Брайън Перо
Ключът за Браха (5)

4
Стикс

Амос се събуди от силен аромат на цветя. Кихна с все сила и отвори очи. Когато се огледа, момчето осъзна, че е легнало в дървена кутия. Рози, нарциси, огромни красиви лилии и няколко карамфила бяха отрупали неудобното му легло. Амос надигна глава и видя лицата на майка си и баща си. Наведени над него, те плачеха неутешимо. Точно зад тях стоеше Жюно. Очите на владетеля на Берион бяха зачервени и трескави.

Амос стана и съзря Беорф. Той бе седнал на земята, облегнат на надгробен камък. Дебеланкото гледаше небето отнесено. Устните му помръдваха. Сякаш говореше на някой, който не беше тук. Десетки хора, които Амос познаваше добре, ходеха насам-натам из гробищния парк на Берион. Пазителят на маските скочи на крака и разбра, че това поклонение е организирано заради него. Малко уплашен и потиснат при вида на всички тези скърбящи хора, Амос си каза през смях: „всички мислят, че съм умрял! А пък аз никога през живота си не съм се чувствал така добре!“

Изправен в ковчега си, момчето обяви присмехулно:

— Извинете ме, но… погребението ми се отлага за по-късно!

Никой от присъстващите не реагира. Никой не показа, че го е чул. Амос повтори, озадачен и разтревожен:

— Тук съм, не съм умрял! Това шега ли е или какво? Татко! Майко! Тук съм, жив съм!

Хората наоколо се държаха така, сякаш го нямаше. Когато слезе на земята, Амос видя, че тялото му си лежи в дървения ковчег. Той подскочи с вик. Погледна невярващо още веднъж, този път по-съсредоточено. Това наистина беше самият той. Момчето съвсем ясно виждаше дългите си сплетени коси и обецата с форма на вълча глава. Беше облечен в кожената ризница, изработена от майка му, и ръцете му бяха скръстени върху гърдите.

Изведнъж Амос се сети за ритуала на Лолия. Спомни си танца, огъня, лунното затъмнение и барабаните на догоните. Припомни си и ножа на младата кралица и отново за миг преживя собствената си смърт. Когато вдигна поглед и се огледа, Пазителят на маските установи, че околният пейзаж не беше съвсем същият. Цветовете на дърветата бяха по-бледи, по-замъглени, небето беше бледосиво. А тялото му беше почти прозрачно, като на привидение. Момчето вдигна ръка и се опита да създаде вятър. Безуспешно. Опита отново — пак нищо. Очевидно Амос бе загубил магическите си умения.

„Така значи — помисли си той, — изглежда, предсказанието на Лолия се сбъдва!“

Младата кралица му бе казала: „виждам съвсем ясно, че няма да можеш да се възползваш от уменията си, за да победиш врага. Твоят ум и находчивост ще бъдат твоите оръжия“.

Амос изтича при Беорф. Хвана го за раменете и извика:

— Беорф, тук съм, не съм мъртъв! Чуй ме, Беорф, духът ми е жив, не знам в кой свят се намирам, нито какво да правя. Иди да помолиш Лолия да…

Беорф пусна една сълза и внезапно стана. Без да обърне каквото и да е внимание на думите на приятеля си, той тръгна към ковчега с тежка въздишка. Амос се опита да му попречи, като застана пред него. Дебеланкото без никакво усилие премина през тялото му. Той тръгна по петите му, като го призоваваше:

— Беорф, спомни си! Не може наистина да съм умрял! Казах ти какво ми наговори Лолия за новата ми мисия… Чуй ме! Спри, Беорф, и ме чуй!

Младият беорит се облегна на ковчега, за да погледа за последен път приятеля си. Скоро щяха да го спуснат в земята. Гробарите бяха тук. По време на церемонията преди погребението Жюно дълго бе разказвал за своето първо и последно приключение с Амос. В ушите на Беорф още звучаха думите на признателност и почит, които владетелят на града бе произнесъл за своя най-добър приятел. Тези слова бяха пропити от неизразимо възхищение. Той бе разказал за събитията от Брател велики, и особено за хитроумната схватка с горгоните и базилиска. Бе разказал и за гората Тарказис, за срещата им с феите и за това как Амос бе успял да върне детството му.

Тази история възкреси красиви спомени у Беорф. Сякаш видя как Амос се изправя срещу Йон Пречистващия, после как побеждава в жребия на истината. Сега дебеланкото се чувстваше много самотен и последните му мисли бавно се отклониха към Медуза, най-прекрасната от горгоните. Тя също бе мъртва. Беоритът усети, че гърлото му се стяга, а очите му отново плувват в сълзи. До него Амос безуспешно се опитваше да го заговори.

— Пак ти обяснявам, Беорф! Лолия ми каза, че светът на мъртвите искал да се свърже с мен. Каза също, че трябва да отвори някаква врата! Чуй ме, да му се не види, направи усилие! Беорф, това, което става, е част от нейния план! Помниш ли, когато ядохме тримата, Лолия ми говореше за разни магии? Не, ти няма как да знаеш, защото спеше! Винаги заспиваш в най-неподходящия момент!

Вече затваряха ковчега. Обзет от паника, Амос видя как гробарите заковават капака. Фрила Дарагон избухна в ридания до мъжа си. Младият Пазител на маските напразно се опита да каже нещо на родителите си. Пробва да изпрати сферата на словесното общуване с магическите си умения. Невъзможно. Душата му се намираше в друго измерение и въздухът не му се подчиняваше. Амос завика, започна да скача и се опита да прекатури няколко надгробни плочи. Отново без резултат. Родители и приятели, потънали в сълзи, стояха като вкаменени и гледаха как гробарите бавно запълват ямата с пръст. Амос присъстваше на собственото си погребение, безсилен да се намеси.

Когато всички се запътиха към изхода на гробищата, за да се приберат в града, Амос тръгна след Беорф. Продължи да му говори, да го моли безспир да отиде и да разпита Лолия. Но дебеланкото беше като оглушал. Амос напразно викаше в ухото му, риташе го и го наричаше как ли не. Беорф не реагираше, а мълчаливо плачеше. Когато понечи да прекрачи вратите на гробището, Амос рязко бе отхвърлен назад. Някакво силово поле го задържаше на това място. Изумен и отчаян, той опита отново. Пак безуспешно.

Обезсърчен, Амос направи усилие да попречи на Жюно да излезе. Грабна една изоставена лопата и му нанесе силен удар. Ала в ръцете на момчето лопатата също бе станала прозрачна и въздушна. И естествено Жюно не усети нищо. В състояние на пълна безпомощност младият Пазител на маските видя как родителите му и приятелите се отдалечават. Пленник на гробището, той се върна при надгробния си камък, където гробарите прибираха инструментите си.

Амос дълго стоя неподвижен до гроба си, недоумяващ как да се измъкне от тази безизходица. Замисли се за разказа на Лолия, за предсказанията й. Първо, трябваше да се справи с предстоящата си мисия, без да използва магическите си умения. После, трябваше да послуша сърцето си, когато решава как да постъпи. И накрая — трябваше да преживее смъртта на свой приятел. На Амос му беше трудно да осмисли тази гадателска бъркотия.

Докато Пазителят на маските се опитваше да подреди мислите си, погледът му се спря на една река, която минаваше кажи-речи през средата на гробището. Слисан, той приближи до брега, за да се увери, че това не е халюцинация. Наистина беше река! Никога през живота си не я бе виждал. Водите й изглеждаха дълбоки и мрачни. От нея на тежки талази се разнасяше ужасна воня. Реката течеше бавно, като гъста каша. На повърхността й периодично се появяваха големи мехури, които изпускаха струя зелен дим. Съвсем близо до Амос имаше кей, който напомняше кейовете в родното му кралство Омен. Тамошните рибари ги използваха, когато трябваше да возят пътници.

Амос тръгна по кея. В края му видя камбана, от която висеше дълго въже.

„Както е тръгнало — помисли си той, — не ми остава друго, освен да ударя камбаната и да чакам! Може би ще привлека нечие внимание!“

Камбанният звън отекна в цялото гробище, а след това отново се възцари тишина. Амос опита пак. Напразно. Обезкуражен, той се обърна, за да се върне на брега. В този миг се надигна силен вятър. Момчето извърна глава и съзря пристигащ кораб. Огромният тримачтов ветроход, широк почти колкото реката, бързо идваше към него.

Корабът беше в плачевно състояние. Корпусът му, надупчен от десетки оръдейни снаряди, изглеждаше така, сякаш всеки момент ще се разпадне. Старият военноморски кораб носеше белези от многобройни битки, димяща жар, сажди и огромни кървави следи. Платната висяха на парцали, главната мачта бе прекършена на две, а фигурата на носа, представляваща сирена, беше без глава. Призрачният кораб забави ход и спря точно пред момчето. Два скелета чевръсто скочиха на кея и прибързаха въжетата. Вцепенен от страх, Амос си рече: „Май наистина привлякох вниманието на… на някого“.

Двата скелета, като добри моряци, си свършиха работата. Те стърчаха безмълвни, с въжетата в ръце, и оглеждаха момчето. Пред Амос тежко се стовари корабният трап^[1]. Един зле облечен старец с мрачно и зловещо изражение слезе и се запъти към него. Без каквато и да е емоция той извика:

— Името ти?

— Амос… ъъъ… Амос Дарагон, господине.

Старецът, със сива кожа и зелени устни, извади от една чанта книга с дебела кожена подвързия. Прелиства я известно време, после с явно нетърпение кресна пак:

— Повтори си името!

— Амос Дарагон — повтори момчето.

— Името ти го няма тук! — изрева мъжът. — Махай се, сополанко, ти още не си умрял!

Тъкмо тогава, докато капитанът се готвеше да се върне на борда, по корабния трап слезе друг странен персонаж. Изглеждаше нервен и носеше главата си под мишница. Той се приближи до стареца и му рече:

— Имам специално нареждане… да речем… писмо от барон Самди, за да подсигуря… как да кажа… пътуването на господин Амос Дарагон. Вижте този документ!

— Много добре — измърмори старикът, когато прочете писмото. — Този документ съвсем ясно ми показва, че вие сте напълно мъртъв — викна той на Амос. — Аз се казвам Харон и ще бъда вашият капитан. Трябва да платите пътуването! Веднага!

— Много съжалявам, но нямам пари! — отвърна учудено момчето.

Човекът, който носеше главата си под мишница, пристъпи напред.

— Добър ден, господин Дарагон. Аз съм Йерик Свенкхамър и трябва да подсигуря… да речем… доброто протичане на вашето пътуване до Браха. Погледнете внимателно в… как да кажа… там… под езика ви… да речем… да… в устата ви, със сигурност се мотае една монета. Често се случва… как да кажа… хората да си държат там малко пари, за да платят на капитан Харон за услугата му. Това е стара традиция във… във… ами… при много народи!

Амос бръкна с пръсти в устата си и с удивление намери вътре златна обеца. Момчето веднага разпозна обецата на Лолия. Вероятно младата кралица я бе пъхнала под езика му по време на онзи ритуал. Макар че не бе наясно как е могъл да запази бижуто през цялото това време в устата си, без да го усети, Амос го подаде на Харон.

— Благодаря — изсмя се капитанът. — Наслаждавайте се на последното си пътуване!

— Елате, господарю Дарагон, елате! — Йерик хвана за ръка Пазителя на маските. — Мислех ви за по… да речем… как да кажа… по-стар, по-як и… да речем… по-скоро възрастен.

— Обяснете ми какво става! Трябва да разбера! — помоли го Амос, когато се качи на кораба, учуден, че го нарича „господар“.

— Добре, добре… Много е просто в крайна сметка. Търся ви от доста време. Всъщност моят господар, главният съдия на Браха, иска да се срещне с вас. Сега плаваме по реката на смъртта, тази, която наричат Стикс. Този там е Харон… но… но вие вече го познавате! Е, не много отдавна, но все пак… Аз съм секретар на Мертелус… Бивш крадец, на когото отрязаха главата. Впрочем това е очевидно, нали? Мертелус е съдия, главен магистрат на Браха, а това всъщност е… великият Град на мъртвите. Как да кажа?… Вие ще трябва да откриете ключа, който само живо същество може да отнеме, но проблемът е… там е работата, че… ние не знаем дали той наистина съществува! Тъй или иначе сега вие сте… да речем… мъртъв, но ще трябва да се върнете към живота! Ясно ли е? Някакви въпроси? Там е и барон Самди, без когото всичко това нямаше да се случи! Именно той ви изпрати Лолия… Ясно?

— Абсолютно нищо не разбрах от това, което ми казахте — отвърна Амос, изпаднал в пълно недоумение.

— Може би не съм най-подходящата личност, която… впрочем… мисля, че е ясно. Нещо съм си загубил главата… Това е шега… впрочем… разбирате ме, нали? Добре… всъщност… тъй или иначе, вярно е, че никога не съм бил много добре с… главата!

В този момент корабът потегли. Амос въздъхна, загледан в отдалечаващото се гробище на Берион.