Брайън Перо
Ключът за Браха (12)

11
Дарвиш Шосет

Тримата съдии се бяха погрижили на госта да бъде поднесена пищна вечеря, след което Ганхаус предложи да придружи фалшивия пазител на маските до покоите му. Когато се озова насаме с Уриел, магистратът тревожно го заразпитва:

— Но защо се преструваш, че си Амос Дарагон? И къде се е скрил самият той?

— Аз също се радвам да те видя, братко — вместо отговор му рече Уриел. — От доста години не сме се виждали… Променил си се, братле, и съм повече от доволен, че си станал важна персона!

— Чуй ме добре, Уриел, нямаме време за дрън-дрън по повод на щастливата ни среща! Аз не те обичам и никога не съм те обичал. Станах съдия точно за да наказвам хората като теб. Наемните убийци ме отвращават. Ако съм направил така, че да те освободят от пъкъла… то е… заради съвсем конкретна причина.

— Ето това се казва роднинска обич, братле! — иронично възкликна Уриел. — Винаги си ни използвал — татко, мама и мен, — за да задоволяваш собствените си амбиции. Дори мъртъв и погребан, не си се променил! Станали сте по-лош от мен, ваша чест!

— Добре ме чуй, освободих те от вечните мъки и огъня на преизподнята, значи си ми длъжник! Ти си тук, за да премахнеш Амос Дарагон, да се сдобиеш с ключа за Браха и да го предадеш на Сет, ясно? Нали и той това ти каза? Нали това поиска от теб?

— Да, и това е всичко, което знам — потвърди Уриел. — Трябваше също и да разкажа на Амос историята за някакъв елф ключар.

— Но къде най-после е този Амос Дарагон?

— Ами вие го пуснахте да си ходи — усмихна се широко убиецът. — А аз все пак ви го представих, под името Дарвиш Шосет… Той е Пазителят на маските!

— Моля?! Едно дете?

— Но не какво да е! Влязох в неговата игра, за да не бъда разкрит твърде бързо! Това е идеално прикритие както за него, така и за мен.

— Що за човек е?

— Това момче е надарено с удивителен ум и необикновена съобразителност. Като си помисля само, че аз трябваше да се правя на всезнайко пред него! Доста трудно ми беше да играя ролята си докрай! За мой късмет, по време на пътуването вниманието му изцяло бе погълнато от мисията. Разговаряхме дълго и често играехме карти. Това е едно извънредно почтено и отлично възпитано момче. Често ме хващаше да играя нечестно, но никога не ми отправи открит упрек. Но… я ми кажи, какво очакваш от мен?

— Искам да вървиш подир Дарагон и да му откраднеш ключа за Браха. После ще го убиеш, като го хвърлиш в Стикс! Искам да ми предадеш ключа, това е всичко!

— Ами Сет… нали той иска този ключ? Трябва да го предам на него, а не на теб!

— Слушай, брат ми — развеселен започна Ганхаус. — Имам власт да те върна обратно в ада! Ако ме слушаш, обещавам ти милост и рай. Ако не ми се подчиниш, щом вратите се отворят пак, ще те изпратя в пламъците на демоните! Аз съм съдия, не го забравяй! С това тлъсто досие, никак няма да ме затрудниш с присъдата! Помисли си, ще се върна за твоя отговор!

— Но защо толкова ти е притрябвал този ключ?

— Това не е твоя работа! — отвърна Ганхаус и добави със сумтене: — Скоро ще бъда бог.

* * *

От няколко дни Амос се разхождаше из Браха. Търсеше някакви знаци и следи, които да му подскажат как да изпълни мисията си. Уриел, който чудесно играеше ролята на Пазителя на маските, явно се разбираше добре със съдиите и момчето често го виждаше в компанията на Ганхаус. Когато Амос беше наблизо, ученият ставаше дискретен и не така словоохотлив. От пристигането им в Браха двамата почти не бяха разговаряли, но Амос не го вземаше присърце. Ала имаше нещо друго, което го тревожеше. По време на разходките си изпитваше чувството, че го следят. Постоянно усещаше нечий поглед в гърба си, някакво обезпокоително присъствие, което дебнеше всяка негова крачка. Накрая Пазителят на маските си рече за собствено успокоение, че когато човек се разхожда в град, пълен с призраци, е твърде вероятно да хване параноя.

В този град, населен с привидения и странни същества, Амос направи няколко необикновени запознанства. Един ден на ъгъла на една оживена търговска улица той се озова лице в лице с венсенк — огромен двуметров скелет, който просеше на тротоара. Той разказваше историята на своя живот на минувачите, за да измоли пари и да откупи костите си. Когато бил жив, един прочут професор по анатомия му предложил сделка заради едрия му ръст. Гигантът щял да получи десет златни монети, ако обещаел да завещае своя скелет след смъртта си на учения, за да може да го изучава. Договорът бил подписан бързо: венсенк бил убеден, че старият професор ще умре преди него, освен това имал огромна нужда от пари, за да плати дълговете си по кръчмите из околността. За жалост нещата не потръгнали добре за венсенк. Горкият човек се удавил в реката скоро след като уредил сметките си с кредиторите. Тялото така и не било намерено. Скелетът му, принадлежащ вече на професора, си оставал пленник в Браха, докато законният му собственик не си го поиска. Тъй че венсенк просеше, за да събере десетте златни монети и да си откупи костите. Никой никога не му даваше пари, но горкият скелет разказваше ли, разказваше сърцераздирателната си история на всеки минувач.

По подобен начин Амос се запозна и с Анжес. Тя седна до него на една пейка в парка и го попита дали не е виждал Петен, дейния възлюбен. Младата жена беше облечена цялата в бяло, а на шията й имаше дълбока рана от меч. Кървеше обилно и дрехите й бяха зацапани с кръв. Тя отчаяно търсеше мъжа на своя живот. Когато още била между живите, Анжес се влюбила в Петен и искала да се омъжи за него. Но баща й не бил съгласен. Той избрал за нея друг мъж, по-уважаван и най-вече — по-богат. Анжес можела да се вижда с Петен само скришом. Един ден баща й ги изненадал. Бесен от гняв, че дъщеря му не се е подчинила, той вдигнал меча си срещу младежа, но Анжес се хвърлила пред острието. Мечът я пронизал смъртоносно. От този ден бедната девойка бродела из Града на мъртвите и търсела Петен, голямата си любов. Една сутрин Амос се озова на голям и съвършено безлюден площад, в близост до внушителен манастир. Мястото беше великолепно и момчето се запита защо жителите на Браха сякаш отбягват това очарователно кътче. Имаше красив фонтан и площадът беше обграден от десетки огромни дъбови дървета. Пазителят на маските скоро разбра защо никой не идва тук. Три гигантски черни кучета изскочиха изневиделица и яростно се хвърлиха срещу него. Едва успя да се измъкне, щяха да го разкъсат на парчета. Още щом стъпи извън манастирския площад, кучетата изчезнаха.

По-късно Амос научи от случаен минувач, че тези кучета са всъщност трима прокълнати злосторници. Приживе те осквернили гроба на един монах. Носели се легенди, че светият старец е погребан с прекрасни произведения на църковното изкуство с неоценима стойност. Тримата нечестивци изровили монаха и намерили светите съкровища. Тъкмо щели да ги отнесат, когато мъртвият се надигнал в гроба си и ги проклел за вечни времена. Похитителите на гробници били преобразени на огромни черни кучета. Оттогава те пазели съкровището и бдели над покоя на монаха.

Браха беше пълен със създания, кое от кое по-чудновати. Имаше замък, спохождан от върколак, а един от булевардите беше обитаван от луд бръснар, който бе обсебен от идеята да бръсне всеки срещнат. На всеки кръгъл час някаква младоженка изскачаше от един кладенец и запяваше религиозни песнопения. Щом завършеше рецитала, тя отново се гмурваше в кладенеца, като надаваше ужасяващи писъци. Амос видя и пирати, които бяха взели на абордаж един жилищен блок, сякаш бе кораб. В този град цареше постоянен кипеж и бликаше неудържима енергия. Запознаването неговите обитатели беше невероятно приключение за момчето. Любопитството му го водеше до все нови и нови удивителни срещи.

 

 

За Амос започваше нов ден. Близо час той се разхождаше из града. До този момент не бе открил никакъв знак, никаква следа, която да му подскаже как да открие ключа за Браха. Търсеше сведения, разпитваше минувачите, даваше ухо на слуховете, които се разнасяха из града, но нямаше ни най-малък знак, че някой знае въпросната легенда. Докато се мотаеше в тълпата от призраци, Амос внезапно забеляза, че Йерик върви по петите му. Престори се, че не го е видял, и продължи да си ходи, все едно че нищо не се е случило. Но защо Йерик го шпионираше? Може би просто заради неговата сигурност? В края на краищата Амос не познаваше града и секретарят явно бдеше над него да не би да му се случи неприятност.

За да се позабавлява, момчето реши да изненада приятеля си. Изтича напред и се шмугна в една тъмна странична уличка. Там клекна, готов да изскочи пред Йерик, когато минава покрай него. Как само щеше да се изплаши! Изведнъж Амос усети нечие присъствие зад гърба си. Когато се обърна, видя един вдъхващ страх колос, огромен като кашалот, плешив и с белег от меч. Само с едната си ръка той грубо сграбчи момчето и го повлече в мрака на уличката.

След малко Амос бе захвърлен върху една купчина отпадъци. Грубиянът, въоръжен с боздуган, най-после го заговори:

— Признай, че си крадец! Криеше се от скелетите, от тези мръсни скелети, които уж са законът, които всичко наблюдават и всичко решават, нали? А ти се опитваш да им избягаш, а? Крадец си, нали? Аз познавам крадци…

От думите на великана Амос веднага разбра как ще бъде най-добре да му отговори. Не трябва да се противоречи на звяр, който е раздразнен и готов да удари.

— Да — отривисто каза той. — Казвам се Дарвиш Шосет, аз съм крадец, най-добрият крадец в града, и вие сте прав, бягах от скелетите, така е!

— Добре! — възкликна гигантският воин с беззъба усмивка. — Ами да, много добре! Трябва да те представя на едно лице. Ти идваш с мен, познавам едни хора, които имат празник. Ще отидем заедно и ще те представя на моя шеф. И той е крадец. Сигурен съм, че ще те хареса. После ще станеш мой слуга… винаги съм искал някой да ми слугува… да придобия по-солиден вид! Приемаш ли, или да се разсърдя?

— Приемам с огромно удоволствие — спонтанно викна Амос, като преглътна. — За мен ще бъде чест да ви служа, господарю…

— „Господарю“? Наистина „господарю“! — очарован повтори варваринът. — Господарят Угосил… Така се казвам, Угосил!

— Много добре! И така, къде отиваме? — поинтересува се Амос, като скришом хвърли един поглед наоколо, за да види откъде може да мине, ако реши бързо да напусне компанията на мастодонта.

— Нямам право да ти кажа — надуто отвърна Угосил. — Тайна е. Гилдията на крадците на Браха не обича да си пъхат носа в тайните й!

— Но тогава как ще стигнем дотам? Ако отидем заедно, няма как да не видя къде се крият, нали?

— Не и ако спиш! — отговори кашалотът и вдигна оръжието си.

Угосил стовари тежко боздугана върху главата на Амос. Той мигновено загуби съзнание. Както бе казал Харон на кораба, в Браха никой не може да умре, но може много да изстрада. Щом се събуди, момчето си спомни тези думи и нито за миг не се усъмни във верността им. Мъчеше го ужасно главоболие.

Амос се огледа с полуотворени очи. Отначало замъглено, зрението му скоро се нормализира. Лежеше на пода в стая, пищно декорирана с червени кадифени завеси. Стотици призраци танцуваха, пиеха и се забавляваха. Явно това беше някакъв голям бал и всички присъстващи носеха дълги бели перуки и дрехи, украсени с фини дантели и богати бродерии. Нежната музика на камерен оркестър създаваше лека и необичайна за това място атмосфера.

Докато се опитваше да промени неудобното положение, в което се събуди, Амос осъзна, че е вързан с верига за шията, също като куче. Както беше сбит до краката на един стол с впечатляваща облегалка, той вдигна поглед и видя достолепен елф с вид на истински принц. Косите му бяха бели, кожата — черна, а ушите — заострени. Имаше съвършени зъби, лицето му беше необикновено красиво, а движенията — грациозни като на ангел. Той изгледа Амос, привързан в краката му като домашен любимец, и му каза с лукава усмивка:

— Добър вечер, Дарвиш Шосет! Угосил, най-големият глупак измежду варварите в Браха, те доведе тук. Иска да му станеш слуга, но идиотът не разбира, че не може да има слуга онзи, който сам е слуга. Угосил е най-страховитият воин, когото съм виждал в действие. Затова е мой личен пазач. Може сам да се изправи срещу цяла армия. За жалост смелостта му е сравнима единствено с глупостта му. А, да… аз съм господарят тук, а ти си мой пленник. Аз ръководя гилдията на крадците. Всички, които виждаш тук, са чистокръвна измет, разбойници и бандити. Има също убийци и джебчии, отровители и предатели, с две думи — никой, на когото да имаш доверие! Всички чакаме Страшния съд, който ще ни изпрати в пъкъла, но през това време се забавляваме! Крием се! Бягаме от правосъдието на скелетите! В Браха нищо не се променя… Я ми кажи, младежо, наистина ли твърдиш, че си най-големият крадец в този град, а? Нали за такъв се представяш? Това си казал на оня див варварин, така ли е?

Амос изтръпна. Той бе излъгал, за да спаси кожата си, а ето че тази лъжа можеше да се обърне срещу него. Той бързо прецени ситуацията. Беше пленник на черния елф и вързан с верига като куче. Нямаше как да се измъкне от този капан! Затова Пазителят на маските реши да играе играта си докрай, да заложи всичко. Като прикри страха си, той заяви:

— Да, аз наистина съм най-добрият крадец в този град!

— Знаех, че ще кажеш това — отговори елфът. — Всички крадци са и проклети самохвалковци! Ще видим това, млади ми приятелю. Ще те подложим на изпитание. Намислих една малка игра за мое забавление. Нали трябва добре да си прекарваме времето! Ей там, в средата на стаята, има една голяма маса, виждаш ли я? Погледни зад танцуващите.

— Да — потвърди Амос, — виждам я.

— Върху тази маса има съдина, пълна със стотина златни лъжички. Около нея съм поставил петима пазачи, които внимателно я наблюдават. Това са моите прибори за официални случаи. Без да те забележат, ти трябва да откраднеш една лъжичка от съдината и да ми я донесеш! Ако успееш, ще те пусна да си вървиш. Ако не, ще те хвърля във водите на Стикс и душата ти ще се разгради. Разбираш ли? Не обичам лъжците, а още по-малко хвалипръцковците. Преди да започнеш, представям ти Сянката.

Едно момче, приличащо досущ на Амос, се изправи пред тях.

— Той е просто невероятен, ще видиш! — увери елфът Пазителя на маските. — Хайде, Сянко, иди да ми донесеш една златна лъжичка, без никой да те види!

Сянката незабавно се сля с тълпата. За по-малко от секунда прие вида на един танцьор, после на друг, след това на жена и накрая на дете. Незабелязан, той бавно се приближаваше към масата. Променяше вида и формата си както пожелае.

— Сянката е най-големият крадец в града! — каза елфът на Амос. — Той е последният оцелял от своята раса в Браха. Народът на здрача, както го наричаха, напусна света на живите и този на мъртвите преди много, много време. Погледни как сменя формата, лицето, изражението си. Тялото му е образувано от пара, която се втвърдява, за да приеме какъвто си пожелае външен вид. Направо е умопомрачителен! Може да приема формата както на човек, така и на предмет.

Сянката беше стигнал до масата и прие вида на единия от пазачите. Кихна, за да привлече вниманието, промени вида си още веднъж, наведе се над масата, като се престори, че му се вие свят, и бързо грабна една лъжичка. Пъхна я в ръкава си и отново се впусна в танците. Двадесет секунди по-късно, във формата на много красива жена в жълта рокля, той предаде лъжичката в ръцете на черния елф.

— Сянка, ти си просто фантастичен! Фантастичен! — възкликна владетелят и пъхна лъжичката в големия джоб на редингота си. — Никой нищо не видя! Сега е твой ред, Дарвиш Шосет! Хайде! Позабавлявай ме!

Елфът освободи Амос от веригата. Момчето запита:

— Искате да открадна една лъжица от онази съдина там, така ли?

— Да, точно така, млади самозванецо! — изсмя се елфът.

— Кажете, тези лъжички еднакви ли са?

— Всички са еднакви — увери го шефът на гилдията с демонична усмивка.

— Чудесно… Тогава ще направя една сделка с вас — предложи Амос. — Ако не се справя, ще ме хвърлите в Стикс, но ако успея, ще ми помогнете да открадна нещо друго! Една дреболийка, която ми е много скъпа…

— Отказвам! — провикна се черният елф. — Ти не можеш да се пазариш с мен! Ти си мой пленник тук.

— Ами добре — невъзмутимо отвърна момчето. — Тогава хвърлете ме в Стикс веднага… Много съжалявам, но никога не работя за едното нищо и най-малко пък за нечие забавление! Прибавям и това, че ще извърша този подвиг не скришом и незабелязано като Сянката, а докато всички погледи са насочени към мен. Любопитен ли сте? Тогава рискувайте да приемете това, за което ви моля! Аз съм Дарвиш Шосет, най-изкусният крадец в този град, и не ви лъжа!

— Съгласен съм! — заинтригуван изрече елфът. — Ако успееш с този номер, ще направя и невъзможното за теб. Ще открадна каквото пожелаеш. Дори веднага ще те направя официален член на гилдията. Съмнявам се обаче, че ще успееш да извършиш такъв подвиг! Започвай, наблюдавам те.

Амос скочи върху един стол и извика с цяло гърло:

— Спрете музиката! Спрете всичко и ме чуйте! Моля, обърнете ми малко внимание!

Музикантите спряха и всички погледи се обърнаха към момчето, развеселено от това внезапно прекъсване. В тълпата бързо се възцари тишина.

— Много благодаря… ъъъ… аз се казвам Дарвиш Шосет и…

Като чуха това странно име, мнозина от присъстващите започнаха да се смеят и да ръкопляскат.

— Ами да, така се казвам — поде Амос. — Аз съм много велик магьосник и специално за вас тази вечер, с разрешението на господаря тук, ще изпълня някои от най-прочутите ми магии. Може ли някой от тези господа да ми донесе една лъжичка от съдината?

Черният елф кимна в знак на съгласие и единият от пазачите бързо изпълни нареждането. С лъжичката в ръка, Амос се престори, че се концентрира, и изрече:

— Красив предмет, красиво съкровище! Иди у този, който е най-достоен да те притежава, иди при собственика си!

И с театрален жест момчето пъхна лъжичката в джоба на панталона си и обяви:

— Тя изчезна! Сега се намира в джоба на редингота на черния елф! От моя джоб е преминала в неговия! Станете, уважаеми владетелю, и пребъркайте добре дрехата си!

Елфът бързо схвана хитрината на Амос и разбра, че току-що е загубил облога. Като хапеше устни от гняв, той се изправи. Пред очите на гостите наистина измъкна от редингота си една златна лъжичка. Разбира се, това беше онази, която Сянката открадна малко преди това. Гръм от ръкопляскания се стовари върху Дарвиш. Той се поклони многократно. Амос наистина бе откраднал предмета пред очите на всички! Ходът бе изигран и партията — спечелена!

— Е — доволно запита момчето, — ето доказателството за моя талант… Аз извърших публично онова, което Сянката направи скришом. Следователно мога да заключа, че аз съм най-големият крадец в този град и не съм излъгал. Сега имам ли право да живея?

— Добре — начумерено отвърна елфът. — Свободен си и сега аз съм ти длъжник.

— Мога ли да узная името ви? — учтиво попита Амос.

— Всеки тук има пет или шест имена — отговори елфът. — Тук… всичко е фалшиво! Наричай ме Аркийон, ще бъде чудесно. А на теб, Дарвиш Шосет, това истинското ти име ли е?

— Не — усмихна се Амос.

— Виждаш ли — каза черният елф, — всичко е лъжа! Ще кажа на Угосил, че вече си част от семейството на крадците. Той ще бъде много щастлив! В крайна сметка нали той те откри! Ще ти покаже нашите скривалища, тайниците ни.

— Много съм ви благодарен. Сега да се върнем на моята работа…

— Да… да! — въздъхна елфът. — Искаш да открадна нещо за теб?

— Точно така! — потвърди младият Пазител на маските.

— За какво става въпрос? — нехайно попита елфът, като отпи голяма глътка вино.

— Искам ключа за Браха! — гордо изрече Амос.

Както си пиеше виното, елфът стана смъртноблед и с пресекнал глас помоли:

— Не, Дарвиш… всичко, всичко друго, но не и това!