестта на най-големия си грях. Но този член влизаше в противоречие с Г617-ТЙ-23, или „клаузата за ежедневната доброта“, според която хората представляват съвкупност от техните малки добродетелни действия, а не от епизодични прегрешения. Обезкуражен, Мертелус търсеше някаква юридическа вратичка и сумтеше от нетърпение. Навсякъде около него — върху масите и столовете, по етажерките на библиотеката и дори по первазите на прозорците, стотици не по-малко сложни случаи чакаха реда си да бъдат разрешени.

Внезапно вратата на кабинета на Мертелус се отвори и Йерик Свенкхамър нахлу без предупреждение. Той бе прекарал живота си като незначителен крадец на дребно и бе осъден да умре на гилотината. И понеже не можеше да намести отрязаната си глава на раменете, винаги я носеше в ръце или под мишница. Имайки предвид, че Йерик категорично отказваше да отиде в ада заради извършените кражби, както изискваше съдебното решение, адвокатът му бе предложил изтърпяване на наказание от хиляда години в служба на божественото правосъдие, за да изплати греховете си. Така той бе назначен в службата на Мертелус и бе станал негов личен секретар. Йерик беше несръчен и нервен. Не можеше да пише без правописни грешки и вече сто петдесет и шест години беше голямата грижа на първия съдия. Стреснат от нахлуването му, Мертелус подскочи.

— Йерик! Нещастен дребен обирач на немощни старици, сто пъти съм ти казвал да чукаш, преди да влезеш! Някой ден ще умра от страх заради теб! — ревна съдията.

Разтреперан от страх пред гнева на господаря си, секретарят машинално се опита да сложи главата си на раменете, за да си придаде по-уверен вид. Но тя се килна назад, падна тежко на пода и се затъркаля към стълбището. Съдията чу как главата на Йерик викаше, докато падаше по стъпалата:

— Не можете… Уф!… Да умрете… Ох!… Вие сте… Олеле!… Вече… Уф!… Умрял!… Ох! Ох! Олеле! Уф! Ох! Ай!

Йерик се втурна подир главата си, но нали нямаше очи, също се строполи на стълбите и се затъркаля, вдигайки адски тропот. По пътя си закачи рицарските доспехи, които красяха стълбището. Мертелус въздъхна умолително към боговете:

— Но с какво съм заслужил това?

Като единствен отговор на въпроса си дочу срамежливия глас на Йерик, който отново се бе появил в кабинета, здраво стиснал главата си в ръце, и несръчно се гънеше в раболепни поклони и комични реверанси:

— Господарю Мертелус!… Почитаеми господин съдия!… Не… да речем… просветлен властелине на човешките съдбини! Велики съднико пред лицето на боговете и… ъъъ… ще добавя… ъъъ… мъдри законотворецо и…

Съдията, чийто гняв кипеше като вулкан, изрева:

— Ще благоволиш ли да ми кажеш защо ме безпокоиш? Говори конкретно, жалък джебчия!

Вкаменен от ужас, Йерик понечи отново да постави главата върху раменете си. Но Мертелус предвиди повторението на сцената от стълбището и бързо се намеси:

— Йерик! Ела тук и сложи главата на бюрото! Искам ти да седнеш на пода. Изпълнявай!

Секретарят незабавно се подчини.

— А сега — заплашително изрече старият призрак, като гледаше главата право в очите, — кажи ми какво се е случило, или ще ти отхапя носа!

Йерик преглътна слюнката си и произнесе следните думи:

— Големите врати са… да речем… как да ви обясня?… Те са… ъъъ… затворени!

Съдията с все сила го удари по темето.

— Бъди точен! Искам точни сведения! Кои врати?

— Да, ами значи… — започна секретарят — двамата ви помощник-съдии Корилион и Ганхаус ме изпращат… ъъъ… за да ви информирам, че вратите… нали знаете… двете врати… онези, които водят към рая и ада… ъъъ… ами… те са затворени. Да речем, че… ъъъ… че не могат да се отворят! Боговете са ги… как да кажа… ъъъ… блокирали са достъпа! Това е… смятам… истинска… да го кажем направо… ъъъ… катастрофа!

Мертелус сграбчи главата на секретаря си за косите и хукна надолу по стълбите към голямата съдебна зала. Щом пристигна там, с висящата в ръцете му глава, съдията тутакси схвана цялата сериозност на положението. Корилион бе изпаднал в отчаяние и скубеше косми от брадата си, докато Ганхаус ожесточено риташе вратите. Двата призрака сякаш си бяха загубили ума. Корилион се хвърли на врата на Мертелус, ридаейки:

— Загубени сме! — извика той. — Боговете са срещу нас… Този град е пренаселен с души… Имам твърде много досиета за обработване… Не мога да се справя със задълженията… Не издържам, Мертелус… не издържам…

Обезумял от гняв, Ганхаус викна:

— Дайте ми брадва! Някой да донесе брадва! Кълна се, че ще отворя тези порти! Дайте брадва!

Върховният съдия хвърли небрежно главата на секретаря си в един ъгъл на залата и помоли колегите си да се успокоят. След известно време Корилион и Ганхаус се поокопитиха. Трите призрака насядаха около внушителната дъбова маса. Думата взе Мертелус:

— Приятели! Ето че сме изправени пред проблем, който далеч надхвърля нашите компетенции. Вторият съдия Корилион има право. Градът гъмжи от привидения, призраци, мумии, скелети — с една дума, всякакви видове бродещи души. И ако наистина единствените врати, през които целият този народ трябва да се изниже, са вече затворени, много скоро ще се изправим пред всенародни бунтове. Трябва да намерим решение!

В стаята настъпи гробна тишина. Тримата съдии така се замислиха, че главите им сякаш запушиха. След петнадесетина минути интензивна мисловна дейност Ганхаус възкликна:

— Ами да! Ето! Сетих се! Всъщност… трябва да проверим… но може би имаме за какво да се хванем. Току-що си спомних една стара легенда, която чух преди много време. Май има някакъв ключ, с който тези врати се отварят. Слушал съм да разказват за това. Чакайте да си спомня… Да, ключът бил скрит в най-дълбоките подземия на града. Той бил изкован, за да послужи в именно такава ситуация. Било е… да… спомням си… било е още при основаването на Браха, преди хиляди години. Първият измежду великите съдии на Града на мъртвите тайно от боговете го поръчал на един прочут ключар. Това е!

Корилион се развика възторжено:

— Спасени сме! Да намерим този ключ и да отворим вратите!

— Тази история с ключа сигурно е някаква старинна легенда, която няма общо с действителността — отвърна Мертелус. — Нямаме никакво доказателство, че такъв предмет наистина съществува.

— Така си е, не е добро решение! — съгласи се Ганхаус. — Освен това, ако приемем историята за истинска, трябва да знаем, че мястото, където е скрит ключът, се пази от две могъщи сили, които не позволяват на никого да се промъкне вътре. Има и още един проблем — сега си спомням, че само смъртен може да се добере до ключа и да задейства механизма за отваряне на вратите на доброто и злото.

— Триста дяволи! Ама откъде знаеш всичко това? — поинтересува се Мертелус.

— Тази история я знам от баба си — отвърна му Ганхаус. — Тя беше една малко смахната ясновидка, която трудно контролираше виденията си. Често се събуждаше и виеше като вълчица посред нощ. Цялото ми детство премина под знака на шантавите й приказки. Разбира се, докато бях жив, а оттогава минаха много години. Хората от моя народ, циганите, си умираха за такива засукани истории. Баба ми безспорно беше странна жена, но всички я уважаваха.

— Ако предположим, че всичко това е истина — загрижено вметна Корилион, — кой смъртен би приел да плава по Стикс, реката на смъртта, за да помогне на някакъв си град, населен с привидения? Никой не може да дойде в Браха, ако не е умрял! Никой няма да се съгласи да рискува живота си заради призраци! Живите се боят от духовете, всеки знае това!

За пореден път се възцари тежко мълчание. След няколко минути Йерик, чиято глава все още беше на земята, предпазливо се намеси:

— Ъъъ… без да искам, чух какво си говорите и… да речем… мисля… ами… мисля, че знам кой може да ви помогне…

Тримата съдии се спогледаха с видимо недоверие. Никой не обърна внимание на секретаря и отново настъпи тишина. Но Йерик настоя:

— Както казах току-що… аз… аз мога да ви помогна. Ако един от вас би желал… ъъъ… да речем, ако би желал да дойде да ме прибере изпод стола в ъгъла на стаята, за мен ще бъде… нека го кажа направо… истинско удоволствие да споделя идеята си с вас.

Отново тишина. Никаква реакция от страна на съдиите. Те продължаваха да размишляват, търсейки решение, и отново забравиха за секретаря. С колеблив треперещ гласец Йерик попита:

— Има ли някой тук? Тук ли сте още? Ехо?

Мертелус изгледа колегите си и повдигна рамене, което означаваше „Защо не?“. В края на краищата хората на закона нямаха какво да губят. Призракът се изправи, тръгна към ъгъла, сграбчи главата на Йерик за косите и грубо я тръсна на масата. После се върна в креслото си.

— Хайде! Слушаме те!

Ганхаус се доближи до лицето на секретаря и заплашително изръмжа:

— Ако ни загубиш времето, ще те хвърля в Стикс!

Силно притеснен, Йерик направи опит да се усмихне боязливо и почна нерешително:

— Ъъъ… ами… ъъъ… вие… ъъъ… вие спомняте ли си отпреди един месец за един магьосник Кармакас? Ние го пратихме в ада и…

— При този брой досиета, които обработваме всеки месец, наистина ли мислиш, че можем да помним всички? — попита Корилион, видимо раздразнен.

— Оставете ме да довърша! — примоли се Йерик. — Та този магьосник, малко луд… мисля… да речем… непрекъснато проклинаше някой си Амос Дарагон. Той говореше… ами да… непрекъснато… пак и пак… все повтаряше: „Ще те пипна, нещастен Пазителю на маските! Ще те убия, Амос Дарагон, и ще направя мозъка ти на каша!“

— Е, и? — Мертелус изгуби търпение.

— Ами — поде пак Йерик — от любопитство… ъъъ… ами… ъъъ… се поразрових в библиотеката, в онази секция… секцията, където… как да кажа?…

— Където нямаш право да ходиш! — довърши ядосано Ганхаус. — Очевидно говориш за библиотеката, която е забранена за подчинените. Ще добавя строго забранена за хората от твоя вид!

Йерик започна обилно да се поти. Едри капки покриха челото му.

— Да… ъъъ… да, да, точно тази. Аз влязох случайно, но вижте… това е друга история… ъъъ… ако желаете, ще я обсъдим по-късно. Значи, за да се върнем на моите проучвания, открих, че… да кажем… Пазителите на маските са същества, избрани от Бялата дама, за да възстановят… да речем… да възстановят равновесието в света. Когато боговете са във война… какъвто е случаят сега… всички го знаем… това не е никаква тайна… те са, които… имам предвид Пазителите на маските, разбира се… които вземат нещата в свои ръце и трябва да отстранят опасността. Тяхната мисия е да възстановят равновесието между… ъъъ… между доброто и злото… и… мисля… да се притекат на помощ на жертвите от войната между боговете. Това, което преживяваме сега… ако мога да си позволя… е очевидно… ъъъ… едно крайно неравновесие! Вие несъмнено ще се съгласите… със… ъъъ… с мене, нали? Може би трябва да се опитаме да… да… да речем… да открием този Амос Дарагон и да го помолим да ни помогне. Легендата за ключа е… според мен… единствената възможност, която имаме… да кажем… подръка. Трябва да заложим на нея и да натоварим този… този велик мъж да разреши проблема ни! Какво… мислите за това?

Мертелус, впечатлен от чутото, заяви:

— Мисля, че вече имаме план. Все пак трябва нещо да изясним. Кой ще се заеме да открие този Дарагон и да го доведе тук?

След кратко размишление тримата съдии едновременно вторачиха погледи в главата на Йерик. Той бързо схвана, че очевидно е посочен за изпълнител на тази мисия, понечи да изпротестира, ала… твърде късно.

— Одобрявам този избор — изрече Ганхаус, сочейки секретаря с пръст.

— Подкрепям това предложение от все сърце — иронично добави Корилион.

— Мъдростта ви е неизмерима, скъпи приятели — със смях се включи Мертелус. — Присъединявам се към вашето решение и с голямо прискърбие ще се разделя с един действително безупречен секретар. Това е мигът на истината за теб, скъпи ми Йерик! Ако извършиш мисията си успешно, ще те освободя от хилядолетното ти наказание в полза на правосъдието и ще те изпратя направо в рая, както ти искаше. Но ако не успееш, ще обитаваш някоя тъмница до края на дните си!

Тримата съдии станаха от местата си, като едва сдържаха усмивките си. Бяха намерили нещо като решение и разполагаха с един наивник, който да свърши мръсната работа. Преди да излезе с Корилион, Мертелус се обърна към секретаря си и му нареди строго:

— Тръгваш още довечера! Ще известя Харон, капитана на кораба, който пътува по Стикс. Ще се свържа и с барон Самди, за да ти издаде разрешително за качване на борда, което ще предадеш на този… този… Амос еди-кой си! Така той безпрепятствено ще стигне до нас!

Ганхаус последен напусна помещението. Преди да затвори вратата, той със задоволство прошепна на Йерик:

— Чудесно, чудесно го изигра! Двамата ми колеги паднаха в клопката. Преметнахме ги! Когато Сет освободи от ада моя брат, убиеца Уриел, ще премахнем Амос Дарагон, този загубен Пазител на маските, и аз ще запазя ключа за Браха за себе си. Ако провалиш мисията, кълна се, че скъпо ще ми платиш!

Съдията излезе, като затръшна вратата. Йерик, чиято глава тържествено стърчеше в средата на масата, въздъхна:

— Имам дарбата да се набърквам където не трябва! Във всички заговори все аз… как да кажа… върша мръсната работа! На този свят наистина няма справедливост!