Брайън Перо
Ключът за Браха (13)

12
Пустинята Махикуи

След дълги седмици пътуване хората на Жюно най-после съзряха в далечината пустинята Махикуи. Беорф се бе възстановил напълно и раните му се бяха затворили. Всички без изключение — и рицарите, и догоните — бяха изтощени от дългия път. По време на пътешествието си не бяха срещнали нито едно голямо препятствие, но безкрайните преходи като че ли бяха сломили духа им. Жарко слънце безмилостно изгаряше кожата на берионските мъже. Болките им бяха неописуеми, тъй като не бяха свикнали на горещия климат, за разлика от догоните. Както всички останали, Жюно би дал мило и драго за един дъжд или за лек полъх на разхладителен бриз. Единствено Лолия изглеждаше свежа като розов цвят.

— Ще спрем тук да пренощуваме! — извика берионският владетел, капнал от умората на изминалия ден.

— Не съм съгласна — възпротиви се младата кралица. — Усещам някаква опасност. Да не спираме. По-нататък има едно село. Ако ускорим ход, ще бъдем там за по-малко от час. Впрочем това ще бъде и последният ни пункт за снабдяване с продукти, преди наистина да навлезем в пустинята.

— Няма да направя нито крачка повече — заяви Жюно, поизнервен. — Моите хора са изтощени до смърт, а вашите воини, Лолия, приличат на корабокрушенци. Всички едва се влачим и имаме нужда от почивка. Денят ни ще завърши точно тук!

— Не е твърде разумно от ваша страна да поставяте под съмнение думите ми — отвърна Лолия. — Аз имам дарбата да предусещам събитията и това лагеруване може да се окаже последното в живота ви.

— Уморих се от твоите наставления, от предчувствията ти и от виденията ти, момиченце! — повиши тон Жюно с нарастващо нетърпение. — Ние сме капнали от умора, не можеш ли да го проумееш! Трябва да ядем и да спим! Ще отидем в селото утре. Смятам да стануваме тук, независимо дали ти се иска или не. Разбра ли ме?

Лолия се отказа да спори. Беорф, както винаги разкъсван от глад, незабавно погълна цяла порция сухи плодове и огромно парче хляб. Когато се засити, той се настани в дървената четириколка, където лежеше тялото на Амос, и както всеки ден, започна да му разказва как е минал денят. Дебеланкото бе придобил този навик и му се струваше, че така сякаш поддържа живота у своя приятел, държи душата му будна. Монологът му бе прекъснат от Лолия:

— Ще дойдеш ли с мен, Беорф? Отивам в селото. Жюно отказа да продължи тази вечер, но аз трябва да получа информация за по-нататъшния ход на пътуването.

— Но нали вече каза на Жюно, че имаш лошо предчувствие! — възкликна Беорф. — Няма ли да е по-добре за теб, ако вземеш със себе си някой от воините ти?

— Не… може би… Не знам как да ти го обясня, Беорф. Много съм объркана… Разкъсвам се между две крайности. Нещо ме зове в това село. От близо седмица имам странни съновидения. Барон Самди иска да ме предупреди за предстояща опасност, но не може да ми го предаде достатъчно ясно. Някаква мощна сила замъглява връзката ни. Искам да отида в това село колкото е възможно по-скоро.

— Добре де! — избоботи Беорф. — Ще дойда с теб, макар че предпочитам да остана тук. Толкова съм уморен!

— Благодаря ти, няма да съжаляваш, приятелю — с облекчение въздъхна Лолия.

Докато вървяха, младата царица отново заговори доверително:

— Беорф, познаваш ли народа на Древните?

— Не — сухо отвърна момчето. — Съжалявам Лолия, но ми е останала сила само колкото да стигна до твоето село. Ще ми разказваш историите си по-късно. Полагам големи усилия да остана на крака. Ако те нямаше, щях да легна направо върху пясъка!

— Изслушай ме, това е важно! — настоя младата кралица.

— Важно било… Защо пък „важно“? — Беорф започна да губи търпение. — Ние се лутаме в една непоносимо жарка страна накрай света, около някаква си пустиня, където трябва да изпълним мисия, която дори не съм сигурен, че разбирам. Амос е мъртъв, но не е умрял! По всичко личи, че ще трябва да възкръсне, но никой не знае как да му помогне! Главата ми тежи и съм уморен. Млъкни, Лолия, и нека да вървим, без да говорим…

— Уверявам те, че е важно, защото мисля, че за мен мигът дойде!

— Какъв миг? За какво говориш? — измъчено запита Беорф.

— Говоря ти за пътя на Древните — подхвана Лолия. — Върви и само слушай, така няма да загубиш много енергия. И спри да ръмжиш, а?

— Аз съм си мечка и си ръмжа! А ти си от рода на свраките, така че говори!

Момичето избухна в звънък смях. Много доволен от последната си забележка, Беорф направи гримаса, наподобяваща усмивка, но заразен от веселостта на Лолия, и той бе обхванат от неудържим пристъп на смях. Двамата се затъркаляха на земята със сълзи на очи, като се държаха за корема. Внезапно младата кралица млъкна.

— Какво става? — попита Беорф, като потисна лудешкия си кикот.

— Няма да имаме време да стигнем до селото! Започна се! — тревожно отвърна Лолия.

— Ама какво е започнало? — Момчето бе възвърнало сериозността си.

— Тъкмо това исках да ти обясня! Това е пътят на Древните… Обещай ми, че ще останеш с мен каквото и да става! Обещай ми го!

— Да, добре… добре де! — увери я Беорф.

— Слушай тогава… — започна Лолия, като се съсредоточи, за да не загуби сили преждевременно. — Аз съм от расата на Древните, първите обитатели на този свят. Ние бяхме прогонени от хората и напълно бяхме заличени от лицето на Земята.

Пред очите на Беорф кожата на Лолия започна бавно да променя цвета си. Ръцете и трепереха, а по лицето й избиваха едри капки пот.

— Знаех си… подозирах, че това ще се случи! Бързо, отведи ме зад онази пясъчна дюна!

Беоритът изведнъж възвърна силите си, повдигна момиченцето с една ръка и го отнесе зад дюната, където то продължи да разказва:

— Малцина измежду хората са имали възможност да видят с очите си това, което ти ще видиш сега, Беорф. Страх ме е, много ме е страх… Предчувствията ми, невъзможността да разговарям свободно с барон Самди и този зов да отида в селото… Сега всичко се връзва. Трябвало е на всяка цена да се отдалеча от лагера. Аз… аз се преобразявам, Беорф… Това е заради силата на драконита!

— Добре, добре — нервно отговори момчето. — Но… но… обясни ми! Какъв е този драконит?

— Погледни скъпоценния камък в гърлото ми! Баронът го постави там. Това е драконит, който носи в себе си душата на един Древен, на един… дракон! Ти ще бъдеш свидетел на… на раждането на един от народа на Древните! Ще присъстваш на раждането на Кюр! Ние, Древните, изчезнахме от този свят, но нашият бог, барон Самди, реши отново да ни върне към живота. Трябва да заемем пак мястото, което по-рано ни е било отредено на Земята…

— Лолия, спри! Ела, нека се върнем в лагера, където ще се погрижат за теб… Ти бълнуваш, сигурно от умората! Ела, аз ще те нося!

— Остави ме! — рязко викна младата кралица. — Не разбираш ли какво става тук?

Тогава Беорф видя как лицето на Лолия се преобразява. Очите й се напълниха с кръв и момчето видя съвсем ясно, че в зениците им танцуваха пламъци. То изрева:

— Ама какво става? Какво ти става? Лолия!

* * *

Жюно се събуди изведнъж и бързо излезе от палатката. Спускаше се кротък здрач, неочакван лек полъх на вятър погали брадата му. Слънцето потъваше зад хоризонта, като обагряше небето с пламъци. Всъщност Жюно се бе събудил от гласа на Беорф. Е, вече не беше толкова сигурен. Може би е било сън. Господарят на Берион тръгна да търси момчето. Всички рицари бяха потънали в дълбок сън. Двама догони стояха на пост край колата с тялото на Амос.

— Извинете, господа, да сте виждали случайно Беорф? — попита ги Жюно.

Двамата поклатиха отрицателно глави.

— А Лолия? Знаете ли къде е тя?

Същият отговор. Разтревожен не на шега, Жюно реши да яхне коня и да тръгне да търси Беорф. В мига, в който пъхна крака си в стремето, той усети как земята потреперва й долови далечен тътен. Това му беше достатъчно да схване сериозността на положението. Към лагера бясно препускаше цяла армия! Загледан в хоризонта, Жюно съзря облак прах — сигурен знак за бързо приближаваща конница. Провикна се:

— На крак, Рицари на равновесието! На оръжие! Нападат ни!

Въпреки ненадейното събуждане, всички мъже не след дълго бяха напълно готови за битка. Стотина воини връхлетяха върху им като ураган. Предвождани от Йон Пречистващия, те прекосиха лагера с адски шум, като покосиха с мечовете си мнозина от догоните. Няколко рицари също паднаха убити по време на атаката. Не след дълго отрядът на Жюно бе обкръжен. По-многочислената армия на наемниците на Йон бе обкръжила лагера и отстъплението беше невъзможно.

Служителят на Сет слезе от коня си и свали шлема. Жюно се дръпна назад при вида на отблъскващото му лице. Йон, някогашният Рицар на светлината, по-рано се славеше с мъжествена и дива красота. Умееше да използва чара си и лесно печелеше доверието на хората. Човекът, който сега стоеше пред Жюно, не притежаваше нищо от онзи образ. Със змийското си око, белега на лицето и татуировката на челото, той се бе превърнал в чудовище, от което лъхаше омраза и презрение, алчност и желание за мъст. Йон с усмивка се приближи към господаря на Берион. Той от своя страна даде знак на хората си и на догоните да не предприемат нищо.

— Е, Жюно — подхвърли Йон, — какво ново? Винаги е истинско удоволствие да видиш славния, преславния освободител на Брател велики.

— Давай по същество — сухо отвърна Жюно. — Какво искаш? Какво искаш от нас?

— В отговор на първия въпрос — с помръкнала усмивка отвърна рицарят — мога да кажа, че… искам да те убия. Какво искам от всички вас ли? Ами… искам да убия всички вас! Но преди това ще ви накарам много, ама много да страдате!

— Но защо? С какво съм заслужил такава омраза?

— С какво си заслужил ли? — ревна Йон. — Имаш нахалството да ме питаш с какво си заслужил? Добре, ще ти кажа — продължи той, вече поомекнал. — Аз бях господарят на Брател велики, имах си армия, доверени хора, аз определях законите в моите земи и управлявах по свой начин. После дойдоха Кармакас и горгоните и ме съсипаха. За щастие господарят Жюно от кралство Берион и Амос Дарагон дойдоха да ни освободят. Но! Вие ми отнехте цялата власт и предоставихте земите ми на Бартелеми. Прокудихте ме и изписахте на челото ми думата „убиец“.

— Ти беше лош владетел — презрително му отговори Жюно. — Собствените ти люде се разбунтуваха срещу теб. Ти уби и изгори стотици хора, които несправедливо обвини в магьосничество. Получи си заслуженото… Радвай се, че все още си жив!

— Ами ти, Жюно от Берион… — Йон се приближи към него. — Защо не кажеш на хората си да оставят оръжието и да се предадат? Ние сме много повече от вас и знаеш, че нямате никакъв шанс. Вие сте мои пленници. Я ми кажи, преди да те завържа като див звяр, къде е чернокожото момиче? — със звучен смях добави той.

— Търси я! — отвърна Жюно. — Тя изчезна.

— Кажи на хората си да се предадат веднага! — изкрещя Йон.

Жюно тържествено даде знак на рицарите и догонските воини да сложат оръжието си. Йон ги накара да си свалят и дрехите, за да може слънцето да ги обжари още по-силно, а после заповяда да ги оковат като роби. След това рицарят се качи в четириколката с тялото на Амос. Наведе се над момчето и прошепна в ухото му:

— Амос, нещастнико, много се радвам да те видя! Знаеш, че тъкмо ти си причината за провала ми, нали? Нали го знаеш? Е, от днес аз поемам грижата да те изхвърля в мрака и празнотата, в бездната на небитието. Заедно ще навлезем в пустинята Махикуи. Ще открием пирамидата и ти ще освободиш армията ми. А после, когато мисията ти приключи, ще разпоря гърдите ти и ще ти изтръгна сърцето! Как ти се струва?

По здрач колоната затворници пое на път.