Карл Май
Аллах ил Аллах! (9)

Осма глава
Състезание по стрелба

Когато се приближих до ханумата, тя ми подаде ръка и каза:

— Благодаря ти, о, господарю! Ти ме освободи от един много зъл неприятел. Никога няма да го забравя.

И все пак при тези думи тя не намери сили да ме погледне открито в очите. Въпреки поражението на нейния враг, сърцето й бе пълно с тревога. Тя принадлежеше вече на победителя, т.е. на мен, какво ли щеше да излезе от всичко това?

В мен се надигна топло чувство към Тарик и Бадия. Не, те нямаше да имат никаква причина да са недоволни от решението ми.

Бащата на Бадия протегна към мен и двете си ръце:

— Бъди ми добре дошъл! Ти си герой на героите и си най-големият храбрец измежду храбреците. Моята дъщеря ще живее в твоята шатра в пълна безопасност, а ти ще водиш бени салахите от победа към победа, за да се прочуят от изгрев-слънце до залез-слънце.

В този момент се приближи и муадинът. Той удари по своята дъска и се провикна:

— Чуйте, мъже и жени от благородното племе на бени салахите! Кара Бен Немзи, Бащата на светкавицата, прочут воин от една далечна страна, победи Фалахд, кандидата за ръката на ханумата. Сега тя принадлежи на победителя! Аллах да го благослови и да му даде толкова деца и внуци, колкото са песъчинките в пустинята. Ще организираме грандиозна фантазия в чест на новия шейх и по всички посоки на света ще разпратим вестоносци, за да известят името му на племената. Заколете овце и агнета, изпечете хляб, сварете тлъст кускус! Донесете лагми, сок от фурми, вземете струнни инструменти и свирки, за да възвеличим с музика и песни подвизите на победителя, както и да прославим блясъка на идните му дни!

Той се беше разпалил. Очевидно искаше да каже много, много повече неща, но в този момент направи кратка пауза, за да си поеме дъх. Веднага я използвах.

— Чуйте и моите думи, вие, мъже и жени на бени салахите! — извиках аз. — Аз моля джама да се събере и да обсъди въпроса, дали ханумата и почетната титла и пост на шейх ми принадлежат по толкова безспорен начин, че никой да не може да ми ги оспори.

Веднага се разнесоха три удара по дъската на муадина и старейшините се събраха на кратко съвещание. След няколко минути най-възрастният от тях, Азра, се изправи и на висок глас обяви:

— Победител е Кара Бен Немзи. Ханумата е негова и той ще бъде наш предводител, без някой да може да му оспори нито едното, нито другото.

— Благодаря на беловласите бащи и на бени салахите за доверието, което ми оказват — отвърнах със силен глас, за да ме чуят всички. — Няма по-голяма чест от тази да си шейх на толкова прославено племе и не ми е известно по-голямо щастие от това, да имаш жена като ханумата Бадия!

Прекъснаха ме одобрителни ликуващи викове. Измина доста време, преди да успея да продължа:

— Чувството за справедливост краси истинския мъж. Не искам да притежавам нищо, на което да имат право и други хора. Четирима мъже изявиха желание да участват в двубоя. Един от тях беше победен, вторият спечели засега наградата, а ето къде са застанали третият и четвъртият, Синовете на светкавицата. Нима те трябва да гледат как им се изплъзва наградата, без да са се били за нея? Нека съветът на старейшините да реши дали имат право да се опитат да ми я отнемат, като излязат на двубой срещу мен.

— Ще изпълним волята ти — каза Азра.

Очите на Хилал и Тарик се разшириха от смайване и погледите им се втренчиха в мен. Джамът отново направи кратко съвещание, а после Азра обяви решението:

— Синовете на светкавицата имат правото да се бият с Кара Бен Немзи.

Всеобщи одобрителни възгласи похвалиха това решение. Та нали ставаше въпрос за продължаване на това толкова интересно и напрегнато зрелище!

— Ще приемете ли двубоя? — попитах двамата братя.

— Господарю, нима ще се избиваме един друг? — отговори ми Тарик на въпроса с въпрос, макар очите му да заблестяха от силно желание да поеме всякакъв риск заради своята любима.

— Нямам такова намерение.

— Ние знаем, че ще ни победиш. Щом надви Фалахд, ти далеч превъзхождаш и нас. Не ме е страх да рискувам живота си, обаче ще се бия различно от Фалахд и не ми се вярва да излезеш от двубоя без никаква рана. Но нима трябва да наранявам човека, който ни е сторил толкова добрини?

— Ще бъде съвсем иначе. Нека Азра ми каже, дали сега, когато съм вече повелител на ханумата, имам право да избера оръжията!

— Да, ти трябва да ги избереш — каза старият.

— Тогава няма да се бием с юмруци, а с нашите пушки.

— О, Аллах! — извика Тарик. — Тогава си загубен! Не забравяй, че ни наричат Синовете на светкавицата!

— Ма алаш — няма значение! — усмихнах се. — А аз съм Бащата на светкавицата. Самите вие ми дадохте това име. Ще стреляме!

— Малих — е, добре! Щом искаш така, така да е. Аз не мога да се оттегля, но бъди сигурен, че няма да те убия. Ще се опитам само леко да те раня на безопасно място.

— Да, така направи, така направи! — намеси се ханумата, на която вече й олекна на сърцето.

— Мамнухн — много съм ви задължен! — усмихнах се аз. — Обаче все още изобщо не съм казал, по какво ще стреляме.

— Значи няма да стреляш по нас, така ли? — учудено попита Тарик.

— О не, ще определим някаква друга цел.

— Няма ли да ни помислят за страхливци?

— Не ми се вярва. Теб те наричат Сина на светкавицата, и затова едва ли ще изтълкуват съгласието ти с моето предложение като липса на кураж. А аз победих великана. Кой ще се осмели да твърди, че съм страхливец? Веднага бих поискал да се бия с него на живот и смърт.

— Никой, никой няма да каже подобно нещо.

— Никой, никой! — завикаха застаналите наоколо хора, които бяха чули нашия разговор.

— И аз съм убеден в това. Изобщо не е нужно да умира онзи, който не успее да извоюва ханумата. Племето се нуждае от шейх, който да е храбър и сръчен в използването на оръжията. А тази сръчност може да се докаже и без да се убиват други хора.

— Ал хак ма’ак — имаш право. Но по каква цел ще стреляме?

В гласа на Тарик ясно личеше радостта, породена от събудените надежди.

— Горе на онзи ъгъл на руината ще закрепим прът от шатра, а на върха му ще поставим камък. Всеки от нас двамата ще има право на пет изстрела. Победител ще е онзи, който събори камъка повече пъти. Съгласен ли си?

— О, и още как! — отвърна Тарик. Голям товар му падна от сърцето. Вече беше убеден, че именно той щеше да излезе победител, защото освен Хилал никой друг не бе проявявал такава ловкост в боравенето с пушка като него. А освен това не му се налагаше нито да наранява, нито да убива съперника си.

Другите застанали наблизо бедуини също с радост поздравиха това решение. Само старият шейх на бени аббасите недоволно каза:

— Нима дъщеря ми не е достойна за по-сериозна борба?

— Достойна е. Доказах го, като се бих с Фалахд. Но на Аллах едва ли ще му хареса да види как се избиват приятели, които могат да запазят живота си за борба срещу общите си врагове.

— Нека тогава съветът реши, дали отказът от сериозна борба на живот и смърт е признак на страх или не.

Старейшините се събраха за трети път, за да се изкажат в полза на моето предложение. Несъмнено това бе най-добрият изход от създалото се неприятно положение двама приятели да се бият за една и съща награда.

След обявяването на решението на съвета сред зрителите настъпи раздвижване и те напуснаха местата си. Целта се намираше твърде високо и можеше да се вижда и от по-голямо разстояние.

Напрежението, обзело хората, бе може би по-силно и от предишното. Бедуините знаеха, че Тарик е отличен стрелец, но след всичко случило се едва ли се съмняваха, че в това изкуство и аз притежавах над средните умения, и ето защо горяха от нетърпение да видят изхода от този необичаен двубой. Тарик отиде да вземе пушката си и необходимите муниции. Приближих се до Халеф, който седеше на земята до изпадналия в безсъзнание Фалахд, и му казах:

— Трябва ми пушката. Ти остани тук при Фалахд, за да му попречиш да скрои някакъв план с приятелите си.

— Опасяваш се от някакво коварство ли?

— Нямам му никакво доверие, нито на него, нито на тях. Сигурно ще се опита да си отмъсти.

— Той едва ли ще си навлече ужасния позор да те моли да му подариш живота!

— Напротив, очаквам го от него. Все пак повтарям, че в никакъв случай няма да го убия!

— Тогава, ако действително е храбър мъж, ще се види принуден да се самоубие. Така повеляват обичаите на бадуахните.

— В такъв случай навярно ще се опита първо да очисти мен — естествено по някакъв подъл и коварен начин. Именно заради това трябва да останеш при него да го пазиш, за да е изолиран от другите.

— Я го погледни! Все още е в безсъзнание.

— Така ли мислиш? Видях миглите му да потрепват и ми се струва, че само се преструва. Дошъл е в съзнание, но се срамува да погледне победителя си в очите.

После се изкачих в руината, за да взема пушката си.

Скоро се върнах с моя Мечкоубиец в ръка, който толкова се беше прочул в Дивия запад. Високо горе, в споменатия ъгъл бяха поставили прът от шатра, а на самия връх бе закрепен камък с големината на юмрук.

Азра ме заведе до определеното за стрелците място, до което не се допускаха зрители, и където ме очакваше Тарик. Там бе седнала и ханумата заедно с Хилуя и шейха на бени аббасите.

В очите на Бадия се четеше зле прикрит страх. Много ми се искаше да отида при нея и да й кажа, че няма защо да се тревожи, защото Тарик във всички случаи щеше да спечели наградата. Ала не биваше да го правя. Състезанието трябваше да премине в напълно сериозна форма.

С моето появяване настъпи и моментът, в който стрелбата можеше да започне. Изпълнените с любопитство и напрежение погледи на всички не се откъсваха от Тарик и мен.

— Кой ще стреля пръв? — попита той.

— Кара Бен Немзи — отвърна Азра. — Той е победителят от предишния двубой.

— Отстъпвам това предимство на Тарик — отвърнах аз. — Той е син на бени салахите, а щом става въпрос за дъщеря на бени салахите, тогава той има право да стреля преди мен.

Започна се кратък приятелски спор, който най-сетне се реши в полза на моето желание. Тарик щеше да стреля пръв.

В случая ставаше дума за нещо голямо — за спечелването на красивата жена, както и на почетната титла шейх на племето, тоест за най-скъпото, каквото може да има един бедуин. Ето защо Тарик подходи към задачата си изключително внимателно. Той се цели дълго, толкова дълго, че наоколо започнаха да се чуват полувисоки възгласи на недоволство. Но той не им обърна никакво внимание, а и застаналият до него Хилал му прошепна:

— Не позволявай да те подведат към прибързани действия! Сам знаеш, че сега всичко е заложено на една карта.

Тарик стоеше като излят от бронз. Той наистина бе великолепен младеж. Това си личеше още по-ясно сега, когато беше захвърлил бурнуса и според обичая на бедуините, съблечен до кръста, заемаше най-удобното положение за стрелба.

Най-сетне неговият изстрел проехтя.

Последва миг на напрегнато очакване… след това от всички страни избухнаха силни ликуващи викове. Овациите нарастваха с всеки нов изстрел. Всеки от куршумите попадаше в целта. Само петият леко закачи камъка, без да го събори. Изглежда накрая Тарик стана малко самонадеян. Ето че възникна спор дали последният изстрел е бил сполучлив или не. Съветът на старейшините реши, че всъщност куршумът не е пропуснал целта, но тъй като уговорените условия изискваха камъкът да бъде съборен, последният изстрел не можеше да се сметне за успешен.

И така, Тарик събра четири точки.

Ето че все пак той започна малко да се тревожи. Постигнех ли пет точки, ханумата щеше да е за него безвъзвратно загубена. В своя страх Тарик скръсти молитвено ръце и във възбуденото си състояние започна да се моли на глас, така че имах възможност да чувам всяка негова дума:

— О, Аллах! О, Състрадателни! О, Милостиви! О, Добродетелни! О, Всеблаги! Отбий му пушката малко встрани, за да не може никой от куршумите му да улучи!

Разсмях се, заплаших го с пръст и му казах:

— И ме наричаш свой приятел! Аллах ще накаже твоето вероломство спрямо мен, като ми помогне да улуча камъка пет пъти.

Обърнах му гръб, изстрелът ми проехтя и камъкът отхвръкна. Застаналият отгоре при пръта мъж едва успя да постави друг на неговото място, когато и той бе отнесен от куршума ми. Същото се случи и с третия камък.

— Аллах ил Аллах! — извика Тарик, на чието чело избиха капки пот от страх.

— О, небеса! О, Кадиджа, майко на правоверните! — простена ханумата. Тя сграбчи ръката на Хилуя и я стисна толкова силно, че сестра й изпищя от болка.

— Той стреля много по-добре от нас! — откровено си призна Хилал.

— Нали? — усмихнах се развеселен. — Но ти все още изобщо не си видял как стрелям. Сега ще ти покажа. Виждате ли ей там по-надалеч онази едра кафява камила, на чиято гърбица е кацнала една асфур?

Има един вид птици, които обичат да се навъртат около камилите, защото така намират изобилна храна, като предимно кълват и изяждат въдещите се в козината им бълхи. Камилите много добре знаят това и кротуват, когато някоя асфур кацне на гърба им.

— А още по-надясно стои друга камила — продължих аз. Какво виждате на гърбицата й?

— Там също има асфур.

— Тогава внимавайте добре да видите какво ще стане с тези асафир^[1].

Вдигнах пушката си. Последваха два бързи изстрела и… застаналите наоколо хора ме зяпнаха, смаяни от поведението ми, което не можеха да си обяснят.

След моите първи три успешни изстрела от всички страни се бяха разнесли шумни овации, но сега хората стояха притихнали. Не знаеха каква цел преследвах всъщност.

— Е — обадих се аз, — къде са двете асафир?

— Няма ги, хвръкнаха — отговори Хилал.

— Ти видя ли ги да отлитат?

— Не.

— Я отиди дотам и ги потърси!

— Да не би да искаш да кажеш, че си ги застрелял? Такива малки асафир от толкова голямо разстояние? Невъзможно!

— Отиди де! Ще ги намериш и двете.

След тези думи се затича не само Хилал, ами и мнозина други хукнаха с него. Когато стигнаха при камилите, те нададоха силни тържествуващи викове и тичешком се върнаха. Донесоха двете птици, които наистина бяха улучени и започнаха да обикалят от ръка на ръка.

Невъзможно е да се предадат всички възклицания и думи, изразяващи смайването на бедуините, които ми се наложи да изслушам. Арабският език разполага не само с неизчерпаемо богатство от най-груби ругатни и проклятия, но също така е много богат и на почетни и възхваляващи названия.

Едва след доста време хората се сетиха за какво всъщност се бяха събрали на това място. Човекът, застанал горе до пръта, видя, че вече никой не му обръщаше внимание. Ето защо нададе силен вик и така припомни на всички каква бе първоначалната цел на състезанието по стрелба.

— Ами какво стана с последните два изстрела? — попита старият Азра, приближавайки се до мен.

— Аллах! — престорих се на изплашен. — Нямам повече куршуми. Уговорихме се само по пет изстрела и аз не взех други патрони. А имам ли право да стрелям още веднъж?

— Естествено, че имаш право… хм… ама че объркана история! Колкото повече размислям, толкоз повече ми се струва, че всъщност даде определените пет изстрела и че ти… машаллах! За първи път ми се случва подобно нещо.

Изпаднал в небивало затруднение, старият зарови пръсти в брадата си.

— Искаш да кажеш, че съм загубил, защото улучих целта само три пъти, така ли?

— Като че ли тъй изглежда… май загуби… хмм! Ти не искаш да се откажеш от наградата, нали?

— Не, не се отказвам. Държа на моето право. Но самият ти си на мнение, че съм изстрелял уговорения брой куршуми. Тарик улучи камъка четири пъти, а аз — само три пъти.

— Ами в такъв случай значи Тарик е победител.

— Да, така е.

— Ефенди, ти го направи нарочно!

— Не, птиците ме подведоха и ми объркаха сметките. Исках да ви покажа, че с една такава пушка могат да се улучват не само камъни, и ето как заради двете асафир изгубих и ханумата, и възможността да стана шейх.

— Аллах ил Аллах! Кой можеше да го предположи! Всички ме гледаха със съчувствие и съжаление.

— Успокой се! — усмихнато казах аз. — Ще ти призная, че още от самото начало не държах чак толкова на ханумата, а още по-малко пък на почетната титла шейх. Следователно съвсем не съм нещастен, че загубих състезанието по стрелба.

— Ами защо тогава изобщо пожела да излезеш на двубой с Фалахд?

— Защото обичам племето на бени салахите и исках да ги избавя от това чудовище. Я ми кажи, ти имаш ли нещо против, ако Тарик, когото наричате Сина на светкавицата, стане шейх?

— Ни най-малко.

— Е, тогава бъди доволен от изхода на двубоите.

С тези думи му обърнах гръб и се наканих да си проправя път през тълпата, която се беше насъбрала около нас, ала тогава Тарик бързо ме догони и ме улови за ръката.

— Ефенди, ти само се шегуваш, нали?

— О не, нямам навика само ей тъй на шега да пропускам целта, когато стрелям, и да давам повод на хората да ми се смеят.

— Тогава последните два изстрела ще се броят, а?

— Не мога да го променя.

— Аллах ил Аллах! Значи Бадия е моя!

— Не се ли радваш?

— Да не се радвам ли? Господарю, като мен могат да се чувстват само блажените, попаднали на седмото небе в рая. Изобщо ми е невъзможно да повярвам, че се отказваш от Бадия, след като заради нея рискува живота си.

— Заради нея ли? Лъжеш се! Заради теб го направих. Бях убеден, че Фалахд ще те победи, и понеже знаех, че го превъзхождам, просто те заместих.

— Сега те разбирам. О, Аллах, как да ти се отблагодаря? Ще се моля за теб, докато съм жив, а ще науча и всички мои деца и внуци да се молят за твоите деца и внуци.

— Драги Тарик — засмях се аз, — хайде засега да оставим на мира нашето потомство. В момента ние сме само праотци без наследници и без жени. Побързай час по-скоро да имаш такава! Пожелавам ти след петдесет години да се появи племе на бени тариките, което да наброява хиляда души.

— О, Аллах, Аллах, твърде много е — хиляда души за петдесет години!

С тези думи той хукна, за да отиде при бъдещата прародителка на неговите деца, внуци и правнуци.