Карл Май
Аллах ил Аллах! (20)

Деветнадесета глава
Гробът край езерото Ал Хийям

Когато двамата изчезнаха между къщите, ние станахме и пак през задната врата се върнахме в кафенето.

Хвърлих една монета на рогозката, за да платя сметката и после напуснахме кафенето, отправяйки се към града. Вършехме всичко съвсем бавно, за да не направим впечатление на арнаутите. Но така беше само докато завоят на една улица ни скри от погледите им. След това ускорихме крачките си, за да догоним Хилал и Хилуя, които вървяха далеч пред нас.

Благоприятно се оказа обстоятелството, че пътят на двамата минаваше съвсем близо до нашата парна яхта. Нагласихме нещата така, че когато се озовахме само на няколко крачки зад тях, пристанът се намираше вече на един хвърлей.

Хилал, който чу стъпките ни, се обърна и тъй като веднага позна в нас зяпачите, присъствали на двубоя, сбърчи чело.

— Какво искате от нас? — мрачно попита той. — Да не би да са ви изпратили, за да ни следите?

— Лъжеш се. По-скоро тръгнахме подир теб, за да ти кажем колко много ти се възхищаваме.

— Не ми е притрябвало вашето възхищение. Оставете ме на мира!

— Ша рарихб — странно! Изглежда Хилал, Синът на светкавицата, е станал твърде нелюбезен, откакто го видях за последен път.

— Казваш, че си ме виждал? Къде?

— Спомняш ли си онзи масов гроб насред пустинята!

— Какъв гроб в пустинята? Не те разбирам.

— И засипаните с пясък пушки!

— Машаллах!

— За великана Фалахд!

— Бизихар — възможно ли е?

— Спомни си и за нашата езда до дуара на бени зуафите!

— Ди ах ди — какво чувам, ти казваш „нашата“ езда! Значи и ти си бил там с нас?

Но тогава не може да си някой друг освен… освен… Отметнах качулката на моя хаик назад и усмихнато допълних:

— … освен Кара Бен Немзи? С удоволствие чувам, че все още си спомняш за тогавашните ни приключения.

— А мен съвсем ли ме забрави? — намеси се и Халеф. — Надявам се, че в някое ъгълче на паметта ти все още е останал някакъв спомен за мен, спътника и приятеля на моя сихди, както и че все още знаеш името ми — Хаджи Халеф Омар Бен Хаджи Абдул Абас Ибн Хаджи Даухд ал Госарах!

Синът на светкавицата стоеше като вкаменен. Хилуя, която вече благоразумно бе забулила лицето си, също не бе в състояние да пророни и една дума.

— Виждам, че сме се заблудили, вие наистина не ни познавате! — пошегувах се аз, тъй като те продължаваха да стоят като статуи.

— Йа Аллах, йа наби, йа зурухр — О, Аллах, о, Пророче, о, радост! — избухна в този момент Хилал, почти крещейки. — Филякза уалла филманам — нима е сън? Кажи-речи не ми се вярва. Аллах изпълни моето съкровено желание — той ме дари с милостта още веднъж да зърна лицето на най-големия благодетел на нашето племе!

Този изблик на голяма радост бе толкова неподправен, че дълбоко ме разчувства. Подадох ръка и на двамата, Хилал я придърпа до устните си.

— И моята душа също е преизпълнена с радост, че ми бе дарена възможността отново да ви видя — казах аз. — Вие завладяхте трайно място в моето сърце.

— Мин кая бизадак — кой би си го помислил! Ефенди, как попадна в Маср?

— За това — по-късно, когато ще имаме повече време. Сега-засега ще ти кажа само следното: от самото начало станахме свидетели на кавгата ти с арнаутите. Вече си помислихме, че ще ни се наложи да ти се притечем на помощ.

— Благодаря ти. Но както сам видя, твоята подкрепа не беше необходима.

— Да. Ти се държа забележително.

— О, ефенди, не заслужавам твоята похвала. През цялото време, докато бях изправен пред онези мъже, си мислех за теб.

— За мен ли? — учудих се аз.

— Да, за теб. Представих си, как би се държал ти в това положение и се опитах да постъпя като теб. О, ефенди, едва след като си замина, осъзнахме напълно какво си бил за нас, за нашето племе. Оттогава си станал за мен пример, на който винаги се стремя да подражавам.

— Всичко това е много добре — усмихнах се аз, — но днес предпазливостта ти те бе изоставила и ти беше повел Хилуя по улиците без фередже.

— Прав си. Заслужавам упреците ти, но и ти имаш известна вина.

— Аз ли? От къде на къде?

— Ефенди, ти винаги избягваше да ни говориш за вярата си, ала все пак от време на време изпускаше по някоя и друга дума, която ме караше да се замисля. Веднъж каза, че не само мъжете, ами и жените имали душа. Необходимо било само да се вгледаме в лицата им, за да намерим нужното доказателство. Когато поглеждах в очите на повелителката на моето сърце, за която трябва да благодаря единствено на теб, аз често си спомнях тези твои думи. Най-накрая сам се убедих, че и моята Хилуя има душа също като мен.

— Е и??

— И когато вчера присъствах в Маср, защото като шейх на бени зуафите имах да уреждам една работа с хедифа, аз си спомних думите ти, понеже видях всички жени да вървят забулени. Обзе ме силен гняв. Защо душата на моята жена трябва да се крие зад фередже? Нима душата й е толкова грозна, че да събуди отвращение в преминаващите край нея хора? Нямаше ли по-скоро да я обидя, ако й бях заповядал да скрие лицето си, изпълващо ме ежедневно с ново блажено чувство, тъй както се крие някой отвратителен гурха^[1], който разпространява наоколо само смрад?

Замълчах си, защото нямаше как да не му дам право, а той продължи:

— Затова самият аз й предложих да махне фереджето си.

— Помислите ти са били благородни, ала постъпката ти не е била разумна. Трябвало е да…

— Знам, какво искаш да кажеш. Трябвало е да се съобразя с обстоятелствата.

— Сам го каза. Обичаите в тази страна се различават от обичаите в пустинята, където повечето жени ходят с открити лица.

— За съжаление го разбрах твърде късно.

— Да не говорим повече за това! Мога ли да попитам къде живеете?

— Хедифът ни покани да останем в неговия дворец. Нямаше как да му откажем. Той искаше да ни даде на разположение и носилки, когато решим да излизаме, но ние не приехме. Свободните деца на пустинята копнеят за въздух и слънце.

— Тази вечер свободни ли сте?

— Да. Защо?

— Каня ви да сте мои гости.

— Къде живееш?

— Съвсем наблизо. Дойдох с кораб, който е собственост на един англичанин. Той ще се радва да се запознае с вас. Ще ми разрешите ли да ви заведа при него?

— Молим те да го направиш.

— Тогава елате!

Извървяхме заедно с двамата малкото останали крачки до пристана, а оттам и до палубата на яхтата. Под сенника на входа за каютите седеше лорд Линдси. Беше ни забелязал и гледаше очаквателно към нас.

Представих му гостите си и му дадох необходимите обяснения, които в момента трябваше да сведа до най-важното. Не разполагах с кой знае колко време, понеже се разбираше от само себе си, че щях да придружа Хилал до езерото Хийям. Нямах никакво доверие в арнаутите и подозирах, че за да си отмъстят, те нямаше да постъпят честно с него.

До Биркат ал Хийям имаше цял час път. Споделих с Хилал намерението си да го придружа. Изглежда Халеф бе чакал само това, защото веднага заяви, че нямало да изостави своя сихди на произвола на съдбата. Известно време Хилал се противи, защото се опасяваше да не би да го вземат за страхливец, ако доведе някой на мястото на уговорената среща. Но след като му обясних, че и ако ни откаже да го придружаваме, ние пак ще го последваме по петите, той най-сетне отстъпи.

Макар че не можеше да разбере думите ни, лорд Линдси надуши, че кроим нещо, и се обърна към мен:

— Мастър, ще имате ли добрината да забележите, че и аз присъствам? Вече от половин час си седя тук без да гъкна и без да мръдна също като ей онзи сфинкс насреща, ала въпреки това нищичко не разбрах. Какво става всъщност?

Обясних му накратко.

— Какво? Арнаути? Езеро? Опасност? И аз идвам с вас! Well!

— Няма да е много разумно — засмях се аз.

— Защо не?

— В тези одежди!?

— Одежди ли? Искате да кажете дрехи? Че нима с тях не мога да спася някого?

— Извинете! Все пак изобщо не знаем какво ни предстои. Може би ще ни се наложи да се представим за местни хора и…

— Ами тогава значи и аз съм местен! Представете ме ако щете за ескимос или пък за някой патагонец! Все ми е едно! Искам единствено и аз да спасявам. Well!

Само с големи усилия успяхме да накараме лорда да се откаже от желанието си, но той така ми се разсърди, че стана и побърза да се прибере в своята каюта. Нищо не можех да направя за него. По-скоро щеше да ни навреди, отколкото да ни помогне. Поверих Хилуя на грижите на капитана, а после тръгнахме на път.

За да се прехвърлим от другата страна на Нил, трябваше първо да повървим доста нагоре по брега срещу течението на реката. След това минахме по моста и, отправяйки се на северозапад, закрачихме през ниви с царевица и памук. Отляво ни поздравяваха пирамидите, а надясно погледът се рееше над безкрайни нивя, засадени с дурха, памук, царевица и ечемик.

Естествено бях много любопитен да узная от Хилал нещо за бени салахите.

— Киф хал ас саллах — какво правят бени салахите? — започнах да го разпитвам.

— Нишкур Аллах — да благодарим на Бога! Халат арбарака — твоето идване ни донесе благословия.

— Киф хал ахак — брат ти здрав ли е?

— Зихатху тайиб — той е много добре.

— Все още ли е доволен от повелителката на шатрата си?

— Как можеш да ми задаваш такъв въпрос, ефенди? Та тя е щастието на неговия живот.

— Ами ти? И Хилуя? — продължавах да питам.

— О, Аллах! Ние двамата сме най-щастливите хора на този свят!

— Надявам се — усмихнах се аз, — доста усилия ми струваше да ви събера заедно, също както и Тарик и Бадия.

— О, ефенди, знаем и никога няма да го забравим. Де да можеше да дойдеш с нас! Уаллах! Биллах! Триллах! Каква радост щеше да е за цялото ни племе!

— Вярвам ти, но е невъзможно.

— Щеше да се чудиш — припряно ме увери той.

— Защо?

— Изобщо не би познал нашия оазис.

— Не те разбирам. Руината не съществува ли вече или…

— Не е това. Ние удвоихме площта на нашите пасища.

— Че как успяхте? Откъде взехте толкова вода? Единственото езеро не би било достатъчно за тази цел.

— Прав си. Но ние изкопахме няколко кладенеца, които ни дават толкова много вода, че следващата година ще можем да се заловим с повторното разширяване на нашите ливади и ниви.

— Копали сте кладенци ли? — учудено попитах аз. — Но това струва пари, много пари.

— Намерихме ги — гордо каза Хилал.

— Откъде? Да не сте продали част от стадата си или пък даже и вашите безценни коне?

— Машаллах! Какви ги говориш! Тези пари ги получихме.

— От кого? — попитах аз, като в мен веднага се зароди определено подозрение.

— От двамата чуждоземни пратеници.

— Аха, разбирам! Получили сте от тях откуп, нали?

— Тамам — така е. От всеки един взехме по четиристотин пиастри^[2].

— И ви ги дадоха доброволно?

— Ти самият го каза. Не сме им искали и една пиастра, ала ги затворихме и се държахме с тях толкова строго, че не след дълго сами ни предложиха тази сума. Естествено не им отказахме.

— Само туй липсваше! Това малко кръвопускане не им е навредило.

— А пък на нас ни донесе неизчислима полза. Още сега сме в състояние да удвоим животните по пасищата в сравнение с времето, когато ти беше при нас. Дори възможностите, които ни се откриха чрез новите кладенци, са толкова големи, че Тарик върна на бени зуафите значителна част от плячкосаните коне и камили.

— Постъпил е много умно.

— Да, защото по този начин накара досегашните ни врагове да се почувстват задължени към него и ги превърна в приятели. Те вече се примириха с факта, че за шейх им бе натрапен един бен салах.

— Както изглежда, Тарик много се е отличил като шейх.

— О, ефенди, въпреки неговата младост, бени салахите го обичат също като баща. Де да можеше да дойдеш с мен и да го видиш!

— Вече ти казах, че е изключено. Но ти можеш да кажеш и на него и на някогашната ханума, че сърдечно се радвам на тяхното щастие.

Онова, което вече чух, а и после научих от Хилал по време на дългия път до Биркат ал Хийям, действително ме изпълни с радост и удовлетворение. Бях прекарал сравнително кратко време при племето, но въпреки това бях оказал по-голямо влияние върху бени салахите, отколкото и самият аз си мислех. След отпътуването ми това влияние не само че не се беше изпарило, но по-скоро беше укрепнало. Разбрах го от странно звучащите в устата на един мохамеданин думи, когато го упрекнах заради непредпазливостта му да позволи на Хилуя да ходи без фередже в град като Кайро.

Можех да се гордея с Тарик и Хилал, които отначало за кратко бях „взел под крилото си“.

Оживеният ни разговор бе виновен за това, че пътят ни отне повече време, отколкото предполагахме. Когато стигнахме до езерото, видяхме, че не сме първи. Арнаутите се намираха вече там и изглежда нетърпеливо очакваха Хилал.

Всъщност в този момент Биркат ал Хийям не заслужаваше името си. То бе съвсем пресъхнало. По време на наводненията, предизвиквани от Нил, тук се образува значителен по размерите си воден басейн, но прибере ли се реката обратно в коритото си, притокът се преустановява и водата се изпарява, тъй че в продължение на дълги месеци по равното дъно на езерото остават да се виждат само отделни локви. Въпреки това и сега по бреговете му имаше растителност, която в момента наистина сякаш бе задрямала, обаче през дъждовния период бързо се съживява и избуява. Ала по това време от нея бе останала суха тръстика с височината на един човешки бой.

Изглежда арнаутите се разгневиха, че Хилал не идваше сам. Те се скупчиха близо един до друг и си зашушукаха. После онбашията се отдели от тях, приближи се до мен и попита:

— Каква работа имате тук? Вървете си по пътя!

— Нашият път води точно дотук, тъй че оставаме.

Онбашията ме измери с яростен поглед и се върна при своите хора. Десетина секунди те шушукаха помежду си. После подофицерът отново се обърна към мен:

— Кои сте вие?

— Това няма никакво значение. Впрочем сигурно ни познаваш от днешния следобед. Няма да ви създаваме никакви пречки, стига само двубоят да е честен. Но веднага ще пронижа с куршум главата на онзи, който постъпи подло.

— Охо! Говориш тъй сякаш си някой паша.

— Говоря така, както ми харесва. Ако Хилал желае да се бие с вас, това си е негова работа и няма да му попреча, обаче двубоят трябва да е честен — ето това искам.

— Не сме длъжни да търпим някакви си незвани лица да ни пречат…

— Та ние изобщо не ви пречим.

— Не бих ви и съветвал да го правите! Нашата работа не ви засяга. Ще я уредим помежду си. От мен да мине — гледайте! Но това е всичко, което ще ви разрешим. Позволите ли си нещо повече, тогава нашите пушки ще заговорят.

— И нашите също!

Арнаутите се скупчиха близо един до друг. Очите им яростно святкаха, докато хвърляха погледи към мен и моя придружител. Понеже бяха по-многочислени от нас, никак не им се искаше безропотно да понесат нашата намеса, обаче когато видяха оръжията ни, сигурно си казаха, че ги превъзхождаме. Ето защо изглежда им се стори по-разумно да се откажат от всякакви враждебни действия. Веднага забелязах, че един от арнаутите липсваше. Това направи впечатление и на онбашията.

— Ами къде остана Ахмед? — попита той. — Не можем повече да чакаме.

— Отиде да си купи тютюн и скоро ще дойде — отговориха му.

Онбашията се успокои и внимателно огледа околността. След това попита бедуина:

— Какво разстояние желаеш да изберем?

— Каквото искате. Може една крачка, може и петдесет — прозвуча гордият му отговор.

— Само една крачка ли? Че това ще е сигурната ти гибел.

— Опитай де!… Каква е ей онази малка могила?

— Това е гроб.

На самия бряг на езерото се намираше малко възвишение, а в единия му край бе поставена каменна плоча. Отправих се натам заедно с Хилал. На плочата имаше доста изтрит от времето надпис. С известни усилия разчетох следното:

„Тук почива Джеймс Бъртън, еск^[3] от Лийдс.

Умрял през април 1816 от ухапване на змия.“

Хилал вдигна ръка към челото си.

В пустинята няма гробища. Цялата Сахара е едно-единствено гробище. Арабите биват погребвани там, където умрат. Но мястото, където някой мъртвец търпеливо изчаква своето възкресение, е свято за обитателите на пустинята.

— Този тук е само един англичанин — обясни онбашията, щом забеляза знака на благоговение, който направи Хилал.

— Нима един англичанин няма също душа? — сериозно попита бедуинът. — Нима няма и за него възкресение и Божи съд? Дано Аллах да се е смилил над душата му, докато я е превеждал по Сират, моста на смъртта.

— Той е бил някакъв си неверник и е отишъл на онзи свят заедно с греховете си — презрително отвърна арнаутинът. — Хората често го чуват да вие през нощта тук на брега. Той реве от страх, защото трябва да отиде в геената. Хич не ми се ще да остана близо до гроба, след като се смрачи. Затова нека побързаме! Мисля, че ще е най-добре, ако стреляме от четирийсет крачки разстояние. Има ли някой, който да не е съгласен?

Никой не възрази.

— Къде ще застанат противниците?

— Нека този гроб да е по средата между тях — предложи един от арнаутите и то, както ми се стори, някак доста припряно. — Нека арабинът направи двайсет крачки на едната страна, а онзи от нашите хора, който ще стреля пръв, да се отдалечи също на двайсет крачки в обратна посока. Онбаши, ти няма да участваш в двубоите, и затова ти ще даваш знак за започване на стрелбата. Щом преброиш до три, двамата едновременно ще натиснат спусъка.

— Добре, така да бъде — съгласи се Хилал. — Преди това обаче нека, както е редно според обичаите на пустинята, да положим ямихн ал китал.

— Клетвата на боя? — попита онбашията. — Какво е това?

— Всеки участник в двубой трябва да се закълне, че схватката ще е честна и че победителят няма да стане жертва на коварно отмъщение. Съгласни ли сте?

— Да — отговори онбашията от името на всички.

— Всъщност тази клетва трябва да се положи пред шейха или пред имама, но тъй като никой от тях не присъства тук, ще се наложи да се обърнем към мъртвеца.

— Към него ли? Какво искаш да кажеш?

— Всеки гроб е свято място, дори и ако там почива тялото на неверник. Положената край него клетва има валидността на клетва в джамия. И така, приближете се и сложете дясната си ръка върху камъка на този гроб! После ще ви кажа думите на клетвата, а вие ще ги повторите.

— Откъде ти хрумна пък това? Ние нямаме нужда от подобна клетва.

— Ако не я положите, няма как да не си помисля, че кроите някакъв коварен план, а в такъв случай ще си отида, без да се бия с вас.

— Охо! — извика един от арнаутите. — Ти ни обиди и осакати нашия чауш. Ще ти отмъстим за това и във всички случаи ще те принудим да се биеш с нас.

— Ще направя онова, което ми харесва. Ще положите ли клетва или не?

— Да, ще я положат — отвърна онбашията. — Аз също настоявам двубоят да е честен. И така, сложете ръка върху надгробния камък!

Както ми се стори, на неколцина от арнаутите тази работа никак не се хареса. За мохамеданина клетвата е нещо свято. Освен това и без друго ги побиваха тръпки на ужас пред този гроб, в който се криеше човешка душа, принудена през нощта да се скита наоколо. Въпреки всичко те се подчиниха на заповедта на своя началник и се скупчиха около надгробната плоча, за да я докоснат с ръка.

Арабинът също сложи длан върху гроба и попита:

— Сега готови ли сте да повтаряте след мен клетвата?

— Да — отговориха всички.

— Тогава кажете следното: В името на Бога, Всемилостивия! Заклеваме се тук край този гроб, че не замисляме никакво коварство и че победителят ще може да напусне това място, без да се страхува от каквато и да било подлост. Нека призракът на този гроб сграбчи и задържи онзи, който наруши тази клетва, тъй че той да не намери нито миг покой нито денем, нито нощем! Заклеваме се пред Аллаха, Всесправедливия!

Всички повториха тези думи в направените от Хилал паузи. По израженията на лицата им си личеше, че никак не им беше до смях, защото вечерта започна да хвърля своите първи сенки върху уединената безлюдна местност. Сигурно скоро щеше да се стъмни. Изглежда всичко започваше да им се струва доста злокобно.

Въпреки това, след като клетвата бе вече положена, един от тях каза:

— Какво ли пък го е грижа духът на англичанина, умрял преди толкоз много години, за онова, което става тук? Напушва ме на смях като си помисля, че можел да изскочи от гроба и да сграбчи някой от нас. Я по-добре най-сетне да започваме!

— Да — обади се онбашията. — Дайте заровете! Който хвърли най-голямото число, ще излезе пръв на двубой срещу арабина.

Заровете се затъркаляха.

Един от арнаутите събра седемнайсет точки. Той взе пушката си и отмери двайсет крачки назад. Хилал също грабна своята пушка и отброи двайсет крачки в противоположна посока. После се обърна. Така двамата противници застанаха един срещу друг, а гробът се намираше точно по средата между тях.

Арнаутите се отдръпнаха назад, за да се отдалечат от огневата линия, но аз и Халеф застанахме на няколко крачки от двете страни на Хилал.

— Внимание! — извика в този миг онбашията. — Сега ще броя. Щом кажа три, ще стреляте! Уахид… итнахн… — едно… две…

Хилал вдигна своята пушка в положение за стрелба. Прикладът й се долепи до бузата му. Неговият противник направи същото. Това бяха мигове на нечовешко напрежение. В следващата секунда трябваше да проехтят изстрелите. Ала още преди онбашията да успее да изрече съдбоносната дума „талахт“ — три, се случи нещо, което никой не бе очаквал.

Разнесе се изстрел, но той не дойде от пушките на някой от двамата противници, а откъм гроба. В същата секунда надгробната плоча бе енергично отхвърлена настрани и от гроба изхвръкна някакъв човек като изстрелян от дулото на оръдие. От ужас той ревеше с цяло гърло.

Беше арнаутинът, чието отсъствие ми бе направило впечатление.

— Всички дяволи! — възкликна изплашеният онбашия. — Ти, Ахмед, ти ли си бил вътре?! Защо крещиш?

Човекът се втурна сред своите другари, като не преставаше панически да вика:

— Аллах ил Аллах, уа Мохамед расул Аллах!

— Какво става, бе? Какво толкова има вътре? — попита онбашията, като сграбчи разкрещелия се арнаутин и го разтърси.

— Това е той! Духът!

— Какъв дух?

— На англичанина!

— Ти си луд!

— Да, той е вътре! Сграбчи ме! Нали този арабин каза в клетвата си, че духът ще се нахвърли върху нас и ще ни сграбчи, ако постъпим коварно… о, Аллах, ето го, идва!

В този миг от зейналата яма действително се надигна духът на англичанина. Най-напред се появи сив цилиндър, после вратовръзка на сиви карета, последвана от сако на сиви карета и най-сетне се показа панталон на сиви карета… докато накрая пред нас застана моят добър мастър „fowlingbull“^[4] в естествена големина. Но това ще рече, че той бе такъв само за Хилал и Халеф и за мен, защото ние познавахме лорда, а за арнаутите си беше — призрак!

— О, Мохамед! О, Аллах! — закрещяха ужасените герои. Англичанинът протегна към тях дългите си ръце и с два-три скока се озова сред тяхната група.

— Духът! Призракът! Бягайте! Спасявайте се! Аллах да ни пази от шейтана с девет опашки!

Така викаха, ревяха и крещяха с все сила арнаутите. Те захвърлиха пушките си и побягнаха колкото им държаха краката, а Линдси хукна по петите им. Той също крещеше и ревеше във всички възможни тоналности.

Моите двама придружители, както и самият аз, бяхме немалко учудени да видим как от гробницата изпълзя лордът, за когото си мислехме, че се намира на борда на яхтата. Междувременно не ни беше особено трудно да се досетим какво се бе случило.

Когато видяхме как храбрите арнаути се втурнаха да бягат презглава, подгонени от англичанина, който издаваше истински тръбни звуци на слон, на нас не ни беше възможно да останем повече сериозни. Всички избухнахме в гръмогласен смях.

След известно време лордът се завърна с бавни крачки от преследването на бегълците. Още отдалеч той размаха дългите си ръце като вятърна мелница, а когато се изправи пред нас, цялото му лице сияеше от удоволствие.

— Страхотно приключение, нали? Направо цена няма! Струва куп пари! Небивало удоволствие, well!

Думите му прозвучаха толкова странно и поразително, че отново избухнахме в смях.

— Много сме изненадани да Ви видим тук — казах аз най-сетне, след като превъзмогнах пристъпа на смях. — Ами как се озовахте на това място?

— Как ли? Естествено на собствените си крака.

— Нали трябваше да останете на борда!

— Трябваше, ама не исках! Аз съм лорд Линдси, ясно ли ви е? И тъй, размърдах си краката. Преди туй поисках на яхтата да ми дадат карта на околността. С лодка прекосих Нил и после ето ме право тук. Yes!

— Каква непредпазливост!

— Непредпазливост! Ами! Беше най-умната мисъл, хрумнала някога на лорд Дейвид Линдси!

— Е, щом така приключи цялата работа, добре, но животът Ви бе заложен на карта.

— No. Съвсем не! Ни най-малко, напротив, животът на ей този достопочтен арабски мистър висеше на косъм. Беше решено да го застрелят. Ясно ли е?

— Известно ни е. Нали заради това го предизвикаха на двубой!

— Nonsense^[5]! Нямам това предвид. Трябваше най-подло да бъде застрелян.

— Нищо не разбирам.

— Та нима не чухте изстрела от ямата?

— О, чухме го!

— Well, той беше предназначен за Хилал. Арнаутинът се беше скрил в гроба, за да го убие от засада.

— Значи все пак е истина! Така си и помислих. Подозирах, че тези негодници кроят някакъв коварен план.

— Well, и аз тъй предположих, когато онзи проклет тип промуши цевта на пушката си навън и се прицели в Хилал.

— Ами вие как попаднахте в гроба?

— С пълзене. Или може би си мислите, че съм пристигнал с влака в купе първа класа?

— Глупости! Но как Ви хрумна тази идея да се скриете в този гроб при арнаутина?

— При арнаутина ли? На лорд Линдси изобщо не му е хрумвало подобно нещо! Бях се сврял там преди него. Yes.

— Мога да си представя как е станало.

— Дойдох тук, за да направя услуга на шейха. Непременно исках да присъствам на спасяването му. Затова тичах тъй бързо, както никога досега през живота си, и успях да намеря мястото.

— Никой от арнаутите ли не беше тук?

— No. Сам бях! Съвсем сам! Потърсих си скривалище. Исках да се прикрия в тръстиката, ама тя е остра като нож.

— После открихте гроба, така ли?

— Yes. Надгробната плоча не е малка, но е тънка. Скоро я отместих. След това пропълзях вътре, без да попитам за разрешение мистър Бъртън от Лийдс. Впрочем изглежда той беше излязъл, тъй като костите му никъде не се виждаха.

— Имахте ли възможност да наблюдавате всичко, което ставаше навън?

— И още как! Великолепна видимост! Единият от ъглите на плочата е отчупен, тъй че оттам можех да гледам навън.

— А после?

— После дойдоха трима арнаути и се спряха пред гроба. Казаха си нещо, което не разбрах и отстраниха плочата. Един от тях бързо се вмъкна при мен, но не можа да ме види, защото се бях сврял в противоположния ъгъл.

— Та нима гробницата е толкова дълбока?

— Много дълбока! Изключително дълбока!… Трябваше да седя съвсем тихо и дълго време нищо не чух. Най-сетне долових вашия глас и си помислих, че двубоят навярно вече ще започне.

— Удивлявам се на Вашето търпение и издръжливост, милорд!

— И имате пълно основание! Well, на слабата светлина, която проникваше през отчупения край на плочата, видях как арнаутинът пред мен вдигна пушката си и провря цевта й през отвора.

— И навярно тогава отгатнахте намерението му, нали?

— Yes. Не съм вчерашен. Казах си, че сигурно крои нещо подло, иначе нямаше да се крие.

— Но сър, нали и вие се бяхте скрил!

— Я мълчете! — сряза ме той. — Аз съм Дейвид Линдси и никога не върша подлости. И така, тихичко взех да се приближавам до онзи човек. По едно време отвън чух думите „уахид… итнахн“. Вярно, не разбирам арабски, но все пак знам, че това означава неща като „едно… две…“ Можех да се досетя, че щеше да последва и „три“.

— И тогава онзи човек се накани да стреля, нали?

— Yes. Къде стоеше Хилал?

— На двайсет крачки ей там.

— Ами противникът му?

— На същото разстояние в противоположната посока.

— Well, значи всичко е ясно. От гроба щяха да улучат мистър арабина по-сигурно, отколкото горе при двубоя. Изстрелите щяха да проехтят едновременно и никой нямаше да разбере, че смъртоносният куршум е дошъл от гроба. Трябваше да го предотвратя. И така, без много-много да му мисля сграбчих онзи тип за врата и го цапардосах. Yes.

— Отлично се справихте.

— Много благодаря! Изобщо не мога да ви обясня, колко добре ми става да чуя тези думи от Вашата уста.

— А после какво се случи?

— Човекът толкова се изплаши, че като натисна спусъка, куршумът не улучи целта. След това той захвърли пушката, прекатури надгробната плоча и изхвръкна навън. Well, голям майтап беше!

— А подир него излязохте и вие.

— Yes. Но не толкоз бързо! Най-напред трябваше да видя какво е положението на нещата, обаче щом ви зърнах, веднага се втурнах след онези подлеци.

— Беше незаменимо?

— Yes! Страхотно приключение! Начаса бих платил хиляда лири стерлинги, стига само някой да поиска.

— Никой няма да поиска подобно нещо от Вас — засмях се аз. — Вие и така си изпълнихте дълга.

— Well! Щом го казвате Вие, сигурно е вярно. Струва ми се, че негодниците ме помислиха за призрака на англичанина, който е бил погребан ей там.

— Без съмнение! Всичко съвпадна чудесно.

— Значи сам разбирате, че ако не беше лорд Дейвид Линдси, щяха да застрелят Хилал, нали?

Подадох му ръка и казах:

— Моля да ме извините за думата ми „непредпазливост“. Постъпихте така, както би постъпил само един разумен човек.

При тези думи по лицето на лорда се появи такъв израз, като че кажи-речи бе готов да се разчувства.

— Значи все пак Дейвид Линдси си го бива, нали?

— Какви ги говорите? Днес доказахте, че дори сте извънредно полезен човек с многостранни способности. Едновременно бяхте и англичанин, и призрак, и ангел хранител.

— Хубаво, че сте го проумял! Запомнете го и добре си го отбележете! Well!

Естествено Хилал не разбра нито дума от нашия, воден на английски, разговор и аз сметнах за необходимо да му дам нужните обяснения.

Бедуинът спокойно ме изслуша.

— Значи на този англичанин дължа живота си — рече той накрая и подаде ръка на Линдси, но пък лордът не разбра, какво му каза Хилал, така че пак трябваше да вляза в ролята на преводач. После Линдси си взе нещата от гроба и едва тогава видях, че за своето начинание се беше съоръжил с две двуцевки, два револвера, два пистолета, един чадър и бинокъл. Благодарих на Бога, че не бях аз онзи, който трябваше да мъкне всички тези предмети.

Оставихме пушките на арнаутите там, където ги бяха захвърлили. Сигурно още на следващия ден тези хора щяха да дойдат, за да потърсят своите вещи.

После си тръгнахме във великолепно настроение. Лордът беше безкрайно весел и непрестанно сипеше най-оскърбителни думи и изрази по адрес на подлите арнаути.

Размислех ли се по-сериозно над онова, което се случи, то нямаше как да не изключа поне онбашията от обвиненията в коварство. Сигурно той нищо не бе знаел за планираното подло убийство. Поне аз останах с такова впечатление. Предполагах, че този план е скроен само от тримата, които беше наблюдавал лордът. Навярно другите не бяха дори и подозирали за това покушение.

Излишно е да споменавам голямата радост на Хилуя, когато видя, че нейният Хилал се завръща жив и здрав.

Младият шейх искаше още на следващия ден непременно да ме замъкне при хедифа, за да ме представи там като човека, на когото бени салахите трябваше да благодарят за настоящото си могъщество. Но аз решително отказах.

Впрочем поведението ми никак не бе по вкуса на моя Халеф, който естествено много искаше да блесне пред вицекраля със своите хвалби. Бях принуден да изтърпя порой от укори и „приятелски назидания“. Ако зависеше от него, той нито за миг не би се поколебал лично да се отзове дори на покана за прием при султана.

Не остана кой знае колко много за разказване. Заедно с Хилал и Хилуя прекарахме една чудесна вечер на яхтата. Противно на очакванията деловите работи на лорда се уредиха учудващо бързо и още на следващия ден имахме възможност да напуснем Кайро. На Хилал страшно много му се искаше да ме вземе със себе си и да ме заведе при бени салахите, ала нямаше как… трябваше да се сбогуваме.

На следващото утро яхтата ни излезе от пристанището на Булак. Още дълго виждахме стройните силуети на двете деца на пустинята, които неподвижно и замислено гледаха подир нас. Добре знаех, че нямаше да ме забравят, тъй както и аз нямаше да ги забравя.

Пътуването ни до Яфа в Свещената земя бе кратко и без особени преживявания. В Яфа за пръв път отново възседнахме конете си и аз изпитах пак удоволствието от една кратка езда на гърба на моя Рих. Дълго време нямаше да мога да го видя. Твърде скоро пред нас изникнаха зидовете на Ерусалим.

В Свещения град останахме само осем дни, които отлетяха много бързо. Нима е нужно да казвам, че раздялата ми с моя Рих силно ме натъжи?

Но естествено още повече ме натъжи раздялата с моя Халеф, когото въпреки всичките му чудатости бях обикнал с цялото си сърце. Той отдавна не беше вече мой слуга, а приятел, най-верният и най-пожертвователен приятел, какъвто някога съм имал, разбира се, с изключение на вожда на апачите Винету, с когото връзката ми беше от по-висше естество.

Най-накрая мигът на раздялата настъпи.

Омар Бен Садък бе яхнал своя плячкосан от Аладжите петнист жребец, а Халеф — моя Рих. Беше още ранно утро, а не следобед след молитвата аср, както човек би си помислил, понеже мохамеданският обичай повелява всяко пътуване да започва тогава. Ала в това отношение Халеф отдавна не беше вече толкова стриктен. Неговото вечно повтарящо се „и все пак ще те накарам да прегърнеш учението на Пророка, все едно дали искаш или не“ се бе чувало все по-рядко, докато накрая дори съвсем го забрави.

А когато горе на Елеонския хълм почти разплакан ми стисна ръката, някак неудържимо, макар и с привидно усилие, също както слънцето си пробива път между облаците, от устата му се изтръгна малко пообъркано признание:

— Сихди, не мога да говоря много. Поне днес не! Проявих голяма глупост, като желаех на всяка цена да те накарам да прегърнеш вярата ми, защото учението на твоята е далеч по-добро от учението на моята. Хвала на Аллаха и на Пророка, че ме събраха с теб, защото чрез теб станах много щастлив човек. Дано някога Пророкът те възнагради за това със седмото небе!